Арнет Лем
Годежът (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

„Младите дами трябва да обръщат внимание колко очи ги следят.“

Боу Неш

„Правила на Ват“

— Позволете ми — каза Блейк, като отмести ръцете й, за да закопчае пелерината й.

Пръстите му докоснаха шията й и тя беше отново изненадана колко загрубяла беше кожата му. Това бяха ръце на работник, а не на благородник.

Той се извисяваше пред нея в наметнатото си палто — една гигантска сянка — още преди очите й да се адаптират към мрака, тя знаеше, че се усмихва. Съзнанието й беше погълнато от него, от благоуханието на лимоновия му сапун, от топлината, която тялото му излъчваше, от истинското удоволствие, което присъствието й му даваше. Истинско? Това беше невъзможно, защото Блейк Честърфийлд беше просто още един кандидат за женитба, решен да я използва, за да се избави от лапите на баща й.

Нямаше ли тя да може да забрави, макар и за няколко безценни часа, защо беше дошъл в Бат? Причините нямаха никакво значение сега и подобно на тежък товар, падащ от раменете й, предпазливостта й я напусна.

Зад гърба си чу Педикорд да се обръща към охраната, която ги съпровождаше, но не можа да разбере думите му, тъй като вниманието й беше съсредоточено върху мъжа пред нея.

— На ваше разположение съм, Марджъри. Водете — каза той, като сложи качулката й.

Тя заобиколи каретата и се загледа надолу към откритото шосе, опитвайки се да скрие вълнението си. Като се приближи към нея, той я обви с ръката си и прехвърли китката си през рамото й. Не я притегли към себе си, но изглеждаше доволен от този приятелски контакт.

„Може да ти харесам, Марджъри, ако сама си дадеш шанс.“ Беше й го казал вечерта, когато вечеряха у Кливлънд. Тази вечер, изглежда, бе решил да го докаже с жестове на обич. На ръст си подхождаха много, отбеляза тя, като разглеждаше сенките им на лунната светлина. Той беше мъничко по-висок от нея. Тръгнаха в крак по равната пътека. Приятно хладен ветрец раздвижи въздуха, прошумоля в голите клони на бука и бряста и накара, и те да се разлюлеят. Околността беше изпъстрена с купчини плътен сняг, но по-голямата част от зимата беше вече зад гърба им. Луната висеше ниско над хоризонта и наподобяваше нащърбена златна чиния в осеяното със звезди небе.

Той наклони главата си назад и пое дълбоко въздух и каза:

— Обичам миризмата на Англия, а ти?

— Да — отговори тя разпалено, — особено като я сравня с тази на Франция. Там мирише… — опита се да намери думата, за да опише неприятната миризма, с която се беше просмукала в манастира.

Той стисна носа си с палец и показалец и каза:

— На къща със зряло сирене през пролетта ли?

Марджъри усети как смехът започна да се надига в гърдите й.

— През лятото — да, но през зимата миришеше като казан с прокиснала вълна.

— С разни твърди неща, плуващи по водата.

Тя вдигна ръцете си нагоре и размърда пръстите си.

— И с противна пара, която се вдига от повърхността и изгаря очите ти.

— Ами храната — избухна той в смях и изостана, но тежката му ръка принуди Марджъри да се изравни с него. Сенките им се клатушкаха по пътеката като пияници, току-що довършили бутилката си.

— Ще си поръчам за ядене една голяма купа супа от волски бузи — заяви той.

Тъй като не можеше да си поеме дъх от смях, тя изпъшка:

— Не може да ви харесва такава помия, защото е френска.

Той се спря.

— Не е.

Марджъри залитна към него.

— Казвам ви, че е френска.

Той отдръпна лицето си на малко разстояние от нейното. Сребристата светлина проблесна по тъмната му коса и заблещука в очите му.

— Кажете, че не е вярно.

Тя се почувства дяволски щастлива.

— Oui, monsieur — сподавен смях й попречи да продължи. — Знам го от достоверен източник.

Той притисна раменете й.

— Но аз мразя всичко френско!

Беше изумена от това, че можеше да бъде толкова въодушевен и непринуден. Като се надяваше да го вдъхнови още повече, каза:

— И какво ще правите?

— Добре — каза той категорично, — това е краят. Никога няма да ям повече волски бузи.

— А с какво ще ги замените?

Сатанински смях се изтръгна от гърдите му.

— Бих могъл да похапна от теб.

— Ще ти горча като стар ревен.

— Ще се възползвам от шансовете си.

Тя се завъртя и хукна, а той се втурна след нея. Падналите на пътеката листа и клончета изпукваха под ботушите му. Изкачиха с тичане последните няколко стъпки до върха на хълма. Когато я настигна, той се спря и пое въздух. Тя се обърна, за да го погледне, и разбра, че не беше задъхан. Беше като омагьосан от гледката, аристократичният му профил беше спокоен сега, а царствената му стойка — отпусната.

— Долината на река Ейвън — прошепна с благоговение.

— Колко е красива!

Една сова с бели гърди изплува пред погледа им и започна да кръжи на вятъра, като махаше леко крилата си, за да запази равновесие.

— Виждаш ли заострените върхове на кулата на абатството? — попита Марджъри, като посочи към центъра на града.

— Да — отвърна той с удивление в гласа си, — и парата, която се вдига от Кралската баня. И реката… О, боже, тя блести като живак.

— Казват, че Ейвън се извива като два сърпа, обърнати един срещу друг с дръжката към върха.

— Виждам — каза той разсеяно.

Тя продължи, погълната от вълнението.

— Главният път от Бат за Лондон е на запад, но не може да се види оттук.

— Да, хванах този път, когато преследвах Дрюмон заради пощата.

Тогава тя почти не познаваше Блейк Честърфийлд. Той започна да оглежда небето.

— Накъде е север?

— Мислех си, че моряците се ориентират за посоките по звездите — каза тя изненадано.

Той въздъхна тежко и се втренчи в ботушите си. Цялото въодушевление от лицето му беше изчезнало.

— Има прекалено много облаци. Всъщност аз никога не съм управлявал кораб. Един мой подчинен държеше румпела на „Доверие“.

— Къде ти е компасът?

— Не го нося винаги — каза той ясно.

Тя се зачуди над причината за внезапната промяна на настроението му. Навярно съжаляваше, че е разкрил толкова много душата си, особено пред нея. Но той беше казал, че иска да станат приятели. Като прикри разочарованието си, тя му показа посоката.

— Там е Ленсдаун.

Той проследи протегната й ръка.

— Там — каза той с явен интерес — преди един век роялистите са се били с парламентаристите.

— Твоите деди са участвали в тази битка, нали? — попита тя.

— Да. И петима от нашия род са загинали.

В благоговението си тя осъзна, че Честърфийлдови бяха вземали участие във всяка битка от английската история.

— Твоят род е една неделима част от историята на Англия, както тази долина от земята — каза тя. — Трябва да си вземеш принцеса за жена, а не управителка на пощенска станция с тъмно минало.

— Ти — с тъмно минало? — смехът му иззвънтя отново. — Не ти вярвам. Какво си направила, да не би да си загубила писмо, предназначено за краля?

Срамното й минало отново се изпречи пред нея. Щеше да му каже, но на определена цена.

— Кажи ми твоята тайна и аз ще ти кажа моята.

— Оттеглям въпроса — каза той. — Хайде да не говорим за тайни тази вечер.

— Не! — каза тя със сърце, преливащо от надежда и обич. — Нека само да бъдем заедно.

Чуха самотната песен на совата. Звуците й замлъкнаха и останаха само тези на нощния вятър. Тя огледа голите дървета, за да види птицата, но погледът й се спря на Блейк Честърфийлд. Той съсредоточено разглеждаше релефа на местността, като очите му непрекъснато се връщаха към Ленсдаун.

— Там — очите му заискряха от откритието, — това равно триъгълниче земя е малкият хълм Солсбъри. Това означава, че римският път е… там — той посочи към североизток.

Озадачена, но изгаряща от желание да върне моментите на весела непринуденост между тях, тя каза:

— Не мисля, че имаш нужда от водач.

Той се засмя доволно и поклати глава. Една къдрица от лъскавата черна коса падна на челото му.

— Тогава хайде да говорим за теб — той блъсна рамото си в нейното. — Къде си израснала?

— В един манастир, близо до Турнай, във Франция.

— Имаше ли в менюто си супа от волски бузи?

Тя се засмя.

— Един път в седмицата. Тогава постих.

Той я блъсна отново.

— Винаги ли си искала да станеш управителка на пощенска станция?

Искаше да станат приятели с нея, за да научи тайните й, без да разкрива своите.

— Не, не винаги.

— Госпожата на баронета Сърли ми каза, че тогава Роуина е била управителка.

Марджъри беше сгряна от нежност. Тя си спомни какво самотно и изоставено дете беше, готово да се довери на всеки.

— Да — отговори Марджъри, — и искаше да живея с нея.

— Имаш ли други роднини?

— Само един баща, който се интересуваше повече от един внук, отколкото от щастието на дъщеря си. — Не.

— И ти й помагаше с пощата.

— Да — каза Марджъри. — Тя имаше най-чудесните идеи, но изобщо нямаше време да ги осъществи.

— Като тази…

— Да се разширим, за да можем да се издържаме по-добре.

— Как да се разширите?

— Като разширим района си. Сега обслужваме Уелс, Бристол и скоро ще имаме лондонската пощенска кола.

— Което беше твоя идея, готов съм да се обзаложа.

Марджъри си спомни за споровете.

— Баба беше против нея, но вече не е.

— Ти стана управителка, когато й се случи онази ужасна злополука.

— А, не, тогава вече бях станала управителка.

Той я стрелна с поглед.

— Ти си била само на деветнадесет, когато е станала злополуката. Кога тогава стана управителка на пощенската станция?

— Официално, когато навърших осемнадесет.

— Наистина ли? Не си ли била прекалено млада за такава отговорност?

Призраците от първата й година в Бат все още я преследваха, но дори и да станеха с Блейк големи приятели, тя нямаше да му разкрие ужасните неща, които беше направила онова лято — лятото, което я беше принудило да търси своята независимост. Като се поколеба, отговори:

— Ние… аз имах нужда от пари и нещо, което си заслужава да ангажира времето ми. Нали разбираш, че баба получава само една незначителна пенсия от Локсбърг и след злополуката…

— Не мога да си представя Нейна милост в ролята на учител на Таг и останалите момчета, както ти правиш.

— Тя не го е правила. Когато баба беше управителка на станцията, наемаше възрастни мъже да разнасят пощата. Но тогава ни беше даден единственият маршрут Бат-Лондон. Аз бях прекалено неопитна, за да ръководя мъжете, затова намерих Таг и останалите.

Ръката му я обгърна отново. Искаше й се да се облегне на него, но не можеше да си позволи такава дързост.

— Ти си им дала дом и надежда за бъдещето. Това е много благородно.

— Изобщо не съм благородна. Както баба казва, аз съм хитър предприемач.

— Това звучи като обида. Ти си извършила тази постъпка, водена от състрадание, а тя говори така, сякаш те е ръководила алчността — той стисна рамото й. — Така ли ти изглеждаше?

— Първоначално — да — истината започна да излиза от устата й. — Но аз просто съм била заблудена. Баба никога не ме е наранявала.

— Често ли се обиждаш от думите й?

Срамът се прокрадна в нея.

— Само когато съм се държала надменно и егоистично.

— Хайде, хайде — каза той и направи няколко кръгчета с дланта си върху рамото й. — Не вярвам да си била нито едното от двете.

Тя беше откровена с него и той не биваше да спори.

— Вярвай на каквото искаш.

— А аз вярвах, че дяволът ме е оставил на прага на Честъруд — каза той почти засмяно.

— Защо си вярвал в това?

— Защото майка ми го казваше.

— Това е отвратително. Как е могла да бъде толкова безсърдечна с теб?

Той се загледа не директно в нея, а във вълната, която се показваше от подплатата на качулката й. После каза тихо:

— Подозирам, че изпитваше завист, защото престана да бъде център на внимание — той се усмихна дяволито и завъртя очите си. — Наследникът на Честърфийлд винаги е предизвиквал сензация. Баща ми, чичовците ми, дори нейното семейство не можеха да говорят за нищо друго, освен за мен. Така че, както разбираш, понякога дори и тези, които ни обичат, могат да ни наранят.

Той го каза толкова искрено, че Марджъри се зачуди дали не говореше от нейно име.

— Достатъчно за мен — заяви той. — Кажи ми на колко години беше, когато взе Таг?

Животът й се беше променил този ден към по-добро.

— Току-що бях навършила седемнадесет.

Той се намръщи.

— Ти си приела пощенските пълномощия на седемнадесет?

Тя почти се засмя на тази глупост.

— Е, не. Просто извършвах услугите. Баба беше достатъчно великодушна, за да подпише първите предложени такси и да ми даде начален тласък.

— Ти си всичко, което тя има — каза той жално.

Тя отговори, раздразнена от неприятния му тон.

— Да, тя е всичко, което имам. Защо си я заплашил, че ще я изпратиш в Нортамбърланд?

Той се засмя.

— Нортамбърланд? Никога не съм й споменавал нищо за Нортамбърланд. Един от братовчедите ми живее със семейството си в това имение. Предложих на Роуина да й купя къща някъде в Англия. Мислих си, че ще избере Танбридж Уелс.

Баба й беше излъгала отново, Марджъри беше сигурна в това. Какво имаше в годежа с Блейк Честърфийлд, което караше Роуина да лъже и да интригантства? Може би се страхуваше да живее сама, независимо колко изискано беше мястото. По-важно беше какво се криеше зад това преместване.

— Това е просто въпрос на място. Ти искаш да се отървеш от баба.

— Мислих си, че тя харесва Танбридж Уелс. Счита се, че водите там са лековити. Близо е до Лондон, където ще живеем ние. Много от хората, които посещават Бат, идват от Танбридж, и Боу Неш го прави. Кливлънд също има къща там. Също и херцогинята на Марлбъро — той разтърка челото си, сякаш беше объркан от всичко това. — Исках просто да си има собствен дом.

Марджъри нямаше никакво намерение да коментира неговото твърдение, че ще живеят заедно в Лондон.

— Баба си има дом.

— Не, любима. Баща ти е собственикът на Хартсанг скуеър.

— Това е лъжа! — каза тя, огорчена отново от измамата на баща си. — Баба похарчи всичките си пари, пожертва всичко, за да ми купи къща.

Той сви рамене.

— Може и да не съм информиран правилно. Като стана въпрос за баба ти, чула ли си какво е казала на Тобаяс Пондз в банята „Крос“?

Дали той нарочно не сменяше темата на разговора? Няма значение, тя се беше изморила от враждата между него и Роуина.

— Целият град ги е чул. Не е трябвало да го нарича киселица.

Блейк започна да се смее ехидно.

— Но той я е нарекъл намусена… — той спря изведнъж. — Те цитираха от комедията на Шекспир за опърничавата жена.

— Често го правят — каза тя жално.

Той щракна с пръсти.

— Тобаяс е бил кандидатът за женитба, който ти е цитирал Шекспир.

— Аз ти казах това.

Той присви очите си и процеди през стиснатите си зъби:

— Ти ми каза, че е бил един от кандидатите за женитба. Не си ми споменавала никакви подробности около връзките си с него.

Като усети някакво абсурдно удоволствие, тя отвърна:

— Ако не знаех, че искаш ужасно много да се ожениш за мен, бих си помислила, че си ревнив, Блейк Честърфийлд.

Ръката му се стегна около рамото й.

— Ревнувам ужасно от всеки, който те познава по-добре от мен.

— Тогава трябва да ревнуваш от половината хора в Бат.

— Това ще се промени.

— Изобщо не съм интересна. Не знам защо толкова настояваш да си създаваш главоболия — но тя знаеше защо: той нямаше друг избор. Баща й се беше погрижил за това.

— Защо се подценяваш толкова, Марджъри?

Защото в ранната си младост беше извършила някои неща, които никога нямаше да могат да се заличат. Баба й беше простила на лошото момиченце, беше се погрижила за нея, беше я приела и я обичаше колкото никой друг нямаше да я обича. Тъй като знаеше, че той ще очаква отговор, каза:

— Аз съм просто една обикновена жена.

— Аз съм едно вледеняващо се, подхвърлено от Луцифер дете.

Тя се засмя.

— Ти си измамник, при това лукав.

— В този случай — каза той, като изви тънките си вежди — позволи ми да ти припомня, че си красива — гласът му се сниши до прелъстителен шепот. — Твоята интелигентност би накарала повечето учени да се засрамят. Ти не скъпиш времето си и си отворила широко душата си, за да дадеш на група сираци шанс за по-добър живот. Ти си жена, достойна за уважение, Марджъри Ентуисъл.

Сърцето й заби толкова лудо и тя си помисли, че може да изхвръкне от гърдите й.

— Разбира се, че не съм.

— Тогава ще го докажа — каза той на ухото й. — Ела тук — той я дръпна пред себе си, след това разтвори палтото си и я притегли към гърдите си. Тялото му пламтеше като пещ на гърба й, а ръцете му я притискаха силно. Той долепи хладната си буза до нейната и отпусна брадичката си на рамото й. Увити като в пашкул от вълна, те се загледаха в Бат…

— Сега — каза той, — след като си на топло и точно там, където искам да бъдеш, посочи ми сградите, където сме били, като започнеш от Хартсанг скуеър.

Имената на познатите места и древни забележителности се превърнаха в бъркотия от безсмислени думи, тъй като разумът й беше съсредоточен върху мъжа и усещането на ръцете му около тялото й. Разумното възприемане и свързаната мисъл избягаха от нея като зеленоглави патици след първия полъх на зимата.

— Не мога да ти покажа — каза тя през мъглата на унеса си. — Ръцете ми не са свободни.

— Хм… — той целуна шията й и се насочи нагоре към чувствителното място под ухото й. — Не е възпитано да се сочи с пръст.

Долната част на ухото й пламна в очакване на докосването му. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Но нали искаше да видиш забележителностите — каза тя несигурно.

— Забрави за тях — прошепна той. — Пред мен има много по-красива гледка.

От устните й се отрони стон и понеже коленете й я заплашваха, че ще се огънат, тя се отпусна на него. В отговор на това той плъзна ръцете си в пелерината й и започна да милва нейните от китките до раменете и от раменете до китките. След това започна да масажира пръстите й, докато напрежението изчезна, и те се разтвориха, а навлажнените длани се отпуснаха до бедрата й. Бързите му пръсти се плъзнаха нагоре и обхванаха напрегнатите й гърди, като започнаха да ги разтриват нежно и да ги възбуждат силно.

Гърдите му се надигаха, сякаш всеки дъх беше поеман с голямо усилие от дробовете му, а през цялото време сръчните му пръсти продължаваха да изпълняват магическите движения.

— Обърни се.

Марджъри откликна на думите му като безнадеждно изгубен пътник, търсещ знак по безлюден път. Ръцете му се сключиха на гърба й и я притеглиха със сила, на която не можеше да се противопостави.

— Обвий ръцете си около врата ми, Марджъри, и отвори очите си.

Кога ги беше затворила? Тя беше толкова опиянена от сладострастие, че беше ослепяла за всякакви картини, с изключение на тези в съзнанието й. Сега го погледна, върнала се към действителността и нетърпелива да се подчини на желанието му. После се опита да се пребори с подтика да се върне към сладостното забвение. Очите й горяха от преливащи нежни чувства.

— Кажи ми какво желаеш, мила.

— Искам да ме целунеш — чу се да казва.

— Надявах се, че ще го кажеш — устните му се притиснаха нежно към нейните, леко разтворени, а дъхът му ухаеше толкова сладко, като детелините призори. Тогава тя се сети, че бе имал някога мустаци. Пръстите й се плъзнаха любопитно по бузата му и се спряха на мястото, където устните им се сливаха.

От върховете на пръстите й сетивната възбуда се насочи бързо към мозъка и като лунни лъчи в съзнанието й заблестяха еротични картини: Блейк разпуска косата й и я разстила върху атлазена възглавница; подарява й ковчеже със скъпоценни камъни в нощта на сватбата им, а после настоява да си сложи бижутата гола пред него.

Тя замря от изненада й удоволствие. Езикът му се плъзна в устата й, след което се завъртя и започна да се движи като ловец, който търси ценната жертва. Примамена от обещаното удоволствие, тя се втурна главоломно към капана. Хваната веднъж в него, доби смелост и се притисна към него, изпробвайки пределите на удоволствието, което той изпитваше.

Той отмести ръката й от шията си и я притегли надолу, към източника на огъня, който пламтеше между тях. Студените пръсти докоснаха топлото кадифе на панталоните му. Тя усети пулса му под дланта си и не можа да пренебрегне знака, който й даваше: той се нуждаеше от нея.

Осъзнаването на този факт роди една грозна истина: тя проявяваше слабост пред мъжете. Баба й беше помогнала да я разбере. Тъй като баща й я беше изоставил, тя търсеше други мъже, които да заемат мястото му.

— Марджъри?

Гласът на Блейк я върна внезапно към настоящето.

— Има ли нещо, което да не е наред?

— Нищо. „Всичко“ — помисли си тя.

— Остани с мен! — замоли я той, като започна да я целува отново, движейки с наслада устните си по ръката й. — Имам нужда от теб!

Заразена от призива в гласа му, тя му даде това, за което я молеше. Започна да се бори срещу ограниченията на своята неопитност, нетърпелива да достигне цялата сила на страстта му и да открие степента на собствената си необузданост. Гърдите я боляха и тя се почувства прекалено слаба, за да се задържи на краката си. Той сигурно беше усетил вътрешната й борба. В гърдите му се надигна непреодолимо желание и той откъсна устните си от нейните.

— Спри — изпъшка той.

Тя отвори очите си, объркана от настойчивостта му. Устните му се стегнаха от напрежение и накараха сухожилията на врата му да изпъкнат като въжета.

— Какво има? — попита колебливо тя.

— Раздвижи ръката си. Веднага! — отговори той през зъби.

Тя го направи, а той започна да се задъхва, сякаш изпитваше болка. Тя също усети болка и разбра, че дланите му все още лежаха върху гърдите й. Изведнъж разбра откъде идваше бедата й.

— Раздвижи твоите. Веднага — каза тя. Той сякаш се тресеше. На лицето му се появи усмивка.

— Не искам.

— Не постъпваш честно с мен.

Пръстите му я притиснаха нежно, а платът на роклята леко ожули опънатата й кожа.

— Ако бяхме в леглото ми, мила, щях да бъда по-справедлив към теб. А ако не беше девствена, щях да те любя тук, на лунна светлина.

Той говореше за любене, но какво общо имаше това със справедливостта? Като излезе от своята вглъбеност, тя каза:

— Това би било невъзможно. Ще се търкулнем в долината.

— Практичните жени ме влудяват.

— Пусни тогава тази практична жена.

— Не. Ти се чувстваш чудесно — той я целуна по носа.

— Мислиш, че не можем да се любим с теб прави, нали?

Заля я гореща вълна от смущение и тя отклони погледа си.

— Боже мой — каза той яростно, — можеш напълно да подлудиш един здравомислещ мъж.

— Ти ми се подиграваш.

— Не, не ти се подигравам. Правя всичко възможно да те прелъстя — той въздъхна, а ръцете му се отделиха от гърдите й — Хайде да си тръгваме — обърна се към пътеката и я задърпа.

Тъй като съзнанието й беше погълнато от един мъж, когото не можеше да има, а тялото й копнееше за близост, която не можеше да получи, тя реши, че не може да се осмели да се изправи пред пълна къща с хора.

— Почакай. Предпочитам да не ходим у Клейвърови.

— Добре — той продължи да върви. — Нямам намерение да те водя там.

— Обещаваш ли?

— Да, не ми ли вярваш?

— Разбира се, че не.

— Много добре — каза той, като се спря. — Заклевам се в моряшката си чест.

Каза го толкова весело и гордо, че й хрумна ужасна възможност. Дали баща й не беше принудил Блейк да си подаде оставката? Беше причинил нещо много по-лошо на клетия Шелбърн.

— Ти обичаш морето.

Той я обви с ръцете си и целуна слепоочието й.

— Да — каза меко, но сериозно, — обичам го. Казвал съм ти какво изпитвам към него.

Тя започна да прелива от нежност, а в очите й се появиха сълзи. Ами ако се наложеше да се раздели с бляскавата си кариера? Какво щеше да каже на баща си, херцога на Бндърли? Тя го прегърна и го притисна възможно най-силно. Не беше честно той да прави такива големи жертви. Не беше честно да го обича толкова много.

— Сега пък какво е това? — студените му ръце обхванаха лицето й. Тя потрепера, а той наклони главата й назад. — Аз те разплаках. О, Марджъри, искам да бъдем приятели!

Усети умора. Тя не беше подходяща за Блейк Честърфийлд. Защо не беше послушала баба си?

— Баба беше права — каза, задушавана от сълзи. — Ти ще загубиш всичко заради мен. Не знаеш ли? После ще ме намразиш.

— Това е невъзможно, мила. Ти не ми даваш възможност да ти обясня. Наистина обичам морето, но и същевременно го мразя. Така е с всеки моряк. Няма да ми липсва, наистина няма, ако имам теб.

Всяка дума беше лъжа, изречена, само за да пощади чувствата й и да я накара да се омъжи за него. Тази история й беше позната, но старата й защитна система, изглежда, не действаше. Искаше й се да повярва, че Блейк Честърфийлд я обичаше, макар и само за тази вечер. Той я хвана под ръка и поеха обратно по пътеката към пътя. Когато стигнаха до каретата, извика:

— Педикорд, изтегляй лодката и поемай курс към родното пристанище.

Веднага щом седнаха един до друг в каретата, Блейк извади едно одеяло от отделението под седалката, която беше обърната напред. Изгаси лампите, притегли Марджъри по-близо до себе си и разгъна одеялото.

— Студено ли ти е?

Тя усещаше студа чак с костите си, но това не беше от времето.

— Не — излъга го тя, като сложи главата си на гърдите му.

Дори и през дебелото палто можеше да усети равномерните удари на сърцето му. Чувстваше се обичана и защитена, обгърната от силните му обятия. Никой друг мъж не можеше да се сравнява с Блейк Честърфийлд. Тогава как, чудеше се тя, щеше да продължи да живее, след като той се освободи от годежа? Беше ли й достатъчна работата? Не можеше да си отговори със сигурност.

— Погледни ме — той мушна ръката си под брадичката й и я повдигна.

Лунната светлина придаваше великолепна мекота на красивите му черти. Тя се усмихна възхитена и попита:

— Стопли ли се вече?

В отговор той се усмихна и промълви:

— Пламтя от нощта, когато влязох в Залата за пиене на минерална вода, Марджъри Ентуисъл.

След тези думи устните му докоснаха нейните и започнаха да се движат леко, сякаш търсеха най-подходящото място.

— Помогни ми да разгоря огъня — прошепна и продължи целувката.

Когато се отдръпна, тя му каза:

— Това, за което е необходима помощта ми, е да подхлъзнеш баща ми.

— Тогава омъжи се за мен.

— Не.

— Тогава ме обичай.

Очите й се затвориха бързо и в тъмнината светна картина от предразполагащ към безделие летен ден: тя и Блейк си почиваха върху сламеник на изпъстрена с цветя морава и се грееха на топлината, която излъчваше любовта. От устните й се отрони въздишка на задоволство, на която той отговори със стон на нетърпеливост, който наруши временния й покой и разпали отново желанието й.

Колелата се въртяха и проскърцваха, хамутите подрънкваха, копитата потропваха глухо по пръстта, каретата се полюшваше леко по хълмовете, а вътре в нея туптяха ускорено две сърца, стискаха се ръце и се замайваха глави, докато Марджъри почувства, че за пръв път живее пълноценно.

— Докосвай ме, докосвай ме — шепнеше й той, като насочи ръката й към вътрешността на ризата си. Крайчетата на пръстите й посрещнаха здравата стена на гърдите му и се вплетоха в меки като коприна косми.

Той потръпна и пое дъх. Тъй като съзнаваше че това можеше да бъде последната й възможност да изрази любовта си, тя стана, като го галеше, извиваше езика си заедно с неговия и раздухваше огъня на страстта. Той й отговаряше със същата пламенност и задвижи ръцете си болезнено бавно, като започна от гърдите й, обиколи тежките кринолини на полите й и завърши пътешествието върху чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Гърдите му се надигнаха с усилие и той отдръпна устните си от нейните.

— Разтвори краката си — каза настоятелно — и ми позволи да те докосна тук.

Когато търсещите му пръсти намериха мястото, тя се стегна.

— Не, Блейк!

— Тихо — започна да я успокоява той, — отпусни се, любима. Не ме отблъсквай. Ти ме желаеш и го знаеш.

Тя отвори очите си и откри, че пламтящият му поглед се беше приковал върху устните й. Усмихна се широко, а зъбите му проблеснаха в мрака. Топлината на тази усмивка сякаш стопи всичките й вътрешни бариери.

— Ти си моето момиче — прошепна меко и мушна дългия си пръст в нея.

Тя потръпна при нежния допир. След това устните му отново се впиха в нейните, езикът му се мушна между тях и започна да се движи. Навън в тъмнината премигваха светлини. Над главата й забиха камбани. Той я галеше все по-бързо и по-дълбоко, докато палецът му намери мястото, което изведнъж стана ядрото на желанието й. Усети краката си слаби и непотребни, но съзнанието й се изостряше и ставаше все по-буйно. Очакваше я голямо откритие, което беше невероятно близо, една награда, която беше недостижима сега, но приближаването й все пак се усещаше. Да, беше вече толкова близо, че можеше почти да види светещите й очертания и да различи формата й. Стон на смущение се отрони от устните й.

— Ти си красива, любима — издиша той думите в устата й. — Мисли си само за удоволствието. То ще дойде, обещавам ти.

— Не, не мога — прошепна тя в отговор. — То е там, но…

— Можеш — той я притисна по-силно, а бузата му се допираше до нейната. — Насочи вниманието си към него, любов моя — каза й нежно. — Стреми се към него и облекчението ще настъпи.

Тя беше погълната от насладата, която разплете възлите на напрежението и я потопи в сладостен и блажен покой, успокоил душата й и зарадвал сърцето й. Един силен стон премина през устните й, а през тялото й — тръпка. Ритъмът на милувките му се забави, което удължи удоволствието й и предизвика влага между краката й. Потънала в унеса, в който я бе потопил той, Марджъри промълви:

— О, Блейк… Чувствам се толкова… толкова…

— Чудесно ли?

Това беше прозаична дума, прекалено обикновена, за да опише неповторимите усещания.

— Чувствам се толкова различно, сякаш съм открила нещо ново за самата мен.

Той оправи дрехите й и я придърпа върху краката си.

— Ох! — подскочи. — Тези проклети кринолини!

— Не ги ли харесваш!

Той я премести, за да нагласи роклята й.

— Да, но не точно сега. За какво говорехме?

— Признавах ти, че си ми помогнал да открия женското у мен.

— Мъжът пред теб е напълно съгласен с това, така че недей загубва тази женска мисъл — каза, като се загледа през прозореца.

Каретата спря и Блейк леко целуна Марджъри по носа.

— Дръж се за мен — каза й той и слезе, като я притискаше към гърдите си.

Заслепи я светлина. Мушна главата си в люлката под рамото му. Наблюдаваше го през полуотворените си очи в унеса, предизвикан от страстта, как я носи нагоре по стълбите към предната врата на Кливлънд. Тя се отвори. Блейк мина покрай изумения Сенфорд, без да забавя крачката си, след което продължи нагоре по стълбището, а после по дълъг коридор. Покрай нея бързо преминаваха портрети в позлатени рамки, а предметите бяха загубили очертанията си също като мислите й, които препускаха през съзнанието й.

Тя разтърси глава, за да възвърне способността на сетивата си да възприемат.

— Стой мирна — изкомандува я, — иначе ще паднем един върху друг. Краката ми се омекнали като желе.

Отвори се друга врата, която разкри един изненадан Оскар Евърсън. Блейк тръсна глава по посока към вратата. Слугата побърза да напусне стаята, като все още държеше четка за дрехи и сако от черно кадифе. Ключалката щракна. Блейк я постави на краката й, след което съблече бързо палтото и сакото си и ги хвърли на мястото за дрехи.

Тя беше сама с него в спалнята му. Реалността я извади от вцепенението с бързината на камък, хвърлен от прозорец. Света Дево Мария, какво правеше тя!

Почувства се като дете, което се беше лутало прекалено дълго в гората и не можеше да намери пътя към къщи. Мисли! Огледа се наоколо. Нищо не й беше познато, но тя никога не беше влизала в тази стая. Мисли! Видя маса с дъска за табла и два празни стола. Яркочервените завеси и подхождащият им юрган доказваха благосъстоянието на Кливлънд. Юрганът. Леглото. Пристъп от позната еуфория бързо премина през нея. Несигурните й крака я отнесоха до един стол с висока облегалка и тя се хвана за грубия плат на тапицерията. Трябваше да излезе оттук, но как можеше да го направи, след като мозъкът й не функционираше, а краката й не можеха да я държат? Решетката на камината издрънча. Тя се обърна и видя Блейк, който бе коленичил пред огнището, а изящният му профил беше очертан от златист блясък. С бързи и сигурни движения той накара огъня да се разгори. Само преди няколко минути ръцете му бяха запалили друг огън. Копнежът се разгоря в нея с нова сила. Като използваше ръжена за опора, той се изправи на краката си и застана срещу нея. Челото му се смръщи.

— Изглеждаш изплашена. Какво има? — попита, като се приближи още.

Тя отстъпи назад.

— Не трябваше да ме водиш тук.

— Така ли? — въпреки че думите бяха изречени с нежен шепот, в тях имаше предизвикателство.

— Да — отговори тя уверено. — Мислех, че ще ме отведеш вкъщи.

Ноздрите му се разшириха, а нажеженият му поглед я прониза. Той хвърли ръжена, който падна в огнището и изпрати искри нагоре към комина.

— След твоето „откритие“ в каретата едва ли можех да те заведа някъде другаде. Желая те в това легло, Марджъри, с мекия дюшек под гърба ти, с голия ти корем, пламтящ заедно с моя, с безкрайно дългите ти крака, обвити около бедрата ми.

Като се надяваше да охлади страстите му, свеждайки ги до проява на ненужно перчене, тя каза:

— Ти правиш нашето лежане заедно да звучи толкова… грубо. Не искам това.

— А ти омаловажаваш това, което може да бъде прекрасно. Признай си, че искаш да се любим.

Тя го желаеше, но едно разбито сърце беше висока цена за отдаването.

— Когато се смеехме и забавлявахме, ти каза, че искаш да станем приятели.

— В момента, в който извика името ми в онази карета, станахме нещо повече от приятели.

— Не съм правила нищо подобно. Ти се възползва от приятелството, което ти предложих, и ме прелъсти.

Челюстта му се стегна, а очите му засвяткаха от гняв.

— Ти самата прекрасно изпълняваше прелъстителската си роля.

Срамът я връхлетя, но тя се беше научила да се справя с този злодей още преди години. Сега трябваше да се справи с Блейк Честърфийлд.

— Аз просто те целувах — каза тя, — а ти си се заблудил.

Той я дебнеше като жертва.

— Ти си разтвори краката заради мен и ми позволи да ти доставя удоволствие. Кажи, че не гориш отвътре, Марджъри, отречи, че жадуваш за повече.

Думите бягаха от нея. Тя преглътна с мъка и се загледа в дъската за табла — другия стар отмъстител.

— Кажи ми, че не усещаш празнота и че не трептиш от желание да я запълня.

— Не.

Като стисна китката й, той постави ръката й на корема си. Мускулите се свиха, а по-надолу се надигаше нова енергия.

— Любима — каза напевно. — Копнежът по теб ми причинява болка и ти можеш да поклащаш твоята хубава главица така, докато звездите угаснат на небето, но не можеш да отречеш, че и ти изгаряш за мен. Това се усеща дори в корема ти — той го докосна, а после го погали нежно. Тя прехапа устните си, за да задуши надигналия се стон.

— Знам, знам.

Притегли я към гърдите си и я задържа там, а ръцете му бяха като успокояващ водопад на гърба й. Интимните му думи омиротворяваха войнствените й мисли.

— Подари ми сърцето си, любов моя. Обещавам ти, че ще го пазя винаги.

Устните му се затвориха в нейните, а езикът му се плъзна между тях, като я примамваше и съблазняваше да се отърси от задръжките си и да се втурне стремглаво към треската на страстта, която беше изпитала преди няколко минути. Той обхвана лицето й с треперещи ръце.

— Отвори си очите, любима.

Тя ги отвори. В зелените очи се таеше обещание, а меките чувствени устни се впиха в нейните.

— Кажи тези думи, Марджъри. Те трептят на устните ти. Кажи това, което и двамата желаем да чуем.

Останала без сили, тя се вкопчи в него и извика:

— Добре, признавам го. Желая те, но това е грешно.

Той се усмихна, а зелените му очи заблестяха от щастие.

— Грешно? Не, любов моя. Ние сме толкова грешни, колкото са грешни топлите минерални води на Бат в някой зимен ден. Повярвай ми. Ще се постарая да бъде като Коледна утрин за теб.

Бог да пази грешната й душа! Сърцето й принадлежеше на Блейк Честърфийлд!

— Кажи ми какво да направя.

— Помогни ми да се съблека и ще ти покажа. Тук — той постави ръцете й на гърдите си. — Разкопчей ризата ми.

Необуздани страсти и непреодолимо желание я тласнаха напред. С несигурни движения тя свали смарагдовата карфица и красивата вратовръзка, а после съблече ризата му. Загледа се учудено в загорялата от слънцето кожа и в меките косми на гърдите му. Като протегна голите си ръце, той каза:

— Аз съм твой, за да ме изследваш, Марджъри. Искаш да… Виждам любопитство в очите ти.

Не биваше да чете мислите й толкова лесно, помисли си тя, но той ги четеше. Тя не трябваше да бъде толкова слаба пред него, но беше. Проследи смаяно очертанията на широките му гърди и когато мускулите му затрепкаха, стана по-смела и започна да изследва тънкия му кръст и стройните му бедра, все още скрити в мекото зелено кадифе.

— По-надолу — каза той с глас, станал по-плътен от желанието. — Сложи ръцете си там, където те желая най-много.

Когато тя докосна това горещо място, той сложи ръката си върху нейната, изръмжа и започна да се движи, като й показа мъжествеността си и й даде възможност да я усети.

— Достатъчно — ръцете му започнаха да се движат бавно и свалиха пелерината й, роклята, кринолините и фустите, докато тя остана пред него облечена единствено в долната си риза и обута в чорапи и обувки.

Коленичи пред нея, а ръцете му се плъзгаха от глезените й до коленете и по-високо, като стискаха бедрата й и дразнеха чувствителните места между тях.

— Мечтал съм да видя краката ти — каза той, като дръпна главата си назад. — Милостиви Нептун, великолепни са!

— А сега какво? — попита тя свенливо. Той се засмя дяволито.

— Стой тук и позволи да те гледам до насита. Толкова си тъничка, а крака като твоите трябва да бъдат забранени за всички, с изключение на мен.

Тя трябваше да се опълчи срещу такава проява на собственическо чувство, но не притежаваше никакви оръжия против примамките на Блейк Честърфийлд.

— Искам да бъда твоя — каза тя.

— Ти вече си.

Той я грабна в обятията си и долепи устните си до нейните в целувка, която накара сърцето й да забие неудържимо. Тя пламна и го замоли да я отнесе в леглото.

— Спокойно, любима — отвърна й той. — Имаме предостатъчно време.

Понесе я към леглото така, сякаш беше тръгнал на неделна разходка в Спринт гардънс. Почувства се объркана още повече като я остави да се плъзне бавно към пода, когато стигнаха до леглото. Докато краката й докосваха покрития с килим под, тя не можеше да мисли за нищо, освен за силата на този мъж, за усещането, което пораждаше голата му плът в съприкосновение с нейната, и за празнотата, която беше обещал да запълни.

Езикът му се вмъкна в устата й и започна да се движи в ритъма, който тя харесваше и следваше. Силните му ръце обхванаха таза й и я притеглиха, след което той задвижи бедрата си с необикновени движения, които спуснаха тръпка по гръбнака й и предизвикаха лъскава течност между краката й. Приятни образи заляха въображението й и тя се залюля в ръцете му, а нейните го притискаха, плъзгаха се по широкото му тяло и изучаваха очертанията на гърба му и свиващите се мускули на бутовете му.

— Разкопчей панталоните ми, бързо.

Завладя я смелост. Тя също би могла да се движи със свое собствено темпо, ако можеше да я почака.

— Спокойно, любими — каза тя до устните му. — Имаме предостатъчно време.

Той се изсмя сякаш в агония.

— Ти така си мислиш, момичето ми.

Тя поднови целувката, поласкана от думите му, и изви крайчетата на пръстите си така, че ноктите й леко одраскаха кожата му и накараха гърба му да настръхне, заедно с местата над ребрата, горната част на гърдите и надолу до цепката на панталоните му. С едната си ръка откопчаваше копчето, а с другата го милваше. Гърдите му се надигнаха, а коремът му потрепера. Като откъсна устните си от нейните, той дари лицето й с щедра целувка, след което устните му се впиха в ухото й.

— Надявам се, че осъзнаваш бедата, в която се намираш — опита се да я подразни той.

Тя се разтрепера.

— Покажи ми — тя разкопча копчетата, като се притисна по-силно към него.

— Това е мое удоволствие — каза той с въздишка на облекчение.

Хвана я през кръста, обърна се и седна на ръба на леглото. Тя се залюля, но Блейк я прихвана. След това започна да вдига нагоре долната й риза, като оголи бедрата й, интимните й части и стомаха. Спря се, а после я целуна, като езикът му се спусна към пъпа, а дъхът му охлади влажната й кожа.

Тя стисна раменете му и погледна надолу, като спря погледа си на темето му, на отблясъците на огъня в катраненочерната му коса, на широкия му гръб и изтъняващата част на кръста му.

„Той е красив — помисли си тя — и ме желае.“

Очите й се насълзиха от гордост и докато горещите сълзи се стичаха по бузите й, Марджъри се вгледа в собствената си душа и разбра колко самотен е бил животът й… до момента, в който се беше появил Блейк Честърфийлд.

Искаше й се да му каже това, да излее душата си пред него, но в този момент ръцете му се преместиха по-нагоре и разкриха гърдите й. Устните му също се насочиха предизвикателно натам, а горещият му дъх я възбуждаше още повече. Тя не можеше повече да понася очакването. Наведе се напред и го посрещна, като предостави тялото си на ласките му, а миг по-късно той отново впи устните си в него. Зърната на гърдите й пламнаха, но той смучеше нежно и настоятелно втвърдения връх, като накара всичките й сетива да се насочат към това място. После се премести на другата гърда, проявявайки същата нежност, и изостри желанието й като острие на рапира.

Тя не можеше да издържа повече и сви коленете си, като го отмести назад и се настани в скута му. Бедрата му се вдигнаха нагоре, след това се залюляха и твърдината докосна празнината.

— Сега — изрече тя, като обърна главата си, за да посрещне устните му.

Внезапен стон се отрони от него.

— Не, не по този начин. Не от първия път.

Той съблече долната й риза и я повдигна леко във въздуха, като смучеше бавно гърдите й. Остави я на леглото след цяла вечност. Той се извисяваше над нея с красивото си лице — образ на силното желание — и коса, която се спускаше свободно върху раменете му. Долепи челото си до нейното.

— Един момент, любов моя. Дай ми още един момент. Като се вгледа в очите му, тя си помисли за радостта, която беше внесъл в живота й, и разбра, че независимо какво криеше бъдещето, тя никога нямаше да може да забрави Блейк Честърфийлд.

Краката й се разтвориха инстинктивно и той се настани в гнездото, което му беше направила.

— Твоят момент, свърши, Блейк.

Той затвори очи и изскърца със зъби.

— О, боже! Аз съм все още с ботуши.

Гласът му прозвуча толкова смутено, че тя се разсмя. Очите му се отвориха, а после се присвиха.

— Не мърдай — предупреди я той.

Като скочи от леглото, издърпа ботушите си и свали тесните панталони. Загорелият от слънцето гръб контрастираше с белотата по-надолу. Той се обърна и застана пред нея, великолепен в голотата си — един храбър воин, готов за настъпление. Часовникът на времето се върна назад със седемстотин години и тя си представи, че е саксонска девойка, очакваща първия Честърфийлд да се появи в Англия. Значимостта на всичко това я изуми. Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Каква тежка мисъл е завладяла ума ти, Марджъри? Нали не се страхуваш от мен?

Тя се усмихна възхитена. Със сигурност той беше едър, но какво общо имаше това със страха? Той беше мъж, а тя — жена. Бог ги беше създал да се допълват.

— Ела тук — каза му тя — и свали жартиерите и чорапите ми.

— Категорично не. Те ме влудяват. Той легна леко до нея и я сграбчи в обятията си. Устните им се свързаха в такава продължителна целувка, че тя реши, че нямаше да се бавят още много. Горещата и твърда част от него се притисна към бедрото й и доказа своята готовност. След това коляното му се плъзна между краката й и ги разтвори леко, но тя не се нуждаеше от никаква принуда и ги разтвори доброволно. Той се настани върху нея, допрял корема си до нейния, както беше казал, че ще бъде.

— По-широко, любима — прошепна той. — Разтвори ги по-широко и свий коленете си. Позволи ми да почувствам тези чорапи до тялото си.

Тя направи, както той желаеше, и усети, че Блейк си намери мястото и започна бавно да прониква в нея. Марджъри изпъшка.

— Не се страхувай — каза той. — Ще бъде… неприятно за момент, но ти си готова за мен, любима, а аз… о, благословен Нептун, изгарям от желание да те имам.

Тя обхвана с ръце лицето му, погледна го в очите и каза:

— Аз също изгарям от копнеж по теб.

Той се усмихна и въздъхна.

— Тогава повдигни бедрата си и се хвани за мен.

Тя се вкопчи в раменете му и се повдигна, за да го посрещне, омагьосана от обещанието в очите му. В следващия миг магията беше развалена и заместена от пронизваща болка, която накара дъха й да секне, а пръстите на краката й да се извият.

— Остани така, любима — каза й той през стиснатите си зъби. — Болката почти свършва. Още малко и… — с бързо и сигурно движение нахлу в нея.

Тя извика силно и заби ноктите си в гърба му, като се опита да го отблъсне от себе си.

— Ето, ето, любов моя — каза той напевно, — още един момент. Ще се почувстваш по-добре, ще видиш. Просто си много малка.

Слабините му продължиха да пулсират с мъчителна ритмичност, но тя забрави болката, като си мислеше за последното, което й каза.

— Не съм малка. По-висока съм от почти всички, които познавам, с изключение на теб, разбира се.

Той беше мъж исполин, също като легендарните си прадеди.

— За мен си идеална — устните му докоснаха леко нейните, като я примамваха да го целуне и да му прости. — Казах ти, че няма да трае дълго. Нали сега е по-добре?

Тя не усещаше повече болка, а само една пълнота и странно разочарование. Беше очаквала по-голямо удоволствие от любенето.

— Да, и бих искала да си среша косата.

— Сега ли? — попита той, като смръщи чело.

Защо беше изненадан? Какво още трябваше да се прави? Не знаеше какво да каже. Челото му се изглади.

— Мислиш, че любенето ни свърши, така ли? Не, любима. Току-що започнахме.

Сякаш да се аргументира, той легна внимателно върху нея, като през цялото време я наблюдаваше изпитателно, оглеждайки изражението й, за да открие някакъв признак на неудобство. Болката си беше отишла.

— О! — изпъшка тя, като се оживи отново под него.

— Аз ти казах.

Мелодичният му глас й действаше успокоително, но еротичният ритъм на любовните му движения имаше съвсем противоположно въздействие. Почувства някаква приятна необузданост и се включи нетърпеливо в неговия ритъм.

— Сега по-добре ли е?

— Чудесно.

Блейк я разбираше добре, но цялата интуиция на света не можеше да предскаже изискванията на тялото му. Страстта се впи в корема му, задълба по-надълбоко и прободе като стрела слабините му. Беше я желал прекалено дълго и седмиците на очакване си бяха взели своя данък. Чувстваше се като буре с барут, оставено в опасна близост с пламък, и ако не овладееше страстите си, щеше да експлодира.

Тя беше на прага да изживее пълното удоволствие и той трябваше да й го достави. Но, боже господи, след като я лиши от девствеността й и болката беше утихнала, тя се втурна към удоволствието като фрегата, понесена от бурния океан. Той по-скоро би понесъл наказанието да бъде влачен под кила на кораба, отколкото да я разочарова.

Марджъри стенеше от удоволствие, мяташе главата си и шепнеше, че не я беше излъгал. Сърцето му трепна от неочаквана нежност. Той беше възнамерявал да се наслаждава на Марджъри Ентуисъл, но не беше очаквал, че ще я обича толкова много. Като гледаше сините й очи, отразяващи като в огледало вътрешната й радост, и устните, извити в блажена усмивка, Блейк се запита дали някой мъж можеше да умре от прекалено щастие.

Преди да успее да си отговори, тя се стегна и извика. Той бързо долепи устните си до нейните и заглуши звуците на екстаза. След това започна ритъм, предназначен за облекчаване на собственото му тяло и за постигане на душевно удовлетворение. Тя посрещна бързите му движения и когато й каза да сключи ръката си около тялото му, го направи, без да се поколебае и за секунди. Дантелените жартиери го гъделичкаха отстрани и съживяваха във въображението му картината, явявала се толкова, често преди. Като усети, че силите му се изчерпваха, той се изпъна над нея и прикова очите си върху нейните. След това се освободи, дарявайки семето си на единствената жена, която някога бе обичал. Завладя го умора и се отпусна тежко като повалено от урагана старо платно.

— Притискам ли те? — попита той между глътките въздух, които поемаше.

Тя измънка някакъв отрицателен отговор и прокара пръстите си през косата му. Той потрепера от допира.

— И ти ли си чувстваш по същия начин като мен? — попита тя с нотка на свенливост в гласа си.

Той се обърна по гръб и я дръпна върху себе си.

— Не знам — отговори шеговито. — Чувствах се страшно силен и безнадеждно слаб в същото време. А при теб как беше?

Тя се загледа в балдахина и се замисли дълбоко.

— В началото ми беше неприятно, но не след дълго започна да ми харесва много.

Любовта преливаше в него и в един момент усети, че не можеше повече да задържа думите. Хвана ръката й, изкашля се и каза:

— Марджъри, аз…

На вратата се почука.

— Лорд Блейк! — гласът на Боу Неш нахлу в стаята. — Отвори тази врата веднага!