Арнет Лем
Годежът (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Девойките на Бат ще се радват на защитата от закона, за да не изливат гнева си върху покровителите си.“

Боу Неш

„Правила на Бат“

Десет минути по-късно Марджъри се вмъкна през вратата покрай Сенфорд, влезе в къщата на Кливлънд и се затича нагоре по стълбите към апартамента на Блейк, стиснал в треперещата си ръка свития на руло пергамент.

Блейк стоеше пред камината със сключени зад гърба ръце и наведена глава. Евърсън се наведе на писалището с перо в ръка.

— Започни писмото с… — Блейк спря да говори и изви рязко главата си към вратата. Очите му проблеснаха радостно. — Здравей, любима.

„Съвършен актьор“ — помисли си тя. Разтреперана от ярост, се приближи до него, вдигна ръката си и го удари през лицето с рисунката.

— Жалък, коварен негодник!

Той замига и замръзна за миг като парализиран. После я хвана за китката.

— Извини ни, Евърсън.

Стреснатият Евърсън махна с ръка към листовете хартия.

— Но, милорд, отговорът…

— Остави го!

Евърсън се втренчи в Марджъри. Тя му отвърна със злобен поглед.

— Сега!

Прислужникът разбърка листовете, а после събори един стол в бързината да се подчини.

В момента, в който вратата щракна и се затвори, тя се обърна към Блейк:

— Пусни ме — процеди през стиснатите си зъби.

Веждите му се повдигнаха любопитно.

— Не, докато не ми кажеш какво се е случило, за да те ядоса толкова, че да нахълташ тук и да ми удариш плесница.

Гневът й започна да се уталожва.

— Недей да играеш пред мен ролята на невинен, защото знаеш много добре какво точно се е случило — тя размаха листа. — Това!

— Нямам време да чета нищо сега.

— Тогава намери!

Той грабна рулото хартия със свободната си ръка, но очите му не се откъснаха от нейните. Размаха китката си. Смачканата хартия не искаше да се разгърне.

— Стой тук — каза той, като я пусна.

Трепереща от ярост и очакване, тя го наблюдаваше, като потропваше нервно с крак. Блейк разгъна пергамента. Фината дантела на маншетите му трепна. Лицето му с каменно изражение потрепера и той закова напрегнатия си поглед върху нея.

— Откъде взе това?

Лимоновият аромат достигна до обонянието й. Тя беше усетила тръпчивия мирис на кожата му, но сега той накара очите й да се насълзят, а сърцето й да се свие от болка.

— Това пристигна от госпожа Сърли, а открихме още двадесет и два екземпляра в торбата с пощата от Лондон.

— Тръгнал ли е Таг?

— Не — изрече тя през зъби.

— Хубаво — той я грабна за ръката и я затегли към вратата. — Хайде!

Тя се закова на токчетата си.

— Махни си ръката от мен.

Той се спря и започна да я разглежда, сякаш беше някаква загадка, която трябваше да разреши.

— Искам да ти помогна.

— Пусни ме, драскач такъв!

Той отвори уста, но след това я затвори отново. На красивото му лице се изписа ужас от това, което току-що беше осъзнал.

— Ти мислиш, че аз съм нарисувал това?

— Много обичам, когато се правиш на тъпанар.

— Марджъри, не мога нищо да ти кажа, освен че не знам нищо за това.

Той се загледа внимателно в нея.

— Но ти си мислиш, че не е така.

Със свободната си ръка тя плесна ръката, която той стискаше здраво.

— Браво! Какво ще направиш сега, за да бъдеш извикан на бис? Ще ме замъкнеш в леглото си ли? Това ли е начинът, по който ще получиш насилствено ръката ми?

— Засягаш най-чувствителното ми място.

Тя беше прибягнала до хитрост, за да провокира чувствителността му, но това беше, преди да я измами и да разочарова момчетата.

— О, моля те, спести си блудкавите признания! Разбирам защо искаш да ме направиш безпомощна и зависима от теб, но това, което не мога да разбера, е защо искаш да обидиш двадесет и пет млади момчета, които си мислят, че ти палиш слънцето — гласът й заглъхна за момент. — Бог е свидетел, че са малко хората, които боготворят някого.

— За бога, не съм рисувал тази мръсотия!

— И най-глупавият може да разбере, че това е твое произведение — тя посочи с трепереща ръка своето удивително подобие.

— В случай, че си забравил, виждала съм тази моя рисунка и преди.

Той присви очи към скицата.

— Точно така. Това е копие от моята скица, поне лицето ти е било прекопирано, а останалото… — отиде до прозореца и вдигна рисунката към светлината. — Прилича на стила на Хогарт. Да, това наистина е произведение на Хогарт — като вдигна погледа си, добави: — Но ти трябва да знаеш това. Хайде, ще ти покажа нещо.

Тя остана като закована на мястото си, но съзнанието й се опитваше да възприеме думите му. Искаше й се да му повярва, но доказателството за вината му беше прекалено категорично.

— Хогарт не би го нарисувал, Блейк. Той ме познава.

Очите му се натъжиха, а широките му рамене се приведоха.

— Ти не искаш дори да ми дадеш възможност да кажа нещо в своя защита, нали?

И тъй като тя не отговори, той продължи:

— Какво бих могъл да се надявам да получа чрез тази отвратителна клевета?

Тя се беше ядосала прекалено много, за да обмисли мотивите му. Все пак доказателството водеше към Блейк.

— Веднъж ми каза, че би стигнал до всякакви крайности, за да ме вкараш в брачното легло.

Ъгълчетата на устните му се стегнаха.

— В случай, че си забравила — той протегна ръката си към страничната врата, — нашето добре осветено брачно легло чака в тази стая.

— Не съм забравила, защото коремът ми никога няма да ми позволи. Той се вълнува всеки път, когато си помисли за твоето докосване.

Цялата скованост, изглежда, го напусна.

— Наистина ли си мислиш, че ще прибягна до подобен противен трик?

Да! — искаха да извикат разбитите й чувства, но в същото време нежното й сърце се опитваше да му повярва.

— Не знам, Блейк. Само си припомням какво ми каза, че ще направиш, за да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Направих това прибързано изявление много преди с тебе да решим да се доверим един на друг, тогава, когато си мислих, че си в съюз с баща си. И ако се размислиш, защо ще се стремя да опозорявам бъдещата херцогиня на Ендърли?

Яростта й утихна, но се почувства като изцедена и оголена.

— Няма да стана твоя херцогиня и мисля, че си го направил, за да ме нараниш.

Той седна на стола до прозореца с изпънати крака, скръстени на гърдите ръце и умоляващ поглед в очите. Слънчевата светлина му придаваше някакво сребристо сияние.

— Както направи баща ти, баба ти, Тобаяс и останалите, за които Джордж те сгоди? — той поклати главата си. — Аз не съм като тях.

Тя беше чувала прекалено много лъжи от прекалено много отчаяни мъже.

— Защо трябва да ти вярвам? — каза му тихо. — Ти също трябва да спечелиш доверието ми.

— Бих искал, но само ако ми дадеш възможност — той се усмихна и погали мястото до себе си. — Ела тук и нека си поговорим. Ти си прекалено умна, за да се хващаш на подобен жалък номер.

Като си каза, че е глупачка, защото се опитва да приема смекчаващи вината обстоятелства, тя направи първата крачка.

— Хайде! — каза той.

Докато прекосяваше всекидневната, усети заобикалящата я атмосфера — мебелите от тъмен махагон с възглавнички от брокат, пейзажите в богати рамки от орехово дърво и лъскавите медни лампи. Един часовник с корпус във форма на търговски кораб, оформен с лакирана черупка от костенурка, отмери непълния час. Тя се спря пред отрупаното с книжа бюро и вдигна стола, който Евърсън беше съборил. Усети, че Блейк я наблюдава, но вместо да отговори на настойчивия му поглед, тя се загледа в листовете на бюрото.

— Това не е твоят почерк, а почеркът на Евърсън. В първия момент Блейк сякаш онемя, но след това отговори:

— Разбира се. Той е частният ми секретар. Хайде да помислим заедно, за да разберем кой е нарисувал това.

Тя усети, че отново й премалява. Ако клюката за рисунката стигнеше до ушите на пощенския инспектор, тя щеше да се прости с възможността да си извоюва отстъпката. Пощальоните трябваше да просят отново по улиците, тъй като Тобаяс Пондз щеше да стане новият управител на пощенската станция. Името му премина като вихър през съзнанието й.

— Тобаяс! Аз изхвърлих рисунката ти, а той беше съборил кошчето с отпадъците. Трябва да е намерил там скицата.

Чу се шум от удрянето на хартия в дърво.

— Разбира се — каза Блейк. Той тръгна бавно към бюрото. — Пондз. Той иска да те злепостави, за да заеме мястото ти. Сигурно се е смял, когато бяхме в печатницата му.

— Това жалко псе! — петдесет начина за изтезание й дойдоха наум. — Иска ми се да го видя да виси на палците си над яма с тракащи със зъби алигатори.

Блейк изсвири с уста и сграбчи ръката й.

— Клетият Тобаяс. Подсещай ме никога да не те ядосвам.

Тя се вгледа в смарагдовозелените му очи, които просветваха от гняв. Угризенията се стовариха като бреме върху душата й.

— Извинявай, че те обвиних.

Той потърка бузата си.

— Знам, че съжаляваш за това. А каква ръка имаш само, управителке на пощенската станция. Радвам се, че не използва юмрука си и не ме осъди на смърт във врящ казан — един лек червен отпечатък се спускаше към брадата му.

— Не знам какво става с мен, Блейк. Рядко вдигам ръка на някого, поне не в момент на ярост — онази нощ в странноприемницата „Мечката“ тя нямаше друг избор. Каква ирония беше това, че Тобаяс два пъти я беше тласнал към използването на груба сила! Блейк се промуши между нея й бюрото и я притегли в обятията си.

— Ще го накажа да бъде влачен под кила на кораб.

Лъхна я познатият тръпчив аромат. Силата му сякаш достигаше до нея и предлагаше убежище. Той долепи бузата си до косата й.

— Влаченето под кила на кораб няма да бъде достатъчно болезнено за него — отговори тя близо до шията му.

— Добре — каза провлечено Блейк, като разтърка скования й гръб. — Бих могъл да го изпратя като роб в някоя захарна плантация в Барбадос.

Той беше застанал на нейна страна и тя го притисна в отговор.

— Не трябва да загубвам работата си. Момчетата се нуждаят от дом.

— Обещавам ти, че независимо какво ще се случи, момчетата винаги ще имат дом, както и Роуина.

Уверението, което й даде, беше като балсам за разбитата й увереност.

— Ще ми простиш ли?

— О, сигурно ще го направя от приятелски подбуди, ако ми се дадат около петдесет години.

През тялото й премина тръпка, която я замая и в същото време мигновено й вля сили.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно — повтори той, доближи устните си до ухото й — Ти ми беше сърдита преди да връхлетиш в стаята.

— Вярно е.

— Защото спорихме в Кралската баня ли?

— Не.

— Защото се любихме в банята ли?

Да раздели мъжа, с когото беше извършила грях, от любимия, на когото нямаше доверие, й изглеждаше непосилна задача. Ами мъжът, който беше просто Блейк Честърфийлд, мъжът зад семейната традиция, мъжът, който не беше длъжник на баща й? Не заслужаваше ли уважение заради това, което беше самият той? По дяволите неприятните обстоятелства, които го бяха довели тук.

Кога беше престанала да го вижда в истинската му светлина? В момента, в който се беше влюбила в него?

— Е — попита той, — заради това ли се сърдиш все още?

Ако ситуацията беше по-различна, тя можеше да сподели с него мислите си. Колко жалко, съжаляваше мислено тя, че Блейк Честърфийлд не можеше да бъде съпругът от нейните мечти.

— Кажи ми, Марджъри. Кажи ми за какво си мислиш.

— Нищо съществено.

Тя очакваше той да бъде настоятелен, но не беше. Очакваше да се опита да я прелъсти, но не го направи. За миг ръцете му се стегнаха около нея, но той просто я държеше здраво и единствените звуци в стаята идваха от нежния поток на дъха им и цъкането на часовника. Тя знаеше, че допускаше грешка, като търсеше убежището на обятията му, защото всеки момент той щеше да се опита да я прелъсти. Това можеше да се предвиди, защото всичките им прегръдки, независимо колко платонични бяха в началото, винаги завършваха с вълнуващи тялото страсти. Минаваха минути, но той не се опита нито да я целуне, нито да я милва. Марджъри се почуди дали отново не беше сгрешила в преценката си за него. Дали не се беше вече настроил в унисон с настроенията й и улавяше всяко нейно желание? Или утехата, която предлагаше, беше само един нов подкуп в старата игра на изнудване?

Тя надникна над широкото му рамо в листовете на бюрото. Още от първия миг разпозна подписа върху едно писмо, показващо се изпод купчината. Джордж Ентуисъл.

Пренебрежението отново стисна сърцето й като в юмрук. Тя се опита да изхвърли това чувство и се престори, че се притиска в Блейк. Започна да чете редовете, които можеха да се видят от писмото.

„… малко неща ме притесняват повече от факта, че моите представи за навременно уреждане на делата се различават толкова много от твоите. Дължиш ми обяснение за мудността си. Като човек, който не е забравил за твоята негодност на определено поприще за действие, с настоящето ти напомням да доведеш много бързо до край делото, заради което беше изпратен в Бат.“

Негоден? Блейк беше негоден? За какво? Държанието му във флотата е било образцово. Името му на главнокомандуващ беше легендарно. Не можеше да е незаконно роден, фактите относно произхода му бяха известни на всички. Марджъри продължи да чете, подтиквана от нетърпението да разбере истината.

„Ще си спестя повторението от изброяването на последиците за дома на Честърфийлд, ако случайно се провалиш. Благодарение на твоята своевременна намеса в моя полза пред Негово кралско величество, се надявам да пристигна в Англия до две седмици. Скъпи синко, завинаги ще остана с непроменени мисли за щастлива съдба, най-окуражаващо твой…“

Стомахът й се развълнува. Не можеше да реши коя новина я засегна повече: заплашителната „негодност“ на Блейк или предстоящото идване на баща й в Бат. То придаваше ново опасно измерение на играта на Джордж. При Шелбърн, Тобаяс и останалите Майлоу Мегрет беше носителят на лошите вести. Този път баща й възнамеряваше сам да нанесе смъртоносния удар.

Задушиха я сълзи, когато си представи как баща й говори на висок глас из улиците на Бат подробности, свързани с некадърността на Блейк. Некадърност. Некадърност. Думите се въртяха в ума й като топче на боядисано в червено и черно колело.

Не беше виждала баща си от четиринадесет години и той щеше да пристигне до две седмици, но кога точно? Датата сигурно беше в горния край на страницата, скрита под другите писма. Обезумяла от необходимостта да разбере кога баща й щеше да пристигне в Бат, тя се сгуши по-плътно в Блейк.

— О, Блейк, бях сърдита заради банята. Винаги се опитваш да ме прелъстиш.

— О, любима — каза той напевно, като разтвори краката си и я придърпа между тях. — Не мога да се въздържам. Ти си толкова красива, но сега само ще те държа така.

Тя го обви с ръцете си. Крайчетата на пръстите й се движеха на няколко сантиметра от хартията.

— Радвам се, че така откликваш на настроенията ми. Тобаяс ме разстрои много.

Той я прегърна буйно.

— Не се тревожи заради Тобаяс, ще пронижа този дракон.

— Благодаря ти, Блейк. Започвам да ти вярвам все повече и повече.

Какъв недостатък се спотайваше в душата на този изискан мъж? Тласкана от безнадеждна нужда да разбере, тя се притисна към него. Той се облегна назад. Пръстът й докосна писмото, но тя беше прекалено близо до победата, за да спре дотук. Точно когато писмото беше извадено, Блейк обхвана с ръце бедрата й и я придърпа в обятията на слабините си. Като дишаше тежко, той я люлееше плътно до себе си с ритъм, който тя си спомняше добре. В нея се разтвори празнота и тайните местенца пламнаха от желание. С толкова много пластове от дрехи помежду им не можеше да усети надигащата се в него страст, но знаеше, че той щеше да запълни празнотата.

Мислите му бяха като разцъфнали цветове на желанието, а нейните — повяхнали от измамата. Той не заслужаваше нищо по-добро, защото първи си беше послужил с измама.

Като зарови главата си в извивката на шията й, той започна поредицата от целувки, които щяха да го доведат до чувствителните извивки на ухото й. Тъй като съзнаваше, че ще бъде загубена на края на това еротично пътуване по тялото й, тя повдигна писмото и се напрегна да разчете изключително тънките букви.

Той се дръпна назад и доближи устните си до нейните. Тя се напрегна от страха, че ще бъде разкрита. Блейк повдигна гъстите си черни ресници и разкри замечтани зелени очи.

— Марджъри, скъпа, изпитвам към теб нещо повече от обикновена страст. Изпитвам…

Той сграбчи раменете й и с едно плавно движение размени местата им. Хартията изшумоля. Той погледна през рамото си и видя писмото в ръката й. Подскочи назад като опарен.

— Какво, по дяволите… — разочарованието помрачи красивите му черти. — Дай ми го — каза той.

— То носи подписа на баща ми, значи ме засяга — отговори тя, като преглътна буцата от отвращение към себе си.

Блейк не можеше да понесе нещастното изражение на очите й. Проклет да е Джордж Ентуисъл за това, че я беше наранил толкова! Проклет да е Блейк Честърфийлд за това, че беше допуснал да стане негова жертва!

— Можеше да попиташ и аз щях да ти позволя да го прочетеш. Мислех си, че целта ти е да спечелиш доверието ми.

— Не знаех, че ти е писал, докато не видях писмото.

Спомни си, че той никога не използва услугите на пощата. Майлоу предава съобщенията му.

Тя подаде писмото и Блейк го взе.

— А ти обикновено не четеш чужди писма — каза й той.

— Имам право да разбера какво пише в това писмо.

Той беше объркан и не можа да оспори аргумента й.

Върна писмото в купчината.

— Пише, че ще идва в Бат.

Тя се овладя, като стисна облегалката на стола. Погледът й се разфокусира.

— Кога? — попита тя.

Блейк потисна внезапния порив да я привлече в обятията си и да се извини, да разкрие грозната истина и да сложи край на играта. Но когато думите започнаха да се оформят, устните му се свиха в горчива гримаса. Каза й само тази част от истината, която можеше.

— Пристига следващия петък.

— Какво ще правиш? — попита тихо тя.

Дали щеше да се върне в морето, или ще избяга в Уелс, ще се спотаи в някой тъмен ъгъл на двореца си и ще чака да се изличи петното от позора? Изборът му беше малък и нерадостен.

Старата арогантност му помогна да вдигне глава. Свободното му държание се възвърна по навик, а то винаги го предпазваше от презрението.

— Предполагам, че ще удвоя усилията си, за да спечеля ръката ти — отговори той, като сви раменете си.

Тя се приближи толкова близо, че носовете им почти се докоснаха.

— Преди минута ти беше нежен, откровен и любвеобилен, а сега се държиш като самодоволен позьор. Защо?

Тя беше опасно близо до разкриването на истинския Блейк Честърфийлд, но той затвори всички пролуки.

— Изпитвам отвращение към хора, които шпионират — каза той.

— Съпругите влизат ли в това число? Казваш, че трябва да се омъжа за теб.

Тя го беше хванала натясно.

— С теб бих бил откровен за всяко друго нещо.

— Ако стана твоя съпруга, ще надзъртам във всяко кътче и тайно местенце от твоя живот — тя вдигна нагоре ръце, а очите й запламтяха със син огън. — Ти имаш тайна, Блейк. Не може да е толкова ужасна, че да не можеш да я споделиш с мен, ако очакваш да прекарам живота си с теб. Ще ми кажеш ли, ако се съглася да се омъжа за теб?

Тя правеше честността да изглежда толкова лесно нещо, но той знаеше по-добре от нея.

— Вярвай ми, управителке. Ти не искаш да знаеш.

— Отдавна се опитвам да ти повярвам, но всеки път, когато се приближа до теб, ти се затваряш в черупката си.

Нейната проницателност го плашеше повече от това, което знаеше баща й. Влюбването в Марджъри Ентуисъл беше грешка, защото той съзнаваше, че щеше да го преследва, докато не си признаеше. А тогава щеше да се отдръпне отвратена.

— Преди пет минути бяхме изключително близки. Реакцията ми към теб в никакъв случай не може да се нарече „затваряне в черупка“. Отговорът ми беше прекалено безсрамен, не мислиш ли?

Ръцете й се отпуснаха до тялото.

— Ето че пак започваш, лорд Арогантност. Не знам защо изобщо си правя труда да те разбера — тя се обърна към вратата. — Сбогом. Успех в двубоя с баща ми.

Тъй като не можеше да я остави да си отиде така, той продължи:

— Ами какво ще правим с Тобаяс и рисунката?

Тя отвори вратата и каза:

— Злото е сторено, но ако решиш, че има нужда, качи се на белия си кон и помогни в този критичен момент.

Блейк сграбчи рамото й.

— Марджъри, моля те, опитай се да ме разбереш.

Тя го погледна, но в очите й проблясваха сълзи.

— Повече нищо не ме интересува — каза тя. — Опитах всичко, което можех.

Той я гледаше как си отива и за пръв път, откакто майка му откри противния му недостатък, му се прииска да заплаче. Евърсън връхлетя в стаята.

— Казахте й, нали?

Без Марджъри Блейк се чувстваше като стиснат в менгеме от самота. Опита се да поеме дълбоко дъх, но мускулите на гръдния му кош се възпротивиха.

— Не — отговори той с дрезгав глас — Не съм й казал.

Прислужникът избърса потта от челото си.

— Хубаво. Страхувах се, че сте го направили.

— Не съм толкова тъп.

— Не — продължи Евърсън, като се усмихна и потупа Блейк по гърба. — Вие сте луд по нея. Господи, тя е като награда за вас, но е прекалено интелигентна, за нейно добро.

Тих нервен смях се отрони от устните на Блейк.

— Аз не заслужавам такава добра жена. Защо не можеше годеницата ми да бъде… — не можа да завърши мисълта си, защото Марджъри беше единствената жена, за която му идваше наум и която вълнуваше сърцето му.

— По дяволите! — изруга Евърсън и поведе Блейк към бюрото. — Вие заслужавате най-приказната принцеса от цялото кралство, милорд. Чувствате вина, защото не сте надживели увлечението си по сочни, червенокоси жени.

О, но Блейк отдавна го беше превъзмогнал. Когато в съзнанието му изплуваше картина с неговата любима, той виждаше един синеок ангел със златисти коси, висок почти колкото него, с воля и чувство за достойнство, подхождащи на всеки войн.

— Какво искаше? — попита Евърсън. — Защо ви удари?

Блейк му показа рисунката.

— Произведение на Тобаяс. Разпространил е такива из целия град.

— Какво ще направите? Блейк се усмихна.

— Ще го окача на палците му и ще го провеся над яма с тракащи със зъби алигатори.

А лицето на Евърсън се изкриви. Блейк се пресегна за палтото си.

— Ще се върна.

— Ами останалите писма? — Евърсън прехвърли кореспонденцията. — Ето едно писмо от Нейна милост.

— Карай напред и ми кажи какво лошо пише.

Евърсън разкъса печата.

— Милостиви свети Дейвид! — извика той, като преместваше бързо погледа си от ред на ред. — Тръгнала е за Бат и ще бъде тук след ден-два.

Блейк изпъшка.

— Как можех да я помоля да не идва?

— Има и добра новина.

— Подобно нещо не съществува в моя живот.

— Баща ти няма да дойде с нея. Изглежда, че е отишъл за риба в Шотландия.

На път за вратата Блейк измърмори:

— Слава на бога за дребните услуги като сьомгата.

Докато стигна до къщата на Пондз, Блейк се беше вече съвзел от шока, предизвикан от прибързаното пристигане на майка му. Но мисълта за появяването на Джордж Енгуисъл накара душата му да се разтрепери от страх.

Изля тревогите си върху изненадания Тобаяс Пондз. Първият удар хвърли печатаря върху дъската за табла. Пуловете се разхвърчаха върху килима и мебелите.

— Защо, по дяволите…? — запелтечи Пондз, като търкаше челюстта си.

Блейк дръпна жертвата си за реверите и я вдигна във въздуха.

— Сбогувай се със зъбите си, Пондз.

— Не! — той се опитваше да се отскубне, като размахваше ръце и риташе с крака, но Блейк беше по-висок, по-силен и по-сръчен. — Помощ!

— Никой не може да ти помогне, Пондз.

Вратата на печатарското ателие се отвори. Тракането на печатната преса отекна във фоайето и зазвуча в хармония с неистовите крясъци на Пондз. Една униформена прислужница с широко отворени очи изпищя и се вкопчи в рамката на вратата. Шумът утихна. Зад момичето се появиха трима работника в изцапани с мастило престилки. Като събра смелост при вида на публиката, Пондз каза:

— А ти се сбогувай с наследниците си — и ритна Блейк в слабините.

Една парализираща болка се спусна към коленете му и сякаш раздра корема му. Стомахът му щеше да се пръсне от болка. Той пусна Пондз, обхвана с ръце наранените си слабини и се преви.

Печатарят падна на гърба си. С надигащи се от усилия гърди опита да се изправи на крака. Блейк пое дъх бавно, но дълбоко, като се стараеше да пренебрегне пронизващата болка в нежните органи. Пондз му беше нанесъл удар под пояса. Никаква милост, реши Блейк. Но той щеше да нанесе подходящ удар, без да избърза с отмъщението.

Като се преструваше на тежко ранен, той изчака, докато противникът му се приближи на подходящо разстояние. Когато Пондз вдигна ръката си, Блейк внезапно удари печатаря в стомаха. Коремът му хлътна като стара пухена възглавница. Блейк продължи да го засипва с тежки удари. Ребрата пукаха под кокалчетата на ръцете му. Пондз се препъна назад и падна върху един стол. Блейк изви кръста си.

— Хайде, Пондз, с положителност още не си предал богу дух.

— Ще те убия! — ноздрите на Пондз се разшириха, а лицето му почервеня като ябълка. Той се измъкна от стола, като разлюля главата си и връхлетя върху Блейк. В последния момент Блейк успя да се дръпне. Сграбчи Пондз за китката и с рязко движение на ръката си свали печатаря на колене.

— Може би предпочиташ няколко счупени пръста — изръмжа Блейк. — За известно време това ще ти попречи да фалшифицираш мръсни рисунки.

— Не знам за какво говориш — каза Пондз с пресекващ дъх и пребледняло лице.

Блейк се извисяваше над него и бавно притискаше китката му.

— Колко броя от онези листове напечата?

— Достатъчно — каза печатарят злорадо. — Може би и самият крал Джордж си плакне очите с онази кучка.

— Още една подобна дума и ще пръсна китката ти — изръмжа Блейк. — Колко броя напечата?

— Пусни ме и ще ти кажа.

Блейк го освободи. Пондз изскимтя, а после хукна с люлееща се до гърдите наранена ръка.

— Ти си побъркан.

— Ужасно си прав — каза Блейк и го последва с изнемощелите си крака. — Да преброя ли до десет?

— Брой до колкото си искаш, копеле със синя кръв. Ще ви се отрази много добре с Марджъри.

— Виждал ли си някога трюм на военен кораб, Пондз? Имаш ли някаква представа на какво същество ще заприличаш след шест седмици пребиваване там на диета от плесенясали морски бисквити и солена вода?

— Не ме заплашвай.

Тъй като желанието за отмъщение нарастваше, въображението на Блейк взе връх.

— Докато спиш, плъховете ще гризат ушите ти и пръстите на краката ти, венците ти ще кървят от скорбут и малкото зъби, които са ти останали, ще изпадат. Красивите нокти на ръцете ти ще се начупят от разчепкването на кълчищата.

Гърлото на Пондз се сви.

— Флотата няма да допусне такава жестокост.

— Ти, изглежда, забравяш кой съм. Атлантическата флота е под мое командуване.

— А ти си под командуването на Джордж Ентуисъл, нали? — печатарят поклати глава с фалшиво съжаление. — Високопоставеният и могъщ наследник на Честърфийлд скоро ще се търкулне от трона си.

Блейк посочи прислужницата, като се пребори с вълната от страх, която го заля.

— Ти знаеш ли кой съм?

— Да, милорд — тя направи нервно реверанс.

— Върви в къщата на херцога на Кливлънд и потърси господин Педикорд. Кажи му незабавно да дойде с каретата. Твоят работодател ще пътува за Бристол — прислужницата излезе тичешком.

— Няма да посмееш! — изпищя Пондз.

Блейк седна на един стол и изпъна краката си, за да облекчи мъчителната болка в слабините си.

— Почакай и ще видиш.

— Аз съм свободен гражданин и не можеш да ме качиш на кораб.

— Не само че ще те кача, нищо и никакво копеле — каза Блейк ехидно, — но и ще се разпоредя да те закарат в каторжническата колония в Джорджия. Дванадесет години работа по пустите полета ще стегне отпуснатия ти корем… ако доживееш.

По челото на Тобаяс изби пот и той се отпусна на стената, съкрушен.

— Добре — изпъшка той. — Списъкът е в бюрото ми — долното чекмедже вляво.

Блейк посочи един от работниците.

— Донеси го.

— И ми доведи доктор — извика Пондз след него.

— Остави това — каза Блейк. Мъжът кимна и побърза да излезе, а Блейк се обърна отново към Пондз.

— Колко броя напечата?

— Сто, а сега ми повикай лекар.

На седемдесет и седем се губеха дирите.

— До кого са изпратени?

— До частни жители.

Блейк въздъхна с облекчение. Пощальоните щяха да имат много работа през останалата част от деня, но сигурно злото щеше да бъде поправено.

— Утре ще напечаташ едно официално извинение и ако не го видя разлепено из целия град, ще бъдеш изпратен в морето, преди да можеш да кажеш: „Добре, сър.“

Пондз позеленя.

— Ще купиш и нови ботуши на пощальоните, нали?

— Ще им наема и учител по танци! — изрева той. — Само доведи лекар.

Със списъка в ръка Блейк и шестте момчета от пощенската станция прекараха вечерта в събиране и изгаряне на рисунките. На следващия ден видяха оповестеното официално извинение на Пондз. Същата вечер Блейк отиде да види Марджъри и научи, че била заминала с тримата по-млади кочияши за Лондон с пощенската кола. Блейк нареди на Педикорд да ги последва и закриля, тъй като беше загрижен за тяхната безопасност.

На следващата сутрин камбаните на абатството удариха двадесет и четири пъти. Нейна милост, херцогинята на Ендърли, беше пристигнала по-рано.