Сидни Шелдън
Насън и наяве (8)

Осма глава

Пет дни след завръщането на Ашли от Квебек баща й телефонира:

— Току-що пристигам.

— Откъде пристигаш? — Трябваше й време, за да си спомни. — А, да. Твоят пациент в Аржентина. Как е той?

— Ще оживее.

— Радвам се.

— Можеш ли да дойдеш в Сан Франциско да вечеряме заедно?

Тя се ужасяваше от мисълта да се срещне с него, но не успя да измисли извинение.

— Добре.

— Тогава да се срещнем в ресторант „Лулу“. В осем часа.

 

 

Ашли вече беше в ресторанта, когато пристигна баща й. Тя отново видя възхитените погледи на хората наоколо. Баща й беше прочут. Би ли рискувал всичко само за да…

Той застана до масата.

— Радвам се да те видя, мила. Съжалявам за коледната ни вечеря.

— Аз също — насили се да отвърна Ашли.

Тя втренчено гледаше менюто, опитвайки се да събере мислите си.

— Какво ще поръчаш?

— Аз… всъщност не съм гладна — отвърна.

— Трябва да хапнеш нещо. Съвсем си измършавяла.

— Ще взема пиле.

Тя го наблюдаваше, докато той даваше поръчката на сервитьора, и се чудеше дали ще посмее да го попита.

— Как беше в Квебек?

— Много интересно. Красив град.

— Някой път трябва да отидем там заедно.

Тя се реши и се помъчи да говори колкото е възможно по-спокойно:

— Да. Между другото… миналия юни ходих на среща в Бедфорд по случай десет години от завършване на гимназия.

Той кимна.

— Приятно ли беше?

— Не. — Бавно заговори, като внимателно подбираше думите си. — Разбрах… разбрах, че в деня, след като ние с теб заминахме за Лондон, са открили… трупа на Джим Клиъри. — После замълча в очакване да види реакцията му.

Д-р Патерсън се намръщи.

— Клиъри ли? А, да. Онова момче, което тичаше след теб. Аз те спасих от него, нали?

„Какво означава това? Признание ли? Може би иска да каже, че ме е спасил от Джим Клиъри, като го е убил?“

Ашли дълбоко си пое дъх и продължи:

— Денис Тибъл е бил убит по същия начин. Намушкан и кастриран. — Тя видя, че баща й взима парче хляб и внимателно го намазва с масло.

— Не съм изненадан, Ашли — отвърна накрая той. — Лошите хора обикновено ги постига лош край.

И това го казваше лекар, човек, посветил се на спасяването на живота. „Никога няма да го разбера — помисли си. — А ми се струва и че не искам.“

Когато вечерята приключи, тя продължаваше да е също толкова далеч от истината, колкото и преди това.

 

 

— В Квебек наистина ми хареса, Алет — каза Тони. — Иска ми се пак да отида там някой ден. Ти как прекара?

— Наслаждавах се на музеите — плахо отвърна тя.

— Обади ли се вече на гаджето си в Сан Франциско?

— Той не ми е гадже.

— Обзалагам се, че искаш да ти стане, нали?

— Forse. Навярно.

— Защо не му позвъниш?

— Струва ми се, че няма да е прилично да…

— Позвъни му.

 

 

Уговориха се да се срещнат в музея „Де Янг“.

— Много ми липсваше — каза Ричард Мелтън. — Как беше в Квебек?

— Va bene.

— Иска ми се и аз да бях там с теб.

„Може би някой ден“ — с надежда си помисли Алет.

— Как върви рисуването ти?

— Не е зле. Наскоро продадох една от картините си на много известен колекционер.

— Фантастично! — зарадва се тя. И не можеше да не си помисли: „Толкова е различно, когато съм с него. Ако беше някой друг, щях да си помисля «Кой има толкова лош вкус, че да хвърля пари на вятъра за картините ти?» Или «Недей да се отказваш от другата си работа.» Или стотици други злобни забележки. Но с Ричард никога не го правя.“

Това я караше да се чувства невероятно свободна, сякаш е открила лек за някаква ужасна болест.

Двамата обядваха в музея.

— Какво ще си вземеш? — попита Ричард. — Правят страхотен ростбиф.

— Аз съм вегетарианка. Ще си поръчам само салата. Благодаря.

— Добре.

До масата им се приближи млада, привлекателна сервитьорка.

— Здравей, Ричард.

— Здрасти, Бърнис.

Алет неочаквано изпита ревност. Реакцията й я изненада.

— Готови ли сте с поръчката?

— Да. За госпожица Питърс салата и сандвич с ростбиф за мен.

Сервитьорката я наблюдаваше. „Дали ревнува?“ — зачуди се Алет. Когато жената се отдалечи, каза:

— Много е красива. Добре ли я познаваш? — И се изчерви. Веднага съжали, че го беше попитала.

Ричард се усмихна.

— Често се храня тук. При първото ми идване нямах много пари. Поръчах си сандвич и Бърнис ми устрои истинско пиршество. Страхотна е.

— Изглежда много мила — рече Алет. И си помисли: „Бедрата й са дебели.“

После заговориха за художници.

— Веднъж исках да отида в Живерни — каза тя. — Където е рисувал Моне.

— Знаеш ли, че той е започнал като карикатурист?

— Не.

— Така е. После се запознал с Буден, който му станал учител и го убедил да започне да рисува на открито. Има една страхотна история. Моне толкова се увлякъл от рисуването на открито, че когато решил да нарисува някаква жена в градината на платно, по-високо от два и половина метра, трябвало да изкопае ров, за да може да го повдига или спуска със скрипци. Сега картината е в музея „Д’Орсе“ в Париж.

Времето летеше бързо и приятно.

Следобед Алет и Ричард обиколиха различните изложби. Колекцията се състоеше от над четирийсет хиляди експоната — от древноегипетски находки до съвременни американски платна.

Фактът, че в присъствието на Ричард не й идваха наум каквито и да е лоши мисли, я изпълваше с удивление. „Che cosa significa?“

Към тях се приближи униформен пазач.

— Добър ден, Ричард.

— Здравей, Брайън. Това е моя приятелка, Алет Питърс. Алет, Брайън Хил.

— Харесва ли ви в музея? — попита я Брайън.

— О, да. Прекрасно е.

— Ричард ме учи да рисувам — каза пазачът.

Алет погледна към Ричард.

— Наистина ли?

— А, само малко го насочвам — скромно отвърна той.

— Прави нещо много повече, госпожице. Винаги съм искал да стана художник. Тъкмо затова постъпих на работа в музея, защото обичам изкуството. Така или иначе Ричард често идва тук и рисува. Когато видях как работи, си помислих: „Искам да съм като него.“ И го попитах дали е съгласен да ме учи. Той е страхотен. Виждали ли сте картините му?

— Да — отвърна тя. — Невероятни са.

Когато останаха сами, тя каза:

— Много любезно от твоя страна, Ричард.

— Обичам да помагам на хората — отвърна той, като я гледаше в очите.

На излизане от музея я попита:

— Съквартирантът ми довечера е на купон. Какво ще кажеш да се отбием у нас? — Усмихна се. — Бих искал да ти покажа някои картини.

Алет стисна ръката му.

— Не още, Ричард.

— Както кажеш. Ще се видим ли следващия уикенд?

— Да.

Той нямаше представа с какво нетърпение го очаква Алет.

Ричард я изпрати до паркинга, където бе оставила колата си. Докато потегляше, той й махаше с ръка.

 

 

Когато си лягаше същата вечер, Алет си помисли: „Истинско чудо е. Ричард ме освободи.“ Тя заспа и го сънува.

 

 

В два часа през нощта съквартирантът на Ричард Мелтън Гари се върна от рожден ден. В апартамента беше тъмно. Той включи лампата в дневната.

— Ричард?

Тръгна към спалнята. Когато стигна на прага и погледна вътре, щеше да повърне.

 

 

— Успокой се, синко. — Детектив Уитиър гледаше към треперещия мъж на стола. — Хайде сега пак да повторим. Той имаше ли някакви врагове, някой да го е мразил достатъчно, за да го убие?

Гари преглътна.

— Не. Всички… всички обичаха Ричард.

— Някой не го е обичал. Откога сте съквартиранти?

— От две години.

— Бяхте ли любовници?

— За Бога! — възмути се той. — Не. Бяхме приятели. Живеехме заедно от финансови съображения.

Детектив Уитиър огледа малкия апартамент.

— Със сигурност не е било обир — рече. — Тук няма нищо за крадене. Съквартирантът ти имаше ли си приятелка?

— Не… А, да. Интересуваше се от едно момиче. Струва ми се, че започваше да се привързва към нея.

— Знаеш ли как се казва?

— Да. Алет. Алет Питърс. Работи в Кюпъртино.

Детектив Уитиър и детектив Рейнолдс се спогледаха.

— В Кюпъртино ли?

— Божичко! — възкликна Рейнолдс.

 

 

Трийсет минути по-късно детектив Уитиър разговаряше по телефона с шериф Даулинг.

— Боже мой!

— Току-що се свързах с ФБР. Компютърът им показва, че е имало три убийства с кастриране, които много приличат на това. Първото е било в Бедфорд, Пенсилвания, преди десетина години. Втората жертва е Денис Тибъл — вашият случай, после същият начин на действие в Квебек и сега тук.

— Няма никаква логика. Пенсилвания… Кюпъртино… Квебек… Сан Франциско… Има ли някаква връзка?

— Опитваме се да открием. За Квебек е нужен паспорт. ФБР проверява дали някой, който е бил там около Коледа, се е намирал в някой от другите градове по време на убийствата…

 

 

Когато пресата надуши какво става, по първите страници на вестниците из целия свят се появиха заглавията:

СЕРИЕН УБИЕЦ ВИЛНЕЕ…

QUATRES HOMMES BRUTALEMENT TUES ET CASTRES…

WIR SUCHEN FUR EIN MANN DER CASTRIERT SEINE HOPFERE

MANIAC DI HOMICIDAL SULLO SPREE CRESPO DI UCCISIONE

 

Психолози важно анализираха убийствата по телевизията.

— … и всички жертви са мъже. Поради начина, по който са намушкани и кастрирани, това несъмнено е дело на хомосексуалист, който…

— … така че, ако полицията успее да открие връзка между жертвите, навярно ще се окаже, че това е дело на любовник, когото те са пренебрегнали…

— … но бих казал, че това са несвързани помежду си убийства, извършени от човек, който е имал властна майка…

 

 

В събота сутринта детектив Уитиър телефонира на заместник-шериф Блейк от Сан Франциско.

— Имам нова информация за вас, заместник-шериф.

— Казвайте.

— Току-що ми позвъниха от ФБР. Кюпъртино е вписан като местожителство на американка, която се е намирала в Квебек в деня на убийството на Парен.

— Интересно. Как се казва?

— Патерсън. Ашли Патерсън.

 

 

В шест часа същия следобед заместник-шериф Блейк позвъни на вратата на Ашли Патерсън. Чу я предпазливо да пита:

— Кой е?

— Заместник-шериф Блейк. Бих искал да поговоря с вас, госпожице Патерсън.

След продължително мълчание вратата бавно се отвори. Ашли напрегнато го погледна от прага.

— Може ли да вляза?

— Да, разбира се. — „Дали е за татко? Трябва да внимавам.“ Тя го настани на дивана в дневната. — Какво обичате, заместник-шериф?

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Ашли неспокойно започна да се върти.

— Ами… не зная. Заподозряна ли съм?

Той успокоително се усмихна.

— Не, госпожице Патерсън. Това е обичайна процедура. Разследваме няколко убийства.

— Не зная нищо за никакви убийства — бързо отвърна тя.

„Прекалено бързо?“

— Наскоро сте били в Квебек, нали?

— Да.

— Познавате ли Жан-Клод Парен?

— Жан-Клод Парен ли? — Замисли се за момент. — Не. Никога не съм чувала за него. Кой е той?

— Има бижутериен магазин в Квебек.

Ашли поклати глава.

— Не съм купувала никакви бижута там.

— Работили сте заедно с Денис Тибъл.

Тя усети, че страхът й отново се надига. Значи наистина беше заради баща й.

— Не сме работили заедно — предпазливо отвърна. — Работехме в една и съща компания.

— Разбира се. От време на време ходите в Сан Франциско, нали, госпожице Патерсън?

Тя се зачуди накъде бие детективът. „Внимавай.“

— Понякога, да.

— Някога срещали ли сте художник на име Ричард Мелтън?

— Не. Не познавам никого с това име.

Заместник-шериф Блейк ядосано я погледна.

— Госпожице Патерсън, имате ли нещо против да дойдете в полицията и да се подложите на детектора на лъжата? Ако искате, можете да повикате адвоката си и…

— Нямам нужда от адвокат. С удоволствие ще се подложа на теста.

 

 

Специалистът по тестуване с детектора на лъжата се казваше Кийт Росън и беше един от най-добрите. Наложи се да отмени уговорката си за вечеря, но с удоволствие услужи на Сам Блейк.

Той настани Ашли на стол и я свърза с проводниците на машината. Росън вече четирийсет и пет минути бе разговарял с нея, за да получи необходимата му информация за миналото й и да прецени емоционалното й състояние. И сега беше готов да започне.

— Удобно ли ви е?

— Да.

— Добре. Тогава да започваме. — Натисна един от бутоните. — Как се казвате?

— Ашли Патерсън.

Погледът му се местеше между жената и разпечатката на детектора.

— На колко сте години, госпожице Патерсън?

— На двайсет и осем.

— Къде живеете?

— На Виа Камино Корт десет хиляди деветстотин шейсет и четири в Кюпъртино.

— Работите ли?

— Да.

— Обичате ли класическа музика?

— Да.

— Познавате ли Ричард Мелтън?

— Не.

Детекторът не отбеляза никаква разлика.

— Къде работите?

— В „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

— Обичате ли работата си?

— Да.

— На петдневна работна седмица ли сте?

— Да.

— Някога срещали ли сте се с Жан-Клод Парен?

— Не.

Отново никаква промяна.

— Закусвахте ли тази сутрин?

— Да.

— Вие ли убихте Денис Тибъл?

— Не.

Въпросите продължиха още половин час и бяха повторени три пъти в различен порядък.

 

 

Когато сеансът приключи, Кийт Росън влезе в кабинета на Сам Блейк и му подаде резултатите от теста.

— Чиста като сълза. Вероятността да лъже е по-малко от един процент. Не си пипнал когото трябва.

 

 

Ашли излезе от управлението. Чувстваше се замаяна от облекчение. „Слава Богу, че всичко свърши.“ Ужасяваше се, че могат да й зададат въпроси за баща й, но това не се случи. „Вече никой не може да свърже татко с това.“

Остави колата си в гаража и се качи с асансьора. Отключи вратата на апартамента, влезе вътре и внимателно заключи след себе си. Чувстваше се изчерпана и в същото време ликуваше. „А сега хубава гореща вана“ — помисли си. Влезе в банята и лицето й стана смъртнобледо. Някой беше надраскал с яркочервено червило на огледалото: „ТИ ЩЕ УМРЕШ.“