Сидни Шелдън
Насън и наяве (11)

Единадесета глава

Робърт Кроудър, агент по недвижими имоти от „Брайънт & Кроудър“, със замах отвори вратата и съобщи:

— Това е терасата. Оттук се вижда Коит Тауър.

Младата двойка излезе навън и отиде до парапета.

Гледката беше великолепна — пред тях се разкриваше целият Сан Франциско. Робърт Кроудър видя, че двамата си разменят погледи и тайни усмивки. Стана му забавно. Опитваха се да скрият вълнението си. Винаги бе едно и също: клиентите смятаха, че ако покажат колко им харесва жилището, цената му ще се повиши.

„За този мезонет — кисело си помисли Кроудър — цената и без това е достатъчно висока.“ Безпокоеше се дали ще могат да си я позволят. Мъжът бе адвокат, а младите адвокати не печелеха чак толкова много.

Бяха привлекателна двойка и очевидно много се обичаха. Дейвид Сингър беше трийсетинагодишен, рус и интелигентен. От него се излъчваше момчешки чар. Жена му Сандра изглеждаше прелестна и добра.

Робърт Кроудър бе забелязал издутия й корем и подхвърли:

— Втората гостна е много подходяща за детска стая. На една пресечка от тук има детска площадка и в района има две училища. — После видя, че двамата отново крадешком си разменят усмивки.

Мезонетът се състоеше от голяма спалня с баня на втория етаж и стая за гости. Долу имаше просторна дневна, трапезария, библиотека, кухня, втора спалня за гости и две бани. Почти от всяка стая се разкриваше чудесна гледка към града.

Робърт ги наблюдаваше, докато повторно обикаляха апартамента. После спряха в ъгъла и зашушнаха.

— Харесва ми — каза Сандра. — И ще е страхотен за бебето. Но, скъпи, можем ли да си го позволим? Струва шестстотин хиляди долара!

— Плюс поддръжката — добави той. — Лошото е, че не можем да си го позволим още днес. Хубавото е, че ще можем да си го позволим в четвъртък. Духът излиза от бутилката и животът ни ще се промени.

— Зная — щастливо отвърна тя. — Нали е прекрасно!

— Ще го наемем ли?

Сандра дълбоко си пое дъх.

— Хайде.

Дейвид широко се усмихна, махна с ръка и каза:

— Добре дошла у дома, госпожо Сингър.

Хванати за ръка, двамата отидоха при Робърт Кроудър.

— Ще го вземем — каза съпругът.

— Поздравления. Това е един от най-хубавите квартали в Сан Франциско. Ще бъдете щастливи тук.

— Сигурен съм в това.

— Имате късмет. Трябва да ви кажа, че от апартамента се интересуват още няколко души.

— Каква първоначална вноска ще искате?

— Депозит от десет хиляди долара сега. Ще наредя да подготвят документите. Когато подпишете, ще искаме още шейсет хиляди долара. Вашата банка може да състави график за месечни вноски по двайсет или трийсетгодишна ипотека.

Дейвид погледна към Сандра.

— Добре.

— Ще наредя да изготвят документите.

— Може ли да поразгледаме още веднъж? — нетърпеливо попита жената.

Кроудър добродушно се усмихна.

— Колкото искате, госпожо Сингър. Апартаментът вече е ваш.

— Всичко ми се струва като прекрасен сън, Дейвид. Не мога да повярвам, че е наистина.

— Наистина е — прегърна я той. — Искам да направя така, че всичките ти мечти да се сбъднат.

— Ти го правиш, скъпи.

Живееха в малък апартамент с две спални в района на доковете, но жилището нямаше да им е достатъчно, когато се родеше бебето. До този момент не биха могли да си позволят мезонета на Ноб Хил, но в четвъртък в международната юридическа кантора „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“, в която работеше Дейвид, щяха да утвърждават новите съдружници. От възможните двайсет и петима кандидати щяха да бъдат избрани само шест и всички бяха единодушни, че той ще е един от тях. „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ имаха представителства в Сан Франциско, Ню Йорк, Лондон, Париж и Токио и бяха една от най-престижните юридически фирми в света, мечта на абсолвентите от всички големи юридически факултети.

Старшите съдружници безмилостно експлоатираха младите си колеги, не се съобразяваха с работното им време и им възлагаха да вършат черната работа, с която самите те не желаеха да се товарят. Напрежението беше много голямо. Но другата страна на монетата бе обещанието за съдружие във фирмата. Да станеш съдружник означаваше по-голяма заплата, дял от огромната корпоративна печалба, просторен кабинет с красив изглед и баня, отвъдокеански командировки и безброй други неща.

Дейвид работеше в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ от шест години. Работата беше изключително напрегната и той непрекъснато беше подложен на стрес, но решен да упорства заради съдружието, той се справяше блестящо. И сега денят най-после бе настъпил.

 

 

Когато се разделиха с агента, Дейвид и Сандра отидоха да купят бебешка количка, столче за хранене, проходилка, кошара и дрешки за бебето, което вече наричаха Джефри.

— Хайде да му вземем играчки — предложи Дейвид.

— Има достатъчно време за това — засмя се Сандра.

След пазаруването поскитаха из града и се разходиха по вълнолома на площад „Джирардели“ и покрай консервната фабрика до рибарския кей. Обядваха в „Америкън Бистро“.

Беше събота, чудесен ден в Сан Франциско за хора с кожени куфарчета, тъмни костюми и ризи с дискретен монограм, ден за делови обеди. Адвокатски ден.

 

 

Дейвид и Сандра се бяха запознали преди три години на някакво събиране. Той бе отишъл заедно с дъщерята на свой клиент от фирмата. Сандра работеше в конкурентна кантора като помощник-адвокат. На вечерята двамата започнаха да спорят за съдебно решение на някакво политическо дело във Вашингтон. Пред погледите на другите спорът им все повече се разгорещяваше. И внезапно Дейвид и Сандра осъзнаха, че решението изобщо не ги интересува. Те просто се перчеха един пред друг, танцуваха словесен брачен танц.

Той й телефонира на следващия ден.

— Бих искал да довършим вчерашното обсъждане. Мисля, че е важно.

— Аз също — съгласи се тя.

— Какво ще кажеш да поговорим на вечеря?

Сандра се поколеба, тъй като вече имаше уговорена среща.

— Да — отвърна тя. — Чудесно.

 

 

От тази вечер нататък бяха заедно. Ожениха се точно една година след първата си среща.

Джоузеф Кинкайд, старшият съдружник във фирмата, беше позволил на Дейвид да не идва на работа през уикенда.

 

 

Годишната му заплата в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ бе 45 000 долара. Сандра продължаваше да работи като помощник-адвокат. Но бебето скоро щеше да се роди и разходите им щяха да нараснат.

— След няколко месеца ще трябва да напусна работа — каза тя. — Не желая за нашия син да се грижи бавачка, скъпи. Искам да съм при него. — Видеозонът беше показал, че ще имат момче.

— Ще се справим — успокои я Дейвид.

Когато станеше съдружник, животът им щеше да се промени.

Бе започнал да работи още по-усилено. Искаше да е сигурен, че няма да го пропуснат, когато дойдеше мечтаният ден.

 

 

Докато се обличаше в четвъртък сутринта, Дейвид гледаше новините по телевизията. Водещият задъхано съобщаваше:

— Получихме сензационна новина… Ашли Патерсън, дъщеря на известния лекар от Сан Франциско Стивън Патерсън, е била арестувана по подозрение, че е серийният убиец, който полицията и ФБР издирват за…

Дейвид се вцепени.

— … снощи Мат Даулинг, шериф на окръг Санта Клара, обяви ареста на Ашли Патерсън заради няколко убийства, придружени от кастриране на жертвите. Шериф Даулинг каза на репортерите: „Няма съмнение, че сме заловили истинския виновник. Доказателствата са убедителни.“

„Доктор Стивън Патерсън.“ Мислите на Дейвид се върнаха в миналото…

 

 

Беше на двайсет и една. Току-що беше постъпил в юридическия факултет. Един ден се прибра вкъщи от лекции и откри майка си в безсъзнание на пода в спалнята. Телефонира на „Бърза помощ“ и линейката откара майка му в Окръжната болница в Сан Франциско. Дейвид изчака пред спешното отделение, докато при него не дойде лекуващият й лекар.

— Тя… Тя ще се оправи ли?

Лекарят се поколеба.

— Прегледа я един от нашите кардиолози. Има руптура на стената на митралната клапа.

— Какво означава това? — попита Дейвид.

— Страхувам се, че не можем да й помогнем. Твърде е изтощена за трансплантация, а сърдечната микрохирургия е съвсем нова и прекалено рискована.

Дейвид усети, че му прималява.

— Колко… колко време й…

— Предполагам няколко дни, може би седмица. Съжалявам, синко.

Момчето изпадна в паника.

— Никой ли не може да й помогне?

— Боя се, че не. Единственият, който е в състояние да направи нещо, е Стивън Патерсън, но той е много…

— Кой е Стивън Патерсън?

— Доктор Патерсън е създателят на сърдечната микрохирургия. Но графикът му с операциите и прегледите е толкова натоварен, че няма възможност да…

Дейвид избяга.

 

 

Телефонира в кабинета на д-р Патерсън от външен телефон в коридора на болницата.

— Бих искал да си запиша час при доктор Патерсън. Става дума за майка ми. Тя…

— Съжалявам, не приемаме никакви нови пациенти. Следващите шест месеца са напълно заети.

— На нея не й остават шест месеца — извика Дейвид.

— Съжалявам. Мога да ви препоръчам…

Той тресна слушалката.

На следващата сутрин отиде в кабинета на д-р Патерсън. Чакалнята беше претъпкана. Дейвид отиде при секретарката.

— Бих искал да си запиша час за среща с доктор Патерсън. Майка ми е много зле и…

Тя вдигна поглед към него и го прекъсна:

— Вие телефонирахте вчера, нали?

— Да.

— Вече ви казах. Нямаме възможност да приемаме нови пациенти.

— Ще почакам — упорито заяви Дейвид.

— Не можете да чакате. Докторът е…

Той седна. Един след друг чакащите влизаха във вътрешния кабинет, докато накрая остана сам. В шест часа секретарката каза:

— Повече няма смисъл да чакате. Доктор Патерсън си тръгна.

 

 

Същата вечер отиде да види майка си в интензивното отделение.

— Можете да останете само минута — предупреди го сестрата. — Тя е много слаба.

Дейвид влезе в стаята и очите му се напълниха със сълзи. Майка му бе поставена на респиратор и по ръцете и носа й бяха закрепени тръбички. Изглеждаше по-бяла от чаршафите. Очите й бяха затворени.

Той се приближи и каза:

— Аз съм, мамо. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ще се оправиш. — Сълзите потекоха по страните му. — Чуваш ли ме? Ще се борим. Никой не може да ни победи, не и докато сме заедно. Ще ти намеря най-добрия лекар на света. Ти само се дръж. Утре пак ще дойда. — Наведе се и нежно я целуна по бузата, като си мислеше:

„Дали ще доживее до утре?“

 

 

На следващия ден следобед слезе в подземния гараж на сградата, в която се намираше кабинетът на д-р Патерсън. Някакъв служител паркираше автомобилите.

Той се приближи до Дейвид.

— Какво обичате?

— Чакам жена си. Има час при доктор Патерсън.

Човекът се усмихна.

— Той е страхотен.

— Спомена ни, че имал чудесна кола. — Направи пауза, сякаш се мъчеше да си спомни. — Май че беше кадилак, нали?

Служителят поклати глава.

— Ъ-хъ. — Посочи към паркирания в ъгъла ролс-ройс. — Оня ролс ей-там.

— Точно така — отвърна Дейвид. — Все пак каза, че имал и кадилак, струва ми се.

— Нищо чудно — рече служителят и побърза да отиде при новопристигнал автомобил.

Дейвид небрежно се приближи до ролса. Когато се увери, че никой не го наблюдава, отвори вратата, пъхна се отзад и легна на пода. Остана свит в тясното пространство, като се надяваше д-р Патерсън да дойде по-скоро.

В шест и петнайсет усети, че предната врата се отваря и някой сяда зад волана. После чу двигателя и колата потегли.

— Приятна вечер, доктор Патерсън.

— Приятна вечер, Марко.

Колата излезе от гаража и Дейвид усети, че завива. Изчака две минути, после дълбоко си пое дъх и се изправи.

Д-р Патерсън го видя в огледалото и спокойно изрече:

— Ако искаш пари, нямам в себе си.

— Отбийте в странична улица и спрете до тротоара.

Лекарят кимна. Дейвид предпазливо го наблюдаваше, докато той правеше каквото му беше наредил.

— Ще ти дам всички пари, които нося — каза. — Можеш да вземеш колата. Няма нужда от насилие. Ако…

Дейвид се настани на предната седалка до него.

— Не искам да ви ограбя. Не ми трябва колата ви.

Д-р Патерсън го погледна с раздразнение.

— Тогава какво искаш, по дяволите?

— Казвам се Сингър. Майка ми умира. Искам да я спасите.

На лицето на хирурга се изписа облекчение, светкавично заменено от ярост.

— Уговори си час с моята…

— Няма време за това — извика младежът. — Тя умира и аз няма да го допусна. — Опита се да се овладее. — Моля ви. Другите лекари ми казаха, че сте единствената ни надежда.

Д-р Патерсън го наблюдаваше, все още изпълнен със съмнения.

— Какъв е случаят?

— Има… руптура на стената на митралната клапа. Страхуват се да я оперират. Казват, че вие сте единственият, който може да й спаси живота.

Лекарят поклати глава.

— Графикът ми…

— Не ми пука за графика ви! Това е майка ми. Трябва да я спасите! Освен нея нямам никой друг…

Последва продължително мълчание. Дейвид седеше със силно стиснати очи. После чу гласа на хирурга:

— Няма да ти обещая нищо, но ще я прегледам. Къде е?

Дейвид се обърна и го погледна.

— В интензивното отделение на окръжната болница.

— Чакай ме утре сутринта в осем часа.

— Не зная как да…

— Не забравяй, нищо не ти обещавам. И не обичам да ме плашат до смърт, младежо. Следващия път опитай с телефона.

Дейвид седеше като вцепенен. Д-р Патерсън го погледна.

— Какво има?

— Има още един проблем.

— О, нима?

— Аз… аз нямам никакви пари. Следвам право и работя, за да се издържам.

Лекарят продължаваше да го гледа. Дейвид разпалено изрече:

— Кълна се, че ще намеря начин да ви платя. Даже ако трябва да се блъскам цял живот, ще се погрижа да си получите парите. Зная колко скъпо взимате и аз…

— Струва ми се, че не знаеш, синко.

— Няма към кого да се обърна, доктор Патерсън. Умолявам ви.

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Кой курс си?

— Първи.

— Но си сигурен, че ще си в състояние да ми платиш, така ли?

— Кълна се.

— Я се разкарай от тук.

 

 

Когато се прибра вкъщи, беше сигурен, че полицията ще го арестува за отвличане, заплаха за нанасяне на телесни повреди и Бог знае още за какво. Но не се случи нищо. Въпросът, който го измъчваше обаче, бе дали д-р Патерсън ще се появи в болницата.

 

 

Когато на следващата сутрин влезе в интензивното отделение, хирургът вече беше там и преглеждаше майка му.

Дейвид наблюдаваше с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.

Д-р Патерсън се обърна към един от лекарите, които стояха край него.

— Закарайте я в операционната, Ал. Веднага!

Когато я откарваха на количка, Дейвид с прегракнал глас попита:

— Тя дали…

— Ще видим.

 

 

Шест часа по-късно той бе в чакалнята, когато д-р Патерсън дойде при него. Младежът скочи на крака.

— Как е… — Страхуваше се да довърши въпроса си.

— Ще се оправи. Майка ти е силна жена.

Изпита дълбоко облекчение и отправи мълчалива молитва: „Благодаря ти, Господи!“ Хирургът го наблюдаваше.

— Дори не зная как е малкото ти име.

— Дейвид, господине.

— Е, Дейвид господине, знаеш ли защо реших да направя това?

— Не…

— Поради две причини. Състоянието на майка ти беше предизвикателство за мен. Обичам предизвикателствата. Втората причина си ти.

— Не… не ви разбирам.

— В теб видях самия себе си като по-млад. Ти прояви въображение. А сега — гласът му се промени, — ти каза, че ще ми се отплатиш.

Той застина.

— Да, господине. Някой ден…

— Защо не още сега?

Дейвид преглътна.

— Сега ли?

— Ще сключим сделка. Можеш ли да шофираш?

— Да, господине…

— Добре. Уморих се да карам онази голяма кола. В продължение на една година всяка сутрин ще ме караш на работа и ще ме взимаш в шест-седем вечерта. Накрая ще смятам таксата си за изплатена…

 

 

Това бяха условията на сделката. Дейвид всеки ден караше лекаря до кабинета му и обратно в замяна на това, че спаси живота на майка му.

 

 

През тази година Дейвид опозна д-р Патерсън. Въпреки гневните му избухвания той беше изключително всеотдаен човек. Занимаваше се с благотворителност и, в свободното си време работеше безплатно в различни клиники. Докато возеше лекаря, двамата водеха дълги разговори.

— Какво право учиш, Дейвид?

— Наказателно.

— Защо? За да можеш да помагаш на проклетите мошеници да се измъкват безнаказано ли?

— Не, господине. Много честни хора попадат под ударите на закона и искам да им помагам.

В края на годината д-р Патерсън стисна ръката му и каза:

— Дългът ти е уреден…

 

 

Дейвид не го бе виждал от години, но постоянно срещаше името му.

„Д-р Стивън Патерсън откри безплатна клиника за бебета, заразени с вируса на СПИН…“

„Д-р Стивън Патерсън пристигна в Кения, за да открие медицинския център «Патерсън»“.

„Днес започна строителството на приюта «Патерсън»“.

Той като че ли беше навсякъде и даряваше парите и времето си на онези, които се нуждаеха от него.

 

 

Гласът на Сандра го откъсна от спомените.

— Добре ли си, Дейвид?

Той се извърна.

— Току-що са арестували дъщерята на Стивън Патерсън заради онези серийни убийства.

— Това е ужасно! — възкликна тя. — Толкова съжалявам, скъпи.

— Той подари на мама седем години прекрасен живот. Не е честно да му се случи такова нещо. Той е най-добрият човек, когото познавам, Сандра. Не го заслужава. Как е възможно такова чудовище да му е дъщеря? — Погледна часовника си. — По дяволите! Ще закъснея.

— Не си закусвал.

— Прекалено съм разстроен, за да имам апетит. — Погледна към телевизора. — Това… и днешното утвърждаване на съдружниците…

— Сигурна съм, че ще те одобрят.

— Никога не е сигурно, миличка. Всяка година надеждите на някой безспорен кандидат се оказват измамени.

Тя го прегърна.

— Те имат страхотен късмет, че си при тях.

Дейвид се наведе и я целуна.

— Благодаря ти, скъпа. Не зная какво щях да правя без теб.

— Никога няма да ти се наложи. Позвъни ми веднага щом научиш, чу ли, Дейвид?

— Разбира се, че ще ти позвъня. Ще излезем да го отпразнуваме. — Преди години беше казал същото на друга жена. „Ще излезем да го отпразнуваме.“

И я бе убил.

 

 

„Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ заемаше три етажа в Трансамериканската пирамида в центъра на Сан Франциско. Когато Дейвид Сингър влезе вътре, всички го посрещнаха с разбиращи усмивки. Дори му се стори, че поздравите им са малко по-различни. Знаеха, че се обръщат към бъдещ съдружник във фирмата.

Като минаваше покрай новия кабинет, предназначен за един от избраните съдружници, не устоя и надникна вътре. Беше голям и красив с лична баня, бюро и столове, обърнати към френски прозорец с великолепен изглед към Залива. Той постоя малко там.

Когато влезе в кабинета си, секретарката му Холи напевно каза:

— Добро утро, господин Сингър.

— Добро утро, Холи.

— Имам съобщение за вас.

— Да?

— Господин Кинкайд би искал да ви види в кабинета си в пет часа. — На устните й се изписа широка усмивка.

„Значи е истина.“

— Чудесно!

Тя се приближи до него.

— Трябва да ви кажа, че сутринта пих кафе с Дороти, секретарката на господин Кинкайд. Според нея вие сте пръв в списъка.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря, Холи.

— Искате ли кафе?

— С удоволствие.

— Горещо и силно, нали?

Той отиде до бюрото си. Цялото бе отрупано със сводни, договори и папки.

Днес беше денят. Най-после. „Господин Кинкайд би искал да ви види в кабинета си в пет часа… Вие сте пръв в списъка.“

Изкушаваше се да телефонира на Сандра, за да и съобщи новината. Нещо обаче го спря. „Ще изчакам“ помисли си.

 

 

Дейвид прекара следващите два часа зает с материалите на бюрото си. В единайсет Холи влезе при него.

— Дошъл е някакъв доктор Патерсън. Няма определена среща…

Той изненадано вдигна поглед.

— Доктор Патерсън тук?

— Да.

Той се изправи.

— Покани го.

Стивън Патерсън влезе в кабинета и Дейвид се опита да скрие изненадата си. Лекарят изглеждаше състарен и уморен.

— Здравей, Дейвид.

— Доктор Патерсън. Седнете, моля. — Той бавно седна. — Гледах новините тази сутрин. Не… не мога да изразя колко съжалявам.

Хирургът уморено кимна.

— Да. Ужасен удар. — Той го погледна. — Нуждая се от помощта ти, Дейвид.

— Разбира се — с готовност отвърна Дейвид. — Ще направя всичко възможно. Всичко.

— Искам да представляваш Ашли.

Трябваше му известно време, за да го асимилира.

— Аз… аз не мога да го направя. Не се занимавам с наказателно право.

Д-р Патерсън го погледна в очите.

— Ашли не е престъпничка.

— Аз… Вие не разбирате, доктор Патерсън. Моята специалност е корпоративното право. Мога да ви препоръчам отличен…

— Вече ми телефонираха няколко прочути адвокати. Всички искат да я представляват. — Той се приведе напред. — Но те не се интересуват от дъщеря ми, Дейвид. Това е голям случай и тях ги блазни славата. Не им пука за нея. На мен обаче ми пука. Тя е единственото, което имам.

„Искам да спасите живота на майка ми. Освен нея нямам никой друг.“

— Наистина искам да ви помогна, но… — започна Дейвид.

— Когато завърши университета, ти постъпи на работа в кантора, занимаваща се с наказателно право.

Сърцето му се разтуптя.

— Вярно е, но…

— Няколко години беше адвокат.

Той кимна.

— Да, но… но се отказах. Мина много време и…

— Не чак толкова много, Дейвид. И си ми казвал колко ти харесва. Защо се отказа и се прехвърли към корпоративното право?

След известно мълчание Дейвид отвърна:

— Това няма значение.

Д-р Патерсън извади писмо и му го подаде. И без да го чете, той знаеше какво пише вътре.

Уважаеми д-р Патерсън,

Няма думи, с които да изразя колко много съм ви задължен и колко съм признателен за изключителната ви щедрост. Ако някога мога да направя нещо за вас, само ми кажете и въпросът ще бъде решен без каквито и да е уговорки.

Дълго се взира в писмото.

— Ще поговориш ли с Ашли, Дейвид?

Той кимна.

— Да, разбира се, ще поговоря с нея, но…

Хирургът се изправи.

— Благодаря ти.

 

 

„Защо се отказа и се прехвърли към корпоративното право?“

„Защото допуснах грешка и невинната жена, която обичах, е мъртва. Заклех се, че никога повече няма да допусна от мен да зависи човешки живот. Никога. Не мога да защитавам Ашли Патерсън.“

Дейвид натисна бутона на интеркома.

— Холи, би ли помолила господин Кинкайд да ме приеме сега?

— Да, господине.

 

 

Трийсет минути по-късно Дейвид влезе в разкошния кабинет на Джоузеф Кинкайд. Той беше около шейсетгодишен, абсолютно сив човек, физически, умствено и емоционално.

— Е — каза, когато младият мъж влезе в стаята, — ти си нетърпелив младеж, нали? Срещата ни трябваше да е чак в пет часа.

Дейвид се приближи до бюрото му.

— Зная. Дойдох, за да обсъдим нещо друго, Джоузеф.

Преди години бе допуснал грешката да се обърне към нето с „Джо“ и той беше изпаднал в ярост: „Никога не ме наричай Джо.“

— Седни, Дейвид. Пура? Кубински са.

— Не, благодаря.

— Казвай тогава.

— Доктор Стивън Патерсън току-що беше при мен.

— Чух съобщението сутринта — отвърна Кинкайд. — Ужасен позор. Какво иска от теб?

— Помоли ме да защитавам дъщеря му.

Той изненадано го погледна.

— Ти не се занимаваш с наказателно право.

— И аз му казах същото.

— Добре тогава. — Възрастният юрист се замисли за миг. — Нали знаеш, би ми се искало да привлечем доктор Патерсън за клиент. Той е много влиятелна личност. Може да донесе на фирмата големи пари. Има връзки с няколко медицински организации, които…

— Има още нещо.

Кинкайд объркано го погледна.

— О!

— Обещах му да разговарям с дъщеря му.

— Разбирам. Е, предполагам, че в това няма нищо лошо. Поговори с нея и после ще намерим добър адвокат, който да я представлява.

— Точно такива са и моите намерения.

— Добре. Ще направим голям удар с него. Действай. — Той се усмихна. — Ще се видим пак в пет часа.

— Ясно. Благодаря ти, Джоузеф.

На връщане към кабинета си Дейвид се питаше: „Защо д-р Патерсън настоява аз да представлявам дъщеря му?“