Сидни Шелдън
Насън и наяве (21)

Двадесет и първа глава

В главата му се въртеше едно и също и това като че ли нямаше край.

 

„Гледах новините тази сутрин, доктор Патерсън. Не мога да изразя колко съжалявам.

Да. Ужасен удар. Нуждая се от помощта ти, Дейвид.

Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Искам да представляваш Ашли.

Не мога да го направя. Не се занимавам с наказателно право. Но мога да ви препоръчам отличен адвокат, Джеси Куилър.

Чудесно. Благодаря ти, Дейвид.“

 

„Ти си нетърпелив младеж, нали? Срещата ни трябваше да е чак в пет часа. Е, имам добра новина за теб. Утвърждаваме те за съдружник.“

 

„Искали сте да ме видите?

Да, ваша милост. Този процес е тема номер едно в Интернет и хората вече са осъдили обвиняемата. Ето защо моля за прекратяване на процеса.

Смятам, че това е сериозно основание за прекратяване на процеса, господин Сингър. Ще одобря молбата ви…“

 

Мъчителната игра на „ами ако“.

 

 

На следващата сутрин заседанието започна.

— Обвинението готово ли е за заключителната си реч?

Бренън се изправи, отиде при съдебните заседатели и погледна всеки един от тях.

— Вие сте тук, за да творите история. Ако вярвате, че подсъдимата наистина представлява много различни хора и че не е отговорна за ужасните престъпления, които е извършила, значи според вас всеки може безнаказано да убие някого и просто да заяви, че не го е направил той, а някакво тайнствено алтер его. Може да граби, да изнасилва и да убива и виновен ли е? Не. „Аз не съм го направил. Направи го моето алтер его.“ Кен, Джо, Сюзи или както там се нарича. Е, мисля, че сте прекалено интелигентни, за да повярвате на тази измислица. Истината е в онези снимки, които видяхте. Жертвите не са били убити от алтер его. Всички те са били съзнателно, обмислено и жестоко убити от подсъдимата, която седи на онази маса, от Ашли Патерсън. Дами и господа съдебни заседатели, онова, което защитата се опита да направи в тази съдебна зала, вече е правено. В процеса „Ман срещу Телър“ съдебното решение е било, че само по себе си установяването на раздвоение на личността не изисква оправдаване. В процеса „Съединените щати срещу Уърли“ медицинска сестра, убила бебе, твърдяла, че има раздвоение на личността. Съдът я намерил за виновна.

Знаете ли, почти съчувствам на обвиняемата. Всички онези личности, които живеят в бедното момиче. Сигурен съм, че никой от нас не би желал някакви луди непознати да живеят в него, нали? И да убиват, и кастрират мъже. Аз бих се страхувал. — Той се обърна и погледна към Ашли. — Подсъдимата не изглежда уплашена, нали? Не е била достатъчно уплашена, за да си облече красива рокля, да си направи прическа и да се гримира. Тя изобщо не изглежда уплашена. Мисли си, че ще повярвате на измислиците й и ще я пуснете да си отиде. Никой не може да докаже дали това раздвоение на личността изобщо съществува, така че сами ще трябва да отсъдим.

Защитата твърди, че онези нейни други самоличности взимали връх над нея. Дайте да видим. Първо Тони.

Тя е родена в Англия. После Алет, която е от Италия. Те всъщност са един и същи човек. Просто са родени в различни страни по различно време. Това обърква ли ви? Мен определено ме обърква. Дадох на подсъдимата възможност да ни покаже своите алтер его, но тя не се възползва от нея. Чудя се защо. Може би, защото те просто не съществуват… Калифорнийските закони признават ли раздвоението на личността за психично разстройство? Не. Законите на Колорадо? Не. На Мисисипи? Не. Федералните закони? Не. Всъщност в нито един щат няма закон, който да приема раздвоението на личността като юридически факт. И защо? Защото изобщо не е факт. Дами и господа, това е измислено алиби, целящо да позволи на подсъдимата да избегне наказание…

Защитата иска да повярвате, че в подсъдимата съществуват още две личности и че следователно никой не носи отговорност за престъпните й деяния. Но в тази съдебна зала седи само една подсъдима — Ашли Патерсън. Ние категорично доказахме, че тя е убила жертвите. Но госпожица Патерсън твърди, че не го е направила. Че го е извършил някой друг, някой, използвал тялото й, за да убие невинни хора. Нямаше ли да е прекрасно всички ние да имаме алтер его, което да изпълнява всичките ни непозволени от обществото тайни желания? Или може би не. Бихте ли искали да живеете в свят, в който хората могат да убиват и да казват „Не можете да ме пипнете, моето алтер его го направи“ и „Не можете да накажете моето алтер его, защото това всъщност съм аз“?

Но тук не става дума за някакви митични личности, които не съществуват. Подсъдимата Ашли Патерсън е обвинена в три жестоки, хладнокръвни убийства и обвинението иска смъртна присъда. Благодаря ви.

Мики Бренън се върна на мястото си.

— Защитата готова ли е за заключителната си реч?

Дейвид се изправи. Той отиде при съдебните заседатели и се вгледа в лицата им. Онова, което виждаше, не го изпълваше с оптимизъм.

— Сигурен съм, че за всички нас това беше много труден процес. Чухте специалисти, които свидетелстваха, че са лекували случаи на раздвоение на личността, чухте и други специалисти, които свидетелстваха, че такова нещо не съществува. Вие не сте лекари и затова никой не очаква да направите преценката си на основата на медицинска информация. Бих искал да се извиня на всички ви, ако вчерашното ми поведение ви се е сторило грубо. Разкрещях се на Ашли Патерсън само защото исках да принудя нейните самоличности да се покажат. Разговарял съм с тях. Зная, че съществуват. Наистина има Алет и Тони, които могат да вземат връх над Ашли винаги щом поискат. Тя не съзнава, че е извършила каквито и да е престъпления.

В началото на този процес ви казах, че за да осъдят някого за предумишлено убийство, трябва да има веществени доказателства и мотив. Тук няма мотив, дами и господа. Никакъв. И законът постановява, че обвинението трябва да докаже виновността на подсъдимия без каквито и да е основателни съмнения. Сигурен съм, ще се съгласите, че в този случай има основателни съмнения.

Що се отнася до доказателствата, защитата не ги оспорва. На всяко едно от местопрестъпленията наистина са открити отпечатъците и ДНК на Ашли Патерсън. Но самият факт, че ги има, трябва да ни накара да се замислим. Тя е интелигентна млада жена. Ако беше извършила престъпление и не искаше да я заловят, щеше ли да е толкова глупава, че да остави отпечатъците си? Отговорът е „не“.

Дейвид продължи да говори още трийсет минути. Накрая огледа лицата на съдебните заседатели и не се почувства по-спокоен. Седна на мястото си.

Съдия Уилямс се обърна към съдебните заседатели.

— Сега ще ви обясня какъв е законът в този случай. Изслушайте ме внимателно. — Тя говори двайсет минути и подробно описа какво допуска и позволява законът.

— Ако имате някакви въпроси или искате да чуете част от свидетелските показания, съдебният стенограф ще ви ги прочете. Съдебните заседатели могат да се оттеглят. Заседанието се прекратява до завръщането им.

Дейвид ги проследи с поглед. „Колкото повече се забавят, толкова са по-големи шансовете ни“ — помисли си.

 

 

Те се върнаха в залата след четирийсет и пет минути.

Дейвид и Ашли наблюдаваха как съдебните заседатели заемат местата си. Лицето на Ашли беше каменно. Той откри, че е мокър от пот.

Съдия Уилямс се обърна към председателя на журито.

— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение?

— Да, ваша милост.

— Моля, дайте го на съдебния пристав.

Приставът й подаде решението и тя го разгъна. В залата не се чуваше нито звук.

После приставът върна листа на председателя на журито.

— Бихте ли го прочели, моля?

Той започна да чете с бавен, отмерен глас:

— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на Денис Тибъл по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс.

Разнесе се всеобщо ахване. Ашли силно стисна клепачи.

— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на заместник-шериф Самюъл Блейк по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс.

— В делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“ ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимата Ашли Патерсън за виновна в убийството на Ричард Мелтън по параграф сто осемдесет и седми от наказателния кодекс. И в трите решения ние, съдебните заседатели, определяме убийствата като предумишлени.

Дейвид се задъха. Обърна се към Ашли, но не знаеше какво да й каже. Наведе се и я прегърна.

— Бих искала съдебните заседатели да потвърдят решението си — каза съдия Уилямс.

Те започнаха да се изправят един по един.

— Беше ли взет под внимание вашият глас?

Когато всички потвърдиха, тя продължи:

— Решението ще бъде документирано. Искам да благодаря на съдебните заседатели. Свободни сте. Утре съдът ще разгледа въпроса за вменяемостта на подсъдимата.

Дейвид седеше вцепенен и наблюдаваше как отвеждат Ашли.

Съдия Уилямс се изправи и се оттегли без да поглежда към него. Отношението й по-ясно от всякакви думи му показваше какво ще е решението й на следващата сутрин. Ашли щеше да бъде осъдена на смърт.

 

 

Сандра му телефонира от Сан Франциско.

— Добре ли си, Дейвид?

Той се опита да отговори бодро:

— Да, добре съм. Ти как се чувстваш?

— Добре съм. Гледах новините по телевизията. Съдията не беше справедлива към теб. Не може да иска изключването ти. Ти само се опитваше да помогнеш на свой клиент.

Отговор не последва.

— Съжалявам, Дейвид. Иска ми се да съм при теб. Бих могла да дойда и…

— Не — отсече той. — Не можем да поемаме никакви рискове. Днес ходи ли на лекар?

— Да.

— Какво ти каза?

— Че всеки момент може да започне.

„Честит рожден ден, Джефри.“

 

 

Телефонира му Джеси.

— Всичко оплетох — каза Дейвид.

— Определено. Не попадна на подходящ съдия. Какво си направил, че е настроена срещу теб?

— Тя предложи да се споразумеем. Не искаше да се стига до процес. Може би трябваше да я послушам.

 

 

Всички телевизионни канали предаваха новината за позора му. Той послуша анализа на един от юридическите експерти.

— Никога не съм чувал адвокат така да крещи на клиента си. Трябва да ви кажа, че съдебната зала се смая. Беше едно от най-оскърбителните…

Дейвид изключи телевизора. „В какво сгреших? Животът би трябвало да има щастлив край. Оплетох всичко и сега Ашли ще умре, мен ще ме изключат от асоциацията, бебето ще се роди всеки момент, а аз дори нямам работа.“

Седеше в хотелската стая и се взираше в мрака. Това бе един от най-тежките мигове в живота му. Мислите му постоянно се връщаха към последния ден от процеса.

„Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала. Отговорът е «не.»“

„Сигурен съм, че ако ми беше позволила да хипнотизирам Ашли, щях да убедя съдебните заседатели.“ Твърде късно. Всичко бе свършило.

И тогава някакъв заядлив гласец попита: „Кой казва, че е свършило? Не чувам дебелата госпожа да пее.“

„Нищо повече не мога да направя.“

„Клиентката ти е невинна. Ще я оставиш ли да умре?“

„Остави ме на мира.“

Отказът на съдия Уилямс продължаваше да отеква в главата му: „Не можете да я хипнотизирате в моята съдебна зала.“

Накрая останаха само последните четири думи: „В моята съдебна зала.“

 

 

В пет часа сутринта Дейвид проведе два напрегнати и възбудени телефонни разговора. Когато свърши, слънцето тъкмо започваше да изгрява. „Това е предзнаменование — помисли си. — Ще спечелим.“

 

 

Малко по-късно той се втурна в един антикварен магазин.

Продавачът се приближи към него.

— Какво обичате, господине? — Той го позна. — Господин Сингър.

— Търся сгъваем китайски параван. Имате ли?

— Да, разбира се. Нямаме истински стари паравани, но…

— Дайте да видя каквото имате.

— Разбира се. — Отведе го при няколко сгъваеми китайски паравана и посочи към първия. — Ето този…

— Става — прекъсна го Дейвид.

— Добре, господине. На кой адрес да го пратя?

— Ще го взема веднага.

 

 

След това се отби в магазин за железария и купи швейцарско ножче. Петнайсет минути по-късно влезе във фоайето на Съдебната палата, като носеше паравана със себе си.

— Имам уговорка за разговор с Ашли Патерсън — каза на дежурния. — Получих разрешение да използвам кабинета на съдия Голдбърг. Той не е на работа днес.

— Да, господине — отвърна пазачът. — Всичко е уредено. Ще пратя да доведат подсъдимата. Доктор Сейлъм и още един човек вече са там и ви очакват.

— Благодаря ви.

Дежурният проследи с поглед Дейвид, който понесе паравана към асансьора, и си помисли: „Съвсем се е побъркал!“

 

 

Кабинетът на съдия Голдбърг бе удобна стая с бюро, обърнато към прозореца, въртящ се стол и диван с няколко стола до стената. Когато Дейвид влезе вътре, там го чакаха д-р Сейлъм и още един човек.

— Извинявайте за закъснението — каза им.

— Това е Хю Айвърсън — представи непознатия Д-р Сейлъм. — Той е експертът, за когото помолихте.

Двамата се ръкуваха.

— Хайде да побързаме — рече Дейвид. — Скоро ще доведат Ашли.

Той се обърна към Хю Айвърсън и посочи към един от ъглите на стаята. — Там устройва ли ви?

— Напълно.

Айвърсън се зае за работа. Няколко минути по-късно вратата се отвори и въведоха Ашли.

— Ще трябва да остана в стаята — каза пазачът й.

Дейвид кимна.

— Няма проблем. — После се обърна към нея: — Седни, Ашли.

Когато младата жена седна, той продължи:

— Първо искам да ти кажа, че ужасно съжалявам за начина, по който се разви процесът.

Тя кимна като замаяна.

— Но все още нищо не е загубено.

Ашли вдигна глава и недоверчиво го погледна.

— Ашли, бих искал доктор Сейлъм пак да те хипнотизира.

— Не. Какъв е смисълът да…

— Остави това на мен. Съгласна ли си?

Тя сви рамене.

Дейвид кимна на психиатъра.

— Вече сме го правили и знаеш, че просто трябва да затвориш очи и да се отпуснеш — каза й д-р Сейлъм. — Просто се отпусни. Всички мускули в тялото ти се освобождават от напрежението. Иска ти се да заспиш. Много ти се спи…

Десет минути по-късно той погледна към Дейвид.

— Хипнотизирана е.

Адвокатът се приближи до Ашли с разтуптяно сърце.

— Искам да поговоря с Тони.

Не последва реакция.

Той повиши глас:

— Тони. Искам да се покажеш. Чуваш ли ме? Алет… Искам да разговарям и с двете ви.

Мълчание.

Дейвид започна да вика:

— Какво ви става? Страхувате ли се? И в съдебната зала беше същото, нали? Чухте ли какво казаха съдебните заседатели? Че Ашли е виновна. Вие се страхувахте да се покажете. Ти си пъзла, Тони!

Тримата напрегнато наблюдаваха Ашли. Тя не реагираше. Дейвид отчаяно погледна към д-р Сейлъм. Нямаше да се получи.

 

 

— Заседанието на съда се открива. Председателства нейна светлост съдия Теса Уилямс.

Ашли седеше до Дейвид. Ръката му беше бинтована. Той се изправи.

— Може ли да се приближа, ваша милост?

— Можете.

Дейвид отиде при нея. Бренън го последва.

— Бих искал да представя ново доказателство.

— Категорично не — възрази прокурорът.

Съдия Уилямс се обърна към него.

— Оставете това решение на мен, господин Бренън. — После заяви на Дейвид: — Процесът свърши. Вашата клиентка беше осъдена и…

— Отнася се до въпроса за невменяемостта на клиентката ми — отвърна той. — Моля ви само за десет минути.

Тя се ядоса:

— Времето не означава нищо за вас, нали, господин Сингър? Вече загубихте твърде много време на всички. — Взе решение. — Добре. Надявам се, че това е последната молба, която ще можете да отправите в която и да е съдебна зала. Съдът се оттегля за десет минути.

Дейвид и Бренън я последваха в кабинета й. Съдия Уилямс се обърна към Дейвид:

— Давам ви десет минути. За какво става въпрос?

— Искам да ви покажа един видеозапис, ваша милост.

— Не виждам какво общо има това с… — започна прокурорът.

— И аз — прекъсна го съдия Уилямс. — Вече имате девет минути, господин Сингър.

Той припряно отиде при вратата, която водеше към коридора, и я отвори.

— Влезте.

В стаята влезе Хю Айвърсън, който носеше шестнайсетмилиметров прожекционен апарат и подвижен екран.

— Къде да го оставя? Дейвид посочи към ъгъла.

— Ето там.

Мъжът нагласи екрана и включи апарата в мрежата.

— Може ли да спусна щорите? — попита Дейвид.

Съдия Уилямс едва сдържаше гнева си.

— Да, продължавайте, господин Сингър. — Тя си погледна часовника. — Остават ви седем минути.

Айвърсън включи прожекционния апарат. На екрана се появи кабинетът на съдия Голдбърг. Дейвид и д-р Сейлъм наблюдаваха Ашли, която седеше на стол.

Д-р Сейлъм каза:

— Хипнотизирана е.

Дейвид се приближи до Ашли.

— Искам да поговоря с Тони… Тони, искам да се покажеш. Чуваш ли ме? Алет… Искам да разговарям и с двете ви.

Мълчание.

Съдия Уилямс с напрегнато лице наблюдаваше записа.

Дейвид започна да вика:

— Какво ви става? Страхувате ли се? И в съдебната зала беше същото, нали? Чухте ли какво казаха съдебните заседатели? Че Ашли е виновна. Вие се страхувахте да се покажете. Ти си пъзла, Тони!

Загубила търпение, Теса Уилямс скочи.

— Стига! Вече гледах това отвратително представление. Времето ви изтече, господин Сингър.

— Почакайте — каза Дейвид. — Не сте…

— Край — отсече тя и тръгна към вратата.

Внезапно в стаята се разнесе песен.

Стотинки за макара с конец,

стотинки за игла. Така летят парите.

„Пук!“ — казва невестулката.

Уилямс озадачено се обърна и погледна към екрана. Ашли се беше преобразила. Това беше Тони.

— Страхувала съм се да се покажа в съда ли? — разярено каза Тони. — Наистина ли си мислиш, че ще се покажа само защото ти си ми заповядал? За какво ме смяташ, за дресирано пони ли?

Съдия Уилямс бавно се върна обратно, без да откъсва очи от екрана.

— Чух всички онези кретени, които се правеха на маймуни. — Тя ги имитира: — „Мисля, че раздвоението на личността не съществува.“ Какви идиоти! Никога не съм виждала такива…

Пред очите им лицето на Ашли отново се промени. Тя като че ли се отпусна на стола си и изражението й стана срамежливо.

— Господин Сингър, зная, че направихте всичко възможно — с италианския си акцент каза Алет. — Аз исках да се покажа в съда и да ви помогна, но Тони не ми позволи.

Съдия Уилямс гледаше с безизразно изражение. Лицето и гласът отново се промениха.

— Естествено, че няма да ти позволя — отсече Тони.

— Тони, какво според теб ще се случи, ако съдията даде на Ашли смъртна присъда? — попита Дейвид.

— Няма да й даде смъртна присъда. Ашли дори не познава един от мъжете. Забрави ли?

— Но Алет е познавала всичките — възрази той. — Ти си извършила всички онези убийства, Алет. Правила си секс с мъжете и после си ги намушквала и кастрирала…

— Проклет идиот! — прекъсна го Тони. — Ти нищо не знаеш, нали? На Алет не би й стискало да го направи. Аз бях. Те заслужаваха да умрат. Единственото което искаха, беше секс. — Тя се задъха. — Но аз ги накарах да си платят, нали? И никой не може да докаже, че съм го направила. Нека обвинят госпожичка Кльощав задник. Всички ще идем в някой хубав уютен санаториум и…

Иззад китайския параван в ъгъла се разнесе високо изщракване.

Тони се завъртя.

— Какво беше това?

— Нищо — бързо отвърна Дейвид. — Просто…

Тя се изправи и се втурна към камерата, докато лицето й изпълни екрана. Блъсна нещо и изображението се изкриви, в обектива попадна част от сгъваемия китайски параван. В ъгъла му бе пробита малка дупка.

— Скрил си някаква скапана камера — изкрещя тя на Дейвид. — Копеле гадно, какво се опитваш да направиш? Ти ме излъга!

На бюрото лежеше нож за писма. Тони го грабна и замахна към адвоката.

— Ще те убия. Ще те убия!

Той се опита да я спре, но не успя и ножът се заби в ръката му.

Тони отново замахна. Пазачът се втурна към нея и се опита да я хване. Тя го събори на пода. Вратата се отвори и вътре влетя униформен полицай. Тони го ритна в слабините и той се присви. Влязоха още двама полицаи. Наложи се и тримата да обединят усилията си, за да я приковат на стола, и тя през цялото време продължаваше да крещи.

От ръката на Дейвид течеше кръв.

— Събудете я, за Бога — обърна се към д-р Сейлъм той.

— Ашли… — започна психиатърът. — Ашли… чуй ме. Сега ще се събудиш. Тони я няма. Вече си в безопасност, Ашли. Ще преброя до три.

И пред очите на всички тялото й се укроти и се отпусна.

— Чуваш ли ме?

— Да. — Това беше гласът на Ашли, който сякаш идваше някъде отдалеч.

— Когато преброя до три, ще се събудиш. Едно… две… три… Как се чувстваш?

Очите й се отвориха.

— Ужасно съм уморена. Казах ли нещо?

Екранът в кабинета на съдия Уилямс угасна. Дейвид отиде до стената и включи лампата.

— Браво! — възкликна Бренън. — Какво представление само. Ако раздаваха оскари за най-доброто…

Теса Уилямс се обърна към него:

— Млъкнете!

Той я погледна изненадано.

Последва кратко мълчание. Съдия Уилямс се обърна към Дейвид:

— Господин Сингър?

— Да?

Пауза.

— Дължа ви извинение.

 

 

Седнала на мястото си, съдия Уилямс каза:

— Защитата и обвинението се договориха да приемат мнението на доктор Сейлъм, психиатъра, който вече е прегледал подсъдимата. Решението на съда е, че подсъдимата е невинна поради невменяемост. Ще бъде пратена в психиатрично заведение, където ще бъде подложена на лечение. Заседанието се прекратява.

Дейвид се изправи. Чувстваше се изчерпан. „Всичко свърши. Най-после свърши.“ Двамата със Сандра можеха отново да започнат живота си.

Погледна към съдия Уилямс и радостно каза:

— Ще имаме бебе.

— Бих искал да ви предложа нещо — каза му д-р Сейлъм. — Не съм сигурен, че е изпълнимо, но ако успеете да го уредите, ще е много полезно за Ашли.

— Слушам ви.

— В психиатричната клиника в Кънектикът са имали повече случаи на раздвоение на личността, отколкото където и да е другаде в страната. Ръководи я мой приятел, доктор Ото Люисън. Мисля, че ще е най-добре, ако успеете да уредите съдът да прати Ашли там.

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще видя какво мога да направя.

 

 

— Аз… не зная как да ти благодаря — каза му д-р Стивън Патерсън.

Дейвид се усмихна.

— Няма нужда. Нали се разбрахме, quid pro quo. Спомняте ли си?

— Справи се блестящо. По едно време се страхувах…

— Аз също.

— Но справедливостта възтържествува. Дъщеря ми ще бъде излекувана.

— Сигурен съм — отвърна той. — Доктор Сейлъм предложи да бъде настанена в психиатрична клиника в Кънектикът. Лекарите там имали най-голям опит в лечението на раздвоението на личността.

Д-р Патерсън замълча за миг.

— Знаеш ли, Ашли не го заслужава. Тя е толкова прекрасен човек.

— Съгласен съм. Ще разговарям със съдия Уилямс и ще се опитам да уредя въпроса.

 

 

Съдия Уилямс го чакаше в кабинета си.

— С какво, мога да ви бъда полезна, господин Сингър?

— Бих искал да ви помоля за услуга.

Тя се усмихна:

— Надявам се да съм в състояние да я изпълня. Слушам ви.

Дейвид й обясни какво му е казал д-р Сейлъм.

— Молбата ви е доста необичайна. Тук в Калифорния има добри психиатрични заведения.

— Ясно — отвърна той. — Благодаря ви, ваша милост.

Разочарован, младият адвокат се приготви да си тръгне.

— Не съм казала „не“, господин Сингър.

Той спря.

— Молбата ви е необичайна, но и случаят е такъв.

Дейвид зачака.

— Мисля, че мога да уредя прехвърлянето й.

— Благодаря ви, ваша милост. Признателен съм ви.

 

 

В килията си Ашли си мислеше: „Осъдиха ме на смърт. Бавна смърт в санаториум, пълен с луди. От тяхна страна щеше да е по-великодушно, ако ме бяха убили веднага.“ Представи си безкрайните безнадеждни години, които я очакваха, и се разрида.

Вратата на килията се отвори и вътре влезе баща й. Той остана на прага за миг, впил поглед в нея. Лицето му беше измъчено.

— Скъпа… — Седна срещу нея. — Ти ще живееш.

Тя поклати глава.

— Не искам да живея.

— Не говори така. Имаш медицински проблем, но той е лечим. И ти ще бъдеш излекувана. Когато състоянието ти се подобри, ще дойдеш да живееш при мен и аз ще се грижа за теб. Независимо какво се случи, ние винаги ще бъдем заедно. Не могат да ни разделят.

Ашли не отговори.

— Зная как се чувстваш в момента, но повярвай ми, това ще се промени. Моето момиче ще се върне при мен излекувано. — Той бавно се изправи на крака. — Страхувам се, че трябва да се връщам в Сан Франциско. — Зачака дъщеря му да каже нещо.

Тя мълчеше.

— Според Дейвид ще те пратят в една от най-добрите психиатрични клиники в света. Ще ти идвам на свиждане. Какво ще кажеш?

Тя мрачно кимна.

— Добре.

— Чудесно, скъпа. — Той я целуна по бузата и я прегърна. — Ще се погрижа да получиш най-доброто лечение на света. Искам моето момиченце да се върне при мен.

Ашли го наблюдаваше, докато излезе, и си помисли: „Защо не мога да умра още сега? Защо не ме оставят да умра?“

 

 

Един час по-късно при нея дойде Дейвид.

— Е, успяхме — каза той. После загрижено я погледна. — Добре ли си?

— Не искам да ходя в лудница. Искам да умра. Няма да издържа на такъв живот. Помогни ми, Дейвид. Моля те, помогни ми!

— Ашли, там ще ти помогнат. С миналото е свършено. Сега имаш бъдеще. На този кошмар ще бъде сложен край. — Хвана я за ръка. — Досега ми вярваше. Повярвай ми и сега. Отново ще имаш нормален живот.

Тя мълчеше.

— Кажи „вярвам ти, Дейвид“.

Ашли дълбоко си пое дъх.

— Вярвам… Вярвам ти, Дейвид.

Той се усмихна.

— Добро момиче. С това животът ти отново започва.

 

 

В момента, в който беше разгласено съдебното решение, медиите полудяха. За една нощ Дейвид стана герой. Бе поел предварително загубен случай и въпреки всичко го беше спечелил.

Той позвъни на Сандра.

— Скъпа, аз…

— Зная, мили. Зная. Току-що го гледах по телевизията. Прекрасно е. Толкова се гордея с теб.

— Не мога да ти кажа колко се радвам, че всичко свърши. Довечера се връщам. Нямам търпение да те…

— Дейвид…

— Да?

— Дейвид… оох…

— Да? Какво има, скъпа?

— Оох… Започва се…

— Чакай ме! — извика той.

 

 

Джефри Сингър тежеше четири килограма и беше най-красивото бебе на света.

— Прилича на теб, Дейвид — каза Сандра.

— Наистина прилича, нали? — с грейнало лице попита той.

— Радвам се, че всичко свърши така.

Съпругът й въздъхна.

— Имаше моменти, в които не бях толкова сигурен.

— Никога не съм се съмнявала в теб.

Той я прегърна.

— Веднага се връщам, скъпа. Трябва да си взема нещата от службата.

 

 

В „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“ го очакваше топло посрещане.

— Поздравления, Дейвид…

— Добра работа…

— Наистина им даде да разберат…

Той влезе в кабинета си. Холи я нямаше. Започна да разчиства бюрото си.

— Дейвид…

Той се обърна. На прага стоеше Джоузеф Кинкайд. Възрастният юрист се приближи и попита:

— Какво правиш?

— Изнасям се. Нали съм уволнен.

Кинкайд се усмихна.

— Уволнен ли? Разбира се, че не си. Не, не, не. Има някакво недоразумение. — Лицето му засия. — Утвърждаваме те за съдружник, момчето ми. Даже съм обявил пресконференция за три часа.

Дейвид го погледна.

— Нима?

Той кимна.

— Разбира се.

— По-добре да я отмениш — каза младият мъж. — Реших да се върна към наказателното право. Джеси Куилър ми предложи да му стана съдружник. Когато си имаш работа с тази част от закона, поне знаеш кои са истинските престъпници. Та така, Джоуи, готин, що не си вземеш съдружието и да си го завреш там, дето слънцето никога не грее?

И Дейвид излезе от кабинета.

 

 

Джеси Куилър огледа мезонета и каза:

— Страхотен е. Наистина ви подхожда.

— Благодаря — отвърна Сандра. Тя чу някакъв шум откъм детската стая. — Ще отида да видя как е Джефри.

Джеси отиде да се полюбува на първата снимка на Джефри, поставена в красива рамка от истинско сребро.

— Прелестна е. Откъде е?

— Прати я съдия Уилямс.

— Радвам се, че се върна, приятел — каза той.

— И аз се радвам, че се върнах, Джеси.

— Навярно ще ти трябва малко време, за да си починеш…

— Да. Мислехме си да вземем Джефри и да заминем за Орегон при родителите на Сандра…

— Между другото, сутринта получихме един интересен случай, Дейвид. Жена, обвинена в убийството на двете си деца. Имам чувството, че е невинна. За съжаление заминавам за Вашингтон във връзка с друг случай, но си помислих, че можеш просто да поговориш с нея и да видиш какво…