Сидни Шелдън
Насън и наяве (19)

Деветнадесета глава

Ашли Патерсън беше на ешафода под бесилото, когато се появи полицай и каза:

— Почакайте. Тя трябва да бъде пратена на електрическия стол.

Сцената се промени и Ашли седеше на електрическия стол. Един от пазачите протегна ръка към ключа и съдия Уилямс се втурна вътре с вика:

— Не. Ще я убием с отровна инжекция.

Дейвид се събуди и седна на леглото с разтуптяно сърце. Пижамата му бе подгизнала от пот. Понечи да се изправи и внезапно му се зави свят. Главата му пулсираше и го тресеше. Той сложи ръка на челото си — гореше.

Когато понечи да стане, главата му отново се замая.

— О, не! — изпъшка. — Не днес. Не сега.

Това бе денят, който очакваше, денят, в който защитата щеше да започне да призовава свидетелите си. Със залитане влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото.

— Изглеждам ужасно.

 

 

Когато пристигна в съда, съдия Уилямс вече седеше на мястото си. Всички го очакваха.

— Съжалявам за закъснението — дрезгаво каза Дейвид. — Може ли да поговоря с вас?

— Да.

Той се приближи до нея, плътно следван от Мики Бренън.

— Ваша милост, бих искал да помоля за един ден отсрочка.

— На какво основание?

— Аз… не се чувствам много добре, ваша милост. Ще отида на лекар и съм сигурен, че утре ще съм добре.

— Защо не предадете случая на помощника си? — попита го тя.

Той изненадано я погледна.

— Нямам помощник.

— Защо нямате, господин Сингър?

— Защото…

Съдия Уилямс се наведе напред.

— Никога не съм виждала процес за убийство да се води така. Правите се на човек-оркестър, стремите се към слава, нали? Е, в този съд няма да я намерите. Ще ви кажа още нещо. Навярно си мислите, че трябва да си дам отвод, защото не вярвам във вашата безумна защита, но аз няма да го направя. Ще оставим съдебните заседатели да решат дали клиентката ви е невинна или не. Има ли нещо друго, господин Сингър?

Той стоеше и я гледаше. Стаята се въртеше около него. Искаше му се да й каже да върви на майната си. Искаше му се да падне на колене и да я помоли да бъде справедлива. Искаше му се да си легне.

— Не. Благодаря, ваша милост — прегракнало отвърна.

— Е, вие сте наред, господин Сингър — заяви тя. — И повече не губете времето на съда.

 

 

Той се приближи до съдебните заседатели, като се мъчеше да забрави за главоболието и треската.

— Дами и господа — бавно заговори, — чухте как прокурорът иронизира фактите за раздвоението на личността. Сигурен съм, че господин Бренън не го прави нарочно. Неговите изявления бяха направени от невежество. Факт е, че той очевидно не знае нищо по въпроса, същото се отнася и за някои от свидетелите, които призова. Но аз ще изправя пред вас хора, които знаят за раздвоението на личността. Това са уважавани лекари, специалисти точно по този проблем. Уверен съм, че техните показания ще хвърлят съвсем нова светлина върху проблема.

Господин Бренън говори за това, че клиентката ми е виновна за извършването на тези ужасни престъпления. Това е много важно. Виновна. За да се докаже предумишлено убийство, трябва да е явен не само фактът на виновността, но и намерението. Аз ще ви докажа, че такова намерение не е имало, защото по времето на убийствата Ашли Патерсън не е контролирала поведението си. Тя изобщо не е съзнавала какво върши. Известни лекари ще свидетелстват, че Ашли Патерсън има още две самоличности, една от които от време на време взима връх.

Дейвид се вгледа в лицата на съдебните заседатели. Стори му се, че те сякаш се олюляват пред него. За миг затвори очи.

— Американската психиатрична асоциация признава съществуването на раздвоението на личността. Признават го и утвърдени лекари от целия свят, които са лекували пациенти с такова разстройство. Една от самоличностите на Ашли Патерсън е извършила убийство, но това е била самоличност — алтер его — върху която тя няма власт. — С всяка следваща дума гласът му ставаше все по-силен. — За да си изясните проблема, трябва да разберете, че законът не наказва невинни хора. Ето защо тук има парадокс. Представете си, че съдят за убийство сиамски близнак. Законът постановява, че не можете да накажете виновния, защото, тогава ще се наложи да накажете и невинния. — Съдебните заседатели внимателно слушаха.

Дейвид кимна към Ашли.

— В този случай си имаме работа не с две, а с три личности.

Той се обърна към съдия Уилямс.

— Бих искал да призова първия си свидетел. Доктор Джоуъл Ашанти.

— Доктор Ашанти, къде практикувате медицина?

— В нюйоркската болница „Медисън“.

— И сте тук по моя молба?

— Не. Прочетох за процеса и искам да свидетелствам. Работил съм с пациенти, които страдат от раздвоение на личността, и искам да помогна, ако мога. Това психично разстройство се среща много по-често, отколкото обикновено се смята. Бих желал да обясня всички неясноти по въпроса.

— Признателен съм ви, докторе. В такива случаи нормално ли е да има пациент с две самоличности?

— Според моя опит хората с раздвоение на личността обикновено имат много повече самоличности, понякога по стотина.

Елинор Тъкър се обърна и прошепна нещо на Мики Бренън. Прокурорът се усмихна.

— Откога се занимавате с раздвоението на личността, доктор Ашанти?

— От петнайсет години.

— При пациентите, страдащи от раздвоение на личността, случва ли се да доминира едно алтер его?

Някои от съдебните заседатели си водеха бележки.

— Да.

— А приемникът — човекът с тези самоличности — съзнава ли ги?

— Зависи. Понякога някои от самоличностите познават всички други, друг път знаят само за някои. Но приемникът обикновено не ги съзнава, докато не бъде подложен на психиатрично лечение.

— Много интересно. Раздвоението на личността лечимо ли е?

— Често, да. Необходимо е продължително психиатрично лечение. Понякога до шест-седем години.

— Вие успявали ли сте да излекувате пациент с такова психично разстройство?

— О, да.

— Благодаря ви, докторе.

Дейвид се обърна и хвърли поглед по лицата на съдебните заседатели. „Заинтригувани са, но не и убедени“ — помисли си.

После се обърна към Мики Бренън:

— Свидетелят е ваш.

Прокурорът се изправи и отиде до свидетелското място.

— Доктор Ашанти, вие заявихте, че сте изминали целия път от Ню Йорк дотук, защото искате да помогнете, нали така?

— Точно така.

— Идването ви няма ли нещо общо с факта, че процесът е привлякъл общественото внимание и това ще е от полза за…

Дейвид скочи.

— Възразявам. Това е спорно.

— Не се приема.

— Вече казах защо съм тук — спокойно отвърна психиатърът.

— Ясно. Откакто практикувате медицина, докторе, колко пациенти сте лекували от психични разстройства?

— О, навярно двеста.

— И колко от тях са страдали от раздвоение на личността?

— Десетина…

Бренън го погледна с престорено удивление.

— От двеста пациенти?

— Ами, да. Разбирате ли…

— Онова, което не разбирам, доктор Ашанти, е как се смятате за специалист, щом сте се занимавали само с тези няколко случая. Ще съм ви признателен, ако ни представите някакви доказателства за съществуването на раздвоението на личността.

— Когато казвате „доказателства“…

— Намираме се в съда, докторе. Съдебните заседатели няма да вземат решение, основаващо се на теории или предположения. Ами ако подсъдимата например е мразила мъжете, които е убила, и след извършването на престъплението е решила да се оправдае с някакво си алтер его, за да…

Дейвид се изправи.

— Възразявам! Това е спорно и насочва свидетеля.

— Не се приема.

— Ваша милост…

— Седнете, господин Сингър.

Той яростно изгледа съдия Уилямс и се върна на мястото си.

— Значи искате да кажете, докторе, че за съществуването на раздвоение на личността няма доказателства, така ли?

— Ами не. Но…

Бренън кимна.

— Това е всичко.

 

 

На свидетелското място седеше д-р Ройс Сейлъм.

— Доктор Сейлъм, вие ли прегледахте Ашли Патерсън? — попита Дейвид.

— Да.

— И какво беше заключението ви?

— Госпожица Патерсън страда от раздвоение на личността. Тя има още две самоличности, които се наричат Тони Прескот и Алет Питърс.

— Тя има ли някаква власт над тях?

— Не. Когато вземат връх, тя изпада в състояние на временна амнезия.

— Бихте ли обяснили това, доктор Сейлъм?

— Временната амнезия е състояние, при което пациентът не съзнава къде се намира и какво прави. Може да продължи няколко минути, дни, а понякога дори седмици.

— И може ли да се каже, че през това време тази личност е отговорна за постъпките си?

— Не.

— Благодаря ви, докторе. — Той се обърна към Бренън: — Свидетелят е ваш.

— Доктор Сейлъм — започна прокурорът, — вие сте консултант в няколко болници и четете лекции по целия свят, нали?

— Да, господине.

— Предполагам, че колегите ви са надарени, способни лекари.

— Да, така е.

— Значи всички те са единодушни за раздвоението на личността?

— Не.

— Какво искате да кажете?

— Някои от тях не са съгласни с мен.

— Това означава ли, че не вярват в съществуването му?

— Да.

— Но те грешат, а вие сте прав, така ли?

— Лекувал съм пациенти и съм сигурен, че такова разстройство съществува. Когато…

— Нека ви попитам нещо. Ако такова нещо като раздвоение на личността наистина съществува, една от самоличностите винаги ли нарежда на приемника какво да прави? Например тя казва „Убий“ и приемникът се подчинява, така ли?

— Зависи. Самоличностите имат различна степен на влияние.

— Значи е възможно и приемникът да определя поведението си?

— Разбира се, понякога.

— В повечето случаи?

— Не.

— Докторе, какви са доказателствата за съществуването на раздвоение на личността?

— Присъствал съм на пълни физически промени при пациенти под хипноза и зная…

— И това ли е доказателството?

— Да.

— Доктор Сейлъм, ако аз ви хипнотизирам в топла стая и ви кажа, че сте на Северния полюс гол по време на снежна буря, телесната ви температура ще се понижи ли?

— Ами да, но…

— Това е всичко.

Дейвид се приближи до свидетелското място.

— Доктор Сейлъм, изпитвате ли някакви съмнения, че тези самоличности наистина съществуват в Ашли Патерсън?

— Абсолютно никакви. И те категорично са в състояние да вземат връх и да доминират над нея.

— И тя няма да го съзнава, така ли?

— Няма.

— Благодаря ви.

 

 

— Бих искал да призова за свидетел Шейн Милър. — Дейвид го изчака да положи клетва. — С какво се занимавате, господин Милър?

— Началник-отдел съм в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.

— И от колко време работите там?

— От около седем години.

— Ашли Патерсън в същата компания ли работеше?

— Да.

— Във вашия отдел?

— Да.

— Значи я познавате доста добре?

— Точно така.

— Господин Милър, чухте свидетелствата на лекарите, че някои от симптомите на раздвоението на личността са параноя, нервност, стрес. Някога забелязвали ли сте тези симптоми у госпожица Патерсън?

— Ами аз…

— Госпожица Патерсън не ви ли е казвала, че някой я преследва?

— Да. Казвала ми е.

— И че няма представа кой може да е това и защо би искал да я следи?

— Точно така.

— Веднъж не ви ли е казала, че някой е използвал компютъра й, за да я заплаши с нож?

— Да.

— Накрая не се ли стигна до такова положение, че сте я пратили при психолога на компанията доктор Спийкман?

— Да.

— Значи Ашли Патерсън е проявявала симптомите, за които стана дума?

— Точно така.

— Благодаря ви, господин Милър. — Защитата се обърна към Мики Бренън: — Свидетелят е ваш.

— Колко преки подчинени имате, господин Милър?

— Трийсет.

— И от тези трийсет служители Ашли Патерсън е единствената, която сте виждали разстроена?

— Ами не…

— О, нима?

— Всеки се разстройва понякога.

— Искате да кажете, че и други служители ходят при психолога на компанията?

— О, естествено. Той е много зает.

Бренън изглеждаше впечатлен.

— Наистина ли?

— Да. Много от служителите имат проблеми. Хей, всички те са човешки същества.

— Нямам повече въпроси.

— Господин Сингър?

Дейвид се приближи до свидетеля.

— Господин Милър, казахте, че някои от подчинените ви имат проблеми. Какви точно?

— Ами понякога се карат с приятелите или съпрузите си…

— Да?

— Или имат финансови затруднения…

— Да?

— Или проблеми с децата…

— С други думи, обичайните домашни проблеми, каквито има всеки от нас?

— Да.

— Но никой не е ходил при доктор Спийкман, защото смята, че го преследват, или си мисли, че някой иска да го убие?

— Не.

— Благодаря ви.

Заседанието се прекрати за обяд.

 

 

Дейвид се качи в колата си и потегли през парка. Беше потиснат. Процесът не вървеше добре. Психиатрите все не можеха да решат дали раздвоението на личността наистина съществува. „Щом те не са единодушни — помисли си, — как да накарам съдебните заседатели да повярват? Не мога да допусна нещо да се случи с Ашли. Не мога.“ Наближи „Харолд Кафе“, ресторант, близо до съдебната палата. Паркира колата и влезе вътре. Жената на входа му се усмихна.

— Добър ден, господин Сингър.

Беше известен.

— Насам, моля. — Последва я до едно от сепаретата и седна. Тя му подаде менюто, усмихна му се и се отдалечи, като предизвикателно поклащаше хълбоци. „Добрата страна на славата“ — кисело си помисли той.

Не бе гладен, но чуваше гласа на Сандра: „Трябва да се храниш, за да си силен.“

В сепарето до него седяха двама мъже и две жени. Единият от мъжете казваше:

— Тя е много по-опасна от Лизи Бордън. Бордън е убила само двама души.

— А и Бордън не ги е кастрирала — прибави другият.

— На какво мислиш, че ще я осъдят?

— Шегуваш ли се? Ще получи смъртна присъда.

— Жалко, че Кръвожадната кучка не може да получи три смъртни присъди.

„Това е общественото мнение“ — помисли си Дейвид. Изпитваше неприятното усещане, че ако обиколи ресторанта, ще чуе различни варианти на същите забележки. Бренън я беше представил като чудовище. Можеше да чуе гласа на Куилър: „Ако не я призовеш, това ще остане образът, с който съдебните заседатели ще влязат в стаята си, за да решат дали е виновна.“

„Трябва да рискувам. Трябва да оставя съдебните заседатели сами да се убедят, че Ашли казва истината“ — реши Дейвид.

Сервитьорката се приближи до него.

— Готов ли сте да поръчате, господин Сингър?

— Размислих — отвърна. — Не съм гладен. — На излизане от ресторанта можеше да почувства гневните погледи, които се забиваха в гърба му. „Надявам се, че не са отровни“ — помисли си.