Сидни Шелдън
Насън и наяве (22)

Двадесет и втора глава

Разположена на двайсет и пет километра северно от Уестпорт, Кънектикътската психиатрична клиника е построена през 1910 година от богатия холандец Уим Бойкър. На четирийсетте акра земя бяха разположени голяма къща, работилница, конюшня и плувен басейн. Щатските власти бяха купили имението през 1925 година и бяха преустроили къщата в клиника за сто пациенти. Наоколо се издигаше висока телена ограда, а на портала имаше охрана. На всички прозорци бяха поставени метални решетки, а една част от сградата бе пригодена за опасните болни.

 

 

В кабинета на д-р Люисън, ръководител на клиниката, се провеждаше съвещание. Д-р Гилбърт Келър и д-р Крейг Фостър разговаряха за новата пациентка, която скоро щеше да пристигне.

Гилбърт Келър беше около четирийсетгодишен, среден на ръст, с руса коса и проницателни сиви очи. Беше един от най-добрите специалисти по раздвоение на личността.

Ото Люисън бе прехвърлил седемдесетте, елегантен, енергичен дребен човек с голяма брада и пенсне.

Д-р Крейг Фостър работеше с д-р Келър вече години наред и пишеше книга за раздвоението на личността. Тримата проучваха документите на Ашли Патерсън.

— Свършила е доста работа — отбеляза Ото Люисън. — Едва двайсет и осем годишна е, а е убила петима мъже. — Той отново погледна към материалите. — Освен това се е опитала да убие и адвоката си.

— Истинска мечта — сухо подметна Гилбърт Келър.

— Докато установим какво е състоянието й, ще я пратим в отделение А — каза д-р Люисън.

— Кога пристига? — попита д-р Келър.

По интеркома се разнесе гласът на секретарката:

— Доктор Люисън, доведоха Ашли Патерсън. Да им предам ли да я доведат в кабинета ви?

— Да, моля. — Той вдигна поглед. — Това отговаря ли на въпроса ти?

 

 

Пътуването беше кошмарно. След процеса отведоха Ашли Патерсън в килията й и я оставиха там три дни, докато уредят откарването й със самолет на изток.

До летището в Оукланд я отведоха със затворнически автобус, където я очакваше самолетът, специално оборудван ДС–6 от Националната система за превозване на затворници, ръководена от Маршалската служба на САЩ. На борда имаше двайсет и четирима затворници, всички с белезници и окови на краката.

Китките на Ашли бяха заключени с белезници и когато седна, оковаха глезените й за долната част на седалката.

„Защо го правят? Аз не съм опасен престъпник, аз съм нормална жена“ — помисли си. Но някакъв вътрешен глас я попита: „А кой уби петима невинни мъже?“

Спътниците й бяха закоравели престъпници, осъдени за убийство, изнасилване, въоръжен грабеж и десетки други престъпления. Водеха ги в строго охранявани затвори из страната. Ашли беше единствената жена.

Един от затворниците я погледна и се ухили.

— Здрасти, гадже. К’во ще кажеш да дойдеш и да ме позатоплиш?

— По-кротко — предупреди го един от охраната.

— Хей! Никаква романтика ли няма в душата ти? Тая кучка си струва… Колко ти дадоха, гадже?

Друг затворник каза:

— Възбудена ли си, миличка? Какво ще кажеш да се преместя при теб и да…

Трети го прекъсна:

— Чакайте! Това е оная, дето убила петима мъже и ги кастрирала.

Всички се вторачиха в нея.

С това подмятанията приключиха.

 

 

На път за Ню Йорк самолетът се приземи на два пъти, за да остави или да вземе нови пътници. Полетът беше продължителен, имаше буря и когато кацнаха на „Ла Гуардия“, на Ашли й се гадеше.

На пистата я чакаха двама униформени полицаи. Свалиха й оковите, после отново я оковаха в полицейския микробус. Никога не бе преживявала такова унижение. Фактът, че се чувства съвсем нормална, правеше всичко още по-непоносимо. Дали си мислеха, че ще се опита да избяга или да убие някого? Всичко това беше останало в миналото. Не го ли знаеха? Ашли бе сигурна, че никога повече няма да се случи. Искаше й се да е някъде далеч. Където и да е.

По време на дългото пътуване до Кънектикът тя задряма. Събуди я гласът на един от полицаите:

— Пристигнахме.

Бяха на портала на Кънектикътската психиатрична клиника.

 

 

Когато я въведоха в кабинета на д-р Люисън, лекарят каза:

— Добре дошла в Кънектикътската психиатрична клиника, госпожице Патерсън.

Ашли стоеше пред него бледа и мълчалива. Той представи другите двама в стаята и й предложи стол.

— Седнете, моля. — Погледна към полицая. — Свалете й белезниците и оковите.

След като я освободиха, тя седна.

— Зная, че ви е много тежко — обади се д-р Фостър. — Ще направим всичко възможно да ви помогнем. Целта ни е един ден да напуснете това място излекувана.

— Колко… колко време може да отнеме това? — попита Ашли.

— Още е прекалено рано да ви отговорим — отвърна Люисън. — Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години.

Всяка негова дума я пробождаше. „Ако е възможно да бъдете излекувана, процесът може да продължи пет-шест години…“

— Лечението ще се състои от сеанси с доктор Келър — хипноза, групова терапия, терапия с изобразително изкуство. Важното е да запомните, че ние не сме ваши врагове.

Гилбърт Келър внимателно наблюдаваше лицето й.

— Тук сме, за да ви помогнем и искаме вие да ни помогнете да ви излекуваме.

Нямаше какво повече да кажат. Ото Люисън кимна на един от санитарите, който отиде при Ашли и я хвана за ръка.

— Сега ще ви отведат в стаята ви — каза Крейг Фос-тър. — По-късно пак ще поговорим.

 

 

Когато Ашли излезе, Ото Люисън се обърна към Гилбърт Келър:

— Какво мислиш?

— Има едно преимущество. Самоличностите, с които трябва да се справим, са само две.

Келър се помъчи да си спомни:

— Колко най-много сме имали?

— Онази Белтран — деветдесет самоличности.

 

 

Ашли си беше представяла мрачен затвор, обаче клиниката повече приличаше на красив спортен клуб — само че с метални решетки.

Докато вървеше по дългите коридори, видя пациенти, които свободно се разхождаха. Имаше хора на всякаква възраст и всички изглеждаха нормални. Някои й се усмихваха и я поздравяваха, но тя бе прекалено объркана, за да им отговори. Всичко й се струваше недействително. Намираше се в лудница. „Нима съм луда?“ — питаше се.

Стигнаха до голяма стоманена врата, която преграждаше част от сградата. Зад нея стоеше пазач. Той натисна червен бутон и вратата се отвори.

— Това е Ашли Патерсън.

— Добро утро, госпожице Патерсън — поздрави я пазачът.

Всичко изглеждаше толкова нормално. „Но вече нищо не е нормално — помисли си. — Светът се обърна с главата надолу.“

— Насам, госпожице Патерсън. — Мъжът я придружи до друга врата и я отвори. Тя влезе вътре. Вместо в килия се озова в приятна средно голяма стая с пастелносини стени, малък диван и удобно на вид легло.

— Ще се настаните тук. След няколко минути ще донесат вещите ви.

Пазачът излезе и затвори вратата след себе си. „Ще се настаните тук.“

Внезапно я обзе клаустрофобия: „Ами ако не искам да остана тук? Ами ако искам да се махна?“

Тя отиде до вратата. Беше заключена. Ашли седна на дивана и се опита да подреди мислите си. Помъчи се да си вдъхне надежда, като си повтаряше: „Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме. Ще се опитаме да ви излекуваме.“