Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tell Me Your Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

I издание

Превод Крум Бъчваров

Редактор Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 84/108/32. Печатни коли 19

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Ашли Патерсън седеше в килията си в окръжния затвор „Санта Клара“ прекалено объркана, за да се опитва да проумее как се е озовала там. Радваше се, че е в затвора, защото решетките щяха да я предпазят от онзи, който й причиняваше всичко това, от необяснимото, което ставаше с нея. Животът й се беше превърнал в кошмар. Мислеше си за всички онези загадъчни неща: някой проникваше в апартамента й и й правеше номера, пътуването до Чикаго, думите, по огледалото, а сега и обвинението в невъобразими престъпления, за които не знаеше нищо. Имаше някакъв ужасен заговор срещу нея, но тя нямаше представа кой може да се крие зад него и защо.

 

 

Рано сутринта в килията й влезе една от надзирателките.

— Имаш посетител.

После я отведе в стаята за свиждане, където я чакаше баща й.

Той стоеше там и я гледаше. Очите му бяха изпълнени с мъка.

— Скъпа… не зная какво да кажа.

— Не съм извършила нито едно от ужасните неща, в които ме обвиняват — промълви Ашли.

— Зная, че не си. Някой е допуснал невероятна грешка, но ние ще оправим всичко.

Тя го погледна и се зачуди как изобщо е могла да си помисли, че той е престъпникът.

— Е, не се тревожи — казваше баща й. — Всичко ще е наред. Взех ти адвокат. Дейвид Сингър. Той е един от най-умните хора, които познавам. Ще дойде да разговаря с теб. Искам да му кажеш всичко.

Ашли безпомощно го погледна.

— Татко, аз… не зная какво да му кажа. Не зная какво става.

— Ще разберем всичко, миличка. Няма да позволя на никого да те нарани. На никого! Ти означаваш прекалено много за мен. Освен теб нямам никой друг, скъпа.

— Аз също — прошепна тя.

Баща й остана при нея един час. Когато си тръгна, светът й се стесни до малката килия, в която беше затворена. Тя лежеше на койката и се насилваше да не мисли за нищо. „Всичко съвсем скоро ще свърши и ще разбера, че това е било само сън… Само сън. Само сън…“ Ашли заспа.

 

 

Събуди я гласът на надзирателката:

— Имате посетител.

Отново я отведоха в стаята за свиждане и там я чакаше Шейн Милър.

Когато Ашли влезе, той се изправи.

— Ашли…

Сърцето й се разтуптя.

— О, Шейн! — През целия си живот не се бе радвала толкова да види някого. Беше предчувствала, че ще дойде и ще я освободи, че ще уреди да я пуснат.

— Шейн, толкова съм щастлива, че те виждам!

— Аз също — смутено отвърна той. После огледа обстановката. — Но не и при такива обстоятелства. Когато чух по новините, аз… не повярвах на ушите си. Какво се случи? Какво те накара да го извършиш, Ашли?

Лицето й пребледня.

— Какво ме е накарало… Да не би да си мислиш, че аз…

— Няма значение — бързо я прекъсна той. — Не казвай нищо повече. Не трябва да разговаряш с друг, освен с адвоката си.

Ашли го погледна изненадано. Очевидно вярваше, че е виновна.

— Защо си дошъл?

— Ами, аз… много ми е трудно да го правя сега, но при… при тези обстоятелства аз… компанията… те уволнява. Искам да кажа… естествено, не можем да си позволим да сме свързани с такова нещо. И без това е достатъчно неприятно — вестниците вече споменаха, че работиш в „Глобъл“. Нали разбираш? В това няма нищо лично.

 

 

По пътя за Сан Хосе Дейвид Сингър реши какво да каже на Ашли Патерсън. Щеше да разбере каквото може от нея и после да предаде информацията на Джеси Куилър, един от най-добрите адвокати в страната. Ако някой изобщо можеше да й помогне, това беше той.

Въведоха го в кабинета на шериф Даулинг. Дейвид му подаде визитната си картичка.

— Аз съм адвокат. Тук съм, за да се срещна с Ашли Патерсън и…

— Тя ви очаква.

Изненадано го погледна.

— Очаква ли ме?

— Да. — Даулинг се обърна към присъстващия заместник-шериф и кимна.

— Оттук — каза на Дейвид заместник-шерифът и го отведе в стаята за свиждане. Ашли се появи няколко минути по-късно.

Ашли Патерсън напълно го изненада. Беше я виждал преди години, при това само веднъж, докато работеше като шофьор на баща й. Тогава му се бе сторила привлекателно и интелигентно момиче. Сега обаче пред него стоеше красива млада жена с уплашени очи. Тя седна срещу него.

— Здравейте, Ашли. Аз съм Дейвид Сингър.

— Баща ми ми каза, че ще дойдете. — Гласът й трепереше.

— Дойдох само за да ви задам няколко въпроса.

Тя кимна.

— Преди да започна, искам да знаете, че всичко, каквото ми кажете, ще остане пълна тайна. Само между нас двамата. Но трябва да знам истината. — Той се поколеба. Нямаше намерение да стига толкова далеч, но искаше да съобщи на Джеси Куилър цялата възможна информация, за да го убеди да се заеме със случая. — Вие ли убихте онези мъже?

— Не! — решително заяви тя. — Невинна съм! Дейвид извади от джоба си лист хартия и го погледна.

— Познавали ли сте Джим Клиъри?

— Да. Ние… щяхме да се женим. Нямах причини да го убивам. Аз го обичах.

Той я изгледа за миг, после отново сведе очи към листа.

— Ами Денис Тибъл?

— С Денис работехме в една и съща компания. Видях го вечерта, когато беше убит, но нямам нищо общо с това. Тогава бях в Чикаго.

Дейвид наблюдаваше лицето й.

— Трябва да ми повярвате. Аз… нямах причини да го убивам.

— Добре — каза той и отново хвърли поглед към записките си. — Какви бяха отношенията ви с Жан Клод Парен?

— Полицията ме пита. Никога не бях чувала за него. Как бих могла да го убия, когато дори не го познавам? — Тя умолително го погледна. — Разбирате ли? Това е грешка. Не са арестували когото трябва. — Ашли се разплака. — Не съм убивала никого.

— А Ричард Мелтън?

— Не познавам и него.

Дейвид я изчака да се успокои.

— Ами заместник-шериф Блейк?

Тя поклати глава.

— Онази нощ той остана в апартамента ми да ме пази. Някой ме преследваше и ме заплашваше. Аз си легнах в спалнята, а той остана на дивана в дневната. Открили са… открили са трупа му на улицата. — Устните й трепереха. — Защо да го убивам? Та той ми помагаше?

Младият мъж озадачено я наблюдаваше. „Тук нещо не е наред. Или ми казва истината, или е изключителна актриса.“ Той се изправи.

— Ще се върна. Искам да поговоря с шерифа.

 

 

Две минути по-късно беше в кабинета на Даулинг.

— Е, приказвахте ли с нея? — попита той.

— Да. Мисля, че сте допуснали грешка.

— Какво означава това?

— Означава, че навярно прекалено много сте бързали да арестувате някого. Ашли Патерсън дори не познава двама от мъжете, в чието убийство я обвинявате.

На устните на шериф Даулинг заигра лека усмивка.

— И вас ви е заблудила, а? Нас също.

— За какво говорите?

— Ще ви покажа. — Отвори една от папките на бюрото си и му подаде няколко листа. — Това са копия на докладите от патологията, ФБР, Интерпол и ДНК анализи на петимата мъже, които са били убити и кастрирани. Преди смъртта си всяка от жертвите е правила секс с жена. На местопрестъпленията са открити доказателства за това. Предполагаше се, че са замесени три различни жени. Е, ФБР сравни всички тези веществени доказателства и познайте какво се оказа? Трите жени са Ашли Патерсън. При всяко от убийствата са регистрирани нейната ДНК и отпечатъците й.

Дейвид го гледаше невярващо.

— С-сигурен ли сте?

— Да. Освен ако не смятате, че Интерпол, ФБР и петимата различни патоанатоми са се наговорили да прецакат клиентката ви. Всичко е тук, господине. Един от мъжете, които е убила, беше мой зет. Ашли Патерсън ще бъде изправена пред съда за предумишлено убийство и ще бъде осъдена. Нещо друго?

— Да. — Той дълбоко си пое дъх. — Бих искал пак да се срещна с Ашли Патерсън.

 

 

Отново я доведоха в стаята за свиждане. Когато младата жена влезе вътре, гневно я попита:

— Защо ме излъгахте?

— Моля? Не съм ви лъгала. Невинна съм. Аз…

— Имат достатъчно доказателства срещу вас, за да ви пратят десет пъти поред на електрическия стол. Казах ви, че искам да зная истината.

В продължение на цяла минута Ашли го гледаше право в очите. После тихо заговори:

— Казах ви истината. Няма нищо повече.

Като я слушаше, Дейвид си помисли: „Тя наистина си вярва. Сигурно е луда. Какво ще кажа на Джеси Куилър?“

— Бихте ли се съгласили да разговаряте с психиатър?

— Не… Да. Щом искате.

— Ще го уредя.

 

 

На връщане за Сан Франциско той си помисли: „Изпълних моята част от сделката. Разговарях с нея. Ако наистина смята, че казва истината, тя е луда. Ще помоля Джеси да поеме случая, той ще пледира за невменяемост и с това въпросът ще е приключен.“

Сърцето му изстина за Стивън Патерсън.

 

 

В Окръжната болница в Сан Франциско д-р Патерсън стоически понасяше съжаленията на колегите си.

— Какъв позор, Стивън. Ти не го заслужаваш…

— Трябва да ти е ужасно тежко. Ако мога да помогна с нещо…

— Не зная какво им става напоследък на тези деца. Ашли винаги е изглеждала толкова нормална…

И всеки си мислеше: „Слава Богу, че не е моето дете.“

 

 

Когато се върна във фирмата, Дейвид побърза да отиде при Джоузеф Кинкайд.

Възрастният мъж вдигна поглед.

— Е, вече минава шест часът, Дейвид, но аз те изчаках. Срещна ли се с дъщерята на доктор Патерсън?

— Да.

— Намери ли й адвокат?

Той се поколеба.

— Не още, Джоузеф. Ще уредя да я види психиатър. Утре сутрин пак ще отида да разговарям с нея.

Кинкайд озадачено го изгледа.

— О? Изненадан съм, че се забъркваш в това. Естествено, ние не можем да позволим фирмата да се свърже с нещо толкова грозно, какъвто ще е този процес.

— Всъщност не се забърквам, Джоузеф. Просто съм много задължен на баща й. И му обещах.

— Няма нищо черно на бяло, нали?

— Няма.

— Значи е само морално задължение, така ли?

Дейвид го изгледа за миг, понечи да отвърне нещо, после се отказа.

— Да. Само морално задължение.

— Е, когато свършиш с госпожица Патерсън, ела пак да поговорим.

И нито дума за съдружието.

 

 

Когато се прибра вкъщи, в апартамента беше тъмно.

— Сандра?

Не получи отговор. Понечи да включи осветлението в коридора и тя внезапно се появи от кухнята. Носеше торта със свещички.

— Изненада! Ще празнуваме… — Забеляза изражението му и замълча. — Нещо лошо ли се е случило, скъпи? Не го ли получи? Дали са го на някой друг, така ли?

— Не, не — успокоително отвърна той. — Всичко е наред.

Сандра остави тортата и се приближи до него.

— Нещо се е случило.

— Просто има… забавяне.

— Не се ли срещна с Джоузеф Кинкайд?

— Срещнахме се. Седни, скъпа. Трябва да поговорим.

Двамата седнаха на дивана и той каза:

— Случи се нещо неочаквано. Сутринта при мене дойде Стивън Патерсън.

— Наистина ли? Защо?

— Иска да поема защитата на дъщеря му.

Тя изненадано го погледна.

— Но, Дейвид… ти не си…

— Зная. Опитах се да му обясня. Но аз наистина съм се занимавал с наказателно право.

— Но вече не. Каза ли му, че ще ставаш съдружник във фирмата?

— Не. Той настояваше, че аз съм единственият, който е способен да я защитава. Пълен абсурд, разбира се. Предложих му да го свържа с Джеси Куилър, но той дори не ме изслуша.

— Е, ще трябва да намери някой друг.

— Разбира се. Обещах му да поговоря с дъщеря му и го направих.

Сандра се облегна назад.

— Господин Кинкайд знае ли за това?

— Да. Казах му. Не остана очарован. — Той имитира Кинкайд: — „Естествено, ние не можем да позволим фирмата да се свърже с нещо толкова грозно, какъвто ще е този процес.“

— Какви са впечатленията ти от дъщерята на доктор Патерсън?

— Тя наистина вярва, че е невинна.

— Възможно ли е?

— Шерифът в Кюпъртино ми показа досието й. На всички местопрестъпления са открити нейната ДНК и отпечатъците от пръстите й.

— И какво ще правиш сега?

— Свързах се с Ройс Сейлъм. Той е психиатърът, с който работи Джеси Куилър. Ще го помоля да прегледа Ашли и да съобщи резултатите на баща й. Ако иска, доктор Патерсън може да се обърне и към друг психиатър или да предаде доклада на адвоката, който ще се заеме със случая.

— Разбирам. — Сандра внимателно погледна напрегнатото лице на съпруга си. — Господин Кинкайд спомена ли нещо за съдружието, Дейвид?

Той поклати глава.

— Не.

— Ще го направи — уверено, изрече тя. — И утре е ден.

 

 

Д-р Ройс Сейлъм беше висок, слаб човек с брада а ла Зигмунд Фройд.

„Може да е просто съвпадение — каза си Дейвид. — Сигурно не се опитва да подражава на Фройд.“

— Джеси често споменава за вас — рече психиатърът. — Той много ви обича.

— И аз го обичам, доктор Сейлъм.

— Случаят Патерсън ми се струва много интересен. Очевидно е дело на психопат. За невменяемост ли ще пледирате?

— Всъщност аз не се занимавам с този случай. Преди да й потърся адвокат, бих искал да разполагам с преценка на психичното й състояние. — И той описа известните му факти. — Тя твърди, че е невинна, но има убедителни доказателства, че е извършила престъпленията:

— Е, тогава да хвърлим поглед на душата на тази госпожица, а?

 

 

Хипнотичният сеанс щеше да се проведе в една от стаите за разпит в окръжния затвор „Санта Клара“. Мебелировката се състоеше от правоъгълна дървена маса и четири дървени стола.

Когато я доведоха, Ашли изглеждаше бледа и напрегната.

— Аз ще чакам: отвън — каза надзирателката и излезе.

— Ашли, това е доктор Сейлъм. Ашли Патерсън — представи ги Дейвид.

— Здравей, Ашли — каза психиатърът.

Тя стоеше пред тях и напрегнато местеше поглед от единия на другия. Дейвид имаше чувството, че е готова да избяга от стаята.

— Господин Сингър ми каза, че не възразяваш да те подложа на хипноза.

Мълчание.

— Ще ми позволиш ли да те хипнотизирам, Ашли? — продължи д-р Сейлъм. Тя затвори за миг очи и кимна.

— Да.

— Тогава да започваме.

— Е, аз ще съм наблизо — рече Дейвид. — Ако…

— Един момент. — Психиатърът отиде при него. — Искам да присъствате.

Младият мъж се подразни. Вече съжаляваше, че толкова се ангажира със случая. „Няма да се забърквам повече“ — реши той.

— Добре — неохотно се съгласи.

Нямаше търпение да свършат и да се върне в кантората. Предстоящата среща с Кинкайд не му даваше мира.

— Би ли седнала на този стол? — обърна се д-р Сейлъм към Ашли.

Тя седна.

— Някога подлагали ли са те на хипноза, Ашли?

Тя се поколеба за миг, после поклати глава.

— Не.

— Няма нищо сложно. Само трябва да се отпуснеш и да слушаш гласа ми. Не се страхувай. Никой няма да те нарани. Само трябва да почувстваш, че мускулите ти се отпускат. Това е. Отпусни се и ще усетиш, че клепачите ти натежават. Преживяла си много неща. Тялото ти е уморено, много уморено. Искаш само да спиш. Просто затвори очи и се отпусни. Спи ти се… ужасно ти се спи…

Трябваха му десет минути, докато я хипнотизира. После се приближи до нея.

— Ашли, знаеш ли къде се намираш?

— Да. В затвора съм — гласът й звучеше глухо, сякаш идваше някъде отдалеч.

— Знаеш ли защо си в затвора?

— Смятат, че съм извършила нещо лошо.

— Това вярно ли е? Извършила ли си нещо лошо?

— Не.

— Ашли, убивала ли си някого?

— Не.

Дейвид изненадано погледна психиатъра. Не се ли предполагаше, че под хипноза хората казват истината?

— Имаш ли представа кой може да е извършил тези убийства?

Внезапно лицето й се сгърчи и тя започна да диша тежко. Двамата мъже удивено наблюдаваха как започва да се променя. Устните й изтъняха, чертите й сякаш станаха други. Ашли седна изправено и лицето й изведнъж се оживи. После отвори клепачи. Очите й блестяха. Беше преобразена. Неочаквано запя с чувствен глас, в който ясно се долавяше английски акцент:

Малко евтин ориз и малко петмез,

вземи ги и хубавичко ги разбъркай.

„Пук!“ — казва невестулката.

Дейвид удивено я слушаше. „Кого си мисли, че заблуждава? Тя се преструва на някой друг.“

— Искам да ти задам още няколко въпроса, Ашли.

Тя отметна глава и каза с английски акцент:

— Аз не съм Ашли.

Д-р Сейлъм и Дейвид размениха погледи, после психиатърът отново се обърна към нея:

— Коя си тогава, щом не си Ашли?

— Тони. Тони Прескот.

„И го прави с чисто лице — помисли си Дейвид. — Още колко ще продължава с този глупав маскарад?“ Само им губеше времето.

— Ашли — каза д-р Сейлъм.

— Тони.

„Не се отказва“ — помисли си адвокатът.

— Добре, Тони. Искам…

— Нека ви кажа аз пък какво искам. Искам да се махна от това гадно място. Можете ли да ни измъкнете?

— Зависи — отвърна психиатърът. — Какво знаеш за…

— … онези убийства, заради които е тук госпожичка Кльощав задник ли? Мога да ви разкажа неща, които…

Внезапно изражението й отново започна да се променя. Тя като че ли потъна на стола си и лицето й се смекчи и претърпя невероятна метаморфоза, докато сякаш се превърна в съвсем друг човек.

— Тони… — тихо изрече с италиански акцент, — не казвай нищо повече, per piacere.

Дейвид объркано я наблюдаваше.

— Тони? — Психиатърът се наведе още по-близо към нея.

— Извинявам се за прекъсването, доктор Сейлъм — отвърна тихият глас.

— Коя си ти? — попита той.

— Аз съм Алет. Алет Питърс.

„Боже мой, това не е театър — помисли си Дейвид. — Това е самата действителност.“ Той се обърна към другия мъж.

— Това са нейните алтер его — прошепна лекарят.

Дейвид го зяпна, вече окончателно объркан.

— Моля?

— По-късно ще ви обясня.

Д-р Сейлъм отново заговори на Ашли:

— Ашли… Искам да кажа Алет… Колко… колко сте там вътре?

— Освен Ашли, сме само ние с Тони — отвърна Алет.

— Говориш с италиански акцент.

— Да. Родена съм в Рим. Някога били ли сте в Рим?

— Не, никога не съм бил в Рим.

„Не мога да повярвам, че слушам този разговор“ — помисли си младият мъж.

— E molto bello.

— Сигурен съм. Познаваш ли Тони?

— Si, naturalmente.

— Тя говори с английски акцент.

— Тони е родена в Лондон.

— Ясно. Алет, искам да те питам за онези убийства. Имаш ли представа кой…

Видяха как Ашли отново се преобразява. Без да казва нито дума, те разбраха, че се е превърнала в Тони.

— Губиш си времето с нея, миличък.

Пак английски акцент.

— Алет не знае нищо. Аз съм онази, с която ще трябва да говориш.

— Добре, Тони. Ще говоря с теб. Ще ти задам няколко въпроса.

— Сигурна съм, но сега съм уморена. — Тя се прозя. — Госпожица Кльощав задник цяла нощ ни държа будни. Трябва да си поспя.

— Не сега, Тони. Чуй ме. Трябва да ни помогнеш да…

Лицето й стана решително.

— Че защо да ви помагам? Какво е направила за мен или Алет госпожица Кльощав задник? Единствената й работа е да ни пречи да се забавляваме. Е, писна ми, до гуша ми е дошла. Чуваш ли ме? — Тя крещеше със сгърчено лице.

— Ще я извадя от хипнозата — каза д-р Сейлъм.

Дейвид обилно се потеше.

— Добре.

Психиатърът се наведе към Ашли.

— Ашли… Ашли… Всичко е наред. Сега си затвори очите. Клепачите ти са много натежали, много натежали. Ти си напълно отпусната. Ашли, мислите ти са в покой. Тялото ти е отпуснато. Когато преброя до пет, ще се събудиш съвсем отпочинала. Едно… — Хвърли поглед към Дейвид и после отново се обърна към нея.

— Две…

Жената се размърда. Пред погледа им изражението й започна да се променя.

— Три…

Лицето й се смекчи.

— Четири…

Усещаха как се завръща и това ги изпълваше със зловещи чувства.

— Пет.

Ашли отвори очи и се огледа наоколо.

— Чувствам се… Заспала ли бях?

Дейвид смаяно я гледаше.

— Да — отвърна д-р Сейлъм.

Тя се обърна към Дейвид:

— Казах ли нещо? Имам предвид… помогнах ли ви?

„Боже мой — помисли си той. — Тя не знае! Тя наистина не знае!“

— Справихте се чудесно, Ашли — отвърна той. — Бих искал да поговоря с доктор Сейлъм насаме.

— Добре.

— Ще се видим по-късно.

Двамата мъже изчакаха надзирателката й да я отведе.

Дейвид се отпусна на стола.

— Какво… какво беше всичко това, по дяволите?

Д-р Сейлъм дълбоко си пое дъх.

— През всичките години, откакто практикувам, никога не съм виждал по-ясно изразен случай.

— Случай на какво?

— Някога чували ли сте за раздвоение на личността?

— Какво е това?

— Това е състояние, при което в едно тяло съжителстват няколко съвършено различни личности. За пръв път е описано в психиатричната литература преди повече от двеста години. Обикновено причината е травма в детството. Жертвата преодолява травмата, като си създава нова самоличност. Понякога човек има десетки различни самоличности или алтер его.

— И те знаят една за друга, така ли?

— Понякога да. Понякога не. Тони и Алет знаят една за друга. Ашли очевидно няма представа за тях. Различните самоличности се създават, защото приемникът не е в състояние да изтърпи болката от травмата. Това е начин за бягство. При всеки следващ шок може да се роди ново алтер его. Психиатричната литература по въпроса показва, че те могат да са напълно различни едно от друго. Някои са глупави, други са гениални. Могат да говорят на различни езици. Имат противоречиви вкусове и интереси.

— Често ли се среща?

— Според някои проучвания от раздвоение на личността страда един процент от цялото население. Среща се при двайсет процента от пациентите на психиатричните клиники.

— Но Ашли изглежда толкова нормална и… — започна Дейвид.

— Хората с такова психично разстройство са нормални… докато не вземе връх някоя от другите им самоличности. Приемникът може да има работа, да издържа семейство и да води съвършено нормален живот, но алтер егото му може да надделее по всяко време. И това продължава час, ден или дори седмици. После приемникът страда от амнезия, губят му се времето и спомените, докато е доминирало алтер егото му.

— Значи Ашли… приемникът… няма да си спомня какво прави алтер егото?

— Не.

Дейвид слушаше като замаян.

— Най-известният случай на раздвоение на личността е Брайди Мърфи, когато проблемът за пръв път привлякъл общественото внимание. Оттогава има безброй други случаи, но не толкова характерни или известни.

— Струва ми се… напълно невероятно.

— С този проблем се занимавам отдавна. Има известни симптоми, които почти никога не се променят. Например различните самоличности често използват едни и същи инициали като приемника си — Ашли Патерсън… Алет Питърс… Тони Прескот…

— Тони… — започна Дейвид, но после се сети. — Антоанет?

— Точно така. Нали сте чували израза „алтер его“?

— Да.

— В известен смисъл всички ние имаме такива, алтер его или раздвоени самоличности. Дори добрият човек може да извърши нещо жестоко. Жестоките хора могат да вършат и добрини. Невероятният спектър на човешките емоции няма граници. „Доктор Джекил и мистър Хайд“ е художествена измислица, но се основава на научен факт.

Дейвид напрегнато мислеше.

— Ако Ашли е извършила убийствата…

— Тя не го е съзнавала. Убийци са били другите й самоличности.

— Боже мой! Как бих могъл да обясня това в съда?

Д-р Сейлъм любопитно го изгледа.

— Струва ми се, казахте, че няма да сте неин адвокат.

Младият мъж поклати глава.

— Няма. Искам да кажа, че не зная. Аз… в момента самият аз страдам от раздвоение на личността. — Замълча. — Това може, ли да се лекува?

— Често, да.

— А какво става, ако не може?

Последва пауза.

— Процентът на самоубийствата е извънредно висок.

— И Ашли не знае нищо за това, така ли?

— Не.

— Бихте… бихте ли й го обяснили?

— Да, разбира се.

 

 

— Не! — изпищя Ашли и се сви до стената на килията. Очите й бяха изпълнени с ужас. — Вие лъжете! Това не е вярно!

— Вярно е, Ашли — отвърна д-р Сейлъм. — Трябва да го приемеш. Обясних ти, че онова, което ти се е случило, не е по твоя вина. Аз…

— Не се приближавайте до мен!

— Никой няма да те нарани.

— Искам да умра. Помогнете ми да умра! — извика и започна да ридае.

Д-р Сейлъм погледна към надзирателката:

— Най-добре да й дадете успокоително. И я дръжте под око, за да не се самоубие.

 

 

Дейвид телефонирана д-р Патерсън.

— Трябва да поговоря с вас.

— Чаках да ми позвъниш, Дейвид. Срещна ли се с Ашли?

— Да. Може ли да се видим някъде?

— Ще те чакам в кабинета си.

 

 

На път за Сан Франциско Дейвид си помисли: „Не мога да се заема с този случай. Имам прекалено много за губене. Ще й намеря добър адвокат и с това ще се свърши.“

 

 

Д-р Патерсън го чакаше в кабинета си. Разговаря ли с Ашли?

— Да.

— Тя добре ли е?

Как да отговори на този въпрос? Пое си дълбоко дъх и започна:

— Предполагам, че сте чували за раздвоение на личността?

Д-р Патерсън се намръщи.

— Съвсем бегло…

— Това е състояние, при което в човек съжителстват една или повече личности. От време на време те взимат връх, но човекът не го съзнава. Вашата дъщеря страда от раздвоение на личността.

Хирургът смаяно го гледаше.

— Какво? Не… не мога да повярвам. Сигурен ли си?

— Слушах Ашли, докато доктор Сейлъм я хипнотизираше. Тя има две алтер его, които я обладават от време на време. — Сега Дейвид говореше по-бързо. — Шерифът ми показа доказателствата срещу дъщеря ви. Няма съмнение, че тя е извършила убийствата.

— О, Господи! — възкликна д-р Патерсън. — Значи наистина… наистина е виновна?

— Не. Защото смятам, че не е съзнавала какво върши. Била е под влиянието на една от самоличностите си. Ашли не е имала основание да извърши тези престъпления. Не е имала мотив и не е била на себе си. Според мен прокурорът няма да успее да докаже нито мотив, нито намерение.

— Значи ще пледираш…

Дейвид го прекъсна:

— Аз няма да я защитавам. Ще уредя със случая да се заеме Джеси Куилър. Той е блестящ адвокат. Работил съм с него и той е най…

— Не — остро възрази д-р Патерсън. — Ти трябва да защитаваш Ашли.

— Не ви разбирам — търпеливо каза Дейвид. — Аз не съм подходящ за случая. Тя се нуждае от…

— Вече ти казах, че си единственият, на когото вярвам. Дъщеря ми означава всичко за мен, Дейвид. Ти ще й спасиш живота.

— Не мога. Не съм специалист…

— Разбира се, че си. Занимавал си се с наказателно право.

— Да, но аз…

— Не искам никой друг. — Младият мъж виждаше, че д-р Патерсън се опитва да овладее яростта си.

„Това е абсурдно“ — помисли си той. И отново опита:

— Джеси Куилър е най-добрият…

Хирургът се наведе напред със зачервено от гняв лице.

— Дейвид, животът на майка ти означаваше много за теб. Животът на Ашли означава също толкова много за мен. Веднъж ти ме помоли за помощ и ми повери живота на майка си. Сега аз моля за твоята помощ и ти поверявам живота на дъщеря си. Искам ти да я защитаваш. Дължиш ми го.

„Не иска да ме чуе — отчаяно си помисли Дейвид. — Какво му става?“ Можеше да изреди десетки възражения, но всички те бледнееха пред последните думи на хирурга: „Дължиш ми го.“ Опита за последен път:

— Доктор Патерсън…

— Да или не, Дейвид?