Сидни Шелдън
Насън и наяве (27)

Двадесет и седма глава

— Тони? Тони, чуваш ли ме?

Пред погледа на д-р Келър изражението на Ашли се промени:

— Чувам те, готин.

— Хайде да поговорим за Жан-Клод Парен.

— Трябваше да разбера, че е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Отначало изглеждаше истински джентълмен. Извеждаше ме всеки ден и наистина си прекарвахме чудесно. Мислех си, че е различен, но и той се оказа като другите. Искаше само секс.

— Разбирам.

— Подари ми прекрасен пръстен и сигурно си е мислил, че ме е купил. Отидох с него в дома му.

 

Имаше красива двуетажна къща от червени тухли, пълна с антики.

— Прелестно е.

— Искам да ти покажа нещо специално в спалнята. — И той я отведе горе, и тя нямаше сили да го спре. Бяха в спалнята и Жан-Клод я прегърна. — Съблечи се — прошепна.

— Не искам да…

— Искаш, разбира се. И двамата го искаме. — Бързо я съблече, после я бутна на леглото и се качи отгоре й.

Тя простена:

— Недей. Моля те, недей, татко!

Но той не й обърна внимание. Продължаваше да прониква в нея, докато накрая въздъхна:

— Ох! — И престана. — Прекрасна си.

Тогава я обзе ужасната злоба. Тя грабна острия нож за писма от бюрото, заби го в гърдите му и натисна надолу, после пак нагоре и пак…

— Повече няма да го правиш. — Наведе се към слабините му.

След това без да бърза взе душ, облече се и се прибра в хотела.

 

— Ашли… — Лицето й започна да се променя. — Сега ще се събудиш.

Тя бавно дойде в съзнание и погледна към д-р Келър.

— Пак ли Тони?

— Да. Запознала се е с Жан-Клод чрез Интернет. Ашли, губи ли ти се време от престоя ти в Квебек? Случвало ли се е внезапно да се окаже, че са минали няколко часа или дори цял ден и да не знаеш какво се е случило през това време?

Тя кимна.

— Да. Случваше се… често.

— Тогава Тони е взимала връх.

— И тогава… тогава тя…

— Да.

 

 

Следващите няколко месеца изтекоха еднообразно. Следобед д-р Келър слушаше как Тони свири на пиано и пее и наблюдаваше как Алет рисува в градината. Оставаше да обсъдят още едно убийство, но искаше Ашли да е спокойна, преди да започнат да говорят за него.

От идването й в клиниката бяха изминали пет години. „Тя е почти излекувана“ — мислеше си психиатърът.

 

 

Един понеделник сутрин прати да я повикат. Когато влезе в кабинета му, Ашли беше бледа, сякаш знаеше какво й предстои.

— Добро утро, Ашли.

— Добро утро, Гилбърт.

— Как се чувстваш?

— Нервна съм. Това е последното, нали?

— Да. Хайде да си поговорим за заместник-шериф Сам Блейк. Какво правеше в апартамента ти?

— Аз го помолих да дойде. Някой беше написал на огледалото в банята „Ти ще умреш“. Не знаех какво да правя. Мислех си, че някой се опитва да ме убие. Позвъних в полицията и заместник-шериф Блейк дойде вкъщи. Отнасяше се към мен с голямо съчувствие.

— Ти ли го помоли да остане при теб?

— Да. Страхувах се да остана сама. Той каза, че ще прекара нощта вкъщи и на сутринта ще ми уреди денонощна охрана. Предложих му да спя на дивана, а той на леглото в спалнята, но Блейк отказа. Спомням си, че провери дали прозорците са заключени и после спусна резето на вратата. Пистолетът му лежеше на масата до дивана. Пожелах му лека нощ, отидох в спалнята и затворих вратата.

— И какво се случи после?

— Аз… следващото нещо, което си спомням, беше, че ме събудиха писъци откъм уличката. После пристигна шерифът и ми каза, че открили Блейк мъртъв. — Тя замълча. Лицето й бе пребледняло.

— Добре. Сега ще те хипнотизирам. Просто се отпусни… Затвори си очите и се отпусни… — След десет минути д-р Келър каза: — Тони…

— Тук съм. Искаш да знаеш какво точно се случи, нали? Ашли беше такава глупачка да покани Сам да преспи в апартамента. Можех да й кажа какво ще направи той.

 

Блейк чу вик откъм спалнята, бързо скочи от дивана и грабна пистолета си. Втурна се към вратата и се ослуша. Тишина. Явно просто му се е сторило. Когато понечи да се обърне, отново го чу. Блъсна вратата и насочи пистолета напред. Ашли спеше. Гола. В стаята нямаше никой друг. Тя тихо стенеше насън. Заместник-шерифът се приближи до нея. Изглеждаше прекрасна, свита на кълбо в леглото.

Ашли отново простена, попаднала в мрежите на някакъв кошмар. Той искаше само да я успокои, само да я прегърне. Легна до нея, нежно я притисна към себе си, усети топлината на тялото й и започна да се възбужда.

Тя се събуди от гласа му:

— Вече всичко е наред. В безопасност си. — И устните му бяха върху нейните. Той разтвори краката й и проникна в нея.

И Ашли изкрещя:

— Не, татко!

Той се движеше все по-бързо с животинска настойчивост. Тогава я обзе свирепата ярост. Тя грабна ножа от чекмеджето на нощното шкафче до леглото и започна да го забива в тялото му.

 

— Какво се случи, след като го уби?

— Тя уви трупа му в чаршафите и го замъкна до асансьора, после мина през гаража и го остави на задната уличка.

 

 

— После — каза на Ашли д-р Келър — Тони увила трупа му в чаршафите, замъкнала го до асансьора, минала през гаража и го оставила в уличката.

Ашли го слушаше със смъртнобледо лице:

— Тя е чудо… Аз съм чудовище.

— Не — отвърна Гилбърт Келър. — Ашли, трябва да запомниш, че Тони е родена от мъката ти, за да те пази. Същото се отнася и за Алет. Вече е време да приключваме с това. Искам да се срещнеш с тях. Това е следващата крачка към излекуването ти.

Тя силно стисна клепачи.

— Добре. Кога ще… ще го направим?

— Утре сутрин.

 

 

Ашли бе в състояние на дълбока хипноза. Д-р Келър започна с Тони.

— Тони, искам двете с Алет да поговорите с Ашли.

— Какво те кара да смяташ, че тя може да се справи с нас?

— Мисля, че може.

— Добре, готин. Както кажеш.

— Алет, готова ли си да се срещнеш с Ашли?

— Ако Тони смята, че може.

— Естествено, Алет. Вече е крайно време.

Психиатърът дълбоко си пое дъх и каза:

— Ашли, искам да се запознаеш с Тони.

Последва продължително мълчание. После тя плахо изрече:

— Здравей, Тони…

— Здравей.

— Ашли, поздрави Алет.

— Здравей, Алет.

— Здравей, Ашли.

Д-р Келър с облекчение въздъхна.

— Искам да се опознаете. Преживели сте едни и същи неща. Те са ви разделяли. Но вече няма причина за това. Ще станете едно цяло, истински здрав човек. Това е дълго пътуване, но вие вече го започнахте. Обещавам ви, че най-трудното вече е минало.

От този момент нататък лечението на Ашли се ускори. Тя и нейните две алтер его всеки ден разговаряха помежду си.

— Трябваше да те пазя — обясни й Тони. — Предполагам, че всеки път щом съм убивала някой от онези мъже, аз съм убивала татко заради онова, което направи с теб.

— И аз се опитвах да те пазя — прибави Алет.

— Аз… признателна съм ви. Благодаря и на двете ви.

 

 

Ашли се обърна към д-р Келър и сухо каза:

— Всъщност това съм само аз, нали? Разговарям със самата себе си.

— Разговаряш с други две части от себе си — внимателно я поправи той. — Време е трите да се слеете и отново да станете едно цяло.

Тя го погледна и се усмихна.

— Готова съм.

 

 

Същия следобед д-р Келър отиде в кабинета на Ото Люисън, който му каза:

— Чух, че имаш добри новини, Гилбърт.

Келър кимна.

— Ашли има забележителен напредък. Мисля, че след още няколко месеца ще можем да я пуснем и да продължим лечението й като приходящ пациент.

— Чудесна новина. Поздравления.

„Ще ми липсва — помисли си той. — Ужасно ще ми липсва.“

 

 

— Доктор Сейлъм е на телефона, господин Сингър.

— Благодаря. — Озадачен, Дейвид вдигна слушалката. За какво ли го търсеше психиатърът? Не се бяха чували от години. — Ройс?

— Добро утро, Дейвид. Имам интересна новина за теб. Става дума за Ашли Патерсън.

Той внезапно се разтревожи.

— Да?

— Спомняш ли си колко усилия положихме, за да открием травмата, причинила състоянието й? И не успяхме.

Отлично си спомняше. Това бе основна слабост в защитата.

— Да.

— Е, току-що научих отговора. Позвъни ми моят приятел доктор Люисън, който ръководи Кънектикътската психиатрична клиника. Липсващата част от мозайката е доктор Стивън Патерсън. Той е човекът, насилвал Ашли като дете.

Адвокатът не повярва на ушите си.

— Какво?!

— Доктор Люисън съвсем наскоро научил за това. Дейвид слушаше д-р Сейлъм, но мислите му бяха другаде. Спомняше си думите на д-р Патерсън: „Ти си единственият, на когото вярвам, Дейвид. Дъщеря ми означава всичко за мен. Ти ще й спасиш живота… Искам да защитаваш Ашли и няма да допусна никой друг.“

И внезапно осъзна защо той толкова е настоявал да представлява Ашли сам. Защото е бил сигурен, че ако Дейвид открие какво е извършил, няма да го издаде. Д-р Патерсън се бе изправил пред дилемата или дъщеря му, или репутацията му и беше избрал второто. Мръсно копеле!

— Благодаря, Ройс.

 

 

Същия следобед, когато влезе в общата стая, Ашли видя оставен от някого брой на „Уестпорт Нюз“. На първа страница на вестника имаше снимка на баща й с Виктория Анистън и Катрина. Статията започваше така: „Д-р Стивън Патерсън ще сключи брак с известната Виктория Анистън, която има тригодишна дъщеря от предишния си съпруг. Д-р Патерсън постъпва на работа в манхатънската болница «Сейнт Джон» — и двамата с бъдещата си съпруга са купили къща на Лонг Айлънд…“

Ашли се вцепени и лицето й се превърна в яростна маска.

— Ще го убия това копеле — изкрещя Тони. — Ще го убия!

 

 

Тя напълно изгуби самообладание. Затвориха я в стая с тапицирани стени, за да не може да се нарани. Беше привързана към леглото. Когато санитарите идваха да я хранят, Ашли се опитваше да ги удари, затова не се приближаваха много до нея.

Когато видя д-р Келър, тя извика:

— Пусни ме от тук, копеле такова. Веднага!

— Ще те пуснем — меко отвърна той, — но първо трябва да се успокоиш.

— Спокойна съм — изкрещя Тони. — Пусни ме!

Той седна на пода до нея.

— Тони, когато си видяла снимката на баща си, ти си казала, че ще го нараниш и…

— Лъжеш! Казах, че ще го убия!

— Стига вече убийства. Нали не искаш да намушкаш още някого?

— Няма да го намушкам. Чувал ли си за киселините? Те разяждат всичко, включително кожа. Само почакай да…

— Не искам да си мислиш такива неща.

— Прав си. Пожар! Така ще е по-добре. Няма да се наложи да чака да гори в ада. Мога да го направя така, че изобщо да не ме заловят, ако…

— Тони, забрави за това.

— Добре. Ще измисля друг, още по-добър начин.

Ядосан, той я изгледа за миг.

— Защо си толкова бясна?

— Не знаеш ли? Мислех си, че си страхотен лекар. Той ще сключва брак с жена, която има тригодишна дъщеричка. Какво ще стане с това момиченце, прочути докторе? Ще ти кажа какво. Същото, каквото се случи и с нас. Е, аз няма да го допусна!

— Надявах се, че си се избавила от цялата тази омраза.

— Омраза ли? Искаш ли да ти кажа какво е омраза?

 

Валеше. Силни струи се стичаха от покрива на летящия по шосето автомобил. Тя погледна към майка си зад волана и се усмихна. После запя:

Из черничевия гъсталак

маймунката след невестулка се завтече…

Майка й се обърна към нея и изкрещя:

— Млъквай. Казах ти, че мразя тази песен. Гади ми се от теб, нещастно малко…

После всичко като че ли се случи на забавен каданс. Завоят, поднеслият автомобил, дървото. Сблъсъкът я изхвърли навън. Нямаше й нищо. Тя се изправи. Чуваше майка си, заклещена в колата, да вика:

— Измъкни ме от тук. Помогни ми! Помогни ми!

И тя остана да гледа, докато колата накрая се взриви.

 

— Омраза ли? Искаш ли да ти разкажа още?

 

— Решението трябва да е единодушно — каза Уолтър Манинг. — Дъщеря ми е професионалистка, а не дилетантка. Нарисува го като услуга. Не можем просто да я отхвърлим… Трябва да е единодушно. Или ще му подарим картината на дъщеря ми, или нищо.

Тя бе паркирала до тротоара със запален двигател. Видя, че Уолтър Манинг пресича улицата и се насочва към гаража, в който държеше колата си. Превключи на скорост и настъпи газта. Той чу рева на летящата към него кола в последния момент и се обърна. Тя наблюдаваше изражението на лицето му, когато бронята го размаза и отхвърли тялото му настрани. Продължи напред. Нямаше свидетели. Господ беше на нейна страна.

 

— Ето това е омраза, готин! Това е истинска омраза!

Гилбърт Келър ужасено я слушаше, потресен от хладнокръвната й злоба. Отмени останалите си ангажименти за деня. Трябваше да остане сам.

 

 

На следващата сутрин, когато влезе в стаята й, той се срещна с Алет.

— Защо ми причинявате това, доктор Келър? — попита тя. — Пуснете ме от тук.

— Ще те пусна — увери я той. — Разкажи ми за Тони. Какво ти каза?

— Че трябва да избягаме от тук и да убием татко.

Мястото на Алет зае Тони.

— Здрасти, готин. Вече сме добре. Що не ни пуснеш?

Той се вгледа в очите й. И видя убийствено хладнокръвие.

 

 

Д-р Ото Люисън въздъхна.

— Ужасно съжалявам за случилото се, Гилбърт. Всичко вървеше толкова добре.

— В момента изобщо не мога да установя контакт с Ашли.

— Предполагам, това означава, че ще се наложи да започнеш лечението й отначало.

Д-р Келър се замисли.

— Всъщност не, Ото. Стигнали сме до точката, в която трите самоличности са се опознали. Това беше голям успех. Следващата стъпка е да ги накараме да се слеят в едно. И аз ще открия начин да го постигна.

— Онази проклета статия…

— Имаме късмет, че Тони е видяла статията.

Люисън изненадано го погледна.

— Късмет ли?

— Да. Защото у Тони е останала омраза. След като вече го знаем, можем да работим по въпроса. Искам да направя един експеримент. Ако се получи, ще сме в добра форма. В противен случай… — замълча за миг и тихо прибави: — Ашли ще трябва да остане тук до края на живота си.

— Какво ще правиш?

— Струва ми се, че не бива да се среща с баща си, но ще се обадя в Националната информационна служба и ще ги накарам да ми пращат всички статии, които излизат за доктор Патерсън.

Ото Люисън примигна.

— Какъв е смисълът?

— Ще ги показвам на Тони. Накрая омразата й сама ще изтлее. По този начин ще мога да я следя и да се опитам да я овладея.

— Може да отнеме много време, Гилбърт.

— Поне една година, а навярно и повече. Но това е единственият шанс за Ашли.

 

 

Пет дни по-късно Ашли отново дойде на себе си. Когато д-р Келър влезе при нея, тя каза:

— Добро утро, Гилбърт. Съжалявам за случилото се.

— Радвам се, Ашли. Сега ще разкрием всичките си чувства. — Кимна на пазачите да я развържат.

Тя се изправи и разтри китките си.

— Не беше много приятно — каза Ашли. Двамата излязоха в коридора. — Тони е много ядосана.

— Да, но ще го преживее. Ето плана ми…

 

 

Всеки месец публикуваха по три-четири статии за д-р Стивън Патерсън. В един вестник пишеше: „Този петък д-р Стивън Патерсън ще се венчае за Виктория Анистън с пищна церемония на Лонг Айлънд. Поканени са всичките му колеги…“

Когато д-р Келър й я показа, Тони изпадна в истерия.

— Този брак няма да трае дълго.

— Защо, Тони?

— Защото той ще умре!

 

 

„Д-р Стивън Патерсън подаде оставката си в болницата «Сейнт Джон» и ще оглави кардиологичната клиника в Манхатънската методистка болница…“

— За да може да изнасилва всички момиченца там — изкрещя Тони.

 

 

„Д-р Стивън Патерсън получи наградата «Ласкър» за постиженията си в областта на медицината и беше приет в Белия дом…“

— Би трябвало да обесят това копеле! — извика Тони.

 

 

Гилбърт Келър се грижеше Тони да получава всички вестници, в които пишеше за баща й. И с времето яростта й като че ли отслабваше. Сякаш чувствата й угасваха. Омразата й се превърна в гняв и накрая в примирение.

 

 

„Д-р Стивън Патерсън и новата му съпруга се преместиха в Манхатън, но имат намерение да си купят друга къща в Хамптън и да прекарват там лятото заедно с дъщеря си Катрина.“

Тони се разрида.

— Как може да ни причинява това?

— Струва ти се, че онова момиченце е заело мястото ти, нали, Тони?

— Не зная. Аз… объркана съм.

 

 

Изтече още една година. Ашли имаше терапевтични сеанси три пъти седмично. Алет рисуваше почти всеки ден, но Тони отказваше да пее или да свири на пиано.

 

 

На Коледа д-р Келър й показа нова статия, придружена от снимка на баща й заедно с Виктория и Катрина. Заглавието гласеше: „СЕМЕЙСТВО ПАТЕРСЪН ПРАЗНУВА КОЛЕДА В ХАМПТЪН“.

— Някога прекарвахме Коледа заедно — тъжно каза Тони. — Той винаги ми подаряваше чудесни неща. — Погледна към д-р Келър. — Не беше лош. Освен… нали знаеш… иначе беше добър баща. Мисля, че наистина ме обичаше.

Това предвещаваше нов успех.

 

 

Един ден, когато минаваше покрай общата стая, д-р Келър чу Тони да пее и да свири. Изненадан, той влезе вътре.

На следващия ден имаше сеанс с Тони.

— Баща ти остарява, Тони. Как мислиш, че ще се почувстваш, когато умре?

— Аз… не искам да умира. Зная, че съм говорила много глупости, но това беше, защото му бях ядосана.

— И вече не си, така ли?

Тя се замисли.

— Не, само съм наранена. Мисля, че ти беше прав. Наистина ми се струваше, че момиченцето е заело мястото ми. — Погледна към него. — Бях объркана. Но баща ми има право на личен живот, Ашли също.

Д-р Келър се усмихна. „Пак сме в правилната посока.“

 

 

Трите вече свободно разговаряха помежду си.

— Ашли — каза д-р Келър, — ти си имала нужда от Тони и Алет, защото не си можела да понасяш болката. Сега как се отнасяш към баща си?

Последва кратко мълчание.

— Никога няма да забравя какво ми е причинил, но мога да му простя — отвърна тя. — Искам да оставя миналото зад себе си и да погледна към бъдещето.

— За да го направиш, трябва отново да станеш една личност. Какво мислиш за това, Алет?

— Ако съм Ашли — попита Алет, — ще мога ли пак да рисувам?

— Разбира се, че ще можеш.

— Ами тогава, добре.

— Тони?

— Ще мога ли да пея и да свиря на пиано?

— Да — отвърна той.

— Тогава, защо не?

— Ашли?

— Готова съм всички ние да станем едно. Аз… искам да им благодаря, че ми помогнаха, когато имах нужда от тях.

— За мен беше удоволствие, миличка.

— Miniera anche — отвърна Алет.

Бе време за последната стъпка: сливането.

— Добре. Сега ще те хипнотизирам, Ашли. Искам да се сбогуваш с Тони и Алет.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Сбогом, Тони. Сбогом, Алет.

— Сбогом, Ашли.

— Грижи се за себе си, Ашли.

Десет минути по-късно се намираше в състояние на дълбока хипноза.

— Ашли, повече няма от какво да се страхуваш. Всичките ти проблеми са разрешени. Вече нямаш нужда някой да те пази. В състояние си да се справяш с живота си без чужда помощ, без да бягаш от проблемите. Способна си да приемеш каквото и да се случи. Съгласна ли си с мен?

— Да. Готова съм да посрещна бъдещето си.

— Добре. Тони?

Никакъв отговор.

— Тони?

Никакъв отговор.

— Алет?

Мълчание.

— Алет?

Мълчание.

— Няма ги, Ашли. Вече си едно цяло и си излекувана.

Лицето й грейна.

— Сега ще преброя до три и ти ще се събудиш. Едно… две… три…

Ашли отвори очи и на устните й се появи щастлива усмивка.

— Успяхме, нали?

Той кимна.

— Да.

Тя изпадна във възторг.

— Свободна съм. О, благодаря ти, Гилбърт. Чувствам се… чувствам се така, като че ли от очите ми е паднала някаква ужасно тъмна завеса.

Д-р Келър я хвана за ръка.

— Не мога да ти кажа колко се радвам. През следващите няколко месеца ще продължим с тестовете, но ако резултатът е такъв, какъвто очаквам, скоро ще те пратим у дома. Ще уредя да продължиш лечението си като приходяща пациентка.

Ашли кимна, прекалено развълнувана, за да отговори.