Сидни Шелдън
Насън и наяве (18)

Осемнадесета глава

От началото на процеса бяха изтекли повече от три месеца и Дейвид не можеше да си спомни кога за последен път е спал като хората.

Един следобед, когато се прибраха от съдебната зала, Сандра каза:

— Дейвид, мисля, че трябва да се върна в Сан Франциско.

Той изненадано я погледна.

— Защо? В момента сме точно по средата на… О, Господи! — Прегърна я. — Бебето. Скоро ли е?

Тя се усмихна.

— Всеки момент. Ще се чувствам по-сигурна, ако се върна там, за да съм по-близо до доктор Бейли. Мама каза, че ще дойде при мен.

— Разбира се. Трябва да се върнеш. Загубил съм представа за време. Би трябвало да се роди след три седмици, нали?

— Да.

— А аз не мога да съм при теб — нещастно изрече той.

Съпругата му взе ръката му в своята.

— Не се разстройвай, скъпи. Процесът скоро ще свърши.

— Този проклет процес съсипва живота ни.

— Всичко ще е наред, Дейвид. Старата ми работа ме очаква. След като родя, мога…

— Толкова съжалявам, Сандра — прекъсна я. — Иска ми се…

— Дейвид, никога не съжалявай, че вършиш нещо, което смяташ за правилно.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Дейвид я погали по корема.

— Обичам ви и двамата. — Въздъхна. — Добре. Ще ти помогна да си събереш багажа. Довечера ще те откарам до Сан Франциско и…

— Не — твърдо заяви тя. — Не можеш да се отдалечаваш от тук. Ще помоля Емили да дойде и да ме вземе.

— Попитай я дали може да вечеря с нас.

— Добре.

 

 

Емили се зарадва.

— Разбира се, че ще дойда. — И два часа по-късно пристигна в Сан Хосе.

Тримата вечеряха в китайски ресторант.

— Моментът е ужасен — каза Емили. — Толкова е неприятно, че трябва да се разделите точно сега.

— До края на процеса остава съвсем малко — с надежда отвърна Дейвид. — Може да свърши преди да се роди бебето.

Емили се усмихна.

— Ще имаме двоен повод да празнуваме.

Дойде време да тръгват. Дейвид прегърна жена си.

— Всяка вечер ще ти се обаждам — каза той.

— Моля те, не се тревожи за мен. Ще се оправя. Много те обичам. — Тя го погледна. — Грижи се за себе си, Дейвид. Изглеждаш уморен.

Едва когато Сандра замина, той осъзна колко самотен се чувства.

 

 

Съдът заседаваше. Мики Бренън се изправи.

— Бих искал да призова следващия си свидетел доктор Лоурънс Ларкин.

Изискан сивокос мъж положи клетва и зае свидетелското място.

— Искам да ви благодаря, че сте тук, доктор Ларкин. Зная, че времето ви е много ценно. Бихте ли ни казали нещо за себе си?

— Имам процъфтяваща практика в Чикаго. Бил съм председател на Чикагската психиатрична асоциация.

— От колко години практикувате, докторе?

— Приблизително от трийсет години.

— И предполагам, че като психиатър сте имали много случаи на раздвоение на личността?

— Не.

Бренън се намръщи.

— Като казвате „не“, имате предвид, че не са били много, така ли? Може би десетина?

— Никога не съм имал случай на раздвоение на личността.

Бренън с престорено стъписване погледна към съдебните заседатели и после отново към психиатъра.

— За трийсет години работа с психично разстроени пациенти вие никога не сте виждали нито един случай на раздвоение на личността?

— Точно така.

— Удивен съм. Как бихте го обяснили?

— Съвсем просто е. Според мен раздвоение на личността не съществува.

— Изненадвате ме, докторе. В литературата не са ли описани такива случаи?

— Д-р Ларкин уточни:

— Да са описани не означава, че действително ги има. Разбирате ли, онова, което някои психиатри наричат „раздвоение на личността“, всъщност е шизофрения, депресия или различни други психични разстройства.

— Много интересно. Значи според вашето мнение на опитен психиатър раздвоение на личността изобщо не съществува?

— Точно така.

— Благодаря ви, докторе. — Мики Бренън се обърна към Дейвид; — Свидетелят е ваш.

Той се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Били сте председател на Чикагската психиатрична асоциация, така ли, доктор Ларкин?

— Да.

— Трябва да познавате невероятно много свои колеги.

— Да. С гордост мога да кажа, че е така.

— Познавате ли доктор Ройс Сейлъм?

— Да. Отлично го познавам.

— Добър психиатър ли е?

— Блестящ. Един от най-добрите.

— Някога срещали ли сте се с доктор Клайд Донован?

— Да. Много пъти.

— Можете ли да кажете, че е добър психиатър?

— Ако ми трябваше психиатър… — леко подсмихване, — щях да използвам него.

— Ами доктор Инграм? Познавате ли го?

— Рей Инграм ли? Естествено, че го познавам. Прекрасен човек.

— Добър психиатър ли е?

— О, да.

— Кажете ми, всички психиатри на едно мнение ли са за различните психични състояния?

— Не. Разбира се, че имаме известни различия. Психиатрията не е точна наука.

— Много интересно, докторе. Защото доктор Сейлъм, доктор Донован и доктор Инграм ще дойдат тук и ще свидетелстват, че са лекували пациенти с раздвоение на личността. Навярно никой от тях не е толкова добър специалист, колкото вас. Това е всичко. Свободен сте.

Съдия Уилямс се обърна към Бренън:

— Още въпроси?

Прокурорът се изправи и отиде при свидетеля.

— Доктор Ларкин, смятате ли, че щом споменатите психиатри не са съгласни с вашето мнение за раздвоението на личността, те са прави, а вие грешите?

— Не. Бих могъл да ви доведа десетки специалисти, които не вярват в раздвоението на личността.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

 

 

— Доктор Ъптън — каза Мики Бренън, — чухте свидетелски показания, че понякога онова, което се смята за раздвоение на личността, всъщност се бърка с други психични разстройства. С помощта на какви методи се доказва, че раздвоението на личността не е някое от тези състояния?

— Такива методи не съществуват.

Прокурорът погледна към съдебните заседатели със зяпнала уста.

— Не съществуват такива методи ли? Искате да кажете, че няма начин да се установи дали някой, който твърди, че страда от раздвоение на личността, лъже, симулира или го използва като оправдание за някое престъпление?

— Както казах, такива методи не съществуват.

— Значи това е просто въпрос на мнение, така ли? Някои психиатри вярват в него, други не?

— Точно така.

— Ще ви задам следния въпрос: ако хипнотизирате някого, той определено може да ви каже дали наистина страда от раздвоение на личността, или се преструва, така ли е?

Д-р Ъптън поклати глава.

— Страхувам се, че не е така. Дори под хипноза няма начин да се разкрие дали някой симулира.

— Много интересно. Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси. — Бренън се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Той се приближи до свидетелското място.

— Доктор Ъптън, при вас някога идвали ли са пациенти, на които друг лекар е поставил диагноза „раздвоение на личността“?

— Да. Няколко пъти.

— И лекувахте ли ги?

— Не.

— Защо?

Д-р Райли поклати глава.

— Не мога да лекувам състояния, които не съществуват. Един от пациентите беше крадец, който искаше да свидетелствам, че не е отговорен, защото престъплението било извършено от неговото алтер его. Друга пациентка беше домакиня, арестувана за побой над децата си. Тя твърдеше, че някой вътре в нея я карал да го прави. Имаше още няколко с други оправдания, но всички се опитваха да се скрият от нещо, С други думи, преструваха се.

— Изглежда, имате категорично мнение по въпроса.

— Така е. Сигурен съм, че съм прав.

— Сигурен сте, че сте прав ли? — попита Дейвид.

— Ами исках да кажа…

— Че всички останали трябва да грешат ли? Че всички лекари, които признават раздвоението на личността, грешат?

— Не исках да кажа това…

— И че единствено вие сте прав. Благодаря ви, докторе. Това е всичко.

 

 

На свидетелското място седеше д-р Саймън Райли. Той бе нисък и плешив шейсетинагодишен човек.

— Благодаря, че дойдохте, докторе — каза Бренън. — Вие имате дълга и блестяща кариера. Лекар сте, професор в…

Дейвид се изправи.

— Защитата е съгласна с компетентността на свидетеля.

— Благодаря ви. — Прокурорът се обърна към психиатъра: — Доктор Райли, какво означава „ятрогенност“?

— Това означава, че дадено заболяване е усложнено от психотерапевтично лечение.

— Бихте ли се конкретизирали?

— В психотерапията много често лекарят въздейства върху пациента с въпросите или мнението си. Възможно е да го накара да чувства, че трябва да изпълни очакванията на терапевта.

— Това можели да се отнася за раздвоението на личността?

— Ако психиатърът разпитва пациента, за други личности в него, пациентът може да си измисли такива, за да достави удоволствие на терапевта. Тази област е много деликатна. При хипноза може да се стигне до имитиране на раздвоение на личността от страна на пациенти, които иначе са съвсем нормални.

— Значи искате да кажете, че под хипноза самият психиатър е в състояние да промени състоянието на пациента и той да повярва в нещо, което не е истина, така ли?

— Това се е случвало, да.

— Благодаря ви, докторе. — Той погледна към Дейвид. — Свидетелят е ваш.

— Благодаря — отвърна адвокатът, изправи се и отиде при свидетеля. — Вашата репутация е внушителна — разоръжаващо каза той. — Вие не сте само психиатър, но и преподавател в университет.

— Да.

— Откога преподавате?

— От над петнайсет години.

— Прекрасно. Как успявате да разделите времето си? Имам предвид дали прекарвате половината от времето си в преподаване и другата половина в работа като лекар?

— Вече само преподавам.

— О? Откога не сте практикували?

— От около осем години. Но следя медицинската литература.

— Трябва да ви кажа, че намирам това за достойно за възхищение. Значи четете всичко. Затова ли сте толкова запознат с ятрогенността?

— Да.

— А в миналото имали ли сте много пациенти, които да твърдят, че страдат от раздвоение на личността?

— Ами не…

— Можете ли да кажете, че през всички години, през които сте практикували, сте имали десет такива случая?

— Не.

— Пет?

— Четири?

Никакъв отговор.

— А вие някога имали ли сте пациент с раздвоение на личността?

— Ами трудно е да…

— Да или не?

— Не.

— Значи информацията ви по въпроса всъщност е само от литературата? Нямам повече въпроси.

 

 

Прокурорът призова още шестима свидетели и твърденията на всички си приличаха. Мики Бренън беше събрал деветима известни психиатри от цялата страна, единодушни в убеждението си, че раздвоение на личността не съществува.

Когато и последният от списъка със свидетели на прокурора даде показания, съдия Уилямс се обърна към Бренън:

— Ще призовете ли други свидетели, господин Бренън?

— Не, ваша милост. Но бих искал да покажа на съдебните заседатели полицейски снимки на местопрестъпленията…

— Категорично възразявам — гневно го прекъсна Дейвид.

Съдия Уилямс се обърна към него:

— Какво казахте, господин Сингър?

— Казах… — той се усети — …че възразявам. Прокурорът се опитва да въздейства на съдебните заседатели, като…

— Възражението се отхвърля. Обвинението е подало молба за това още преди процеса. — Тя се обърна към Бренън. — Можете да покажете снимките.

Дейвид седна на мястото си, като се опитваше да се овладее.

Прокурорът се върна на масата си, взе купчина снимки и ги раздаде на съдебните заседатели.

— Не са приятни за гледане, дами и господа, но процесът си е процес. Тук не става дума за словоизлияния, теории или оправдания. Не става дума за тайнствени алтер его, които убиват хора. Става дума за трима мъже, които са били зверски убити. Законът постановява някой да плати за тези убийства. От всички вас зависи да се погрижите справедливостта да възтържествува.

Бренън можеше да види ужаса, изписан по лицата на съдебните заседатели, докато разглеждаха снимките.

Той се обърна към съдия Уилямс:

— Обвинението приключи.

Тя погледна часовника си.

— Сега е четири часът. Съдът се оттегля. Ще продължим отново в десет часа в понеделник сутрин. Прекратявам заседанието.