Сидни Шелдън
Насън и наяве (16)

Шестнадесета глава

Рано сутринта в деня на процеса Дейвид отиде при Ашли в ареста. Тя беше изпаднала в истерия.

— Не мога да изтърпя това. Не мога! Кажи им да ме оставят на мира.

— Всичко ще е наред, Ашли. Ще се изправим пред тях и ще спечелим.

— Ти не знаеш… не знаеш какво е. Чувствам се така, сякаш горя в ада.

— Ще те измъкнем. Това е първата стъпка.

Тя трепереше.

— Страхувам се, че ще… че ще ми направят нещо ужасно.

— Няма да им позволя — твърдо отвърна Дейвид. — Искам да ми вярваш. Само запомни, че не си отговорна за случилото се. Не си извършила нищо лошо. Очакват ни.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

 

 

Доктор Стивън Патереън седеше сред зрителите. Беше отговорил на огъня от репортерски въпроси пред съдебната зала само с четири думи: „Дъщеря ми е невинна.“

Няколко реда зад него бяха Джеси и Емили Куилър, дошли, за да окажат морална подкрепа.

На прокурорската маса седяха Мики Бренън и двете му помощнички Сюзан Фрийман и Елинор Тъкър.

Сандра и Ашли седяха от двете страни на Дейвид. Бяха се запознали предишната седмица.

— Дейвид, човек само трябва да погледне Ашли, за да разбере, че е невинна.

— Сандра, човек само трябва да види веществените доказателства, които е оставила по жертвите си, за да разбере, че тя ги е убила. Но извършването на убийствата и виновността са две различни неща. Сега само трябва да убедя в това съдебните заседатели.

 

 

Съдия Уилямс влезе в залата и се насочи към мястото си. Съдебният пристав извика:

— Всички да станат. Заседанието започва. Председателства нейна светлост съдия Теса Уилямс.

— Можете да седнете — каза съдия Уилямс. — Гледа се делото „Народът на щата Калифорния срещу Ашли Патерсън“. Да започваме. — Тя погледна към Бренън. — Обвинението готово ли е за встъпителната си реч?

Мики Бренън се изправи.

— Да, ваша милост. — Той се обърна към съдебните заседатели и се приближи до тях. — Добро утро. Както знаете, дами и господа, подсъдимата е обвинена в извършване на три кървави убийства. Убийците имат много различни маски. — Прокурорът кимна към Ашли. — Тя носи маската на невинна, уязвима млада жена. Но обвинението категорично ще докаже, че подсъдимата по своя воля съзнателно е убила и осакатила трима невинни мъже.

Използвала е чуждо име, за да извърши едно от тези убийства с надеждата, че няма да я заловят. Знаела е точно какво прави. Става дума за предварително обмислено хладнокръвно убийство. По-нататък една по една ще ви покажа всички нишки, които водят към седящата тук обвиняема. Благодаря ви.

Той се върна на мястото си.

Съдия Уилямс погледна към Дейвид.

— Защитата ще произнесе ли встъпителна реч?

— Да, ваша милост. — Той се изправи, обърна се към съдебните заседатели и пое дъх дълбоко. — Дами и господа, по време на процеса ще докажа, че Ашли Патерсън не е отговорна за случилото се. Тя не е имала мотив за нито едно от убийствата, нито ги е съзнавала. Моята клиентка е жертва. Жертва на психично разстройство, наречено раздвоение на личността, което по-нататък ще ви бъде обяснено.

Той погледна към съдия Уилямс и твърдо изрече:

— Раздвоението на личността е доказано болестно състояние. Това означава, че съществуват други личности или алтер его, които взимат връх над приемника и контролират Неговите действия. Раздвоението на личността има дълга история. В своите лекции Бенджамин Ръш, лекар и един от хората, подписали „Декларацията за независимостта“, е разглеждал случаи на такова психично разстройство. През XIX и XX век са описани много такива случаи.

Бренън го слушаше с подигравателна усмивка.

— Ние ще докажем, че именно алтер его е извършило убийствата, за които Ашли Патерсън не е имала каквато и да е причина. Абсолютно никаква. Тя не е съзнавала случилото се и следователно не носи отговорност за него. По време на процеса ще повикам известни лекари, които по-подробно ще ви обяснят раздвоението на личността. За щастие то може да се лекува.

Той се вгледа в лицата на съдебните заседатели.

— Ашли Патерсън не е имала власт над онова, което е извършила, и в името на справедливостта ви молим да не я осъждате за престъпления, за които не носи отговорност.

Дейвид седна на мястото си.

Съдия Уилямс погледна към Бренън.

— Прокурорът готов ли е да продължи?

Той се изправи.

— Да, ваша милост. — Ослепително се усмихна на помощничките си и застана пред съдебните заседатели. Постоя за миг там и нарочно високо се оригна. Съдебните заседатели изненадано го погледнаха.

Бренън ги погледна, сякаш озадачен, после лицето му се проясни.

— А, разбирам. Очаквате да се извиня. Обаче аз не направих това. Беше моето алтер его Пит.

Бесен, Дейвид скочи на крака.

— Възразявам. Ваша милост, това е невероятно оскърбление…

— Приема се.

Но злото вече беше сторено.

Бренън покровителствено му се усмихна и се обърна обратно към съдебните заседатели.

— Е, предполагам, че такова оправдание не е имало от времето на процесите срещу Салемските вещици преди триста години. — Той се обърна, за да погледне към Ашли. — Аз не съм го направила. Не, господине. Дяволът ме накара да го направя.

Младият адвокат отново скочи.

— Възразявам…

— Не се приема.

Той се отпусна на мястото си.

Прокурорът още повече се приближи до заседателите.

— Обещах ви да докажа, че подсъдимата по своя воля и хладнокръвно е убила и кастрирала трима мъже — Денис Тибъл, Ричард Мелтън и заместник-шериф Самюъл Блейк. Трима мъже! Въпреки онова, което твърди защитата — обърна се и отново посочи към Ашли, — там седи една-единствена подсъдима и тя е извършителка на престъпленията. Как го нарече господин Сингър? Раздвоение на личността? Е, ще повикам тук неколцина прочути лекари, които ще ви кажат под клетва, че такова нещо няма! Но първо нека изслушаме някои специалисти, които ще докажат връзката между подсъдимата и престъпленията.

Бренън се обърна към съдия Уилямс:

— Бих искал да призова първия си свидетел, специален агент Винсънт Джордан.

Изправи се нисък плешив човек, който отиде на свидетелското място.

— Моля, съобщете цялото си име и го произнесете по букви за стенограмата — каза съдебният пристав.

— Специален агент Винсънт Джордан. Д-ж-о-р-д-а-н.

Бренън го изчака да положи клетва и да седне.

— Вие сте от Федералното бюро за разследване във Вашингтон, нали?

— Да, господине.

— И какво работите във ФБР, специален агент Джордан?

— Ръководя Секцията по дактилоскопия.

— Откога работите там?

— От петнайсет години.

— От петнайсет години. През цялото това време попадали ли сте на идентични отпечатъци от различни хора?

— Не, господине.

— Колко отпечатъци се водят на отчет във ФБР?

— По последно преброяване над двеста и петдесет милиона, но ежедневно получаваме по повече от трийсет и четири хиляди.

— И всички те са различни, така ли?

— Да, господине.

— Как идентифицирате отпечатъците?

— Използваме седем различни системи за идентификация. Отпечатъците от пръсти са уникални. Оформят се още преди раждането и не се променят през целия живот. Като изключим случайното или съзнателно осакатяване, няма идентични отпечатъци.

— Специален агент Джордан, вие сте получили отпечатъците, открити при трите жертви, в чието убийство е обвинена подсъдимата, нали така?

— Да, господине. Получихме ги.

— Получили сте също отпечатъците на подсъдимата Ашли Патерсън, нали?

— Да, господине.

— Вие лично ли проучихте отпечатъците?

— Да.

— И какво беше заключението ви?

— Че отпечатъците, оставени на местопрестъпленията, и тези, взети от Ашли Патерсън, са идентични.

В съдебната зала се надигна глъчка.

— Тишина! Тишина!

Бренън изчака присъстващите да утихнат.

— Били са идентични, така ли? Изпитвате ли някакви съмнения, агент Джордан? Възможно ли е да сте допуснали грешка?

— Не, господине. Всички отпечатъци бяха чисти и лесно се идентифицираха.

— Да изясним този въпрос… говорим за отпечатъците, оставени при убитите Денис Тибъл, Ричард Мелтън и заместник-шериф Самюъл Блейк, нали?

— Да, господине.

— И отпечатъците на подсъдимата Ашли Патерсън са били открити на всички местопрестъпления, така ли?

— Точно така.

— Каква е според вас вероятността за грешка?

— Нулева.

— Благодаря ви, агент Джордан. — Бренън се обърна към Дейвид Сингър. — Свидетелят е ваш.

За миг-младият адвокат не реагира, после се изправи и се приближи до свидетелското място.

— Агент Джордан, когато проучвате отпечатъци, откривали ли сте да са били съзнателно размазвани или по какъвто и да е начин повреждани, така че престъпникът да прикрие престъплението си?

— Да, но обикновено сме в състояние да ги възстановим с високо интензивни лазерни методи.

— Наложи ли се да използвате тези методи в случая с Ашли Патерсън?

— Не, господине.

— Защо?

— Ами, както казах… всички отпечатъци бяха чисти.

Дейвид погледна към съдебните заседатели.

— Значи искате да кажете, че обвиняемата не е правила опит да изтрие или промени отпечатъците си?

— Точно така.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. — Той се обърна към съдебните заседатели: — Ашли Патерсън не е правила опит да скрие отпечатъците си, защото е невинна и…

— Достатъчно, господине! — прекъсна го съдия Уилямс. — По-късно ще имате възможност за пледоарии.

Той се върна на мястото си.

— Свободен сте — каза на специален агент Джордан прокурорът и той слезе от свидетелското място. — Бих искал да призова следващия си свидетел Станли Кларк — продължи Бренън.

Доведоха млад мъж с дълга коса. В съдебната зала цареше гробна тишина, докато полагаше клетва и заемаше мястото си.

— С какво се занимавате, господин Кларк? — попита прокурорът.

— Работя в Националната лаборатория по биотехнологии. Занимавам се с дезоксирибонуклеинова киселина.

— По-широко известна като ДНК, нали?

— Да, господине.

— Откога работите в Националната лаборатория по биотехнологии?

— От седем години.

— И какъв пост заемате?

— Началник-отдел.

— Е, предполагам, че през тези седем години сте натрупали много опит с тестуване на ДНК, прав ли съм?

— Естествено. Правя го всеки ден.

Бренън погледна към съдебните заседатели.

— Мисля, че всички сме запознати със значението на ДНК. — Посочи към зрителите. — Може ли да се каже, че пет-шест души в тази зала имат идентична ДНК?

— По дяволите, не, господине. Ако вземем профил от ДНК спирали и му определим честота, основаваща се на събрани бази-данни, само по един на всеки петстотин милиарда несвързани кръвно помежду си представители на бялата раса ще имат един и същ ДНК-профил.

Бренън изглеждаше впечатлен.

— Един на петстотин милиарда. Господин Кларк, как взимате ДНК от местопрестъпление?

— По много начини. Откриваме ДНК в слюнка, семенна течност, вагинален секрет, кръв, косми, зъби, костен мозък…

— И по което и да е от тези неща можете да идентифицирате конкретен човек, така ли?

— Точно така.

— Вие лично ли сравнихте ДНК пробите, открити при Денис Тибъл, Ричард Мелтън и Самюъл Блейк?

— Да.

— И по-късно сте получили няколко косъма от подсъдимата Ашли Патерсън, нали?

— Да.

— До какво заключение стигнахте, когато сравнихте ДНК-пробите от различните местопрестъпления с космите на подсъдимата?

— Бяха идентични.

Този път реакцията на зрителите бе още по-бурна. Съдия Уилямс удари с чукчето си.

— Тишина! Възстановете реда или ще наредя да опразнят съдебната зала.

Бренън изчака присъстващите да се успокоят.

— Господин Кларк, значи твърдите, че ДНК-пробите, взети от всяко едно от трите местопрестъпления, и тази на обвиняемата са идентични?

— Да, господине.

Прокурорът погледна към масата на Ашли, после отново се обърна към свидетеля.

— Ами възможността за замърсяване? Всички знаем за известния съдебен процес, в който ДНК-пробите навярно са били замърсени. Възможно ли е и в този случай да е станало същото, така че те вече да не са валидни?

— Не, господине. И в трите случая ДНК-пробите бяха много внимателно взети и запечатани.

— Значи няма никакво съмнение. Подсъдимата е убила тримата…

Дейвид скочи на крака.

— Възразявам, ваша милост. Обвинението насочва свидетеля и…

— Приема се.

Той седна на мястото си.

— Благодаря ви, господин Кларк. — Бренън се обърна към Дейвид. — Нямам повече въпроси.

— Свидетелят е ваш, господин Сингър — каза съдия Уилямс.

— Нямам въпроси.

Съдебните заседатели го зяпнаха. Бренън се престори на изненадан:

— Нямате въпроси ли? — Обърна се към свидетеля: — Можете да се оттеглите. — После погледна към съдебните заседатели и каза:

— Удивен съм, че защитата не оспорва доказателствата, защото те са категорични, че подсъдимата е убила и кастрирала трима невинни мъже и…

Дейвид се изправи.

— Ваша милост…

— Приема се. Прекрачвате границите, господин Бренън!

— Извинете ме, ваша милост. Нямам повече въпроси.

Ашли уплашено гледаше Дейвид.

— Не се тревожи — прошепна й той. — Скоро ще дойде нашият ред.

 

 

Следобед разпитаха други свидетели на обвинението и техните показания бяха унищожителни.

— Домоуправителят ли ви повика в апартамента на Денис Тибъл, детектив Лайтман?

— Да.

— Бихте ли ни казали какво открихте там?

— Беше истинска кланица. Навсякъде имаше кръв.

— Какво беше състоянието на жертвата?

— Беше убит с нож и кастриран.

Бренън погледна към съдебните заседатели.

— Намушкан и кастриран. Открихте ли някакви улики на местопрестъплението?

— О, да. Преди смъртта си жертвата беше правила секс. Открихме вагинален секрет и отпечатъци от пръсти.

— Защо незабавно не арестувахте някого?

— Не успяхме веднага да идентифицираме отпечатъците. Чакахме да получим резултатите от сравнението.

— Но когато най-после сте получили отпечатъците и ДНК на Ашли Патерсън, всичко си е дошло на мястото, така ли?

— Да. Всичко си дойде на мястото.

 

 

Д-р Стивън Патерсън идваше на съдебните заседания всеки ден. Седеше точно зад масата на подсъдимата. Репортерите го обкръжаваха винаги когато влизаше или напускаше залата.

— Доктор Патерсън, как според вас върви процесът?

— Много добре.

— Какъв според вас ще е резултатът?

— Дъщеря ми ще бъде призната за невинна.

 

 

В един късен следобед, когато Дейвид и Сандра се прибраха в хотела, ги очакваше съобщение. „Моля, телефонирайте на г-н Куон във вашата банка.“

Двамата се спогледаха.

— Да не би вече да е време за нова вноска? — попита тя.

— Да. Времето лети, когато човек се забавлява — сухо отвърна той. После се замисли за миг. — Процесът скоро ще свърши, скъпа. В банковата ни сметка има достатъчно, за да платим и този месец.

Тя разтревожено го погледна.

— Дейвид, ако не успеем с всички вноски… ще загубим ли парите, които вече сме дали?

— Да. Но не се безпокой. На добрите хора им се случват хубави неща.

И си помисли за Хелън Удман.

 

 

След като положи клетва, Брайън Хил седна на свидетелското място.

Мики Бренън приятелски му се усмихна.

— Бихте ли ни казали с какво се занимавате, господин Хил?

— Да, господине. Пазач съм в музея „Де Янг“ в Сан Франциско.

— Работата ви трябва да е интересна.

— Така е, ако обичате изкуството. Аз съм неуспял художник.

— Откога работите там?

— От четири години.

— Често ли се случва едни и същи хора да посещават музея? Искам да кажа, да идват постоянно.

— О, да. Някои идват често.

— Предполагам, че след известно време ще ги опознаете или поне лицата им ще ви станат познати, нали?

— Вярно е.

— Казаха ми също, че на художниците е позволено да прерисуват някои от картините.

— О, да. Идват много художници.

— Запознавали ли сте се с някои от тях, господин Хил?

— Да, ние… след известно време човек се сприятелява с тях.

— Някога срещали ли сте Ричард Мелтън?

Брайън Хил въздъхна.

— Да. Той беше много талантлив.

— Всъщност толкова талантлив, че сте го помолили да ви научи да рисувате, така ли?

— Точно така. Дейвид се изправи.

— Ваша милост, това е много интересно, но не виждам какво общо има с процеса. Ако господин Бренън…

— Това е важно, ваша милост. Установявам факта, че господин Хил е в състояние да разпознае жертвата по лице и по име и да ни каже с кого е била свързана.

— Възражението се отхвърля. Можете да продължите.

— И учеше ли ви да рисувате?

— Да, когато имаше време.

— Когато господин Мелтън е бил в музея, някога виждали ли сте го с млади жени?

— Ами в началото не. Но после се запозна с една жена, към която проявяваше интерес, и често го виждах с нея.

— Как се казваше?

— Алет Питърс.

Бренън се престори на озадачен.

— Алет Питърс ли? Сигурен ли сте, че сте чули правилно името й?

— Да, господине. Поне така я представи той.

— А случайно не я ли виждате в тази зала, господин Хил?

— Да, господине. — Посочи към Ашли. — Тя седи там.

— Но това не е Алет Питърс — отвърна Бренън. — Това е подсъдимата Ашли Патерсън.

Дейвид се изправи.

— Ваша милост, ние вече казахме, че Алет Питърс участва в този процес. Тя е една от другите личности, които обсебват Ашли Патерсън, и…

— Не избързвайте, господин Сингър. Моля, продължете, господин Бренън.

— Добре, господин Хил, сигурен ли сте, че подсъдимата, която присъства тук под името Ашли Патерсън, е била известна на Ричард Мелтън като Алет Питърс?

— Абсолютно.

— И не се съмнявате, че това е същата жена?

Той се поколеба.

— Ами… Да, същата жена е.

— И сте я видели заедно с Ричард Мелтън в деня, в който е бил убит?

— Да, господине.

— Благодаря ви. — Бренън се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Той се изправи и бавно се приближи до свидетелското място.

— Господин Хил, струва ми се, че е голяма отговорност да си пазач на място, на което са изложени произведения на изкуството за стотици милиони долари.

— Да, господине. Така е.

— И за да е добър пазач, човек трябва постоянно да е нащрек.

— Точно така.

— През цялото време трябва да знае какво става.

— Напълно.

— Можете ли да кажете, че имате набито око, господин Хил?

— Да.

— Питам ви, защото когато господин Бренън ви зададе въпроса, дали имате някакви съмнения, че Ашли Патерсън е жената, която е била с Ричард Мелтън, забелязах, че се колебаете. Не бяхте ли сигурен?

Последва кратко мълчание.

— Ами тя много прилича на същата жена, но в известен смисъл ми се струва различна.

— В какъв смисъл, господин Хил?

— Алет Питърс повече приличаше на италианка и говореше е италиански акцент… и изглеждаше по-млада от подсъдимата.

— Това е точно така, господин Хил. Жената, която сте видели в Сан Франциско, е била алтер его на Ашли Патерсън. Тя е родена в Рим, осем години по-млада е…

Разярен, прокурорът скочи на крака.

— Възразявам.

Дейвид се обърна към съдия Уилямс:

— Ваша милост, аз…

— Моля защитата и обвинението да се приближат. — Двамата отидоха при съдия Уилямс. — Не искам да се налага пак да ви го казвам, господин Сингър. Когато прокурорът свърши, защитата ще получи своята възможност. Дотогава престанете да пледирате в полза на клиентката си.

 

 

На свидетелското място седеше Бърнис Дженкинс.

— Бихте ли ни казали с какво се занимавате, госпожице Дженкинс?

— Сервитьорка съм.

— И къде работите?

— В кафето на музея „Де Янг“.

— Каква е била връзката ви с Ричард Мелтън?

— Бяхме добри приятели.

— Бихте ли ни казали нещо повече?

— Ами по едно време бяхме интимни и после поохладняхме един към друг. Случват се такива неща.

— Определено. А после?

— После станахме като брат и сестра. Искам да кажа, че… си споделяхме всички проблеми.

— Той някога говорил ли ви е за подсъдимата?

— Ами да, но тя се наричаше с друго име.

— С какво име?

— Алет Питърс.

— Но той е знаел, че тя всъщност е Ашли Патерсън, така ли?

— Не. Смяташе, че се казва Алет Питърс.

— Искате да кажете, че го е лъгала?

Побеснял, Дейвид скочи.

— Възразявам.

— Приема се. Моля, престанете да насочвате свидетелката, господин Бренън.

— Извинете ме, ваша милост. — Прокурорът отново се обърна към Дженкинс: — Значи сте приказвали за тази Алет Питърс, но вие виждали ли сте ги някога заедно?

— Да. Веднъж я доведе в кафето и ни запозна.

— И вие сте разговаряли с подсъдимата Ашли Патерсън?

— Да. Само че се представи като Алет Питърс.

 

 

На свидетелското място седеше Гари Кинг.

— Били сте съквартирант на Ричард Мелтън, нали? — попита Бренън.

— Да.

— Бяхте ли приятели?

— Естествено. Често ходехме заедно по гаджета.

— Господин Мелтън интересуваше ли се от някоя млада дама?

— Да.

— Знаете ли името й?

— Тя се наричаше Алет Питърс.

— Виждате ли я в тази зала?

— Да. Седи ей-там.

— За стенограмата, вие посочвате към подсъдимата Ашли Патерсън, нали?

— Точно така.

— Когато се прибрахте вкъщи в нощта на убийството, вие сте открили в апартамента трупа на Ричард Мелтън, нали?

— Да.

— Какво беше състоянието му?

— Целият беше в кръв.

— Беше ли кастриран?

— Да. Божичко, беше ужасно! — потрепери той.

Бренън погледна към съдебните заседатели, за да види реакцията им. Тя бе точно каквато се надяваше.

— Какво направихте след това, господин Кинг?

— Повиках полицията.

— Благодаря ви. — Прокурорът се обърна към Дейвид: — Свидетелят е ваш.

Адвокатът се изправи и се приближи до Гари Кинг.

— Разкажете ни за Ричард Мелтън. Що за човек беше той?

— Беше страхотен.

— Бил ли е кавгаджия? Или побойник?

— Ричард ли? Не. Точно обратното. Беше много кротък и спокоен.

— Но е обичал жени, които са силни физически и малко агресивни, така ли е?

Гари учудено го погледна.

— Ни най-малко. Ричард харесваше милите, скромни жени.

— Двамата с Алет биеха ли се много? Тя крещеше ли му?

Свидетелят бе озадачен.

— Вие сте в ужасна заблуда. Те никога не са се карали. Бяха страхотна двойка.

— Някога виждали ли сте нещо, което би могло да ви накара да смятате, че Алет Питърс ще го нарани по някакъв начин…

— Възразявам. Той насочва свидетеля.

— Приема се.

— Нямам повече въпроси — заяви Дейвид.

Когато седна, прошепна на Ашли:

— Не се тревожи. Те играят в наша полза.

 

 

Дейвид и Сандра вечеряха в „Сан Фреско“, ресторанта в хотел „Уиндъм“, когато метр д’отелът се приближи и каза:

— Спешно ви търсят по телефона, господин Сингър.

— Благодаря ви. — Обърна се към жена си: — Веднага се връщам.

Той последва метр д’отела до телефона.

— Тук е Дейвид Сингър.

— Дейвид, Джеси е. Качи се горе в стаята си и ми позвъни. Небето се стоварва отгоре ни!