Сидни Шелдън
Насън и наяве (4)

Четвърта глава

Ашли Патерсън взимаше душ и вече закъсняваше за работа, когато чу шума. Отваряне на врата? Затваряне? Тя спря водата и с разтуптяно сърце се ослуша. Тишина. Постоя така за миг, цялата в капчици, блеснали по кожата й, после бързо се избърса и предпазливо влезе в спалнята. Всичко изглеждаше нормално. „Пак моето прекалено въображение. Трябва да се обличам.“ Отиде до шкафа, издърпа чекмеджето и не повярва на очите си. Някой беше ровил в бельото й. Сутиените и чорапогащниците й бяха разхвърляни. Тя винаги ги държеше грижливо подредени на отделни места.

Изпита отвращение. Дали беше разкопчал панталона си и се бе търкал с нейния чорапогащник? Беше ли си фантазирал как я изнасилва? И после я убива? Не можеше да си поеме дъх. Помисли си да позвъни в полицията, но се боеше, че ще й се изсмеят.

„Искаш да разследваме случая, защото ти се струва, че някой е ровил в шкафа с бельото ти ли?“

„Някой ме преследва.“

„Виждала ли си го?“

„Не.“

„Някой заплашвал ли те е?“

„Не.“

„Знаеш ли защо някой би искал да те нарани?“

„Не.“

„Няма смисъл — отчаяно си помисли Ашли. — Не мога да се обадя в полицията. Те ще ми зададат тези въпроси и ще ме направят на глупачка.“

Тя се облече колкото можеше по-бързо — нямаше търпение да избяга от апартамента си. „Ще трябва да се преместя. Ще ида някъде, където той няма да може да ме открие.“

Но имаше чувството, че това ще е невъзможно. „Той знае къде живея, знае къде работя. А аз какво зная за него? Нищо.“

Не искаше да държи в дома си оръжие, защото мразеше насилието. „Но сега ми трябва някаква защита“ — помисли си Ашли. Влезе в кухнята, взе един от ножовете за месо, отнесе го в спалнята си и го постави в чекмеджето до леглото си.

„Може пък сама да съм разбъркала бельото си. Навярно тъкмо така се е случило. Или само ми се иска?“

 

 

В пощенската й кутия имаше плик. Обратният адрес гласеше: „Бедфордска областна гимназия, Бедфорд, Пенсилвания“.

Ашли прочете поканата два пъти.

 

Среща по случай десет години от завършване на гимназия!

Богат, беден, просяк, крадец. Често ли сте се питали как са живели през последните десет години съучениците ви? Ето възможност да научите. На 15 юни ще се проведе вълнуващо събиране. Храна, напитки, голям оркестър и танци. Заповядайте.

Просто пратете по пощата приложеното потвърждение, за да знаем, че ще дойдете. Всички ви очакват с нетърпение.

 

 

На път за работа тя си мислеше за поканата. „Всички ви очакват с нетърпение.“ „Всички, освен Джим Клиъри“ — горчиво си каза Ашли.

„Искам да се оженя за теб. Чичо ми предложи страхотна работа в рекламната си агенция… В седем часа има влак за Чикаго. Ще дойдеш ли с мен?“

И си спомни болката от напразното чакане на гарата — беше му вярвала, да. Но той се бе отказал и не бе проявил достатъчно мъжество, за да отиде и да й го каже. Вместо това я остави да стои там сама. „Забрави за поканата. Няма да отида.“

 

 

Ашли обядваше заедно с Шейн Милър в „Ти Джи Ай Фрайди“. Седяха в едно от сепаретата и мълчаливо се хранеха.

— Много си замислена — отбеляза Шейн.

— Извинявай. — Тя се поколеба за момент. Изкушаваше се да му разкаже за бельото, но щеше да прозвучи глупаво. „Някой ти е ровил в чекмеджетата ли?“ — Получих покана за среща по случай десет години от завършване на гимназия — вместо това рече Ашли.

— Ще ходиш ли?

— Не. — Отговорът се получи по-категоричен, отколкото възнамеряваше.

Шейн Милър я погледна с интерес.

— Защо? Понякога тези неща са забавни.

„Дали Джим Клиъри ще е там? Дали има жена и деца? Какво може да ми каже? «Извинявай, че не успях да се срещна с теб на гарата. Извинявай за лъжата, че ще се оженя за теб?» Това ли?“

— Няма да отида.

Но Ашли не бе в състояние да забрави за поканата. „Сигурно ще е много приятно да се видя с някои от старите си съученици — мислеше си тя. Навремето имаше много приятелки. Особено Флорънс Шифър. — Чудя се какво ли е станало с нея?“ Не знаеше дали се е променил Бедфорд.

 

 

Ашли Патерсън беше израснала в Бедфорд, Пенсилвания, градче на два часа източно от Питсбърг, дълбоко навътре в планината Алигейни. Баща й ръководеше окръжната болница, едно от стоте най-добри медицински заведения в страната.

Бедфорд бе чудесно място за деца. Имаше паркове за пикници, реки за риболов и обществени прояви през цялата година. Ашли обичаше да ходи в Биг Вали, където имаше аманитска колония.^[1] Често можеха да се видят конски впрягове, теглещи аманитски двуколки с различни на цвят платнища в зависимост от степента на ортодоксалност на собствениците им.

Обичаше вечерите в Мистъри Вилидж, театралните постановки и Фестивала на голямата тиква. Усмихна се, когато си спомни за доброто старо време. „Може би все пак ще отида — помисли си. — Джим Клиъри няма да има куража да се появи.“

 

 

Ашли съобщи решението си на Шейн Милър.

— Срещата е следващия петък — каза тя. — В неделя вечер ще се върна.

— Чудесно. Съобщи ми по кое време ще пристигнеш и ще те посрещна на летището.

— Благодаря ти, Шейн.

Когато се върна от обяд, Ашли отиде на бюрото си и включи компютъра. По екрана се изсипа дъжд от пиксели, които се сляха в образ. Тя объркано го загледа. Точките оформяха собственото й лице. Пред ужасения й поглед в горната част на дисплея се появи ръка, стиснала месарски нож. Ръката летеше към нея, готова да забие острието в гърдите й.

— Не! — изкрещя.

Изключи монитора и скочи на крака.

Шейн Милър се втурна при нея.

— Ашли! Какво има?

Тя трепереше.

— На… екрана…

Шейн включи компютъра. Появи се котенце, което гонеше кълбо прежда по зелена морава. Той се обърна и объркано я погледна.

— Какво…

— Вече… Вече го няма… — заекна тя.

— Кое го няма?

Ашли поклати глава.

— Нищо. Аз… напоследък ми се събра много, Шейн. Извинявай.

— Защо не поговориш с доктор Спийкман?

Ашли беше ходила при д-р Спийкман и преди. Това бе психологът на компанията, назначен, за да съветва подложените на стрес компютърни гении. Макар че не беше лекар, той бе интелигентен и проницателен, пък и винаги имаше полза да поговориш с някого.

— Ще го направя — съгласи се тя.

 

 

Д-р Бен Спийкман беше прехвърлил петдесетте, патриарх при извора на младостта. Кабинетът му представляваше спокоен оазис в дъното на сградата, тих и удобен.

— Снощи сънувах ужасен кошмар — каза Ашли. Затвори очи и си припомни. — Тичах. Бях в огромна градина, пълна с цветя… Имаха странни, грозни лица… Крещяха ми… Не можех да чуя какво ми говорят. Просто продължавах да тичам към нещо… Не зная какво… — Замълча и отвори очи.

— А дали всъщност не си бягала от нещо? Преследваха ли те?

— Не зная. Аз… струва ми се, че някой ме следи, доктор Спийкман. Звучи безумно, но… мисля, че някой иска да ме убие.

Той се вгледа в нея за миг.

— Кой би искал да те убие?

— Аз… нямам представа.

— Виждала ли си някой да те следи?

— Не.

— Живееш сама, нали?

— Да.

— Излизаш ли с някого?

— Не. В момента, не.

— Значи е минало известно време, откакто… искам да кажа, че понякога, когато в живота на жената няма мъж… хм, може да се получи известно физическо напрежение…

„Опитва се да ми каже, че всъщност се нуждая от едно хубаво…“ — Дори наум не можеше да изрече думата. Чуваше баща й да й крещи: „Да не си изрекла още веднъж тази дума. Хората ще те помислят за курва. Възпитаните хора не казват «чукане». Откъде си усвоила този език?“

— Струва ми се, че прекалено много работиш, Ашли. Не вярвам, че има причина да се тревожиш. Навярно това е реакция от напрежението. За известно време намали темпото. Почивай повече.

— Ще опитам.

 

 

Шейн Милър я чакаше.

— Какво каза доктор Спийкман?

Ашли успя да се усмихне.

— Че съм добре, но твърде много работя.

— Е, ще трябва да направим нещо по въпроса — отвърна той. — Като начало защо не си починеш днес? — Гласът му звучеше загрижено.

— Благодаря. — Тя го погледна и се усмихна.

Мил човек. Добър приятел.

„Не може да е той — каза си. — Не може.“

 

 

През следващата седмица не можеше да мисли за нищо друго, освен за срещата. „Чудя се дали заминаването ми няма да е грешка. Ами ако Джим Клиъри все пак се появи? Дали има някаква представа колко много ме е наранил? Дали изобщо ще си спомни за мен?“

Преди да замине за Бедфорд прекара една безсънна нощ. Изкушаваше се да отмени полета си. „Колко съм глупава — помисли си. — Миналото си е минало.“

Когато взе билета си на летището, тя го погледна и каза:

— Страхувам се, че има някаква грешка. Резервирах си място в туристическа класа. А това е за първа.

— Да. Вие променихте резервацията си.

Ашли зяпна служителя.

— Какво съм направила?

— Телефонирахте ни и казахте, че променяте резервацията си за първа класа. — Той й показа лист хартия. — Това номерът на вашата кредитна карта ли е?

Тя го погледна и колебливо отвърна:

— Да…

Изобщо не бе телефонирала.

 

 

Пристигна в Бедфорд рано и се регистрира в хотела при Бедфордските минерални бани. Срещата беше за шест часа следобед, затова реши да разгледа града. Спря такси пред хотела.

— Накъде, госпожице?

— Искам просто да се поразходя.

Когато след дългогодишно отсъствие човек се върне в родния си град, той обикновено му се струва по-малък, но за Ашли Бедфорд изглеждаше по-голям, отколкото го помнеше. Таксито обикаляше по познати улици, мина покрай офисите на „Бедфорд Газет“, телевизионния канал УКИЕ, десетки ресторанти и художествени галерии. Хлебарницата си беше все там, както и Кларас Плейс, музеят „Форт Бедфорд“ и Старият град. Минаха покрай общинската болница, изящна триетажна тухлена сграда с портик. Тъкмо там баща й бе станал прочут.

Отново си спомни ужасните кавги между родителите си. Винаги бяха за едно и също. Не можеше да се сети за какво.

 

 

В пет часа се върна в хотелската си стая. Три пъти се преоблича, преди да реши с какво да отиде. Спря се на семпла черна рокля.

Когато влезе в празнично украсения гимнастически салон на Бедфордската областна гимназия, тя се оказа заобиколена от сто и двайсет непознати, смътно напомнящи й за стари приятели. Някои от бившите й съученици бяха напълно неузнаваеми, други не се бяха променили много. Ашли се оглеждаше за един-единствен човек: Джим Клиъри. „Дали се е променил? Дали ще доведе и жена си?“ Хората я заговаряха.

— Ашли, аз съм Трент Уотърсън. Изглеждаш страхотно!

— Благодаря. Ти също, Трент.

— Запознай се с жена ми…

— Ашли, това си ти, нали?

— Да. Хм…

— Арт. Арт Дейвис. Спомняш ли си ме?

— Разбира се. — Беше зле облечен и изглеждаше нервен.

— Как я караш, Арт?

— Ами, нали знаеш, че исках да стана инженер, но не се получи.

— Съжалявам.

— Да. Както и да е, станах монтьор.

— Ашли! Аз съм Лени Холанд. За Бога, прекрасна си!

— Благодаря, Лени. — Беше надебелял и носеше на кутрето си голям диамантен пръстен.

— Сега се занимавам с недвижими имоти, много ми върви. Ти омъжена ли си?

Ашли се поколеба.

— Не.

— Спомняш ли си Ники Бранд? Оженихме се. Имаме близнаци.

— Поздравления.

Бе удивително колко много се променят за десет години хората. Бяха напълнели или отслабнали… преуспели или пропаднали. Бяха женени или разведени… родители или бездетни…

 

 

По-късно имаше вечеря, музика и танци. Ашли разговаряше с бившите си съученици и научаваше какво е станало с тях, но мислите й постоянно се връщаха към Джим Клиъри. От него нямаше и следа. „Няма да дойде — реши тя. — Знае, че може да съм тук, и се страхува да се срещне с мен.“

До нея приближи привлекателна жена.

— Ашли! Надявах се да те видя. — Беше Флорънс Шифър. Ашли искрено й се зарадва. Тя бе една от най-близките й приятелки. Двете си намериха маса в ъгъла, където можеха да си поговорят.

— Изглеждаш чудесно, Флорънс — каза й.

— Ти също. Съжалявам, че толкова закъснях. Бебето не беше добре. Аз се омъжих и разведох. Сега излизам с един страхотен мъж. Ами ти? Изчезна след абитуриентския бал. Опитвах се да те открия, но беше напуснала града.

— Заминах за Лондон — отвърна. — Баща ми ме беше записал в колеж. Заминахме на сутринта след бала.

— Как ли не съм те търсила. Детективите смятаха, че може да зная къде си. Търсеха те, защото вие с Джим Клиъри бяхте гаджета.

— Детективите ли? — бавно повтори Ашли.

— Да. Онези, които разследваха убийството.

Пребледня.

— Какво… убийство?

Приятелката й зяпна.

— Мили Боже! Не знаеш ли?

— Какво да знам? — яростно попита Ашли. — За какво говориш?

— В деня след абитуриентския бал родителите на Джим се прибрали и открили трупа му. Бил намушкан с нож и… кастриран.

Всичко около нея започна да се върти. Ашли се хвана за ръба на масата. Флорънс стисна ръката й.

— Аз… съжалявам, Ашли. Мислех, че си чела за това, но, разбира се… ти си била заминала за Лондон.

Ашли силно стисна очи. Видя се как се измъква от къщи онази нощ и тръгва към дома на Джим Клиъри. Но се върна обратно, за да го чака на другата сутрин. „Само да бях отишла при него — отчаяно си помисли, — още щеше да е жив. А аз го мразех през всичките тези години. О, Господи! Кой би могъл да го убие? Кой?…“

Можеше да чуе гласа на баща си: „Отсега нататък дръж скапаните си ръце далеч от дъщеря ми, ясно ли ти е?… Ако някога пак те видя тук, ще те пребия.“

Тя се изправи.

— Извини ме, Флорънс. Аз… не се чувствам много добре.

И избяга.

Детективите. Сигурно се бяха свързали с баща й. Защо не й бе казал?

Взе първия самолет обратно за Калифорния. Успя да заспи чак на сутринта. Имаше кошмар. В мрака стоеше някаква фигура, която забиваше нож в тялото на Джим и крещеше. После излезе на светло.

Беше баща й.