Сидни Шелдън
Насън и наяве (29)

Двадесет и девета глава

Два дни по-късно я повикаха в кабинета на д-р Люисън. Там беше д-р Келър. Съобщиха й, че е свободна да се върне в дома си в Кюпъртино, където редовно щеше да се среща с одобрен от съда психиатър.

— Е, днес е голям ден — каза д-р Люисън. — Вълнуваш ли се?

— Вълнувам се, страх ме е и… не зная. Чувствам се като птичка, която току-що са пуснали на свобода. Все едно, че летя. — Лицето й сияеше.

— Радвам се, че си тръгваш, но… ще ми липсваш — каза д-р Келър.

Ашли хвана ръката му и топло отвърна:

— И ти ще ми липсваш. Не зная как… как да ти благодаря. — Очите й се насълзиха. — Ти ми върна живота.

Тя се обърна към д-р Люисън:

— Ще си намеря работа в някоя от компютърните компании в Калифорния. Ще ви съобщя какво е станало и как върви терапията. Искам да съм сигурна, че онова, което се случи, никога няма да се повтори.

— Мисля, че няма от какво да се страхуваш — увери я д-р Люисън.

Когато Ашли излезе, той се обърна към Гилбърт Келър:

— Тя е награда за много от случаите, в които не си успял, нали, Гилбърт?

Беше слънчев юнски ден и докато се разхождаше по Медисън Авеню в Ню Йорк, сияйната й усмивка караше хората да се обръщат след нея. Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Мислеше си за прекрасния живот, който я очакваше, и за всичко онова, което щеше да прави.

Влезе в гара „Пенсилвания“, най-оживената гара в Америка, грозен лабиринт от задушни пространства и проходи. Беше пълно с народ. „И всеки има своя интересна съдба — помисли си. — Всички отиват на различни места, живеят собствения си живот, а сега и аз ще живея своя.“

Купи си билет от един от автоматите. Влакът й тъкмо пристигаше.

Качи се и намери мястото си. Изпълваше я невероятно вълнение от онова, което предстоеше. Влакът рязко потегли и започна да набира скорост. Най-после отново беше на път. И докато се носеше към Хамптън, тя тихо си затананика:

Из черничевия гъсталак

маймунката след невестулка се завтече.

Маймунката си мисли, че всичко е майтап.

„Пук!“ — казва невестулката.