Сидни Шелдън
Насън и наяве (2)

Втора глава

Из черничевия гъсталак

маймунката след невестулка се завтече.

Маймунката си мисли, че всичко е майтап.

„Пук!“ — казва невестулката.

Тони Прескот знаеше точно защо обича да си тананика тази глупава песничка. Майка й я мразеше. „Стига си пяла тая тъпа песен. Чуваш ли ме? И без това нямаш глас.“

„Да, мамо“ — отвръщаше и продължаваше съвсем тихичко да си я тананика. Това бе отдавна, но споменът за непокорството й продължаваше да я топли.

 

 

Тони мразеше работата си в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Беше на двайсет и две, закачлива, жива и смела. Имаше дяволито сърцевидно лице, лукави кафяви очи и изкусителна фигура. Бе родена в Лондон и говореше с прекрасен английски акцент. Обичаше спортовете, особено зимните: ски, бобслей и фигурно пързаляне.

 

 

Докато учеше в лондонския колеж, денем се обличаше консервативно, но вечер носеше минижупи и ходеше на дискотека. Прекарваше нощите си в „Илектрик Болрум“ на Камдън Хай Стрийт, в „Събтърейния“ и „Лепърд Лаундж“, където се смесваше с модерните уестендски тълпи. Имаше прекрасен глас, нежен и чувствен, и в някои клубове сядаше на пианото, свиреше и пееше, а публиката я възнаграждаваше с аплодисментите си. Тогава се чувстваше много щастлива. И винаги се случваше едно и също.

— Знаеш ли, че си фантастична певица, Тони?

— Мерси.

— Мога ли да те почерпя?

Тя се усмихваше.

— Един „Пим“.

— За мен ще е удоволствие.

Краят също беше еднакъв. Мъжът се навеждаше към нея и прошепваше в ухото й:

— Хайде да идем у нас.

— Чупката. — И Тони си тръгваше.

 

 

Нощем лежеше и си мислеше колко тъпи са мъжете и колко лесно можеш да ги управляваш. Нещастните копелета не го разбираха, но всъщност искаха да ги управляват. Нуждаеха се от това.

 

 

И после дойде преместването от Лондон в Кюпъртино. Отначало бе истинска катастрофа. Тони намрази града и работата в компанията. Дотегна й да слуша за включване в мрежата, светлосенки и графики. Отчаяно й липсваше възбудата на лондонския нощен живот. В района на Кюпъртино имаше няколко нощни заведения и тя често ги посещаваше: „Сан Хосе Лайв“, „Пи Джей Мълиган“ или „Холивууд Джънкшън“. Носеше тесни минижупи и къси блузки, сандали с дванайсет сантиметрови токчета или с дебели коркови платформи. Слагаше си силен грим — плътна, тъмна очна линия, изкуствени мигли, пъстри сенки и ярко червило. Сякаш се опитваше да скрие красотата си.

През някои от уикендите отиваше в Сан Франциско, където беше истинският живот. Посещаваше ресторантите и клубовете. Ходеше в „Хари Дентън“, „Уан Маркит Рестърънт“ и „Калифорния кафе“ и докато музикантите си почиваха, сядаше на пианото и започваше да свири и пее. На клиентите им харесваше. Когато се опитваше да си плати сметката, собствениците й казваха: „Не, това е от заведението. Беше чудесна. Ела пак“.

„Чуваш ли ги, майко?“ — „Беше чудесна. Ела пак.“

 

 

В събота Тони вечеряше във френския салон на хотел „Клиф“. Музикантите изпълниха програмата си и напуснаха подиума. Метр д’отелът погледна към нея и й кимна.

Тя се изправи и тръгна към пианото. Седна и започна да свири и пее старо парче на Коул Портър. Когато свърши, се разнесоха възторжени аплодисменти. Изпя още две песни и се върна на масата си.

До нея се приближи плешив мъж на средна възраст.

— Извинете ме. Мога ли да седна за малко при вас?

Канеше се да му откаже, когато той прибави:

— Аз съм Норман Цимерман. Продуцент съм на „Ние с царя“. Бих искал да си поговорим.

Наскоро беше чела статия за него. Той бе театрален гений.

Мъжът седна на масата й. Имате забележителна дарба, млада госпожице. Губите си времето по такива места. Би трябвало да сте на „Бродуей“.

„На «Бродуей». Чу ли това, майко?“

— Бих искал да ви прослушам за…

— Съжалявам. Не мога.

Той изненадано я погледна.

— Това би могло да ви отвори много врати. Говоря сериозно. Струва ми се, че не съзнавате колко сте талантлива.

— Имам си работа.

— И с какво се занимавате, ако мога да попитам?

— Работя в компютърна компания.

— Знаете ли какво, ще ви плащам двойно повече, отколкото получавате сега и…

— Признателна съм ви — прекъсна го Тони, — но не… не мога.

Той се облегна назад.

— Не се ли интересувате от шоубизнес?

— Напротив, много се интересувам.

— Тогава какъв е проблемът?

Тя се поколеба, после предпазливо отвърна:

— Навярно ще се наложи да напусна по средата на турнето.

— Заради съпруга си ли или?…

— Не съм омъжена.

— Не ви разбирам. Казахте, че се интересувате от шоубизнес. Това е невероятна възможност да…

— Съжалявам. Не мога да ви обясня.

„Няма да разберете даже да ви го обясня — тъжно помисли Тони. — Никой не би го разбрал. Това е ужасното проклятие, което нося. Завинаги.“

 

 

Няколко месеца след като започна работа в „Глобъл Къмпютър Графикс“, тя научи за Интернет, световната отворена врата за запознанство с мъже.

Вечеряше в „Единбургския херцог“ заедно с Кати Хийли, нейна приятелка, която работеше в конкурентна компютърна компания. Ресторантът представляваше автентична английска кръчма — била е разглобена и пренесена в контейнери в Калифорния. Тони ходеше там, защото предлагаха пържена риба с картофки, печени ребърца, йоркширски пудинг, наденички, пюре и английски кейк с шери и сметана. „С единия крак на земята — казваше си тя. — Не трябва да забравям корените си.“

Погледна към Кати.

— Ще те помоля да ми направиш една услуга.

— Казвай.

— Искам да ми помогнеш с Интернет, мила. Да ми обясниш как да се включа в него.

— Тони, единственият компютър, до който имам достъп, е в службата, а компанията не позволява да…

— Остави компанията. Знаеш да използваш Интернет, нали?

— Да.

Тони я потупа по ръката и се усмихна.

— Страхотно.

 

 

На следващата вечер отиде в службата й и Кати я въведе в света на Интернет. След като кликна върху иконката, тя вкара паролата си и изчака връзка, после два пъти кликна върху друга иконка и влезе в чатрум. Тони седеше удивена и наблюдаваше как хора от целия свят осъществяват светкавичен контакт помежду си.

— Трябва да го имам! — каза. — Ще си взема компютър за вкъщи. Нали ще ме включиш в Интернет, ангелчето ми?

— Естествено. Съвсем лесно е. Само трябва да кликнеш с мишката…

— Както се пее в песента „Не ми казвай, а ми покажи“.

 

 

На другата вечер Тони беше в Интернет и от този момент нататък животът й се промени. Вече не се отегчаваше. Мрежата се превърна във вълшебно килимче, с което обикаляше целия свят. Щом се прибереше от работа, незабавно включваше компютъра си.

Бе толкова просто. Влизаше в Интернет, натискаше клавиш и на екрана се отваряше прозорец, разделен на две половини. Тони пишеше: „Привет. Има ли някой там?“

В долната половина на екрана се появяваха думите: „Боб. Тук съм. Чакам те.“

Тя беше готова да се срещне със света.

 

 

В Холандия това беше Ханс:

„Разкажи ми за себе си, Ханс.“

„Аз съм диджей в един страхотен амстердамски клуб. Падам си по рап, рейв и попмузика. Каквото си поискаш.“

Тони написа отговора си: „Това е чудесно. Обичам да танцувам. Мога да издържам по цели нощи. Живея в ужасно градче, в което няма нищо друго, освен няколко дискотеки.“

„Тъжно.“

„Направо ужасно.“

„Ами тогава какво ще кажеш да те поободря. Има ли възможност да се срещнем?“

„Хопа.“ — Тя излезе от чатрума.

 

 

В Южна Африка това беше Пол.

„Отдавна те чакам, Тони.“

„Тук съм. Умирам от нетърпение да науча всичко за теб, Пол.“

„Аз съм на трийсет и две. Лекар съм в една йоханесбургска болница. Аз…“

Тони ядосано излезе от чатрума. Лекар! Връхлетяха я ужасни спомени. За миг затвори очи. Сърцето й учестено биеше и трябваше няколко пъти дълбоко да си поеме дъх. „Стига за тази вечер“ — уморено си помисли тя и си легна.

 

 

На следващата вечер се върна в Интернет. В чатрума я очакваше Шон от Дъблин.

„Тони… Прекрасно име.“

„Благодаря ти, Шон.“

„Някога била ли си в Ирландия?“

„Не.“

„Ще се влюбиш в нея. Това е страната на приказните духове. Опиши ми как изглеждаш, Тони. Обзалагам се, че си красива.“

„Прав си. Аз съм красива, вълнуваща и неомъжена. Ти с какво се занимаваш, Шон?“

„Барман съм. Аз…“

Тони сложи край на разговора.

 

 

Всяка вечер беше различно. Имаше играч на поло от Аржентина, търговец на автомобили от Япония, продавач в универсален магазин от Чикаго, телевизионен техник от Ню Йорк. Интернет бе занимателна игра и Тони й се наслаждаваше. Можеше да стигне докъдето си иска и в същото време да е сигурна, че е в безопасност, защото оставаше анонимна.

И после една вечер срещна Жан-Клод Парен.

„Bon soir. Щастлив съм да се запозная с вас, Тони.“

„Аз също, Жан-Клод. Къде сте?“

„В Квебек.“

„Никога не съм била в Квебек. Дали ще ми хареса?“

Очакваше на екрана да се изпише „да“.

Вместо това той отговори:

„Не зная. Зависи какъв човек сте.“

Тя беше заинтригувана от отговора му.

„Наистина ли? И какъв човек трябва да съм, за да харесам Квебек?“

„Квебек е като някогашната северноамериканска граница. Много френски. Местните жители са независими. Не обичаме никой да ни заповядва.“

„Нито пък аз“ — написа Тони.

„Тогава ще ви хареса. Градът е красив, заобиколен е с планини и прелестни езера, рай за лов и риболов.“

Докато гледаше как думите се появяват на екрана, тя почти усещаше възторга на Жан-Клод.

„Страхотно. Разкажете ми за себе си.“

„Moi? Няма много за разказване. Аз съм трийсет и осем годишен ерген. Съвсем наскоро се разделих с приятелката си и ми се иска да си намеря подходяща жена. Et vous? Омъжена ли сте?“

„Не — написа Тони. — И аз си търся някого. С какво се занимавате?“

„Имам малък бижутериен магазин. Надявам се някой ден да дойдете и да го разгледате.“

„Това покана ли е?“

„Mais oui. Да.“

„Ще ми бъде интересно“ — отвърна тя.

„Навярно ще успея да намеря начин да отида там — помисли си Тони. — Възможно е той да е човекът, който ще ме спаси.“

 

 

Тони почти всяка вечер разговаряше с Жан-Клод. Той беше сканирал снимката си и тя видя, че е много привлекателен, интелигентен наглед мъж.

А когато той видя нейната снимка, написа:

„Ти си прекрасна, ma cherie. Знаех си. Моля те, ела ми на гости.“

„Ще дойда.“

„Скоро.“

„Непременно.“ — Тя прекъсна връзката.

 

 

На следващата сутрин чу Шейн Милър да разговаря с Ашли Патерсън и си помисли: „Какво намира в нея, по дяволите? Тя е толкова досадна.“ Според нея Ашли беше раздразнителна като стара мома. „Тя изобщо не знае да се забавлява“ — каза си. Не одобряваше нищо в нея. Ашли бе старомодна и обичаше да си стои вечер вкъщи, да си чете книга или да гледа историческия канал или Си Ен Ен. Не се интересуваше от спорт. Досада! Никога не беше влизала в чатрум. Среща с непознат чрез компютър бе нещо, което Ашли никога не би направила. „Тази студена риба. Тя не знае какво пропуска — каза си Тони. — Без чатрума никога нямаше да се запозная с Жан-Клод.“

Помисли си колко ли би мразила Интернет майка й. Но пък тя мразеше всичко. Общуваше само по два начина: с крясъци или хленчене. Никога не беше доволна от Тони. „Не можеш ли да свършиш нещо както трябва, глупаво дете?“ Е, някога майка й беше викала прекалено често. Тони си помисли за ужасната катастрофа, при която бе загинала. Все още можеше да чуе писъците й за помощ. Споменът я накара да се усмихне.

Стотинки за макара с конец

стотинки за игла.

Така летят парите.

„Пук!“ — казва невестулката.