Сидни Шелдън
Насън и наяве (3)

Трета глава

На друго място и по друго време Алет Питърс можеше да е прочута художничка. Имаше поглед за нюансите. Можеше да вижда багрите, да долавя мириса им и да ги чува. Гласът на баща й беше син или червен. Гласът на майка й беше тъмнокафяв. Гласът на учителката й беше жълт. Гласът на бакалина беше лилав. Шумът на вятъра в листата беше зелен. Шумът на течащата вода беше сив.

Алет Питърс бе на двайсет години. Можеше да е обикновена наглед, привлекателна или поразяващо красива в зависимост от настроението й или от това как се отнася в момента към себе си. Но никога не беше просто миловидна. Чарът й донякъде се криеше в това, че изобщо не съзнаваше как изглежда. Бе срамежлива, тиха и излъчваше почти неуместна нежност.

 

 

Алет беше родена в Рим и имаше напевен италиански говор. Обичаше всичко във Вечния град. Бе го съзерцавала от Испанското стълбище с чувството, че е неин. Когато гледаше към древните храмове и огромния Колизеум, тя знаеше, че мястото й е в онази епоха. Крачеше по „Пиаца Навона“, слушаше музиката на водата във Фонтана на четирите реки и се разхождаше по „Пиаца Венеция“ с паметника на Виктор Емануил II. Прекарваше безкрайни часове в базиликата „Сан Пиетро“, музея на Ватикана и галерията „Боргезе“, наслаждаваше се на вечните творби на Рафаело, Фра Бартоломео, Андреа дел Сарто и Понтормо. Талантът им едновременно я омайваше и дразнеше. Искаше й се да се е родила през XVII век и да ги е познавала. За нея те бяха по-реални, отколкото минувачите по улицата. Отчаяно копнееше да е художничка.

Можеше да чуе тъмнокафявия глас на майка си: „Само хабиш хартията и боите. Нямаш талант.“

Отначало преместването в Калифорния я тревожеше. Алет не знаеше дали ще може да се приспособи, но Кюпъртино се оказа приятна изненада. Наслаждаваше се на уединението, което й предлагаше градчето, харесваше й да работи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“. Тук нямаше големи художествени галерии, но през уикендите Алет ходеше в Сан Франциско.

— Защо се интересуваш от тези неща? — питаше я Тони Прескот. — Ела с мен в „Пи Джей Мълиган“ и се позабавлявай.

— Не обичаш ли изкуството?

Тони се засмя.

— Естествено. Особено мъжете, които се занимават с изкуство.

 

 

Един-единствен тъмен облак помрачаваше живота на Алет Питърс. Страдаше от маниакална депресия. Имаше аномия, чувство за отчужденост от другите. Резките промени в настроението й винаги я сварваха неподготвена и за миг можеше от блажена еуфория да изпадне в дълбоко отчаяние. Не бе в състояние да контролира чувствата си.

Тони беше единствената, с която споделяше проблемите си. Тя имаше решение на всички въпроси и обичайният й отговор бе: „Хайде да отидем да се позабавляваме!“

Любимата тема за разговор на Тони беше Ашли Патерсън. Тя наблюдаваше как Шейн Милър разговаря с нея.

— Виж я само оная кучка с кльощавия задник — изрече презрително. — Тя е снежната царица.

Алет кимна.

— Много е сериозна. Някой трябва да я научи да се смее.

Тони изсумтя.

— Някой трябва да я научи да се чука.

 

 

Един път седмично Алет ходеше в мисията за бездомници в Сан Франциско и помагаше в поднасянето на вечерята. Там живееше дребна старица, която с нетърпение очакваше посещенията на младата жена. Беше прикована към инвалидна количка. Алет я настаняваше на някоя от масите и й носеше топла храна.

Жената признателно й каза:

— Скъпа, ако имах дъщеря, бих искала да е точно като теб.

Алет стисна ръката й.

— Това е голям комплимент. Благодаря ви. — А вътрешният й глас прибави: „Ако имаше дъщеря, щеше да е свиня като теб.“ Тя се ужасяваше от мислите си. Сякаш в нея живееше още един човек, който произнасяше тези думи. Това непрекъснато се случваше.

 

 

Веднъж пазаруваше заедно с Бети Харди, жена от църквата на Алет. Спряха пред универсален магазин. Бети се възхищаваше на някаква рокля на витрината.

— Нали е хубава?

— Прекрасна е — съгласи се тя, а си помисли: „Това е най-грозната рокля, която съм виждала през живота си. Точно като за теб.“

Друг път вечеряше с Роналд, клисар в черквата.

— Много ми е приятно с теб, Алет, Хайде по-често да излизаме заедно.

Тя срамежливо се усмихна.

— С удоволствие.

И си помисли: „Non faccia, lo stupido. Може би в някой друг живот, кретен такъв.“ И отново се ужаси: „Какво ми има?“ Но отговор нямаше.

Вбесяваха я и най-дребните обиди, съзнателни или не. Докато шофираше към службата си една сутрин, пътя й пресече друг автомобил. Тя изскърца със зъби и си помисли: „Ще те убия, копеле.“ Човекът извинително й махна с ръка и Алет мило му се усмихна, въпреки че беше бясна.

 

 

Когато се спуснеше черният облак, тя си представяше как хората по улицата получават инфаркт, блъскат ги автомобили или ги нападат и убиват. Мислено разиграваше събитията и фантазиите й бяха като истински. Мигове по-късно потъваше в земята от срам.

 

 

В добрите си дни беше съвсем друг човек. Бе любезна, състрадателна и обичаше да помага на хората. Но в същото време знаеше, че мракът отново ще се спусне и ще я погълне.

 

 

Всяка неделна сутрин ходеше на черква. Имаше доброволни програми за хранене на бездомни, вечерно училище по изобразително изкуство и занимания със студенти. Алет водеше детското неделно училище. Участваше във всички благотворителни дейности и им посвещаваше цялото си свободно време. С особено удоволствие водеше часовете по рисуване.

Една неделя имаше благотворителна разпродажба и тя донесе няколко свои картини. Пасторът Франк Селваджо удивено ги разгледа.

— Те са… те са блестящи! Би трябвало да ги излагаш в истинска галерия.

Алет се изчерви.

— Не, не. Рисувам просто за удоволствие.

На разпродажбата имаше много хора. Енориашите бяха довели приятелите и семействата си и за тях бяха организирани увеселителни кътове. Имаше красиво украсени торти, невероятни домашни юргани, конфитюр в красиви буркани, резбовани дървени играчки. Хората обикаляха от павилион на павилион, опитваха сладкишите и купуваха непотребни неща.

— Но нали е в името на благотворителността — чу да обяснява някаква жена на съпруга си Алет.

Тя гледаше към картините, повечето пейзажи в ярки, живи багри, изпъкващи от платното, и я обземаха съмнения; „Само хвърляш пари за боя, дете.“

До нея се приближи непознат мъж.

— Здравейте. Вие ли сте ги рисували?

Гласът му бе тъмносин.

„Не, глупако. Микеланджело намина и набързо ги нахвърля.“

— Много сте талантлива.

— Благодаря. — „Какво знаеш пък ти за таланта?“

До картините й спря млада двойка.

— Виж какви цветове! Трябва да имам тази картина. Наистина е красива.

И през целия следобед при нея се спираха хора, които купуваха картините й и й казваха колко е даровита. Алет искаше да им вярва, но черната завеса се спускаше и тя си мислеше: „Просто са заблудени.“

Заговори я и един търговец на картини.

— Наистина са прелестни. Би трябвало да продаваш таланта си.

— Аз съм просто любителка — заяви Алет и не пожела повече да обсъжда въпроса.

Успя да продаде всичките си платна. Събра парите, постави ги в плик и ги даде на пастор Франк Селваджо.

Той ги взе и каза:

— Благодаря ти, Алет. Имаш невероятна дарба, носиш толкова много красота в живота на хората.

„Чу ли това, майко?“

 

 

Когато ходеше в Сан Франциско, прекарваше часове в Музея за модерно изкуство и музея „Де Янг“, за да изучава колекциите им от американска живопис.

Неколцина млади художници копираха картините по стените. Вниманието й беше привлечено от трийсетинагодишен мъж, слаб, рус, с волево, интелигентно лице. Прерисуваше „Петуниите“ на Джорджия О’Кийф и работата му бе забележително добра. Той забеляза, че Алет го наблюдава.

— Здрасти.

Гласът му беше топложълт.

— Здравейте — свенливо отвърна тя.

Художникът кимна към картината, върху която работеше.

— Какво мислите?

— Bellissimo. Мисля, че е чудесна. — И зачака вътрешният й глас да прибави: „За тъп аматьор“. Но не се случи нищо. Алет се изненада. — Наистина е прекрасна.

Той се усмихна.

— Благодаря. Казвам се Ричард, Ричард Мелтън.

— Алет Питърс.

— Често ли идвате тук? — попита Ричард.

— Si. Винаги, когато имам възможност. Не живея в Сан Франциско.

— Къде живеете?

— В Кюпъртино. — „Не «не е твоя работа» или «това не те интересува», а «в Кюпъртино». Какво ми става?“

— Чудесно градче.

— На мен ми харесва. — „Не «какво те кара да мислиш, че е чудесно градче по дяволите» или «ти пък какво разбираш от чудесни градчета», а «на мен ми харесва.»“

Той завършваше рисунката си.

— Гладен съм. Мога ли да ви поканя на обяд? В „Кафе Де Янг“ готвят много добре.

Алет се поколеба само за миг.

— Va bene. С удоволствие. — „Не «какъв си тъпак» или «е непознати не обядвам», а «с удоволствие.»“ Това бе съвсем ново, приятно усещане.

 

 

Обедът мина изключително приятно и нито веднъж не й дойде наум някоя от черните й мисли. Разговаряха за великите художници и Алет му разказа за детството си в Рим.

— Никога не съм бил там — отвърна той. — Може би някой ден.

И тя си помисли: „Ще е забавно да отидем заедно.“ Когато свършиха, Ричард видя в ресторанта съквартиранта си и го повика на тяхната маса.

— Не знаех, че ще идваш тук, Гари. Нека те запозная с Алет Питърс. Това е Гари Кинг.

Гари бе трийсетинагодишен, имаше яркосини очи и коса до раменете.

— Приятно ми е да се запознаем, Гари.

— Той е най-добрият ми приятел още от гимназията, Алет.

— Да. Познавам го от десет години, тъй че ако ви интересуват някои интересни случки…

— Нямаш ли си друга работа, Гари?

— Добре. — Той се обърна към Алет: — Но не забравяйте за предложението ми. Чао.

Двамата го проследиха с поглед, докато се отдалечаваше.

— Алет… — започна Ричард.

— Да?

— Може ли пак да се срещнем?

— С удоволствие. — „С какво удоволствие само.“

 

 

В понеделник Алет разказа на Тони за преживяването си.

— Не се влюбвай в художник — предупреди я тя. — Те не могат да си изкарват прехраната. Ще се срещате ли пак?

Алет се усмихна.

— Да. Струва ми се, че ме харесва. Аз също го харесвам. Много.

 

 

Всичко започна като дребен спор и свърши с яростна кавга. Пастор Франк се пенсионираше след четирийсет години служба. Беше много добър и грижовен свещеник и енориашите съжаляваха, че напуска. Проведоха тайни срещи, за да решат какъв прощален подарък да му поднесат. Часовник… пари… ваканция… картина… Той обичаше изкуството.

— Защо не поръчаме на някого да му нарисува портрет на фона на черквата? — Те се обърнаха към Алет: — Ще го направиш ли?

— Разбира се — радостно се съгласи тя.

Уолтър Манинг беше един от най-възрастните енориаши и един от най-големите спонсори. Имаше процъфтяващ бизнес, но като че ли не можеше да понася успеха на другите.

— Дъщеря ми е много добра художничка — каза. — Навярно тя би трябвало да го направи.

— Защо и двете не нарисуват портрета, а после ще гласуваме кой да подарим на пастор Франк? — предложи някой.

 

 

Алет се захвана на работа. Картината й отне пет дни и се получи истински шедьовър, отразяващ състрадателността и добротата на пастора. Следващата неделя групата се събра, за да види портретите. Творбата на Алет предизвика одобрителни възклицания.

— Като жив е, сякаш всеки миг ще слезе от платното…

— О, толкова ще му хареса…

— Би трябвало да го изложат в музея, Алет…

Уолтър Манинг разви платното с рисувания от дъщеря му портрет. Беше добра, но й липсваше огънят на другия портрет.

— Много е хубава — тактично каза един от енориашите, — но ми се струва, че тази на Алет е…

— Съгласен съм…

— Портретът на Алет е…

— Решението трябва да е единодушно — отсече Уолтър Манинг. — Дъщеря ми е професионалистка — хвърли поглед към Алет, — а не дилетантка. Нарисува го като услуга. Не можем просто да я отхвърлим.

— Но, Уолтър…

— Не. Трябва да е единодушно. Или ще му подарим картината на дъщеря ми, или нищо.

— Нейният портрет много ми харесва — каза Алет. — Нека го подарим на пастора.

Уолтър Манинг победоносно се усмихна. — Ще остане много доволен.

На път за вкъщи същата вечер Уолтър Манинг беше блъснат от кола. Когато чу новината, Алет остана поразена.