Сидни Шелдън
Насън и наяве (7)

Седма глава

Ашли Патерсън непрекъснато следеше във вестниците и по телевизията информацията за разследването на убийството на Денис Тибъл. Полицията очевидно бе стигнала до задънена улица.

„Всичко свърши — мислеше си младата жена. — Няма от какво повече да се страхувам.“

Същата вечер в дома й се появи заместник-шериф Блейк. Тя го погледна и устата й пресъхна.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза детективът. — Прибирах се вкъщи и просто реших да намина.

Ашли преглътна.

— Няма нищо. Заповядайте.

Той влезе в апартамента.

— Имате хубаво жилище.

— Благодаря.

— Обзалагам се, че на Денис Тибъл това обзавеждане нямаше да му хареса.

Сърцето й се разтуптя.

— Не зная. Никога не е идвал тук.

— О! Мислех, че може и да е идвал, нали знаете?

— Не, не зная заместник-шериф. Нали ви казах, никога не съм излизала с него.

— Точно така. Може ли да седна?

— Заповядайте.

— Виждате ли, този случай е много сложен, госпожице Патерсън. Не се вписва в никаква система. Както ви казах, винаги има мотив. Разговарях с някои хора в „Глобъл Къмпютър Графикс“ и като че ли никой не е познавал добре Тибъл. Бил е много затворен човек.

Ашли го слушаше в очакване на удара.

— Всъщност от думите им разбрах, че вие сте единствената, към която е проявявал интерес.

Или бе открил нещо, или хвърляше въдицата си.

— Той наистина проявяваше интерес към мен, заместник-шериф — предпазливо отвърна тя, — но аз не проявявах интерес към него. И ясно му давах да го разбере.

Блейк кимна.

— Е, струва ми се, че е било много любезно от ваша страна да му занесете онези документи.

Ашли едва не попита „Какви документи?“, но внезапно си спомни.

— Това… това изобщо не ме затрудни.

— Ясно. Някой трябва много да е мразил Тибъл, за да постъпи така с него.

Тя напрегнато мълчеше.

— Знаете ли какво не мога да понасям? — каза заместник-шерифът. — Неразкритите убийства. Винаги ме дразнят. Защото ако някое убийство остане неразкрито, според мен това не е защото престъпниците са много умни, а защото полицията не си е свършила работата. Е, засега имам късмет. Разкрил съм всички престъпления, които съм разследвал. — Той се изправи. — Нямам намерение да се отказвам и сега. Ако се сетите за нещо, ще ми позвъните, нали, госпожице Патерсън?

— Да, разбира се.

Ашли го изпрати и си помисли: „Дали идването му тук е предупреждение? Може би знае повече, отколкото казва?“

 

 

Тони беше погълната от Интернет. Най-голямо удоволствие й доставяха разговорите с Жан-Клод, но това не й пречеше да има и други събеседници. Сядаше пред компютъра при всяка възможност и съобщенията изпълваха екрана.

„Тони? Къде беше? Отдавна те чакам в чатрума.“

„Струва си да ме чакаш, миличък. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш?“

„Работя в аптека. Мога да бъда мил с теб. Падаш ли си по дрога?“

„Чупката.“

 

 

„Ти ли си, Тони?“

„Отговорът на твоите мечти. Ти ли си, Марк?“

„Да.“

„Напоследък не си идвал в Интернет.“

„Имах работа. Бих искал да се срещнем, Тони.“

„Кажи ми, Марк, с какво се занимаваш?“

„Библиотекар съм.“

„Колко вълнуващо! Всички онези книги наоколо и…“

„Кога ще се срещнем?“

„Защо не питаш Нострадамус?“

 

 

„Здравей, Тони. Казвам се Уенди.“

„Здравей, Уенди.“

„Като че ли се забавляваш.“

„Наслаждавам се на живота.“

„Навярно мога да ти помогна още повече да му се насладиш.“

„Какво имаш предвид?“

„Ами, надявам се, че не си от онези глупаци, които се страхуват да експериментират и да опитват вълнуващи нови неща. Бих искала да ти покажа нещо приятно.“

„Благодаря, Уенди. Нямаш онова, от което се нуждая.“

 

 

И после отново се включи Жан-Клод.

„Bonne nuit. Comment ca va? Как си?“

„Страхотно. А ти?“

„Липсваше ми. Много ми се иска лично да се срещнем.“

„И на мен. Благодаря, че ми прати снимката си. Добре изглеждаш.“

„А ти си красива. Струва ми се, че за двама ни е важно да се опознаем. Твоята компания ще се представи ли на компютърния конгрес в Квебек?“

„Какво? Поне аз не зная за такова нещо. Кога е?“

„След три седмици. Ще участват много големи фирми. Надявам се да дойдеш.“

„Аз също.“

„Може ли да се срещнем в чатрума утре по същото време?“

„Разбира се. До утре.“

„А demain.“

 

 

На другата сутрин Шейн Милър отиде при Ашли.

— Ашли, чу ли за големия компютърен конгрес, който ще се проведе в Квебек?

Тя кимна.

— Да. Струва ми се, че ще е интересно.

— Тъкмо обмислях дали да пратим там наши представители.

— Всички компании ще участват — отвърна Ашли. — „Симантек“, „Майкрософт“, „Епъл“. Квебек им организира страхотно шоу. Такова пътуване може да е като тринайсета заплата.

Шейн Милър се усмихна на въодушевлението й.

— Добре, ще проверя.

 

 

На следващата сутрин той я повика в кабинета си.

— Какво ще кажеш да прекараш Коледа в Квебек?

— Ще участваме ли? Страхотно! — възбудено изрече Ашли. Обикновено прекарваше коледните празници с баща си, но тази година мисълта за това я ужасяваше.

— Най-добре да си вземеш повечко топли дрехи.

— Не се безпокой. Наистина го очаквам с нетърпение, Шейн.

 

 

Тони влезе в чатрума.

„Жан-Клод, компанията праща наша група в Квебек!“

„Formidable! Толкова се радвам. Кога пристигаш?“

„След две седмици. Ще бъдем петнайсет души.“

„Merveilleux! Чувствам се така като че ли ще се случи нещо много важно.“

„Аз също.“

— Нещо много важно!

 

 

Ашли всяка вечер с тревога следеше новините, но около разследването на убийството на Денис Тибъл нямаше нищо ново. Постепенно започна да се успокоява. Ако полицията не успееше да я свърже със случая, нямаше да стигнат и до баща й. Няколко пъти решава да го попита, но винаги се отказваше. Ами ако беше невинен? Дали някога щеше да й прости обвинението в убийство? „А ако е виновен, изобщо не искам да зная — помисли си. — Не бих могла да го понеса. И ако наистина съзнателно е извършил тези ужасни неща, той го е направил, за да ме защити. Поне тази Коледа няма да ми се наложи да се срещам с него.“

 

 

Ашли телефонира на баща си в Сан Франциско.

— Тази година няма да мога да прекарам коледните празници с теб, татко — без каквото и да е предисловие започна тя. — Компанията ме праща на конгрес в Канада.

Последва продължително мълчание.

— Много лошо, Ашли. Винаги сме прекарвали Коледа заедно.

— Нищо не мога да напра…

— Нали знаеш, освен теб нямам никого.

— Да, татко, аз… аз също нямам.

— Това е важното.

„Достатъчно важно, за да убиеш човек ли?“

— Къде е този конгрес?

— В Квебек. Той е…

— А. Прекрасен град. Не съм бил там от години. Знаеш ли какво ще направя? По това време нямам никаква работа в болницата. Ще взема самолет и двамата ще вечеряме заедно на Коледа.

Ашли бързо отвърна:

— Струва ми се, че не е…

— Ти само ми резервирай стая в хотела, в който ще отседнеш. Нали не искаме да нарушаваме традицията?

Тя се поколеба и бавно изрече:

— Не, татко.

„Как ще го погледна?“

 

 

Алет възбудено изрече:

— Никога не съм ходила в Квебек. Там имат ли музеи?

— Разбира се, че имат — отвърна Тони. — Всичко си имат. Много зимни спортове. Ски, кънки…

Приятелката й потръпна.

— Мразя студа. Не ми трябват никакви спортове. Пръстите ми измръзват даже с ръкавици. Ще обикалям музеите…

 

 

Групата от „Глобъл Къмпютър Графикс“ пристигна на международното летище „Жан Льосаж“ в Сен Фоа на двайсет и първи декември и беше отведена в прочутия „Шато Фронтенак“ в Квебек. Температурите бяха под нулата и улиците бяха покрити със сняг.

Жан-Клод беше дал на Тони телефонния си номер. Тя му позвъни веднага щом се настани в стаята си.

— Надявам се, че не те безпокоя прекалено късно.

— Mais non! Не мога да повярвам, че си тук. Кога ще те видя?

— Утре сутрин всички отиваме в конгресния център, но мога да се измъкна и да обядвам с теб.

— Bon! На „Гран Але Ест“ има един ресторант, казва се „Льо Пари-Брест“. Какво ще кажеш за един часа?

— Ще бъда там.

 

 

Квебекският конгресен център на булевард „Рене Льовеск“ е изключително модерна четириетажна сграда от стъкло и стомана, която побира хиляди хора. В девет сутринта огромните зали бяха пълни с компютърни специалисти от целия свят, които обменяха информация по най-новите открития. Те обикаляха мултимедийните зали, изложбите и видеоконферентните центрове. Едновременно се провеждаха шест семинара. На Тони й доскуча. „Само приказки, нищо интересно“ — мислеше си тя. В един без петнайсет се измъкна от залата и взе такси до ресторанта.

Жан-Клод я очакваше. Той я хвана за ръка и топло каза:

— Тони, толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Аз също.

— Ще се опитам да прекараш приятно. Нашият град е много красив.

Тя го погледна и се усмихна.

— Сигурна съм, че ще ми хареса.

— Бих искал да прекараме колкото може повече време заедно.

— Можеш ли да си вземеш отпуска? Ами бижутерийния магазин?

Той се усмихна.

— Ще трябва да се оправят без мен.

Метр д’отелът им донесе менюто.

— Искаш ли да опиташ нашата френско-канадска кухня? — попита я Жан-Клод.

— С удоволствие.

— Тогава нека поръчам и за теб. — Той се обърна към метр д’отела. — Nous voudrions le Brome Lake Duckling. — После обясни на Тони: — Това е местно ястие, патица, приготвена в калвадос и пълнена с ябълки.

— Страхотно.

Така и се оказа.

По време на обеда двамата разказаха за себе си.

— Така. Никога ли не си се женил? — попита Тони.

— Не. А ти?

— Не.

— Не си открила подходящия мъж.

„О, Господи, щеше да е чудесно, ако беше толкова просто.“

— Не.

Разговаряха за Квебек и какво могат да правят заедно.

— Караш ли ски?

Тони кимна.

— Обожавам ските.

— O, bon, moi aussi. Освен това можем да караме снегомобили, да се пързаляме, да обикаляме магазините…

В ентусиазма му имаше нещо почти момчешко. Тя никога не се бе чувствала толкова приятно с друг мъж.

Шейн Милър така организира програмата им, че ходеха на конгресните заседания сутрин и следобедите им бяха свободни.

— Не зная какво да правя тук — оплака се Алет на Тони. — Ужасно е студено. Ти какво ще правиш?

— Всичко — усмихна се тя.

— A piu tardi.

 

 

Тони и Жан-Клод всеки ден обядваха заедно, а после й показваше града. Тя никога не беше виждала друго място като Квебек. Все едно, че откриваше живописно френско село в Северна Америка от края на миналия век. Старите улици носеха странни имена като „Стълбището Строшиврат“, „Под крепостта“ и „Моряшкия скок“.

Посетиха Цитаделата, чиито стени пазеха Стария Квебек, гледаха традиционната смяна на почетния караул в крепостта. Обикаляха търговските улици, „Сен Жан“, „Картие“, „Кот дьо ла Фабрик“, скитаха се из Картие пти шампле.

— Това е най-старият търговски квартал в Северна Америка — каза й Жан-Клод.

— Прекрасно е.

Където и да отидеха, имаше грейнали коледни дървета, коледни сцени и музика за удоволствието на минувачите.

 

 

Той я заведе да карат снегомобили в провинцията. Докато се носеха по тесния склон, младият мъж извика:

— Как се чувстваш?

Тони усети, че това не е случаен въпрос. Тя кимна и тихо отвърна:

— Чудесно е.

 

 

Алет прекарваше свободното си време по музеите. Посети базиликата „Нотр Дам“, черквата „Добрият пастир“ и музея „Августин“, но не прояви интерес към нищо друго от онова, което предлагаше Квебек. Имаше десетки прекрасни ресторанти, но когато не се хранеше в хотела, тя отиваше в „Льо коменсал“, вегетарианска кафетерия.

От време на време си мислеше за своя приятел в Сан Франциско, художника Ричард Мелтън, и се чудеше какво прави и дали си спомня за нея.

 

 

Ашли с ужас очакваше Коледа. Изкушаваше се да телефонира на баща си и да му каже да не идва. „Но с какво мога да се оправдая? Ти си убиец, не искам да те виждам, това ли?“

А Коледа наближаваше.

 

 

— Искаш ли да ти покажа моя бижутериен магазин? — попита я Жан-Клод.

Тони кимна.

— С удоволствие.

„Парен Джюълърс“ се намираше в сърцето на Квебек на улица „Нотр Дам“. Когато влезе вътре, Тони се смая. По Интернет Жан-Клод й бе казал: „Имам малък бижутериен магазин.“ Всъщност магазинът се оказа много голям и изискан. Пет-шест служители обслужваха клиентите.

Тя се огледа и възкликна:

— По… поразително е.

Той се усмихна.

— Merci. Бих искал да ти дам cadeau — коледен подарък.

— Не. Не е необходимо. Аз…

— Моля те, не ме лишавай от това удоволствие.

Отведе я до една от витрините, пълна с пръстени. — Кажи ми кой ти харесва.

Тони поклати глава.

— Ужасно са скъпи. Не мога…

— Моля те.

Погледна го за миг, после кимна.

— Добре. — Отново разгледа витрината. По средата имаше голям смарагдов пръстен с диаманти.

Жан-Клод видя, че гледа към него.

— Харесва ли ти смарагдовият пръстен?

— Прекрасен е, но е ужасно…

— Твой е. — Извади малък ключ, отключи витрината и го взе.

— Не, Жан-Клод…

— Pour moi. — Той го постави на пръста й. Беше й по мярка.

— Voila! Това е знак свише.

Тони стисна ръката му.

— Аз… не зная какво да кажа.

— Не мога да изразя какво удоволствие ми доставя това. Тук има един чудесен ресторант, казва се „Павилон“. Искаш ли да вечеряме там?

— Където кажеш.

— Ще ти позвъня в осем часа.

 

 

В шест часа следобед телефонира бащата на Ашли.

— Страхувам се, че ще трябва да те разочаровам, Ашли. Няма да мога да дойда за Коледа. Един мой важен пациент от Южна Америка получил инфаркт. Довечера заминавам за Аржентина.

— Аз… много съжалявам, татко — като се опитваше да бъде убедителна, отвърна тя.

— Ще го компенсираме, нали, скъпа?

— Да, татко. Приятен полет.

 

 

Тони с нетърпение очакваше вечерята с Жан-Клод. Щеше да е прекрасно. Докато се обличаше, тихо си тананикаше.

Нагоре-надолу по главната улица,

напред и после обратно,

така летят парите.

„Пук!“ — казва невестулката.

„Мисля, че Жан-Клод е влюбен в мен, майко.“

 

 

„Павилон“ се намира в огромната „Гар дьо Пале“, старата железопътна гара на Квебек. Това е просторен ресторант с дълъг бар до входа. В единайсет всяка вечер десетина маси се отместват настрани, за да отворят пространство за дансинг и диджеят започва програмата си със записи, включващи реге, джаз и блус.

Тони и Жан-Клод пристигнаха в девет и собственикът топло ги посрещна на вратата.

— Мосю Парен. Много се радвам да ви видя.

— Благодаря, Андре. Това е госпожица Тони Прескот, господин Никола.

— За мен е удоволствие, госпожице. Масата ви е готова.

— Храната е превъзходна — увери я Жан-Клод, когато ги настаниха. — Хайде да започнем с шампанско.

Поръчаха си paillard de veau, torpille, салата и бутилка валполичела.

Тони не можеше да откъсне очи от смарагдовия пръстен, който й беше подарил Жан-Клод.

— Толкова е красив! — възкликна тя.

Той се приведе към нея.

— Tu aussi. Не мога да ти обясня колко съм щастлив, че най-после се срещнахме.

— И аз — тихо отвърна Тони.

Диджеят започна своята програма. Жан-Клод я погледна.

— Искаш ли да потанцуваме?

— С удоволствие.

Танците бяха една от големите й страсти и когато излезе на дансинга, Тони забрави за всичко друго. Като малка танцуваше с баща си и майка й казваше: „Това дете е тромаво.“

Жан-Клод я притискаше към себе си.

— Танцуваш прекрасно.

— Благодаря. — „Чу ли го, майко?“

„Иска ми се това да продължава вечно“ — помисли си Тони.

 

 

На път за хотела той я попита:

— Cherie, искаш ли да минем през нас и да пийнем нещо?

Тони се поколеба.

— Не тази вечер, Жан-Клод.

— Тогава утре, peut-etre?

Тя стисна ръката му.

— Утре.

 

 

В три часа през нощта полицай Рене Пикар патрулираше с автомобила си по „Гран але“ в „Картие Монкалм“, когато забеляза, че предната врата на двуетажна тухлена къща е широко отворена. Той спря до тротоара и отиде да провери. Приближи се до входа и извика:

— Bon soir. Y a-t-il, quelqu’un?^[1]

Не получи отговор. Влезе във фоайето и се насочи към голямата дневна.

— C’est la police. Y a-t-il, quelqu’un?^[2]

Отново никакъв отговор. В къщата цареше неестествена тишина. Полицай Пикар разкопча кобура си и започна да обикаля първия етаж, като викаше и влизаше от стая в стая. Единственият отговор бе зловещо мълчание. Върна се във фоайето. Елегантно стълбище водеше към втория етаж.

— Alio! — Нищо.

Когато изкачи стълбището, той извади пистолета си. Отново извика, после пое по дългия коридор. Вратата на една от спалните пред него беше открехната. Пикар се приближи, отвори я и пребледня.

— Mon Dieu!

 

 

В пет часа сутринта в сградата от сив камък и жълти тухли на булевард „Стори“, в която се помещава полицейското управление, инспектор Пол Кайе попита:

— С какво разполагаме?

— Жертвата се казва Жан-Клод Парен — отвърна полицай Ги Фонтен. — Бил е намушкан с нож поне десетина пъти и е кастриран. Патологът казва, че убийството е станало през последните три-четири часа. Открихме в джоба на сакото на Парен сметка от „Павилон“. Измъкнахме собственика на ресторанта от леглото.

— Да?

— Мосю Парен е бил в „Павилон“ заедно с жена на име Тони Прескот, брюнетка, много привлекателна, с английски акцент. Управителят на бижутерийния магазин на мосю Парен твърди, че вчера мосю Парен довел в магазина жена, отговаряща на същото описание, и я представил като Тони Прескот. Подарил й скъп смарагдов пръстен. Също така смятаме, че преди смъртта си мосю Парен е правил секс с някого и че оръжието на убийството е нож за писма със стоманено острие. По него имаше отпечатъци. Пратихме го в лабораторията и ФБР. Очакваме резултатите.

— Арестувахте ли Тони Прескот?

— Non.

— И защо?

— Не успяхме да я открием. Проверихме във всички местни хотели, в нашия архив, както и в този на ФБР. Тя няма акт за раждане, номер на социална осигуровка, нито шофьорска книжка.

— Невъзможно! Има ли вероятност да е напуснала града?

Полицай Фонтен поклати глава.

— Едва ли, инспекторе. Летището е било затворено в полунощ. Последният влак от Квебек е потеглил в пет и трийсет и пет следобед. Първият сутрешен влак ще е в шест и половина. Разпратихме описанието й до автогарата, две таксиметрови компании и фирмата за наем на лимузини.

— За Бога, разполагаме с името, описанието и отпечатъците й. Не може да изчезне просто така.

 

 

Един час по-късно се получи доклад от ФБР. Не бяха успели да идентифицират отпечатъците. Тони Прескот нямаше досие.