Сидни Шелдън
Насън и наяве (15)

Петнадесета глава

Сан Хосе бързо придоби атмосферата на карнавален град. Прииждаха репортери от целия свят. Всички хотели бяха претъпкани и някои представители на пресата се принудиха да наемат стаи в съседните градове Санта Клара, Сънивейл и Пало Алто. Дейвид се намираше под постоянна медийна обсада.

— Господин Сингър, разкажете ни за случая. За невинност на клиентката си ли ще пледирате?

— Ще призовете ли Ашли Патерсън за свидетел?

— Вярно ли е, че окръжната прокуратура е предложила да се договорите?

— Доктор Патерсън ще свидетелства ли за дъщеря си?

— Моето списание ще плати петдесет хиляди долара за интервю с клиентката ви…

Медиите не оставяха на мира и Мики Бренън.

— Господин Бренън, бихте ли казали няколко думи за процеса?

Той се обърна и се усмихна към телевизионните камери.

— Да. Мога да обобщя процеса в три думи. Ще го спечелим. Повече няма да коментирам.

— Почакайте! Смятате ли, че тя е невменяема?

— Щатът ще иска ли смъртно наказание?

— Мислите ли, че случаят е предрешен?

 

 

Дейвид нае офис в Сан Хосе близо до Съдебната палата, където можеше да разпитва свидетелите си и да ги подготвя за процеса. Бяха решили Сандра да работи извън кантората на Куилър в Сан Франциско. Д-р Сейлъм беше пристигнал в Сан Хосе.

— Искам пак да хипнотизирате Ашли — каза му Дейвид. — Преди началото на процеса трябва да получим от нея и нейните алтер его цялата възможна информация.

Отидоха при Ашли в окръжния арест. Тя полагаше огромни усилия да скрие нервността си. На Дейвид му заприлича на сърна, заслепена от фаровете на камион.

— Добро утро, Ашли. Спомняш ли си доктор Сейлъм?

Тя кимна.

— Той отново ще те подложи на хипноза. Съгласна ли си?

— С… другите ли иска да разговаря?

— Да. Имаш ли нещо против?

— Не. Но аз… аз не искам да разговарям с тях.

— Разбира се. Няма и да се наложи.

— Това е ужасно! — гневно избухна тя.

— Зная — успокоително отвърна Дейвид. — Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши. — Той кимна на д-р Сейлъм.

— Настани се удобно, Ашли. Спомни си колко лесно беше миналия път. Затвори очи и се отпусни. Просто се опитай да прочистиш ума си. Усещаш как тялото ти се отпуска. Слушай гласа ми. Забрави всичко друго. Много ти се спи. Клепачите ти натежават. Искаш да заспиш… Заспиваш…

Десет минути по-късно тя вече бе хипнотизирана. Д-р Сейлъм даде знак на Дейвид и той се приближи до нея.

— Бих искал да поговоря с Алет. Там ли си, Алет?

И пред очите им лицето на Ашли се смекчи, за да претърпи същата метаморфоза като предишния път. И после онзи мек италиански акцент:

— Buon giorno.

— Добро утро, Алет. Как се чувстваш?

— Male. Това е много тежко време за нас.

— За всички ни е така — увери я Дейвид, — но краят ще е щастлив.

— Надявам се.

— Алет, бих искал да ти задам няколко въпроса.

— Si.

— Познавала ли си Джим Клиъри?

— Не.

— Познавала ли си Ричард Мелтън?

— Да. — В гласа й се долавяше дълбока тъга. — Онова, което се случи с него… беше ужасно.

Дейвид погледна към д-р Сейлъм.

— Да, ужасно е. Кога го видя за последен път?

— Срещнахме се в Сан Франциско. Отидохме в един музей, после вечеряхме. Преди да си тръгна, той ме покани в апартамента си.

— И ти отиде ли?

— Не. Иска ми се да бях отишла — със съжаление отвърна Алет. — Може би щях да му спася живота. — Последва кратко мълчание. — Сбогувахме се и аз се върнах в Кюпъртино.

— И тогава го видя за последен път, така ли?

— Да.

— Благодаря ти, Алет.

Дейвид още повече се приближи до Ашли и попита:

— Тони? Там ли си, Тони? Бих искал да поговоря с теб.

Лицето на Ашли отново рязко се промени. От него се излъчваше увереност и предизвикателство. После запя с ясен, гърлен глас:

Нагоре-надолу по главната улица,

напред и после обратно;

така летят парите.

„Пук!“ — казва невестулката.

Тя погледна към Дейвид.

— Знаеш ли защо обичам да пея тази песничка, миличък?

— Не.

— Защото майка ми я мразеше. Мразеше и мен.

— Защо те мразеше?

— Ами вече не можем да я питаме, нали? — засмя се Тони. — Не и там, където е сега. За нея аз не вършех нищо както трябва. Каква е била твоята майка, Дейвид?

— Майка ми беше прекрасен човек.

— Значи си имал късмет, нали? Предполагам, че наистина всичко е въпрос на късмет. Бог си играе с нас, нали?

— Вярваш ли в Бог? Религиозна ли си, Тони?

— Не зная. Може би съществува Бог. Ако е така, той има странно чувство за хумор, нали? Алет е религиозната. Тя редовно ходи на черква.

— Ами ти?

Тони се изсмя.

— Е, щом тя е там, значи аз също.

— Тони, одобряваш ли убийството?

— Не, разбира се.

— Тогава…

— Освен ако не се налага.

Дейвид и д-р Сейлъм се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш?

Гласът й се промени и внезапно започна да звучи отбранително.

— Ами, нали разбираш, когато трябва да се защитиш. Ако някой те заплашва. — Тони се раздразни. — Ако някой се опитва да ти изиграе мръсен номер. — Започваше да изпада в истерия.

— Тони…

Тя се разрида.

— Защо не ме оставят на мира? Защо трябва да… — изкрещя.

— Тони…

Мълчание.

— Тони…

— Няма я — каза д-р Сейлъм. — Трябва да събудя Ашли.

— Добре — въздъхна адвокатът.

Няколко минути по-късно Ашли отвори очи.

— Как се чувстваш? — попита я Дейвид.

— Уморена. Добре… добре ли мина?

— Да. Разговаряхме с Алет и Тони. Те…

— Не искам да зная.

— Добре. А сега иди да си починеш, Ашли. Ще дойда да те видя следобед.

Надзирателката я изведе.

— Трябва да я призовеш за свидетел, Дейвид — каза д-р Сейлъм. — Това ще убеди съдебните заседатели, че…

— Много мислих по този въпрос — прекъсна го той. — Струва ми се, че няма да мога.

Психиатърът го изгледа за миг.

— Защо?

— Бренън, прокурорът, е много ловък. Ще я съсипе. Не мога да рискувам.

 

 

Дейвид и Сандра вечеряха с Куилърови два дни преди началото на процеса.

— Отседнахме в хотел „Уиндъм“ — каза Дейвид. — Управителят ми направи услуга. Сандра ще дойде при мен, Градът е направо е обсаден.

— А щом сега има толкова хора — отвърна Емили, — представяте ли си какво ще е, когато започне делото?

Куилър погледна към Дейвид.

— Мога ли да помогна с нещо?

Той поклати глава.

— Трябва да взема важно решение. Дали да призова Ашли за свидетел.

— Сложен въпрос — отвърна Джеси. — Това е нож с две остриета. Проблемът е, че онзи Бренън ще представи Ашли Патерсън като садистично чудовище. Ако не я призовеш, такъв ще бъде образът, с който съдебните заседатели ще влязат в стаята си, за да решат дали е виновна. От друга страна, според онова, което ми казваш, ако призовеш Ашли за свидетел, Бренън може да я унищожи.

— Той ще повика всичките си медицински експерти, за да омаловажат раздвоението на личността като психично заболяване.

— Трябва да ги убедиш, че е действителен проблем.

— Това и възнамерявам — отвърна Дейвид. — Знаеш ли какво ме безпокои, Джеси? Вицовете. Последният е, че съм искал да сменя мястото на процеса, но съм се отказал, защото не били останали места, където Ашли да не е убила някого. Спомняш ли си как се държеше по телевизията Джони Карсън? Беше забавен и любезен. А сега всички водещи на нощните шоута направо са злобни. Жестоко се гаврят с другите.

— Дейвид?

— Да?

— Ще става още по-лошо — изрече Джеси Куилър.

 

 

През нощта преди началото на процеса Дейвид Сингър се въртеше в леглото. Не можеше да се избави от потискащите мисли, които се рояха в главата му. Когато най-после задряма, чу някакъв глас да му казва: „Ти остави последната си клиентка да умре. Ами ако същото се случи и сега…“

Той се стресна и седна на леглото, облян в пот.

Сандра отвори очи.

— Добре ли си?

— Да. Не. Какво правя тук, по дяволите? Единственото, което трябваше да сторя, беше да откажа на доктор Патерсън.

Тя стисна ръката му и прошепна:

— И защо не му отказа?

Той изсумтя.

— Права си. Не можех.

— Добре тогава. А сега какво ще кажеш малко да поспиш, за да си красив и свеж утре сутрин?

— Страхотна идея.

През останалата част от нощта Дейвид не успя да заспи.

 

 

Съдия Уилямс се оказа права за медиите. Репортерите бяха безпощадни. Журналисти от целия свят горяха от нетърпение да представят историята на красива млада жена, съдена като сериен убиец, кастрирал своите жертви.

Фактът, че Мики Бренън няма право да споменава имената на Джим Клиъри и Жан-Клод Парен на процеса, беше досаден, но пресата реши проблема вместо него. Телевизията, списанията и вестниците постоянно представяха сензационни материали за петте убийства. Прокурорът бе доволен.

 

 

Когато Дейвид пристигна в съдебната зала, репортерите вече се бяха развихрили. Той се оказа обсаден.

— Господин Сингър, все още ли работите в „Кинкайд, Търнър, Роуз & Рипли“?

— Погледнете насам, господин Сингър.

— Вярно ли е, че са ви уволнили за това, че сте поели случая?

— Можете ли да ни разкажете за Хелън Удман? Нали вие сте били неин адвокат?

— Ашли Патерсън каза ли защо го е извършила?

— Ще призовете ли клиентката си за свидетел?

— Без коментар — отсече Дейвид.

 

 

Когато стигна до Съдебната палата, Мики Бренън беше заобиколен от репортерите.

— Господин Бренън, как според вас ще протече процесът?

— Имате ли опит със случаи на раздвоение на личността?

Той топло се усмихна.

— Не. Нямам търпение да разговарям с всички подсъдими. — Както очакваше, те се засмяха. — Ако са достатъчно, могат да си направят бейзболен отбор. — Отново смях. — Вече трябва да влизам вътре. Не искам да карам която и да е от подсъдимите да чака.

 

 

Изборът на съдебни заседатели започна с общи въпроси от страна на съдия Уилямс. Когато свърши, дойде ред на защитата и после на обвинението.

За страничния наблюдател тази процедура изглежда лесна: избирай перспективни съдебни заседатели, които ти се струват приятелски настроени, и отхвърляй другите. Всъщност това е грижливо планиран ритуал. Опитните адвокати не задават преки въпроси, които изискват едносрични отговори. Въпросите им са общи и целят да насърчат заседателите да говорят, за да разкрият нещо от себе си и истинските си чувства.

Мики Бренън и Дейвид Сингър имаха различни цели. В този случай прокурорът искаше в състава да има повече мъже, които щяха да се отвратят и шокират от мисълта, че жена е намушквала и кастрирала жертвите си. Въпросите на Бренън бяха замислени така, че да определят, от една страна, хората с традиционно мислене, които едва ли биха повярвали в духове и таласъми, и, от друга — онези, които твърдят, че са били обсебвани от алтер его. Дейвид възприе противоположния подход.

— Господин Харис, нали? Аз съм Дейвид Сингър. Представлявам подсъдимата. Някога били ли сте съдебен заседател, господин Харис?

— Не.

— Благодаря ви, че отделихте от времето си.

— Сигурно ще е интересно, такъв голям процес за убийство.

— Да. И аз мисля така.

— Всъщност нямах търпение да започне.

— Наистина ли?

— Да.

— Къде работите, господин Харис?

— В „Юнайтид Стийл“.

— Предполагам, че с колегите си сте обсъждали случая Патерсън, нали?

— Да. Така е.

— Това е естествено — отбеляза Дейвид. — Всички говорят за това. Какво е общественото мнение? Колегите ви смятат ли, че Ашли Патерсън е виновна?

— Да. Трябва да кажа, че са категорични.

— Вие така ли мислите?

— Ами определено изглежда така.

— Но сте готов да изслушате доказателствата, преди да вземете решение, нали?

— Да. Ще ги изслушам.

— Какво обичате да четете, господин Харис?

— Не съм много по четенето. Обичам да ходя на лов и за риба.

— Значи обичате природата. Когато сте били нощем навън и сте гледали към звездите, някога помисляли ли сте си, че там горе има други цивилизации?

— Имате предвид ония глупости за НЛО ли? Не вярвам в такива измислици.

Дейвид се обърна към съдия Уилямс.

— Отхвърлям кандидата, ваша милост.

 

 

Обърна се към друг кандидат за съдебен заседател:

— Какво обичате да правите през свободното си време, господин Алън?

— Ами да чета и да гледам телевизия.

— И аз обичам същите неща. Какво гледате по телевизията?

— В четвъртък вечер има няколко страхотни сериала. Трудно ми е да избера само един от тях. Проклетите мрежи пускат всички хубави филми по едно и също време.

— Прав сте. Жалко е. Някога гледали ли сте „Досиетата X“?

— Да. Децата ми много ги обичат.

— Ами „Сабрина, малката вещица“?

— Да. Гледаме го. Много хубав филм.

— Какво обичате да четете?

— Ан Райе, Стивън Кинг…

„Да.“

 

 

Попита следващия кандидат:

— Какво обичате да гледате по телевизията, господин Майър?

— „Шейсет минути“, „Часът на новините“ с Джим Лерър, документални филми…

— Какво обичате да четете?

— Главно исторически и политически книги.

— Благодаря ви.

„Не.“

 

 

Съдия Теса Уилямс седеше и слушаше въпросите с безизразно лице. Но Дейвид можеше да усети неодобрението й всеки път щом погледнеше към нея.

Когато беше избран и последният съдебен заседател, журито се състоеше от седем мъже и пет жени. Бренън му хвърли победоносен поглед.