Артър Хейли
Опасно лекарство (6)

3

На втория ден от сватбеното им пътешествие Силия каза на Андрю:

— Бракът ни ще бъде хубав. Ние с теб ще го направим хубав.

— Според мен… — Както се обръщаше върху голямата хавлия, на която лежаха и двамата, Андрю успя да целуне съпругата си по врата — вече сме го направили.

Те бяха дошли на един от бахамските острови-Елойтъра. По ширналото се ясно небе имаше само няколко тънки облачета, обсипани от топлите лъчи на късното утринно слънце. По брега, чийто бели пясъци се губеха сякаш в безкрайността, не се мяркаше жив човек. Бриз от морето размърда листата на палмите и накъдри на вълнички спокойната прозрачна вода.

— Ако говориш за секса, ние двамата наистина сме в добра форма — погледна го Силия.

Той се повдигна на лакът:

— В добра форма ли? Ти си същински динамит! Къде си го учила… — Андрю спря — не, не ми отговаряй!

— Аз бих могла да ти задам същия въпрос — шеговито отвърна тя. И спускайки ръка по бедрото му, леко плъзна език по очертанията на неговите устни.

Той протегна ръце към нея и прошепна:

— Хайде да отидем в бунгалото.

— А защо не тук? Или ей там във високата трева?

— И да подлудим туземците, а?

Тя се разсмя, а Андрю я издърпа да стане и двамата затичаха по плажа.

— Ама ти си бил срамежлив! Каква свенливост! Никога не съм допускала.

Той я въведе в тръстиковото бунгало, което бяха наели предишния ден и в което щяха да прекарат още десетина дни.

— Не искам да те деля с мравките и рачетата по пясъка. Ако това се нарича свенливост, нямам възражения — обясняваше той, докато си сваляше банските гащета.

Силия го бе изпреварила. Хвърлила бикините си, тя лежеше гола на леглото и продължаваше да се смее. След час двамата отново се появиха на плажа.

— Бях започнала да ти казвам, че нашето семейство…

— Ще бъде едно прекрасно семейство — довърши Андрю. — Съгласен съм.

— И за да бъдем наистина образцова двойка, трябва да изпълним житейския си дълг.

Андрю се бе отпуснал блажено по гръб, с длани под главата.

— Пак съм съгласен — потвърди той.

— Тъй че трябва да си имаме деца.

— Ако мога нещо да помогна, само ми…

— Андрю! Моля те бъди сериозен.

— Не мога. Прекалено съм щастлив.

— Тогава аз ще стана сериозна и заради двама ни.

— Колко деца? — запита той. — И кога?

— Мислих и за това. Надявам се да имаме две — първото, колкото е възможно по-скоро, а второто-две години след него. Тъй ще съм приключила с ражданията, преди да навърша тридесет.

— Много хубаво и доста експедитивно — одобри Андрю. — Искам да знам имаш ли планове за старините си-да кажем от тридесет и първата година нататък.

— Ще правя кариера. Не съм ли ти казвала?

— Не си спомням. Ако нямаш нищо против, любов моя, внезапният ни скок в лоното на брака не ни позволи да се отдадем на житейски размисли и дискусии.

— Прав си — да, споделих плановете си за децата със Сам Хоторн. Получих пълното му одобрение.

— Браво на Сам, който и да е той — Андрю сбърчи вежди. — Чакай, не беше ли на сватбата ни, този от „Фелдинг-Рот“?

— Точно той. Сам Хоторн е моят началник, регионалният търговски директор. Беше с жена си Лилиан.

— Сетих се. Всичко си спомням.

Сякаш бе пред очите му — висок, дружелюбен мъж, вероятно към тридесет и пет годишен, започнал отрано да оплешивява. Скулест, с изсечени черти на лицето, което напомняше на Андрю за релефните образи, изваяни в скалите на Маунт Ръшмор. А съпругата на Сам Хоторн бе една очарователна брюнетка.

Прехвърляйки наум събитията през последните три дни, Андрю помоли Силия:

— Не ми забелязвай, аз тогава бях като замаян.

И се досети, че една от причините за това бе появяването на Силия с бял тоалет и къс воал в залата на един местен хотел, където бяха решили да се оженят. Ритуалът щеше да изпълни един приветлив съдия, член на управителния съвет на болницата „Сейнт Бийдс“. Доктор Таунсенд водеше Силия под ръка.

Ноа Таунсенд бе съвсем подходящ за случая — образец на улегнал лекар. С посребрената коса и лъхащото достолепие той приличаше на британския министър-председател Харолд Макмилан, който често се оказваше в центъра на политическите новини, при сегашната му роля на помирител между Великобритания и САЩ след възникналите между тях разногласия по повод на Суецкия канал.

На сватбата бе дошла от Филаделфия майката на Силия — дребна на ръст жена, вдовица, склонна винаги да бъде в сянка. Бащата на Силия бе загинал във Втората световна война и затова в ритуала се налагаше да участва Таунсенд.

Андрю затвори очи — не толкова заради ослепителните слънчеви лъчи, а по-скоро да си представи мига, в който Ноа въведе булката…

На Андрю му се струваше, че от незабравимата сутрин в бюфета на болницата, когато Силия направо заяви решението си да се омъжи за него, все повече го омайваше магията на нейното очарование. Мислеше, че може да изрази всичко с една дума — любов — но всъщност бе нещо повече и по-различно, — бе изоставил съзнателно търсената самота и всеотдайно бе свързал живота си и своето аз с нейните, при което у него се породи неописуем възторг и радост. Нямаше друга като Силия. С нея не можеш да скучаеш дори за миг. Изненади, знания, мъдрост, идеи, планове извираха непрестанно от нейната силна, колоритна и свободолюбива натура. Почти от самото начало го осени някакво огромно щастие, сякаш благосклонната съдба го бе дарила с най-ценното, с наградата, която за други е мечта. Когато я представяше на колегите си, той усещаше, че Силия предизвиква възхищение и у другите.

В живота си Андрю бе срещал и други жени, но отношенията му с нито една от тях нямаха траен характер, за да се стигне до брак. И му бе още по-чудно, че когато Силия, както се казва, „направи предложение за женитба“, у него не се породи ни най-малко съмнение, колебание или желание да се отдръпне.

И все пак… едва в оня невероятен миг, когато видя Силия в бялата булчинска рокля — сияеща, млада, прелестна — изобщо всичко за което би могъл да мечтае един мъж, и всъщност много, много повече, Андрю усети как светкавицата на любовта възпламени душата му. Тогава действително разбра, че е влюбен и се убеди, че подобно нещо се случва веднъж в живота. Завладя го неописуемо щастие, което нямаше да го напусне, докато е жив и повярва до дъното на душата си, че въпреки цинизма на нашето време, за него и за Силия няма да има нито раздяла, нито развод.

Точно думата развод, разсъждаваше по-късно Андрю, го бе възпирала навремето да говори за брак, когато много от неговите връстници се женеха още щом навършеха двадесет. А и приносът на родителите му в тази насока не бе малък. Майка му, която според израза на Андрю, представляваше „нежеланите разведени“ присъствуваше на сватбата. Тя бе пристигнала от Лос Анджелес като някоя застаряваща пеперуда, съобщавайки на всеки, който можеше да я слуша, че е решила да прекъсне „процеса на зарязване“ на четвъртия си съпруг, за да присъства на „първия брак“ на сина си. Бащата на Андрю бе вторият й съпруг и когато Андрю запита за него, отговорът бе:

— О, мое мило момче, дори не си спомням как изглеждаше той. Не съм го виждала от двадесет години. Последното, което чух за него бе, че живеел като стар развратник с една седемнадесетгодишна проститутка в Париж.

Години наред Андрю бе правил опити да разбере майка си и да осмисли поведението й. Винаги обаче стигаше до едно и също, макар и много тъжно, заключение: че е празноглава, повърхностна, себична красавица, която привлича мъже със същия манталитет.

Той я покани на сватбата, въпреки че след това съжаляваше, от чувство за синовен дълг и поради убеждението, че всеки би трябвало да зачита своите родители. Изпрати покана и до последния известен адрес на баща си, но отговор нямаше и Андрю бе почти сигурен, че няма и да има. Приблизително на всеки три години той и баща му си разменяха поздравителни картички за Коледа. Нищо повече.

Андрю бе единственото дете от краткотрайния брак на родителите си, но вместо тях повече му се искаше да представи на Силия един друг член на семейството — неомъжената си леля, починала преди две години, при която бе прекарал почти цялото си детство. Тя не бе заможна, но някак успяваше, и то без помощта на родителите му, да изнамира пари за издръжка на Андрю в колежа и после в медицинския факултет. Той разбра цената на нейната жертвоготовност едва след смъртта й, когато в кантората на адвоката бе представена затрогващата сума на спестяванията й — няколкостотин долара.

При тези обстоятелства за Силия не бе трудно да се справи с майката на Андрю. Схванала положението без никакви предварителни обяснения, по време на сватбеното тържество тя бе много любезна, даже сърдечна, макар и без лицемерни възклицания, към позастарялата госпожа Джордан. После, когато Андрю споделяше съжалението си за странното поведение на майка си, Силия отвърна:

— Ние сключихме брак между двама ни, а не между семействата си, скъпи.

След миг добави:

— Вече аз съм твоето семейство и ще ти дам повече обич, отколкото си получил през целия си живот досега.

И тук на островния плаж, Андрю ясно разбираше, че това е истина.

— Иска ми се — продължи Силия, — ако си съгласен да остана на работа, колкото може по-дълго по време на първата ми бременност и след това да взема една година отпуск по майчинство. Сетне ще се върна на работа до втората ми бременност и тъй нататък.

— Съгласен съм, разбира се. Аз пък докато се радвам на обичта ти и се грижа да забременяваш, имам намерение да се отдавам малко на лекарска практика.

— Отдай се много и продължавай да бъдеш изискан и грижлив към пациентите си.

— Дано да е тъй — въздъхна доволно той и след няколко минути заспа.

През следващите дни те си разказваха всичко, което не бяха имали възможност да споделят.

 

 

Една сутрин по време на закуската, която редовно донасяше в бунгалото им Ремона, приветлива и мила тъмнокожа прислужница, Силия каза:

— Много ми харесва това място. Островът, хората, тишината. Доволна съм, Андрю, че го избра. Никога няма да го забравя.

— И аз съм доволен — отвърна той.

При подготовката на сватбеното пътешествие Андрю предложи отначало Хавай, но долови някаква неохота у Силия, затова веднага премина на другата идея, която за него бе на второ място.

След като пристигнаха на Бахамските острови, тя сподели:

— Не ти казах тогава, но отиването в Хавай би ме натъжило.

Когато му обясни причината, се запълни още едно бяло поле в картината на миналото.

На 7 декември 1941 година, когато Силия била на десет години и живеела с майка си във Филаделфия, баща й, Уилис де Грей, главен старшина във военноморските сили на САЩ, бил на бойния кораб „Аризона“ в Пърл Харбър. Същия ден по време на японската атака „Аризона“ бил потопен и хиляда сто и двама моряка на борда загинали. Повечето от тях намерили смъртта си, потъвайки с кораба и завинаги останали в прегръдките на морските дълбини. Един от тях бил Уилис де Грей.

— Да, спомням си го — отговори тя на въпроса на Андрю. — Естествено повечето време той бе далеч от къщи, в морето. Но щом си дойдеше, у нас ставаше винаги шумно и весело. Очаквахме го с нетърпение. Вълнуваше се дори малката ми сестра Джанет, макар че тя не си го спомня тъй добре.

— Що за човек беше? — полюбопитства Андрю.

Силия се позамисли, преди да отговори.

— Едър, гръмогласен, успяваше да разсмее хората, обичаше децата. Беше много силен, не само физически, но и по дух. Майка ми не е — навярно си забелязал. Даже когато пътуваше по моретата, той с писма й обясняваше какво да прави.

— Сега вероятно ти си нейната опора?

— Май че е така. Всъщност това стана почти непосредствено след смъртта на баща ми — усмихна се Силия. — Бях преждевременно съзряла за годините си. Сигурно все още съм.

— Мъничко — отвърна Андрю, — но аз реших, че съвсем спокойно мога да го приема.

По-късно той мило й каза:

— Ясно ми е защо не избра Хавай за сватбеното пътешествие. Но била ли си изобщо там, в Пърл Харбър?

Силия поклати глава.

— Майка ми не искаше да отиде там, а и аз не знам защо не се чувствувам готова.

Тя позамълча и продължи:

— Казаха ми, че можело да се стигне близо до мястото, където е потънал „Аризона“. Корпусът му се виждал, въпреки че не са успели да го извадят. Сигурно ще ти се стори чудно, Андрю, но ми се иска някой ден да видя лобното място на татко и да не съм сама. Имам желание да бъда с децата си.

След малко Андрю наруши тишината:

— Няма нищо чудно и ти обещавам, че ще го направим някой ден, когато имаме деца и те са достатъчно големи, за да разбират.

Веднъж излязоха на разходка с динги — очукана малка лодка, в която се просмукваше вода. Докато Андрю се бореше с веслата, заговориха за работата на Силия.

— Мислех, че търговските пътници на лекарствените фирми поначало са мъже — сподели Андрю.

— Не се отдалечавай толкова много от брега, страх ме с, че тази черупка може да потъне всеки момент — помоли Силия. — Да, прав си, поначало са мъже, макар че има и малко жени. Някои от тях са били медицински сестри в армията. Във „Фелдинг-Рот“ обаче аз съм първата и все още единствена жена в професията.

— Как успя да го постигнеш?

— С хитрина.

През хиляда деветстотин петдесет и втора година, заразказва тя, завършила държавния колеж „Пен“ с диплома бакалавър на фармацевтичните науки. Осигурявала си средства за следването от стипендията и от надниците си като продавачка в една дрогерия. В делник била нощна смяна, а в празник — дневна.

— От работата си — с едната ръка да подаваш по рецепта, а с другата — ролки за коса или дезодорант — в дрогерията научих много неща, които ми бяха от полза по-нататък. А, да, понякога продавах и „под щанда1“.

Тя обясни.

Идвали мъже, предимно млади, и смутени обикаляли из магазина, опитвайки се да привлекат вниманието на продавача. Силия винаги се досещала и питала:

— С какво мога да ви услужа?

Отговорът обикновено бил:

— Кога ще се освободи той?

— Ако искате презервативи, имаме богат избор — любезно казвала тя, изваждала изпод щанда кутии от различни марки и ги нареждала отгоре. Мъжете, изчервени от притеснение, набързо купували и изчезвали.

Понякога имало нахалници, които питали Силия дали би им помогнала да изпробват стоката, а тя отговаряла по един и същ начин:

— Дадено, когато кажете. Мисля, че сифилисът ми вече е отзвучал.

Сигурно някои веднага разбирали шегата, но, тъй или иначе, нито един от тях не пожелавал да рискува, и повече не се мяркали пред очите й.

Андрю се засмя, спря да гребе и остави лодката на дрейф.

След като се дипломирала, Силия подала молба за работа във „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“ като младши фармацевт. Назначили я и работила в лабораториите на фирмата две години.

— Там научих някои неща, главно, че ако не си изцяло отдаден на науката, работата в лабораторията ти се струва монотонна и скучна. Мен ме привличаше търговската работа. Привлича ме и сега.

И добави:

— Свързана е с вземане на важни решения.

Преминаването от лабораторията в търговския сектор било трудна задача. Силия направила опит по установения ред, но молбата й била отхвърлена.

— Казаха ми, че е въпрос на собствена политика на компанията, в търговските отдели да се назначават на работа жени единствено като секретарки.

Тя не се примирила и започнала кампания за постигане на целта си.

— Разбрах, че човекът, който би могъл да препоръча промяна в политиката на компанията, ако изобщо можеше да стане подобно нещо, е Сам Хоторн. Ти се запозна с него на сватбата ни.

— Твоят началник, маестрото на регионалната търговия — потвърди Андрю. — Който даде официално съгласие да имаме две деца.

— Точно така, за да мога да продължа да работя. Както и да е. Реших, че бих могла да въздействам на Хоторн единствено чрез жена му. Беше доста рискована операция. Едва не се провалих.

Силия разбрала, че госпожа Лилиан Хоторн активно участва в женското движение и би могла да прояви благосклонност към амбицията на една жена, решила да прави кариера. Веднъж когато Сам Хоторн бил на работа, Силия отишла у тях да се запознае с жена му.

— Изобщо не я бях виждала, нито имах предварително уговорено посещение. Просто натиснах звънеца и най-нахално се натрапих на жената.

Посрещнала я много хладно. Госпожа Хоторн, наскоро прехвърлила тридесетте — седем години по-възрастна от Силия, — била умна жена със силен характер. Докато неканената гостенка обяснявала целта на посещението си, тя нервно отмятала назад дългата си смолисто-черна коса. Накрая Лилиан Хоторн отсякла:

— Това е абсурдно! Нямам нищо общо с работата на съпруга си. А освен това той ще побеснее, щом научи, че сте идвали у дома.

— Знам. Вероятно ще ми коства работата — казала Силия.

— Трябваше добре да премислите постъпката си.

— О, премислих я, госпожо Хоторн, но разчитах на вашите съвременни разбирания и на идеята за равноправие на жените. Смятам, че те не бива да бъдат наказвани заради пола си.

За момент изглеждало, че Лилиан ще избухне. Доста троснато тя казала на Силия:

— Не ви липсва дързост.

— Именно — отвърнала Силия. — Точно затова ще имам голям успех в търговията.

Госпожа Хоторн я изгледала и изведнъж прихнала да се смее.

— Господи! Сигурна съм, че го заслужавате! — възкликнала тя.

И миг по-късно добавила:

— Тъкмо се канех да правя кафе. Госпожице де Грей, елате в кухнята, там ще поговорим.

Тъй започнало едно дългогодишно приятелство.

— Въпреки всичко Сам трябваше да бъде убеждаван-продължи Силия. — Той разговаря с мен и предполагам, че ме е харесал, а Лилиан продължи да го обработва. После той трябваше да получи съгласието на своите началници. В края на краищата постигнах целта си.

Тя погледна надолу — проникналата в лодката вода вече стигаше до глезените им.

— Андрю, нали ти казах! Това нещо наистина потъва!

Двамата скочиха със смях във водата и заплуваха към брега, дърпайки разнебитената лодка.

— Щом започнах работа като търговски пътник, разбрах, че трябва да работя не наравно с мъжете, а по-добре — сподели тя с Андрю на вечеря.

Той се усмихна:

— Спомням си, че съвсем наскоро ти беше по-добра не само от мъжете, но и от седящия срещу теб лекар.

Силия се усмихна лъчезарно, махна си очилата и протегна ръка през масата, за да докосне неговата.

— Тогава имах късмет и то не само с лотромицина.

— Защо толкова често си сваляш очилата? — запита Андрю.

— Късогледа съм, не мога без тях. Но знам, че изглеждам по-добре без очила. Затова.

— Винаги изглеждаш добре — отговори той. — Но ако очилата те притесняват, трябва да помислиш за контактни лещи. Вече много хора започнаха да ги използват.

— Ще се заема с тях, като се върнем — реши Силия. — Още препоръки на тази тема? Други промени във външния ми вид?

— Обичам те такава, каквато си.

До ресторанта те бяха вървели ръка за ръка повече от километър по едно виещо се, неравно, почти безлюдно шосе. Бе настъпила топла вечер. Чуваше се само жуженето на мушиците и шумът от разбиващи се в крайбрежния риф морски вълни. Бяха седнали в малко, грубовато обзаведено ресторантче — „Травълърс рест“ и вечеряха с местния специалитет — пържена гарупа, грах и ориз.

Макар и да не бе попаднал в туристическия справочник „Мишелин“, „Травълърс рест“ предлагаше вкусна храна за гладните — жилавия и съсухрен собственик, бахамецът Клиофас Мос, сам ловеше и приготовляваше рибата в един очукан тиган, на огън от дърва. Той бе настанил Силия и Андрю на маса с изглед към морето, на която гореше свещ, затъкната в бирена бутилка. Точно пред тях, току пред очите им, между перестите облаци надзърташе голяма, почти пълна луна.

— Сигурно в Ню Джързи е студено и вали дъжд-предположи Силия.

— Скоро пак ще бъдем там. Сега ми разкажи още нещо за твоята дейност в търговията с лекарства — помоли Андрю.

Първото й назначение като търговски пътник било в Небраска, обясни Силия, където дотогава „Фелдинг-Рот“ нямала свой представител.

— От една страна, бе добре за мен. Ясно съзнавах в какво положение съм, понеже започвах от нула. Не бе създадена никаква организация, липсваше елементарна информация, нямаше кой да ме упъти при кого и къде да отида.

— Дали твоят приятел Сам не го е направил нарочно-нещо като първо изпитание?

— Може би. Не съм го питала.

Вместо да си задава разни въпроси, Силия се захванала за работа. Наела си малък апартамент в Омаха и от тази своя изходна база обикаляла из целия щат, град по град. Навсякъде откъсвала от телефонните указатели жълтите страници на раздела „лекари“, после разнасяла данните на картони и започвала да се обажда. От общо хиляда и петстотин лекари в нейния район, тя избрала телефоните на двеста, които според нея издавали най-много рецепти.

— Не се ли чувстваше самотна толкова далеч от родния дом? — запита Андрю.

— Бях много заета и нямах никакво време да мисля за това.

Още отначало й станало ясно, че влизането при лекар с много трудна задача.

Висях с часове в чакалнята. Когато най-сетне влизах в кабинета, лекарят ми отделяше само пет минути — не повече. В края на краищата един доктор в Норт Плат ме изхвърли от кабинета си, но всъщност ми направи добро.

— Как така?

Силия опита от пържената гарупа.

— Потънала е в мазнина! Не е за мен, но се изкушавам, понеже е много вкусна.

Тя остави вилицата, облегна се назад и заразказва.

— Той беше интернист като теб, Андрю. Около четиридесетгодишен. Мисля, че бе имал тежък ден. Прекъсна ме още в началото и не ми даде да си кажа „урока“. — „Млада госпожице, понеже се опитвате да водите професионален разговор с мен, разрешете да ви кажа и аз нещо: учил съм медицина четири години и после още пет съм бил стажант-ординатор. Зад гърба си имам десет години лекарска практика и макар че не съм научил всичко за медицината, знам далеч повече от вас. А вие, още млада и зелена, се опитвате да ми обяснявате нещо, което бих могъл да прочета за двайсет секунди по рекламните страници на всяко медицинско списание. Хайде, напуснете кабинета ми!“

Андрю се намръщи:

— Грубиян!

— Всъщност той ми направи добро, въпреки че на излизане от кабинета му се чувствах като парцал. Защото беше прав.

— „Фелдинг-Рот“ не се ли погрижи за твоята подготовка? — запита доктор Джордан.

— Е, да, но недостатъчно и незадълбочено, предимно учебни игри по търговия. Малко ми помогна и това, че бях завършила фармация, но просто не бях подготвена да разговарям със заетите висококвалифицирани лекари.

— Щом го споменаваш, нека ти кажа, че някои лекари точно заради това отказват да приемат търговски пътници на лекарствени фирми. Освен че си принуден да слушаш едни и същи неща като от изтъркана грамофонна плоча, често може да те подведат с невярна информация с опасни последици. Някои от тях са готови да свалят звезди от небето, даже да заблудят човек, само и само да те накарат да предписваш тяхната стока.

— Андрю, скъпи, искам да ми помогнеш в това отношение. По-късно ще ти обясня как.

— Разбира се, стига да мога. Е, и какво стана след случката в Норт Плат?

— Разбрах две неща. Първо, да престана да мисля за търговия и в никакъв случай да не пробутвам лекарства само заради печалбата. Второ, макар лекарите да знаят повече от мен, да им представям неизвестни за тях специфични свойства на препарата, които биха могли да им бъдат от полза. Само тъй бих могла да им помогна. Убедих се, че лекарите знаят много за болестите, но недостатъчно за лекарствата.

— Вярно — съгласи се Андрю. — В медицинските факултети лекарствените средства не се изучават подробно. А после в практиката е много трудно да се следи напредъка на медицинската наука, да не говорим за фармацевтиката. Затова понякога препаратите се предписват наслука.

— И още нещо — добави Силия. — Убедих се, че винаги трябва да казвам на лекарите самата истина, нито да преувеличавам, нито да премълчавам. А питат ли ме за препарат на конкурентна фирма, който е по-добър от нашия, непременно да потвърдя, че е така.

— Как успя да постигнеш тази голяма промяна?

— Ами доста месеци спях само по четири часа на денонощие.

Тя разказа как вечерите след нормалния работен ден, а също и почивните дни, посвещавала на четене на разни лекарствени наръчници. Изучавала ги до най-малки подробности, водела си записки, стремяла се да запомня най-важните неща. Когато не намирала убедителен отговор на някои въпроси, търсела допълнителна информация от библиотеките. Ходила и до централата на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи. Там не оставяла на мира колегите си от изследователската дирекция, за да научи нещо повече от онова, което й предлагали наръчниците, да разбере какви нови препарати разработват и кога ще ги пуснат на пазара. Деловите й разговори с лекарите вече преминавали по-добре. Някои от тях се интересували от по-специална информация и Силия с готовност им я набавяла. Резултатите не закъснели. Поръчките от нейния район за препарати на „Фелдинг-Рот“ се увеличили.

Андрю изпадна във възторг:

— Силия, ти си изключителна! Неповторима!

Тя се засмя:

— Ласкаеш ме, но това ми харесва! За малко повече от година нашата фирма утрои продажбите си в Небраска.

— Тогава те изтеглиха в централата, нали?

— Да. Дадоха Небраска на един новоназначен колега, а на мен — по-отговорен район в Ню Джързи.

— Представяш ли си, ако бяха те изпратили на друго място, да кажем в Илиноис или Калифорния? Нямаше никога да се срещнем! — пошегува се Андрю.

— Не, пътищата ни пак щяха да се пресекат — възрази уверено тя. — Ние сме предопределени един за друг. Бракът е съдба.

— Както и бесилото — довърши фразата Андрю.

Двамата се разсмяха.

— Представи си! Скучният лекар, забил нос в медицинските книги, можел да цитира Джон Хейуд! — изненада се Силия.

— Същият Хейуд, който в шестнадесети век е пял и свирил на Хенри VIII — с не по-малко удоволствие допълни той.

Те станаха от масата. Стопанинът, наведен над бумтящата печка извърна глава към гостите си:

— Това добра риба, млади младоженци? — запита той. — Сичкото наред?

— Всичко е съвсем наред — потвърди Силия. — И рибата, и меденият месец.

Андрю усмихнат добави:

— Тук на малкия остров не може да има никакви тайни.

Той плати с десетшилингова бахамска банкнота цялата вечеря — скромна сума в сравнение с доларовата равностойност — и махна с ръка, че се отказва от рестото.

Като излязоха, навън бе станало по-хладно и по-свежо от морския бриз. Щастливи, те се прегърнаха и тръгнаха обратно по тихия, криволичещ път.

 

 

Беше последният ден от почивката им на острова.

Времето се развали в тон с тъжното настроение на раздялата. Още от сутринта беше облачно и преваляваше дъжд. Силен вятър правеше зайчета в морето и вдигаше големи вълни, които се разбиваха с трясък.

Андрю и Силия трябваше да отпътуват със самолет на Бахамските авиолинии от Рок Саунд, да направят връзка с полет на „Пан Американ“ в Насау и същата нощ да пристигнат в Ню Йорк. На другия ден щяха да бъдат в Мористаун. Докато намерят къща, щяха да живеят в апартамента на Андрю на „Саут стрийт“. Преди сватбата Силия живееше под наем в Бунтон, но вече се бе преместила при Андрю, оставяйки част от багажа си на гардероб.

Тя подреждаше куфарите в младоженското бунгало, което щяха да напуснат след по-малко от час, и беше пръснала дрехите си върху двойното легло.

— Толкова хубаво беше тук. А това е само началото-провикна се Силия към Андрю, който се бръснеше в банята.

Той се обади през отворената врата:

— Блестящо начало! Все пак решил съм да се връщам на работа.

— Знаеш ли, Андрю, струва ми се, че ти и аз ще загинем без работа. Това е наша обща черта — и двамата сме амбициозни. Такива ще си останем!

— Ъ-хъ — потвърди той, докато изтриваше лицето си с кърпата, застанал гол на вратата на банята. — Въпреки че няма нищо страшно, ако понякога спираме за малко. Стига да има сериозна причина.

Тя искаше да запита: „Имаме ли време“, но Андрю вече я целуваше, а след миг промърмори в ухото й:

— Моля те, прибери дрехите от леглото.

Без да се отделя от него, тя протегна ръка назад и започна да хвърля дрехите на пода.

— Така е по-добре — каза той, когато бяха вече легнали. — Леглата нали са за това?

— Да не закъснеем за самолета?

— Голяма работа!

След малко с притворени от удоволствие очи тя потвърди:

— Прав си. Голяма работа!

После с нежен и щастлив глас прошепна:

— Как да не е голяма… — и миг по-късно. — О, Андрю, колко много те обичам!