Артър Хейли
Опасно лекарство (55)

15

— Що за човек е госпожа Джордан? — запита Ивон.

Мартин се позамисли, преди да отговори.

— Привлекателна. Силен характер. Интелигентна. Изключително добра в работата си. Пряма и честна, с открити и ясни отношения към хората.

— Вече се притеснявам от срещата си с нея.

Той се засмя:

— Излишно се безпокоиш. Сигурен съм, че ще си допаднете.

Беше петък вечер през юли. Двамата разговаряха в дома на Мартин в Харлоу, където Ивон се бе пренесла преди една година. Тя реши, че плащането на наем за гарсониерата й е съвсем излишен разход.

Из цялата дневна бяха пръснати книги и записки — Ивон се готвеше за изпити, до които оставаха още шест месеца. От една година и половина по настояване на Мартин се бе нагърбила с тази тежка задача. Двамата се надяваха, че тя ще успее да влезе във ветеринарния факултет.

Подготовката й вървеше добре. Беше се заела с голямо желание и сега преживяваше най-щастливите си дни. Радостта й бе завладяла цялата къща, а и Мартин се радваше заедно с нея. През деня Ивон продължаваше да работи в изследователския институт на „Фелдинг-Рот“, а понякога вечер и винаги в съботите и неделите вземаше частни уроци. Верен на обещанието си, Мартин й помагаше и допълваше нейните теоретични занимания със своя практически опит.

Напредъкът на работата в института бе друг повод за радост. След опустошителното нападение на „Спасение животните“, натрупването на нови данни вървеше много по-бързо от очакванията. Всичко бе изцяло възстановено, а освен това работата по пептид 7 бе стигнала до готовност за директорски преглед.

С такава цел следващата сряда в Харлоу щяха да пристигнат Силия и още няколко души от Ню Джързи.

За момента обаче това беше на заден план. Мартин от няколко минути четеше със сбърчени вежди един учебник — Принципи на органичната химия от Мърей.

— Преработен е в сравнение с този, по който четох за моята дисертация. Някои от новите допълнения са излишни. Учиш го, но после няма да ти потрябва.

— За ония систематични наименования на химическите съединения ли говориш? — полюбопитства Ивон.

— За тях, разбира се.

Женевската система на химическите съединения бе съставена от Международния съюз за теоретична и приложна химия, известен под съкращението IUPAC, произнасяно ЮПАК. Целта беше наименованието на всяко химическо съединение да отразява неговата структура. Тъй изооктанът се превърна в 2,2,4-триметилпентан, винената киселина — обикновеният оцет — в етанова киселина, а глицеринът в пропан–1,1,3-триол. За съжаление химиците рядко използваха наименованията на ЮПАК, макар че изпитните комисии изискваха от студентите да ги знаят. Ивон учеше новите наименования заради изпита, а старите — за бъдещата си работа в лабораторията.

— Не използваш ли наименованията на ЮПАК в лабораторията? — запита Ивон.

— Много рядко. Нито можем да ги запомним, нито са пригодени за практическа работа. Няма значение, сега ще те изпитам за старите и за новите.

— Хайде!

Той прочете наименованията на двайсет химически съединения. За едни избираше старите, а за други — новите. Всеки път Ивон казваше успоредния равнозначен термин без грешка.

Мартин поклати глава и затвори книгата.

— Продължавам да се учудвам на паметта ти. И на мен ми се иска да имам такава.

— Заради моята памет ли не ми даваш да вземам пептид 7?

— Отчасти. Не искам да се подлагаш на рискове.

Преди месец той бе окачил обява в института: Търсят се доброволци.

Текстът съдържаше молба до служители, които биха желали да им се инжектира пептид 7 за първата серия Изпитания върху здрави хора, да напишат имената си. Целите и възможните рискове бяха обяснени много подробно. Преди да окачи съобщението, Мартин се записа пръв.

Веднага след него се записа Рао Састри. След няколко дни имаше още четиринайсет имена. Между тях фигурираше и Ивон.

От този списък директорът на института избра общо десет доброволци без нея. Над другия ден тя го запита защо не я включва.

— Може би по-късно. Засега не — отклони я той.

Целта на тези първи изпитания върху хора бе не да се установи положителното действие на пептид 7, а да се изясни има ли вредни странични явления. В един телефонен разговор Мартин обясни на Силия:

— В Англия можем да правим подобни изпитания по наше усмотрение, за разлика от САЩ, където се изисква одобрение от УХЛ.

Двайсетдневното наблюдение на доброволците, които продължаваха да получават ежедневни дози от пептид 7, не отчиташе никакви видими неблагоприятни явления. Мартин беше много доволен, макар че предстояха още изпитания върху хора.

Ивон въздъхна:

— Мечтая да почнат да ми инжектират пептид 7. Той е единствената ми надежда да се избавя от излишните килограми. А, знаеш ли, взела съм пушена херинга за утре.

— Ти си моят ангел! — възкликна Мартин, сияещ от удоволствие.

Пушената херинга бе любимото му ястие, особено в края на седмицата, когато разполагаше с достатъчно време, за да може да й се наслади.

— Утре отивам да видя мама — угрижен каза Мартин. — Татко днес ме предупреди, че според лекарите не й остават много дни.

При нея болестта на Алцхаймер се развиваше бавно, но безмилостно. Преди няколко месеца Мартин я бе преместил в един дом за болни, където душата й безпаметна се носеше на вълните на времето към бездната на смъртта. Баща му продължаваше да живее в малкия, но приятен апартамент, който Мартин бе наел за родителите си скоро след като го назначиха във „Фелдинг-Рот“

— Много ми е жал за нея — каза Ивон и съчувствено докосна ръката му. — И аз искам да дойда, ако не те дразни това, че ще уча в колата.

Решиха да тръгнат веднага след закуска. Той трябваше пътьом да се отбие в кабинета си.

 

 

На другата сутрин в института Мартин прегледа пощата, изчете един листинг, излязъл от компютъра предния ден, и отиде при Ивон, която се мотаеше във вивариума.

Бе спряла пред един кафез с няколко плъха и тъкмо възкликваше:

— Ах, похотлив стар дявол!

Мартин се засмя и запита:

— За кого става дума?

Тя се обърна и посочи кафеза:

— Тази тайфа са най-похотливите животинки, които съм виждала през живота си. Напоследък просто не могат да се наситят едни на други. Предпочитат секса пред яденето.

Плъхът, за който се отнасяше възклицанието на Ивон, продължаваше да се чифтосва с една охотно отдаваща му се женска, а в съседния кафез друга двойка плъхове се забавляваше по същия начин.

Директорът на института погледна картоните с написани на машина данни, закачени на всеки кафез. Двете групи плъхове получаваха най-новата, пречистена серия на пептид 7.

— Казваш, че напоследък са станали похотливи? Какво имаш предвид?

Ивон се поколеба, после изведнъж погледна Мартин:

— Предполагам… откакто им се поставят инжекции.

— Това не са млади плъхове, нали?

— Ако бяха хора, сигурно вече трябваше да са пенсионери.

— Навярно е съвпадение — засмя се той. А в себе си се замисли „Дали наистина е така?“

Сякаш отгатнала мисълта му, Ивон запита:

— Какво смяташ да правиш?

— Бих те помолил в понеделник да провериш темпото, с което се размножават инжектираните с пептид 7 плъхове. Интересува ме дали е на средното равнище, или над него.

— Няма нужда да чакам до понеделник. Мога да ти кажа още сега — далеч над нормалното. Макар че до този момент аз не свързвах…

— Недей да свързваш! — прекъсна я рязко той. — Предположенията могат да ни заведат в крива пътека. Просто ми изпрати числените данни, с които разполагаш.

— Добре — съгласи се безропотно тя.

— После оформи две нови групи от по-стари мъжки и женски плъхове. Нека двете групи да са отделени, но мъжките и женските във всяка група да могат да се чифтосват. На едната група ще се инжектира пептид 7, а на другата — няма. Искам да изследваш с компютър поведението на двете групи по отношение на чифтосването и да съпоставиш данните.

— Компютърът не ти казва колко пъти… — изхихика Ивон.

— Предполагам, че не. Но пък ще отчита броя на ражданията.

Тя кимна, но Мартин усети, че вниманието й е другаде.

— За какво мислиш? — запита той.

— Вчера, когато купувах пушената херинга, едно нещо ми направи много странно впечатление. Нали Мики Йейтс е един от твоите доброволци?

— Да.

Йейтс, един от лаборантите, бе най-възрастният доброволец за изпитанията на пептид 7. След станалия преди няколко години инцидент с гилотинирания плъх при посещението на Силия, той бе решил да промени поведението си и да помага на Мартин. Последният му принос бе доброволното участие в програмата за изпитанията на пептид 7 върху хора.

— На пазара срещнах жена му. Тя ми каза, че било много хубаво, дето службата на Мики го подмладява.

— Какво имаше предвид?

— И аз това я питах. Лицето й поруменя и тя ми се довери, че напоследък Мики се чувствал тъй „жизнен и енергичен“ — това бяха нейните думи, просто не й давал мира в леглото.

— Имаше предвид съвсем наскоро ли?

— Да, сигурна съм.

— Преди той не се ли е сещал за подобно нещо?

— Според нея — никак.

— Чудя се защо ти е разказвала тия работи.

— Ти не познаваш добре жените — усмихна се Ивон.

Мартин се позамисли и предложи:

— Хайде да се качваме в колата. Ще разговаряме на път за Кеймбридж.

 

 

Отначало слушаха новините по радиото — главно политически. Преди два месеца за пръв път в историята на Великобритания бе избрана жена за министър-председател. Маргарет Тачър и нейното правителство станаха източник на нови инициативи, които още от Втората световна война липсваха в живота на тази нация.

След осведомителния бюлетин Мартин изключи радиото и се върна на непосредствените си проблеми.

— Безпокоя се по повод на нашия сутрешен разговор. Не искам да се вдига много шум по този въпрос. Да не кажеш на някого за чифтосването на плъховете. И не споделяй за новото изследване. Макар че идеята не ми се нрави, налага се да действаме по следния начин — ще пазиш резултатите под ключ, докато ми ги предадеш. И повече никакви приказки за Мики Йейтс и жена му.

— Ще го направя, но не ми е ясно защо се безпокоиш?

— Защото разработихме, надявам се, ценно лекарство, което ще бъде важно средство в борбата против тежки заболявания. Но ако се разчуе, че е нещо като афродизиак, и освен това помага за отслабване — което в края на краищата може да се окаже добро или не дотам добро, е възможно да се случи най-лошото — да се дискредитира всичко, което сме направили, да излезе, че сме преоткрили змийската мас.

— Струва ми се разбирам и след тези обяснения повече няма да си отворя устата. Но ще бъде трудно да спрем другите да говорят.

— Точно от това се боя — мрачно отговори Мартин.

 

 

Те пристигнаха в Кеймбридж към единайсет часа. Мартин спря колата пред пансиона за болни, където бе постъпила майка му. Тя лежеше — така прекарваше по-голямата част от времето, а когато се налагаше да стане, я вдигаха. Не си спомняше нищо, дори най-обикновени неща, и както от доста години вече, не проблесна дори светлинка в очите й, когато при нея отиде Мартин.

Изправен пред нея заедно с Ивон, той разбираше, че старицата явно вехне от ден на ден. Тялото й бе съвсем слабо, лицето — изпито, косата — оредяла. Даже в ранните години на нейния залез, когато Силия бе посетила старата им къща в Кайт, все още имаше следи от хубостта й на младини. Сега обаче те бяха изчезнали напълно.

Сякаш болестта на Алцхаймер, която бе съсипала нейния мозък, сломяваше постепенно и тялото й.

— Мечтата ми е да открия нещо, което да предпази хората изцяло или поне частично от този бич. Естествено, ще минат години, докато разберем дали сме успели с нашия проект. И понеже главната ни цел е намиране лекарство против стареенето, не искам нищо друго да обезценява нашето откритие.

— Разбирам те напълно. Особено сега — потвърди Ивон.

Преди, когато Мартин я водеше да види майка му, Ивон я улавяше за ръцете и сядаше край нея, без да продума. Макар да не можеше да каже със сигурност, на него му се струваше, че в такива моменти старата жена чувстваше някаква утеха. Сега Ивон направи същото, но сякаш тази нищожна тръпка на мимолетно общуване този път не се появи.

 

 

После отидоха да видят стария Пийт-Смит. Жилището му се намираше на северозапад от града, недалеч от Гъртън колидж. Завариха бащата на Мартин в малкото дворче зад къщата. Около него бяха пръснати сечива, а той се опитваше да дяла с длето и чук малко парче мрамор.

— Предполагам знаеш, че баща ми е каменоделец-каза Мартин на Ивон.

— Да, но не знаех, че още поддържате занаята си, господин Пийт-Смит.

— Ами, хич не го поддържам — възрази старецът. — Дяволските ми пръсти вече не слушат. А рекох все пак да направя надгробен камък на майка ти, сине. Май единственото нещо, което мога да сторя за нея — и поглеждайки Мартин, изпитателно добави: Нали няма значение, дето още не е умряла?

Мартин обгърна с ръка баща си през раменете:

— Няма, тате, няма. А ти имаш ли нужда от нещо?

— Ще ми трябва един по-голям къс мрамор. Макар да е скъпичко.

— Не се притеснявай. Поръчай, каквото искаш и им кажи да изпратят сметката на мен.

Когато Мартин се обърна към Ивон, по лицето й имаше сълзи.