Артър Хейли
Опасно лекарство (15)

1

Включването в листата на бързо издигащите се ръководители във „Фелдинг-Рот“ по нищо не се различаваше от практиката в другите компании. Да ви избират като кандидат за старши ръководния състав, означаваше да ви бъдат предоставени по-добри възможности за изучаване на бизнеса и за доказване на личните качества. Разбира се, не всеки в листата успяваше да се издигне. Има и други кандидати. Конкуренцията е ожесточена. Освен това всяко име може да бъде задраскано по всяко време.

Силия съзнаваше всичко това. Тя също така знаеше, че е жена, и следователно е преодоляла едно допълнително препятствие, което не съществува за мъжете. Необходимостта да се справя с двойно повече мъчнотии, й вдъхваше още по-голяма сила.

Същевременно съжаляваше, че шестдесетте години на нашия век се очертаваха като безплоден, лишен от новаторски постижения период в търговията с лекарствени средства.

— И в миналото се е случвало — каза Сам Хоторн, когато Силия сподели тази мисъл. — Спомни си, през последните двадесет години бяхме свидетели на препарати-чудеса: антибиотиците, нови лекарства за сърцето, противозачатъчните хапчета, успокоителните средства и други. Сега сме в затишие пред следващата голяма вълна от научни открития.

— Колко ще трае затишието?

Сам замислено прокара длан по оплешивялото си чело.

— Кой знае? Може би две години, или пък десет. Междувременно нашият лотромицин върви много добре и разработваме усъвършенствани серии на вече утвърдили се препарати.

Тя запита рязко:

— Това не е ли по системата „и ние го правим“? Да копираме сполучливи лекарства на наши конкуренти? Игра на молекулярна „рулетка“ — променяме състава на медикамента само колкото да не ни дадат под съд, че сме откраднали патента на друга фирма?

Сам сви рамене:

— Може и така да се каже, ако предпочиташ да се изразяваш с езика на критиката.

— Щом говорим за критиката, не е ли вярно, че тя ни обвинява в губене на изследователска енергия за препарати от рода „и ние го правим“, енергия, която трябва да насочим към по-резултатни, по-полезни проекти?

— Време е да разбереш, Силия, че нас ни критикуват за всичко — в гласа на Сам се долавяше сърдита нотка. — Особено хората, които не знаят или не искат да разберат, че препаратите от рода „и ние го правим“ поддържат дейността на компании като нашата в години, когато науката не може да блесне с открития. Такива безплодни периоди са обичайно явление. Нали знаеш, че след успешното приложение на ваксината за едра шарка на учените бяха необходими сто години, за да разберат на какво се дължи положителното й действие?

За Силия този разговор бе тягостен, но сетне разбра, че и други фармацевтични фирми страдат под сянката на застоя и не предлагат нищо ново и впечатляващо. В същото състояние се намираше цялата лекарствена индустрия, а то — макар че по онова време никой не знаеше със сигурност — щеше да продължи до седемдесетте години и да докаже, че Сам бе пророчески прав.

През по-голямата част на 1963 година Силия се утвърждаваше като директор на търговската квалификация. До ноември.

 

 

— Повиках те, за да ти съобщя, че имаш ново назначение — каза Сам на Силия. Те разговаряха в неговия облицован с дъбова ламперия кабинет. Бе един навъсен следобед в края на ноември. Тя изчака, но Сам не каза нищо повече. После въздъхна и усмихната заговори:

— Много добре знаеш, че умирам от любопитство, но искаш да те попитам и аз го правя. О’кей, Сам, каква е новата ми работа?

— Главен директор на филиала за препарати без рецепта. Ще отговаряш изцяло за „Брей & Комънуелт“. Теди Ъпшоу, който ти беше началник, сега ти става подчинен. Предполагам, че си доволна и щастлива, Силия — усмихна се той.

— О, да! Наистина съм щастлива, Сам. Благодаря ти!

Вицепрезидентът на „Фелдинг-Рот“ я погледна изпитателно:

— Май нещо смущава радостта ти?

— Не, нищо — решително поклати глава тя. — Просто… Е, аз наистина нямам представа за работата ни с лекарствени средства без рецепта.

— Ти не си изключение — отговори той. — Аз също се чувствах съвсем бос, когато трябваше да отида на работа в този сектор за няколко години. Мога да го сравня с мисия в чужбина. Или — подвоуми се той — с преминаване в друга, непозната част на града.

— По-малко престижната част ли?

— Може би.

И двамата знаеха, че „Фелдинг-Рот“, както другите големи фармацевтични компании, издига висока стена между препаратите срещу рецепта, или престижния бизнес, и лекарствените средства продавани без рецепта-дейност често разглеждана като бизнес втора категория. От двете страни на стената действаха две съвсем изолирани системи, всяка със свои администрация, научноизследователски екип и търговски персонал.

В духа на тази политика „Фелдинг-Рот“ поддържаше филиала си „Брей & Комънуелт“, отначало малка самостоятелна фирма за лекарствени средства, закупена отдавна от сегашната й компания-майка. Напоследък филиалът бе ориентиран изключително към препарати без рецепта и в хорските очи нямаше нищо общо с „Фелдинг-Рот“. Точно това искаше централното ръководство.

— В „Брей & Комънуелт“ ще обогатиш професионалния си опит — каза Сам. — Ще се научиш да работиш с лекарства против кашлица, мехлеми за хемороиди и шампоани. Препаратите без рецепта представляват твърде голям дял в стокооборота ни и осигуряват купища пари. Така че трябва да се запознаеш с този сектор на нашата търговия — как действа и защо.

Той продължи:

— И нещо друго. Може би ще трябва да прекратиш за известно време критичните преценки.

Силия запита озадачена:

— Би ли ми обяснил защо?

— Сама ще разбереш.

Тя реши да не настоява.

— Трябва да ти кажа и още нещо — продължи Сам. — Филиалът „Брей & Комънуелт“ е в застой и има нужда от нови инициативи и нови идеи. Може би идеите на една силна, изобретателна, понякога сурова жена! — усмихна се той. — Да, какво има?

Въпросът му бе отправен към секретарката, приветливо чернокожо момиче, застанало на вратата. Тя не успя да отговори веднага и Сам продължи:

— Маги, казах ти, че не искам да бъда…

— Момент! — прекъсна го Силия, която бе забелязала нещо, убегнало от очите на Сам: по бузите на Маги се стичаха сълзи. — Маги, какво се е случило?

Момичето едва успя да отговори, думите й се губеха сред хлипове и хълцане:

— Президентът… президентът Кенеди е застрелян… в Далас… всичко е свършено… по радиото.

Обзет от ужас и недоверие, Сам Хоторн светкавично включи радиото в кабинета си.

 

 

По-късно, както повечето хора от нейното поколение, Силия винаги, винаги си спомняше къде се бе намирала и какво бе правила в този страшен миг! Това бе едно разтърсващо, вцепеняващо въведение към настъпващите апокалиптични дни, време на разбити надежди и дълбоко униние. Независимо дали приближаването на обетованата земя е било мираж или реалност, хората бяха обхванати от чувството за някаква празнота, за безвъзвратна загуба на едно ново начало, изчезнало внезапно в небитието. Господствуваше усещане за нестабилност във всяко отношение, за безсмислието на другите по-дребни тревоги — а що се отнася до Силия — на личните й амбиции, на разговорите и проектите за новата й работа. Естествено вцепенението премина и животът продължи. За Силия — в „Брей & Комънуелт Инкорпорейтид“, филиал на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“, който се намираше в четириетажна сграда с фугирана тухлена зидария, на около два километра от централата. Тук след две седмици, в новия си, скромен, но удобен кабинет, тя прие Теди Ъпшоу, търговския директор на филиала, за да обсъдят проблемите, свързани с препаратите без рецепта.

Миналата седмица Силия се бе заровила в материали, свързани с новата й работа — финансови извлечения, научни доклади, кадрови досиета. Тя четеше и се убеждаваше, че Сам Хоторн е прав. Филиалът бездействаше поради недобро ръководство и наистина се нуждаеше от нови инициативи и идеи.

Тя започна разговора с Теди Ъпшоу настъпателно:

— Теди, искам да те питам честно и открито: засегнат ли си от това, че аз се намирам тук, а ти трябва да ми докладваш? Има ли значение, че ролите ни са сменени?

Слабичкият търговски директор се изненада:

— Дали има значение? Господи, Силия, не знаеш колко съм щастлив! Този филиал имаше нужда точно от човек като теб. Когато разбрах, че те местят тук, щях да извикам „ура“. Питай жена ми! Вечерта, след като научих новината, пихме за твое здраве. — Теди подчертаваше казаното с енергично тръскане на главата. — А пък що се отнася до това дали съм засегнат, не, мила моя, аз съм само един търговец — страхотно добър, но това е единственото, което ще бъда до края на живота си. Ти обаче имаш ум, който ще ми даде нещо добро, нещо много по-добро от това, което имаме, с което да търгувам.

Думите му развълнуваха Силия.

— Благодаря, Теди, ти също ми допадаш. Мисля, че двамата можем да работим много добре.

— Страхотно вярно!

— Работил си и в двата сектора на нашия бизнес-лекарствени средства с и без рецепта. Кажи ми каква е според теб разликата?

— Твърде съществена. В препаратите без рецепта има повечко сензационен шум. — Теди погледна към натрупаните в кабинета материали. — Предполагам, че си го разбрала от финансовите анализи.

— Няма значение, искам да чуя твоето мнение.

Той я погледна изпитателно:

— Откровено? Без задръжки?

Силия кимна.

— Точно така.

— Добре. Да погледнем на нещата от този ъгъл. И двамата знаем, че преди да бъде пуснато на пазара, за едно лекарство с рецепта са необходими изследвания, струващи милиони долари и изискващи време — пет, шест години. А препаратът без рецепта е готов за шест месеца, даже по-скоро — само да се определи химическият състав, а да се пресметне стойността му е дреболия. После големите пари отиват за опаковката, рекламата и продажбата.

— Теди, ти умееш да схващаш същността на нещата-отбеляза Силия.

Той сви рамене:

— Никога не си правя илюзии. Препаратите ни не са дело на Луи Пастьор.

— И все пак в цялата ни търговия продажбата на тези препарати напредва със шеметна скорост.

— Същинска ракета! Защото това е желанието на негово величество американския потребител. Всеки, щом почувства малко неразположение, най-често съвсем банално оплакване, което минава от само себе си, иска да се лекува сам. Всеки обича да се прави на доктор. И точно тук започва нашата роля. Е, ако ракетата, тъй или иначе, лети, защо „Фелдинг-Рот“, ти, аз, да не я хванем за опашката, за да ни изтегли по-нагоре?

Той спря, поразмисли и продължи:

— Бедата точно сега е, че не сме й стиснали здраво опашката, не извличаме онова, което ни предлагат възможностите на пазара.

— За възможностите на пазара съм съгласна и вярвам, че ще ги използваме, както трябва — каза Силия. — А самите препарати без рецепта имат малко повече стойност, отколкото ти мислиш.

Теди вдигна ръце, сякаш отговорът не бе от значение:

— Малко да, но не повече. Има няколко добри неща, например аспиринът. Останалите вършат работа, колкото да помогнат на човек да се почувства добре, дори само по пътя на самовнушението.

Тя настояваше:

— Нима действието на някои от препаратите против обикновена настинка, например, не надхвърля рамките на внушението?

— Никак! — категорично поклати глава Теди Ъпшоу. — Питай някой добър лекар. Питай Андрю. Ако теб или мен ни налегне настинка, какво трябва да правим като хора от занаята, тъй да се каже? Аз ще ти обясня! Отиваш в къщи, опъваш крака нависоко и си почиваш, пиеш много течности, вземаш някое и друго хапче аспирин. Ето това е всичко необходимо, което трябва да направиш, докато науката намери цяр за настинката. Според скромните ми знания много вода има да изтече дотогава.

Силия се засмя, макар че темата бе сериозна.

— Никога ли не вземаш лекарства против настинка?

— Никога. Въпреки че за наш късмет народът взема. Всяка година безброй наивници харчат половин милиард долара и купуват лекарства за настинка, които изобщо не помагат. Ние с теб, Силия, няма да откажем да им продаваме желаните от тях препарати, а най-хубавото нещо е, че това никак няма да им навреди — в гласа му трепна предпазлива нотка. — Нали разбираш, че тъй никога няма да говоря с външен човек. Откровен съм, защото ти ме питаш, насаме сме и си имаме доверие.

— Ценя искреността ти Теди, но не се ли смущаваш понякога, че търгуваш с препарати, от които няма реална полза?

— Отговорът е „не“ по две причини — Теди ги отмяташе на пръсти. — Първо, работата ми не е да правя оценки. Приемам света такъв, какъвто е, а не какъвто някои мечтатели мислят, че трябва да бъде. Второ, все някой трябва да продава такава продукция, а защо пък да не бъде Теди Ъпшоу? — Той я погледна изпитателно. — Май че това те тревожи?

— Да, понякога — призна тя.

— Шефовете казаха ли за колко време те изпращат в „Брей & Комънуелт“?

— Нищо не споменаха. Предполагам, че може да бъде завинаги.

— Ами, няма да те оставят тук дълго — уверено възрази той. — Вероятно ще работиш на тая длъжност една година и ще те преместят. И така, дръж се, душко! В края на краищата няма да е напразно!

— Благодаря, Теди. Приемам съвета ти, въпреки че имам намерение не само да се държа, но и да свърша доста работа.

 

 

Независимо от служебните си задължения, Силия като съпруга и майка бе решила в никакъв случай да не пренебрегва семейството си и преди всичко да поддържа близостта си с петгодишната Лайза и навършилия три години Брус. Всеки ден преди вечеря тя прекарваше по два часа с децата — график, който ревностно спазваше, колкото и важни да бяха служебните материали, донесени за проучване в къщи.

Вечерта след разговора си с Теди, Силия реши да чете на Лайза и на Брус, ако кротува и не пречи, започнатата преди няколко дни „Алиса в страната на чудесата“.

Брус бе необичайно послушен, изглеждаше изморен и като че ли имаше хрема и главоболие. Лайза, както винаги, бе цялата в слух, сякаш виждаше как високата Алиса се е спряла пред малка вратичка, понеже не може да влезе през нея в чудесната градина и очакваше тя да намери… „книга с правила как да се свиват хората като далекогледи. Тоя път намери на нея малко шише. («Уверена съм, че го нямаше по-рано» — каза Алиса.) Около гърлото на шишето висеше надпис; напечатани бяха хубаво, с големи букви, думите: изпий ме^[1].

Силия остави книгата, взе една салфетка, избърса нослето на Брус и продължи:

«Лесно беше да се каже „Изпий ме“!». Но тъкмо това умната малка Алиса не би могла да направи тъй бърже.

— Не, най-първо ще погледна — си каза тя и потърси дали е писано отровно или не.

…И това, което никога не забравяше: ако пиеш много от шише, на което пише «отрова», току-речи е за вярване, рано или късно, да ти стане лошо.

Само че на това шише не беше написано «отрова» и Алиса се осмели да опита; много й се хареса (имаше вкус на някаква смес от черешова торта, млечник, ананас, печена пуйка, бадемов сладкиш и топъл печен хляб с масло) и тя бързо го изпи.

«Какво странно чувство! — си каза Алиса. — Сякаш се свиваш като далекоглед.»

И то наистина беше вярно. Сега тя беше само двадесет и пет сантиметра висока…“

Лайза я прекъсна:

— Мамо, тя не биваше да го пие, нали?

— В истинския живот не бива, но това е приказка-обясни Силия.

Лайза категорично настоя.

— Няма значение, тя не биваше да го пие!

Силия вече бе забелязала, че дъщеря й се оформя като силен, отстояващ мненията си характер.

— Ти си съвсем права, на татко момичето — дочу се зад тях бодрия глас на Андрю. Той бе влязъл тихо и незабелязано. — Никога не пий нищичко, за което не си сигурна, освен ако твоят доктор не ти го предпише!

Всички се разсмяха. Децата се хвърлиха в прегръдките му, а той целуна Силия.

— Точно сега предписвам по едно мартини „в-края-на-деня“ — каза Андрю и се обърна към съпругата си. — Ще ми правиш ли компания?

— Разбира се.

— Тате, Брус има настинка. Можеш ли да я изгониш? — запита Лайза.

— Не.

— Защо?

— Защото не съм настинал доктор — той я вдигна и прегърна. — Пипни ми челото! Аз съм затоплен доктор.

Лайза хихикаше.

— О, татенце!

— Много странно. Сякаш се повтаря един мой разговор днес — изненада се Силия.

Андрю остави Лайза, за да налее мартини.

— Какъв разговор?

— Ще ти кажа на вечеря.

Силия остави Алиса на лавицата до следващата вечер и се зае да приготвя децата за спане. От кухнята се носеше апетитен мирис на агнешко с къри, а в трапезарията Уини Огъст подреждаше масата за вечеря за двама. Как постигнах толкова хубав, приятен, щастлив живот? — се питаше Силия.

 

 

— Теди е абсолютно прав, че настинка не се лекува с нищо друго освен с течности, почивка и аспирин-потвърди Андрю, след като Силия му предаде разговора с Теди Ъпшоу в нейния кабинет.

Двамата се бяха навечеряли и пиеха кафе в дневната. Той продължи:

— Казвам на пациентите си, че и с лекарства, и без лекарства настинката им ще мине за една седмица.

Силия се засмя, а Андрю бутна по-навътре едно дърво, за да засили огъня в камината.

— Теди обаче греши, че тъй наречените лекарства против настинка са невинни. Много от тях са вредни, а някои дори опасни.

— Ами! „Опасни“ не е ли твърде пресилено — възрази тя.

Той настоятелно отвърна:

— Не е! Когато се опитваш да лекуваш настинка, може да влошиш други по-сериозни страдания.

После отиде до библиотеката и извади няколко книги, в които бе отбелязал някои страници с листчета.

— Тези дни чета точно това — каза той и започна да прелиства книгите.

— Повечето лекарства против настинка са миш-маш от разни съставки. Една от тях е фенилефрин — точно това, което се рекламира като деконгестивно успокоително средство за отбъбване лигавицата на носа. Обикновено фенилефринът не действа, докато се приема в малки количества, но затова пък повишава кръвното налягане — нещо, което е вредно за всеки и особено опасно за хипертонициите.

Той погледна една страница, на която си бе водил бележки:

— Обикновен чист аспирин по мнението на всички изследователи в медицината е най-доброто нещо за настинка. Но има много рекламирани и широко използвани заместители на аспирина, които съдържат фенацитин. Това химическо съединение може да увреди бъбреците и при честа продължителна употреба причинява непоправими поражения. Има хапчета с антихистаминови съставки, а това е недопустимо, защото увеличават мукуса в белите дробове. Има капки и спрей за нос, които носят повече вреда, отколкото полза — Андрю спря. — Да продължавам ли?

— Не — отговори Силия. — Ясно е.

— Накрая излиза, че при една много солидна реклама можеш да накараш хората да повярват на всичко и да купуват всичко.

— Но лекарствените средства против настинка помагат, хората твърдят, че е така! — възрази тя.

— Те само си мислят, че им помагат. Това си е чиста заблуда. Възможно е настинката да отзвучава. Възможно е да се постига психологически ефект.

Докато Андрю слагаше книгите на мястото им, Силия си спомни, че когато работеше като търговски пътник един стар лекар, ветеран в общата медицина, й бе казал:

— Когато при мен идват пациенти с оплакване от настинка, им давам плацебо — безвредни сладки хапчета. След няколко дни се връщат възхитени „тези хапчета правят чудеса, настинката ми премина“. — Старият лекар бе погледнал усмихнат под мустак към Силия, добавяйки: — Тя щеше да мине при всички случаи.

В тези думи и в поясненията на Андрю имаше много истина и това промени настроението на Силия. Чувстваше се подтисната. Новите служебни задължения й отваряха очите за неща, които й се искаше никога да не бе узнавала. Какво щеше да стане, мислеше си тя, с нейната ценностна система? Тя осъзна онова, което й беше казал навремето Сам „…може би ще трябва да прекратиш за известно време критичните си преценки“. Дали наистина щеше да се наложи подобно нещо? Ще може ли? Ще трябва ли? Потънала в размисъл, тя машинално отвори чантата, извади служебните материали и ги сложи до себе си.

Тогава в чантата си видя още нещо, което бе взела от кабинета си — мостра на хелтотерм — препарат без рецепта, детски мехлем за разтриване при настинка, пуснат от „Брей & Комънуелт“ преди около двадесет години и все още търсен от много хора. Имаше остра миризма, описана в рекламната опаковка като „облекчаваща“. Силия го бе донесла за Брус и запита Андрю:

— Да го разтрия ли с мехлема?

Той взе опаковката, прочете описанието и се засмя:

— Защо не, скъпа? Това архаично мазило няма ни най-малко да навреди на Брус. Полза няма да има, но ти ще се почувстваш по-добре. Ще бъдеш в ролята на майка, която прави нещо за доброто на сина си.

Андрю отвори опаковката и разгледа ту бич ката. Със същото весело настроение, той каза:

— Може би такова е и предназначението на хелтотерма — помага, но не на децата, а на майките им!

Силия понечи да се засмее, но изведнъж погледна учудена Андрю. В ума й се стрелнаха две неща. Първото, да, за известно време наистина щеше да прекрати с критичните преценки, несъмнено. А второто — той току-що бе подхвърлил една хубава — не, много повече от хубава — великолепна, блестяща идея.