Артър Хейли
Опасно лекарство (3)

ПРОЛОГ
1985

В първокласния салон на Боинг 747 и вече на половин час от Лондон се намираха доктор Андрю Джордан и съпругата му. Той хвана ръката й и я задържа.

— Не се тревожи — настоя доктор Джордан — нищо не би могло да се случи.

— Ще се случи нещо! — отвърна тя. — Денис Донахю ще се погрижи за това.

Андрю сбърчи вежди при споменаване името на щатския сенатор-популист.

— Защо трябваше да ми разваляш апетита тъкмо когато се канех да обядвам?

— Говоря сериозно, Андрю. Не забравяй, че имаше смъртни случаи, свързани с лекарството.

— Но ти изобщо не знаеше за тях!

— Няма никакво значение. Ако се образува наказателно дело, ще подведат под отговорност и мен. Могат даже да ме вкарат в затвора.

Той се опита да разсее обземащото ги униние.

— Още не са те вкарали, но ако успеят, обещавам да идвам всеки ден на свиждане и да ти нося торти със скрити в тях ножовки.

— Ох, Андрю!

Тя го погледна с усмивка на обич и тъга.

„Колко е хубаво, мислеше той, след двадесет и осем години семеен живот да се възхищаваш на съпругата си, излъчваща красота, интелигентност и сила.“ Не, това не бе сантиментално настроение, каза си Андрю, беше се удивлявал хиляди пъти на тези и на много други нейни качества.

— Това се казва любов! — дочу се нежен глас над главите им.

Андрю погледна нагоре. Засмяна, лъчезарна стюардеса ги гледаше с възторг как си държат ръцете.

— Любовта може да споходи и по-възрастните — каза й той с престорено безразличие.

— Наистина ли? — отвърна нежният глас закачливо. — Никога не ми се е случвало. Още шампанско?

— Да, моля.

Андрю усети, че стюардесата го гледа и без да изпада в плен на суетата, осъзна, че още изглежда добре, дори в очите на младо момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Как го бе описал миналата седмица оня лондонски коментатор във вестника? „Белокосият хубав и изискан лекар, съпруг на… и пр.“. Тогава това му се понрави, макар че не бе го споделил с никого.

Доляха шампанско в чашите и Андрю се облегна назад. Бяха му приятни специалните добавки, предлагани на пътниците в първа класа, въпреки че днес те оставаха някак на заден план. Естествено тия удоволствия се дължаха на парите на съпругата му. Като доста търсен интернист Андрю имаше съвсем приличен доход, но много се съмняваше, че ще се изхвърли чак толкова, че да пътува първа класа от Лондон до Ню Йорк. А не би могъл дори и да помисли за частния самолет, с който Силия сама или понякога с него обикаляше из Северна Америка.

„Грешка — бяха обикаляли“ — поправи се той. Не се знаеше какви промени ги очакват в следващите дни.

Парите никога не бяха имали значение в съпружеския им живот. На тази тема нямаха никакви търкания. Още в самото начало тя бе категорична: всичко, което притежават, ще е общо. И банковата им сметка бе обща. Макар че напоследък Андрю имаше далеч по-малък принос, никой от тях не си губеше времето да прави сравнителни изчисления.

Андрю потъна в размисъл. Двамата продължаваха да се държат за ръка, докато Боингът стремително бучеше на запад високо над Атлантическия океан.

— Андрю, ти си ми незаменима опора — каза тя. — Винаги си до мен. И винаги си силен.

— Не говори смешни неща. Винаги съм считал теб за силната — възрази той.

— Има разни видове сила. На мен ми е необходима твоята.

Започна обичайното раздвижване на стюардесите преди сервирането на храната. Върху отворените сгъваеми масички се появяваха бели покривчици и сребърни прибори.

След малко госпожа Джордан каза:

— Аз ще се боря, каквото и да става!

— Нима не си се борила винаги?

Както обикновено тя обмисляше много внимателно.

— През следващите дни ще ангажирам адвокат. Трябва да е солиден, но сдържан. Прекалената показност няма да е от полза.

— Сега вече си отново ти! — стисна ръката й той.

Тя се обърна усмихната към него:

— Ще седиш ли до мен в съда?

— Всеки ден. Докато всичко приключи, пациентите ми могат да се погрижат самички за себе си.

— Ти никога няма да допуснеш подобно нещо, но ми се иска да си до мен.

— Има и други лекари на тоя свят. Ще подготвя всичко, както му е ред.

— Навярно с добър адвокат можем да направим чудеса — сподели тя.

Андрю гребна с ножа си от порцията хайвер, която току-що му поднесоха. Колкото и сложни да бяха проблемите, това удоволствие не биваше да се отминава.

— Защо не? — потвърди той, докато мажеше хайвер на препечената филийка хляб. — Ние двамата започнахме с чудо. После ти извърши и други чудеса. Никак не изключвам още едно! Този път само за теб.

— Наистина би било чудо!

— Ще бъде — мило я поправи той.

— Андрю затвори очи. От шампанското и от височината му се приспа. В унес той си спомни за първото чудо.

Бе много отдавна.