Артър Хейли
Опасно лекарство (36)

11

За голяма изненада на Силия, никъде в централата на „Фелдинг-Рот“ не можа да се намери копие от стенограмата на съдебния процес за монтаина в Австралия. А правният отдел на компанията не откри нито един екземпляр в Съединените щати. Имаше много информации, съставени върху стенограмата, но искаше да прочете пълния текст от край до край. Явно Мод Стейвли разполагаше с копие, но Силия не искаше да се обръща към „Граждани за безопасно лечение“ и разпореди на правния отдел да помоли партнираща юридическа фирма да им изпрати един комплект от протоколите с въздушна поща.

Междувременно предстоеше да се вършат много други неща. Програмата за пускане монтаина на пазара бе в трескава подготовка, понеже наближаваше крайният срок — февруари. Силия с помощта на заместника си Бил Инграм вече бе изразходвала за нея няколко милиона долара. За идните месеци имаше на разположение още средства.

Грижливо разработени реклами — скъпи цветни диплянки от четири страници — се появяваха в най-различни медицински списания, а на лекарите и аптекарите в цялата страна сеизпращаше по пощата лавина от рекламни материали. Между тях имаше една касета със запис от едната страна на чудесната Wiegenlied^[1] от Брамс, а на другата — клинично описание на монтаина. Успоредно с рекламната дейност в печата и по пощата търговските пътници оставяха на писалищата на лекарите хиляди опаковки монтаин като мостри, заедно с дребни спортни принадлежности за голф и маркери, на които беше напечатано „монтаин“.

На всички равнища в компанията, както при пускането на всеки нов препарат, цареше смесица от шеги, нервно напрежение и надежди.

Новините от изследователския институт в Харлоу също будеха оптимизъм, дори в по-голям мащаб. Там като че ли научният екип на Мартин Пийт-Смит бе успял да превъзмогне бариерата, която им бе пречила толкова време. Нямаше подробности — отчетът на Мартин бе кратък и само в общи линии, но личеше, че са надвили трудността, за която преди осемнайсет месеца доктор Рао Састри спомена в разговора със Силия: „Не разполагаме с методи за по-нататъшни изследвания. Може би след десет години…“

Силия много се зарадва, че в това отношение Састри бе сбъркал, а Мартин излезе прав.

От едно писмо на Найджъл Бентли, административния директор, се разбра, че техническото им постижение се отнася до прочистване на полипептидна мозъчна смес, получена от плъхове и тестове на плъхове в лабиринт, потвърдили положителното действие на сместа за подобряване паметта на по-старите от тях. Експериментите продължаваха.

Макар че не се знаеше още колко години щяха да минат, докато се получи препарат за подобряване на човешката памет, тази възможност несъмнено бе станала много по-реална.

Новината дойде тъкмо навреме, за да предотврати поредния опит на някои членове на дирекционния съвет да наложат решение за закриване на института в Харлоу, позовавайки се отново на големите разходи и на липсата на резултати. Практическият, макар и неголям напредък, отклони поне временно заплахата, надвиснала над института и проекта за умствено стареене.

Това бе още една причина Силия с радост да си спомни, че преди година и половина бе предложила институтът в Харлоу да не се закрива.

В средата на декември стенографските протоколи на процеса в Австралия бяха вече на бюрото на Силия във вид на един обемист том от няколкостотин страници. По това време работата бе така напрегната, че тя отложи четенето му за по-късно. Такава възможност не се откри до началото на януари, а тогава настъпи съвсем неочаквано едно събитие, заради което стенограмата вероятно щеше да чака реда си още доста време.

Новоизбраният, но още невстъпил в длъжност президент Картър бе изненадал света с осигуряването на мандата си за Белия дом през следващите четири години. Авангардът на новата администрация трескаво набираше кандидати за многобройните държавни постове, които скоро щяха да бъдат освободени от републиканците. Между кандидатите бе и Зейвиър Ривкин, вицепрезидент на „Фелдинг-Рот“ по търговията.

Зейв Ривкин, дългогодишен демократ, а отскоро и горещ привърженик на Картър, бе вложил лични усилия и пари в предизборната кампания. Освен това се познаваше лично с новия президент, тъй като бяха служили заедно във военноморския флот. Плод на всичко това бе и отплатата — предложение за поста заместник-министър на търговията.

Отначало във „Фелдинг-Рот“ вестта за предложението се пазеше в тайна, както и желанието на Зейв да го приеме. Знаеха Сам Хоторн и няколко души от дирекционния съвет, които също така имаха положително отношение. Те чувстваха, че не би било зле компанията да има един свой човек в търговското ведомство на официален Вашингтон. На Ривкин без много шум бе уредена предварително една щедра пенсия и той трябваше да напусне след 20 януари, когато президентът щеше да встъпи в длъжност.

През втората седмица на януари Сам извика Силия и й каза за Ривкин. След ден-два тази новина щеше да се разчуе из цялата компания.

— Съвсем откровено, никой, включително и аз, не очаквахме, че това ще стане тъй скоро, но щом Зейв напусне, ти ще заемеш мястото му като вицепрезидент по търговията. Обсъдих идеята със същите членове на съвета, които одобриха преместването на Зейв. Всички добре разбираме, че промяната става в доста неудобен момент, когато монтаинът е… — той спря. — Какво има?

— Нищо особено — отвърна Силия и понеже стояха прави в кабинета му, запита: — Може ли да седна?

— Моля ти се, седни, разбира се — посочи й той креслото.

— И ми дай една минутка да се опомня — изведнъж сякаш гласът й бе пресипнал. — Може би не разбираш, но ти току-що сякаш ме удари с гръм.

По лицето на Сам се изписа съжаление:

— Ах, дявол да ме вземе, извинявай! Трябваше да ти го кажа по-внимателно! Понякога ми се налага да действам с такава отвратителна бързина, че…

— И така е добре! Всъщност всякак е добре. Ти говореше преди малко за монтаина… — прекъсна го Силия.

Но думите й като че ли идваха от неин двойник, намиращ се някъде надалеч. В ума й сякаш всичко се завъртя обратно, спомни си, когато преди седемнайсет години тогавашният вицепрезидент по търговията Ърв Грегсън, който отдавна си беше отишъл, пред очите на всички участници гневно й нареди да напусне търговската конференция на компанията, свикана в Ню Йорк… и Сам я бе спасил — от вицепрезидента и от всички други. А сега отново Сам… По дяволите, няма да плача, каза си тя. Но не можа да се въздържи съвсем и вдигайки очи, видя как Сам вади кърпичка от джоба си и се усмихва.

— Ти сама го постигна — мило й каза той. — Съвсем сама. Ти измина този път, крачка по крачка, затова преди всичко аз трябва да те поздравя! Сутринта на закуска споделих с Лилиан и тя също много се радва. Помоли ме да ти кажа, че скоро ще се съберем у дома.

— Благодаря ти — тя взе кърпичката, изтри сълзите си и после съвсем делово добави: — Благодаря на Лилиан и на теб благодаря също, Сам. А сега за монтаина…

— Понеже участваш много активно в програмата за пускане монтаина на пазара, аз и другите членове на съвета, за които споменах, бихме искали да направиш всичко възможно тя да се реализира с успех. Въпреки че сега се нагърбваш с много по-големи отговорности — обясни той. — Ще ти се отвори много работа, но…

— Ще се оправя — увери го Силия. — Съгласна съм за монтаина.

— Същевременно трябва да помислиш кой да приеме длъжността директор на търговията с лекарства — предложи Сам.

— Бил Инграм — без колебания отговори тя. — Той е подходящ, има и готовност. Сега участва в кампанията за монтаина.

Принципът за ракетата-носител, мислеше Силия, точно както го бе обяснила на Андрю по време на сватбеното им пътешествие преди много години. Сам бе й помагал да направи кариера и тя пожъна невероятен успех! Сега пък тя помага на Бил, а кой ли вече се е закачил на ракетата му?

Съумяла да раздвои вниманието си, Силия довърши разговора със Сам.

 

 

Същата вечер Силия каза на Андрю за своето предстоящо повишение. Той я прегърна и възкликна:

— Гордея се с теб! И винаги съм се гордял!

— През по-голямата част от времето — поправи го тя. — Имало е моменти, когато не си се гордял.

— Това вече е зад гърба ни — намуси се Андрю и с кратко „извинявай“ отиде в кухнята и след секунди се върна с бутилка калифорнийско шампанско „Шрамсбърг“ в ръка. Зад него сияеща идваше Уини Марч и носеше поднос с чаши.

Андрю съобщи тържествено:

— Уини и аз ще пием за твое здраве. Нямаме нищо против, ако решиш да ни правиш компания!

Когато в чашите вече искреше шампанското, той вдигна тост:

— За теб, любима моя! За всичко, което си, което си била и което ще бъдеш!

— И аз за същото, госпожа Джордан — добави Уини, — Бог да ви благослови.

Тя отпи глътка, погледна чашата и се поколеба:

— Не съм много сигурна дали трябва да го изпия всичкото.

— Защо пък не? — изненада се Силия.

— Ами… може да не е добре за бебето. — Уини погледна Андрю, изчерви се и се засмя. — Току-що разбрах, че съм бременна, след толкова време.

Силия се втурна да я прегърне.

— Уини, това е чудесна вест! Много по-важна от моето повишение!

— Много се радваме за теб, Уини — каза Андрю и взе чашата от ръката й. — Ти си права. Сега трябва да минеш без това удоволствие. Щом дойде бебето, ще отворим друга бутилка.

Вечерта, когато си лягаха с Андрю, Силия уморено каза:

— Ама какъв ден беше!

— Само радост, от сутринта до вечерта — рече Андрю. — Мисля че такива дни ни чакат занапред. И защо не?

Думите му не се сбъднаха.

 

 

Първата лястовичка, донесла лоши новини, се появи точно след седмица.

Бил Инграм, въпреки годините си, все още по момчешки нахлу в кабинета на Силия, който скоро щеше да бъде негов. Той прокара пръстите на ръката си през своята червена, както винаги непокорна коса и каза:

— Мисля, че трябва да видиш това, макар по мое мнение да не е толкова важно. Изпратил ми го е един приятел от Париж.

„Това“ бе изрезка от вестник.

— Дописка във „Франс Соар“ — обясни Инграм — добре ли си с френския?

— Достатъчно, за да разбера какво пише.

Още щом взе изрезката и започна да чете, Силия усети студени тръпки, прималяване, сякаш сърцето й прескачаше. Завладя я лошо предчувствие.

Дописката бе кратка.

Жителка на Нузонвил, малък френски град до белгийската граница, родила момиченце, което вече навършило една година. Неотдавна лекарите установили, че бебето е с нарушени функции на централната нервна система. То не било в състояние да движи нормално крайниците си, а от направените тестове се разбрало, че мозъкът му изобщо не е развит. Нямало възможности за лечение. Детето е, според ужасяващата терминология, един вегетиращ организъм. Лекарите предполагаха, че то няма да може да излезе от това състояние.

През периода на бременността майката взимала монтаин. Той бил причина, според нея и семейството й, за недъзите на бебето. Дописката не споменаваше нищо за отношението на лекарите към това твърдение.

„Франс Соар“ завършваше с едно загадъчно изречение: Un autre cas en Espagne, apparement identique a ete signale.

Силия мълчеше, размишляваше и преценяваше значението на онова, което току-що бе прочела:

… един случай, очевидно идентичен, в Испания.

— Както ти казах, не мисли, че има основание за тревога — увери я Бил Инграм. — В края на краищата „Франс Соар“ е известен със своята склонност към сензации. Би било съвсем друго, ако дописката беше от „Льо Монд“.

Силия не отговори. Първо Австралия. Сега Франция и Испания.

И все пак здравият разум й говореше, че Бил е прав. Нямаше причина за безпокойство. Тя си спомни за своето предубеждение към монтаина, за обстойните изследвания във Франция, за продължителните изпитания в много други страни, за исканите и получени гаранции от производителите, за изключителните свидетелства за безвредността на препарата. Нямаше причина за безпокойство, разбира се…

И все пак…

Тя разпореди:

— Бил, искам да ми намериш, колкото е възможно по-бързо, всичко, което се знае за тези два случая и веднага да ми го докладваш.

После взе изрезката от „Франс Соар“ и я сложи на бюрото си:

— Нека да остане при мен.

— Добре, щом искаш. — Инграм погледна часовника си. — Ще телефонирам на „Жиронд-Шими“. Днес още има време и сега се сещам за името на един от техните хора, с когото бях говорил преди. Но още не смятам…

— Телефонирай им. Телефонирай веднага!

 

 

След един час Бил се върна при нея с бодро настроение.

— Никакви проблеми! — заяви той. — Говорих надълго и нашироко с моя приятел от „Жиронд-Шими“. Той знаеше за двата случая, публикувани във „Франс Соар“. Каза, че ги проверили много внимателно и нямало причина за тревога, дори за съмнение. Тяхната компания изпратила научно-медицински екип в Нузонвил и после в Испания, за да се запознае с тези случаи.

— Даде ли ти повече подробности? — запита Силия.

— Да. — Бил погледна листа с бележките си. — По съвпадение двата случая изглеждат съвсем сходни с австралийския, който се оказа празна работа. Помниш ли?

— Четох информацията от Австралия.

— Ами двете жени, майки на бебетата с нарушени функции на нервната система, гълтали с шепи разни други хапчета и поемали значителни количества алкохол през цялата си бременност. Французойката освен това имала случай на монголизъм в рода си, а пък в Испания бащата на бебето и неговият баща са епилептици.

— Но и двете майки са вземали монтаин, нали?

— Така е. И моят човек от Париж, Жак Сен-Жан, доктор по фармация, ми каза, че отначало „Жиронд-Шими“ били доста разтревожени, както и ти сега. Той изрично подчерта, че тяхната фирма поема не по-малък риск от „Фелдинг-Рот“, дори по-голям.

— Продължавай по-нататък — подкани го рязко тя.

— Окончателното решение е, че монтаинът няма нищо общо с недъзите на двете бебета. Учените и лекарите, включително консултанти извън компанията, били единодушни. Те действително са установили, че някои от другите лекарства, които гълтали двете жени, са опасни в комбинация и биха могли да…

— Искам да прочета докладите — каза Силия. — Кога можем да получим копия от тях?

— И двата доклада са тук.

— Тук ли?

Бил кимна утвърдително:

— В тази сграда. Жак Сен-Жан каза, че са у Винсънт Лорд. Изпратили му ги преди няколко седмици съобразно принципите на „Жиронд-Шими“ да държи в течение всички заинтересовани. Да помоля ли Винс…

— Не, аз ще ги взема от него — прекъсна го тя. — Добре, Бил. Засега достатъчно.

— Знаеш ли… — започна той с неспокоен глас. — Не ми се сърди, че ти го казвам, но недей да се вживяваш прекалено…

— Казах достатъчно! — тросна се Силия, без да може да овладее обзелото я растящо напрежение.

 

 

— Защо искате да ги видите? — запита Винсънт Лорд. Тя бе в кабинета на директора по научните изследвания, дошла да поиска докладите за монтаина.

— Защото трябва лично да се запозная с информация от този характер, а не да я научавам от втора ръка.

— Ако под „втора ръка“ имате предвид мен, не мислите ли, че съм по-компетентен да чета подобни доклади и да ги преценявам, както вече съм направил всъщност? — запита той.

— И каква е вашата преценка?

— Че монтаинът няма никаква роля за двата инцидента. Всички доказателства са в подкрепа на мнението ми. Доказателствата са обсъдени от компетентни, квалифицирани хора. Допускам също така — мисъл, която се споделя и от „Жиронд-Шими“, — че въпросните семейства се стремят просто да измъкнат пари. Такива работи не са рядко явление.

— Сам осведомен ли е за докладите и инцидентите във Франция и Испания? — заинтересува се Силия.

Лорд поклати отрицателно глава.

— Аз не съм му казвал. Сметнах, че е излишно да го безпокоя за такива незначителни неща.

— Хубаво — съгласи се тя. — Засега няма да оспорвам решението ви. Искам обаче да прочета докладите.

Напоследък Лорд се държеше дружелюбно с нея, но през време на разговора им явно охладня. Той жлъчно отвърна:

— Ако имате претенции за някакви научни знания и преценки, бих искал да ви напомня, че закърнялото ви университетско образование по фармация е вече много далеч от вас самата и от днешния ден.

Макар че много се изненада от неохотата на директора на научните изследвания да й даде докладите, Силия нямаше никакви намерения да спори с него. Тя спокойно отвърна:

— Изобщо нямам претенции, Винс. Но ви моля, мога ли да получа докладите?

Озадачи я и още нещо: предполагаше, че докладите са класирани в общата картотека на дирекцията и че Лорд ще нареди да му ги донесат. Той обаче с кисела физиономия отключи едно чекмедже на бюрото си, взе оттам някаква папка, измъкна докладите и ги подаде на Силия.

— Благодаря. Ще ви ги върна — каза тя.

 

 

Същата вечер, въпреки умората, Силия не си легна, докато не изчете докладите на „Жиронд-Шими“ и доста от стенограмата на процеса в Австралия, която я разтревожи най-много.

Пълният текст на стенограмата съдържаше няколко съществени момента, липсващи в известния на Силия съкратен вариант.

В него се твърдеше, че ищцата по делото имала лош характер, гълтала много лекарства (освен монтаин), била пред прага на алкохолизма и страстна пушачка. Всичко това бе вярно.

Също така вярно, но пропуснато в съкратената информация бе, че независимо от посочените отрицателни качества, майката е интелигентна — факт, потвърден от няколко свидетели. Освен това в нейния род не бил известен случай на умствено разстройство или физически недъг.

Второто ново нещо за Силия бе, че жената вече е родила две нормални, здрави деца.

В съкратения вариант се казваше, че тя не знае кой е бащата на последното й дете.

Пълният текст обаче съдържаше категоричното й показание, че бащата е един от четиримата мъже, разпитани по решение на съда от специално назначен лекар. При нито един от четиримата, а и в рода им, не били установени патологични явления.

Докладите от Франция и Испания, изпратени до Винсънт Лорд, бяха почти в духа на казаното от Бил Инграм. Подробностите потвърждаваха мнението на Лорд, че проверките на „Жиронд-Шими“ са направени много задълбочено и от компетентни хора.

Все пак трите документа, взети заедно, не намалиха, а засилиха неспокойствието в душата на Силия. Независимо от другите съображения и твърдения, налагаше се изводът, че трите жени, на огромни географски разстояния една от друга, са родили физически деформирани и ненормални умствено бебета и по време на своята бременност са вземали монтаин.

След като прочете всички материали до последния ред, тя реши, че въпреки неохотата на Винсънт Лорд Сам Хоторн трябва да бъде осведомен не само за всички известни факти, но и за растящата загриженост на Силия във връзка с монтаина.