Артър Хейли
Опасно лекарство (41)

1

С величие и тържественост, недостижими за никое друго превозно средство, създадено от човека, линейният товарен кораб „Санта Изабела“ пореше водите на канала „Форт Армстронг“ към пристанище Хонолулу.

Напред под палубата стояха Андрю и Силия, заедно с останалите пътници.

Андрю оглеждаше с бинокъла пристанището и централната сграда. Очевидно търсеше някого.

В далечината се показа кулата Алоха, обляна от златистата светлина на лазурното хавайско небе. Корабът плавно се насочи надясно. Край него се суетяха влекачи. Свиреха корабни сирени. Екипажът на „Санта Изабела“ трескаво се готвеше за акостиране.

Андрю свали бинокъла и погледна крадешком към Силия.

Тя също като него имаше бронзов тен и излъчваше здраве — резултат на почти шестмесечна почивка, прекарана предимно на открито. Видът й бе свеж, нямаше нито следа от предишното, натрупано в службата напрежение. По всичко личеше, че тяхното пътешествие, временното усамотяване, откъсването от ежедневните проблеми се бе отразило много добре и на двамата.

Доктор Джордан отново вдигна бинокъла.

— Струва ми се, че търсиш някого — каза Силия.

Без да се обръща, той отговори:

— Ако го видя, ще ти дам знак.

— Добре — въздъхна тя. — Просто не ми се вярва, че пътуването ни е към края си.

Голямата им обиколка, включваща петнайсет страни, свършваше тук. След кратък престой щяха да отлетят директно за Ню Йорк и отново да влязат в ритъма на живота заедно с промените, които ги очакваха — това всъщност се отнасяше за Силия.

Вече я занимаваше мисълта какви могат да бъдат те.

Когато тръгваха от къщи, бе още началото на март и тя нарочно бе обърнала гръб на въпросите, свързани със собственото й бъдеще. Тъй като наближаваше средата на август, налагаше се да им отдели необходимото внимание.

Тя докосна ръката на Андрю и му каза:

— Докато съм жива, няма да забравя това наше пътешествие, местата, които посетихме, всичко, което видяха очите ни…

С толкова много неща се обогати душата ми, мислеше Силия. В ума й нахлуха спомени. За вълшебната лунна светлина над Нил, пясъците и парещия въздух в Долината на царете… Разходката из заплетените калдъръмени улички на лисабонската Алфама, вече деветвековна, потънала в цветя… Ерусалим, „Хълмът най-близо до небето, където човек със свита шепа срещу вятъра може да чуе гласа на Бога“… Парадоксалната смесица между земното и вечното на Рим… Островите на Гърция — диамантите на Егея, тяхната ослепителна светлина, белите терасовидни селца, планините, горичките от маслинови дървета… Процъфтяващото, богато на петрол емирство Абу Даби и щастливите часове, прекарани с по-малката й сестра Джанет, съпруга и децата й… Индия, субконтинента на суровите контрасти, на неземните наслади и на отвратителната мръсотия и мизерия. Незабравимият, сякаш свален от пощенска картичка изглед на Джайпур — Розовия град… После Големият риф — австралийското коралово царство, фантастичният рай за гмурци с шнорхел… А край Киото в Япония изтънчената приказна красота на императорския летен дворец Шугакуин, поетично кътче, в което императорът намира убежище от светския шум, все още недостъпно за потоците любопитни туристи… Екзалтираната надпревара на Хонг Конг, създаваща усещане, че едва ли не времето свършва, а всъщност бе действително така!… А в Сингапур — сред баснословните богатства, скромните сергии на колела за продажба на храни и лакомства, мечта за гастрономите… прочутото нази бериани при наречения съвсем уместно Ъгъл на лакомника…

Там, в Сингапур, Андрю и Силия се качиха на борда на „Санта Изабела“, за да се насладят на едно спокойно, безметежно пътуване през Южно китайско море и Паси-фика до Хавай, където вече бяха пристигнали.

Заедно с тях имаше още към двайсет души, повечето от които предпочитаха да се любуват на отморяващия спокоен ход на кораба и на големите удобства, далеч от организираните бурни увеселения на екскурзионните кораби.

Докато „Санта Изабела“ се носеше по своя курс, Силия бе оставила душата си на дрейф…

Макар че през цялото време тя си бе наложила да не разсъждава за бъдещето, понякога мислите й неотклонно се връщаха към близкото минало. Напоследък често си задаваше въпроса: Не сбърка ли, че напусна тъй ненадейно „Фелдинг-Рот“? Оставката й бе плод на импулсивна, инстинктивна реакция. Дали прояви неблагоразумие? Силия не бе сигурна. Имаше чувството, че нейните съмнения скоро щяха да отстъпят място на съжаления и терзания.

Явно напускането й не бе оказало влияние върху работата на компанията и за изпълнение на проекта монтаин. Препаратът, както се предвиждаше по график, бе пуснат на пазара през февруари, очевидно с голям успех. Според съобщенията в търговския печат, които Силия чете, преди да тръгнат на околосветската обиколка, лекарите веднага бяха започнали масово да предписват монтаин и той бе станал особено популярен сред жените, които продължават работа през бременността си и имат много голяма нужда от препарат против сутрешното гадене. Без никакво съмнение той се превърна в златна мина за „Фелдинг-Рот“.

Докато бяха с Андрю във Франция, тя разбра, че същия успех жънат френските създатели на монтаина — „Лаборатоар Жиронд-Шими“.

По всичко личеше, че информациите на „Франс соар“ от Нузонвил и Испания не бяха накърнили престижа на препарата. А и в Съединените щати „антимонтаинските“ акции на доктор Мод Стейвли не бяха намерили почва и не попречиха на продажбата му.

Вниманието на Силия се насочи към кей № 10 — нататък плавно приближаваха и там щяха да слязат и да минат през митницата.

Изведнъж Андрю извика:

— Ето!

— Какво ето?

Той й подаде бинокъла и посочи:

— Гледай втория прозорец на централната пристанищна сграда, вляво от часовниковата кула!

Тя запита озадачена:

— Какво трябва да открия?

— Ще разбереш.

На палубата освен Силия и Андрю бяха останали двама-трима пътници — другите вече приготвяха багажа си в каютите.

Тя вдигна бинокъла и го насочи според упътванията на Андрю. След миг възкликна:

— Да, виждам! Не мога да повярвам на очите си…

— Можеш, можеш — това са те, самите те — потвърди Андрю.

Силия радостно извика:

— Лайза, Брус!

После задържа бинокъла само с една ръка, а с другата започна енергично да им маха. Андрю я последва. Зад стъклото на прозореца Лайза и Брус, засмени и развълнувани, отвърнаха на поздравите.

— Нищо не разбирам! — недоумяваше Силия. — Не сме очаквали да видим децата тук. Как се озоваха в Хавай!

— Аз ги очаквах — спокойно обясни Андрю. — Инициативата всъщност е моя. В Сингапур, без да разбереш, водих няколко телефонни разговора, но…

Силия сякаш от вълнение не чуваше и продължи:

— Ама разбира се, че много им се радвам! Но нали Лайза и Брус се бяха хванали на работа през лятото? Как са успели да се откопчат?

— Нямаха никакви трудности, щом обясних защо искам да дойдат тук — каза Андрю и взе бинокъла, за да го сложи в калъфа.

— Още не ми е ясно — продължи тя. — Ти си искал децата да дойдат тук?

— Точно така — потвърди той. — Трябваше да изпълня едно обещание, което дадох преди много години.

— На кого?

— На теб.

Силия го погледна объркана.

— Веднъж през нашия меден месец ти ми обясни защо предпочиташ Бахамските острови пред Хавай — каза, че там ще ти е тъжно — нежно й напомни Андрю. — После ти ми разказа за гибелта на твоя баща в Пърл Харбър, потънал с „Аризона“.

— Чакай! — прошепна тя.

Да, сега си спомни… спомни си след толкова години. Един ден на бахамския плаж бе споменала на Андрю за баща си. Малкото, което помнеше за главния старшина Уилис де Грей… „Щом си дойдеше, у нас ставаше винаги шумно и весело. Беше едър и гръмогласен, успяваше да разсмее хората, обичаше децата, беше много силен…“

Андрю я бе попитал със съчувствие: „Била ли си в Пърл Харбър“? А тя му бе отговорила: „Още нямам желание, без да знам защо. Сигурно ще ти се стори чудно, но ми се иска някой ден да посетя лобното място на татко и да не съм сама. Имам желание да бъда с децата си“.

Тогава Андрю бе обещал: „Ще го организирам някой ден, когато имаме деца и те са достатъчно големи, за да разбират.“

Едно обещание… Преди двайсет години.

Докато „Санта Изабела“ подхождаше към кей № 10 и изхвърляше като дълги змии котвените въжета към брега, Андрю тихо каза на Силия:

— Утре отиваме там. Всичко е уредено. Ще посетим мемориала Аризона, кораба на твоя баща и лобното му място… И точно както искаше, децата ти ще бъдат с теб.

Устните й потрепваха. Не бе в състояние да отговори. Тя хвана двете ръце на Андрю и го погледна с преклонение, което малко мъже са имали щастието да видят.

И успяла да се овладее, след няколко мига тя възкликна с развълнуван глас:

— Ах, ти си чудесен! Наистина чудесен!