Артър Хейли
Опасно лекарство (44)

4

Семейство Джордан успя да си резервира четири места за Боинг 747 на „Юнайтид Еърлайнс“, който щеше да излети от Хонолулу в 16,50 часа и да кацне директно в Чикаго. Оттам имаше връзка за Ню Йорк, където семейството щеше да пристигне в 9 часа на следващата сутрин. Силия имаше намерение да поспи в самолета и от летището направо да отиде във „Фелдинг-Рот“.

Лайза и Брус отначало имаха желание да останат още два дни в Хавай, но после решиха да се върнат заедно с родителите си.

— Толкова време не сме ви виждали, че ни се иска да бъдем с вас колкото може повече — сподели Лайза. — Ако остана сама, знам, че ще ми бъде мъчно и вероятно ще плача, като се сетя за нещастните бебенца.

По време на бързата закуска в апартамента на хотела, прекъсвана от няколко телефонни разговора във връзка с отпътуването им, Андрю бе обяснил на децата за трагичните последствия от монтаина.

— И аз ще ви разкажа за това, но нека да е по-късно — бе казала Силия. — Мисля, че ще разберете колко съм разстроена в момента.

Тя продължаваше да се съмнява дали е постъпила правилно, когато се съгласи да се върне във „Фелдинг-Рот“, но си спомни, че настояването й монтаинът да се изземе незабавно от пазара щеше поне да помогне да спасят няколко дечица и майки от ужасните удари на съдбата.

Скоро след като тръгнаха от „Кахала Хилтън“ за летище Хонолулу, се разбра, че „Фелдинг-Рот“ са изпълнили поетото към Силия обещание. Музикалната програма на радиото бе прекъсната за предаването на специален осведомителен бюлетин, с който се съобщаваше за прекратяване продажбата на монтаин поради „възможни вредни последици — предмет на текущо проучване“ и се отправяше предупреждение към лекарите да не предписват препарата и до бременните — да не го вземат.

Скоро след това в редовния информационен бюлетин между най-важните новини намери място и разширено съобщение за изземването на монтаина, а на летището по будките се виждаше следобедното издание на вестник „Хонолулу стар бюлетин“, който бе публикувал на първа страница дописка по същия въпрос. Надигаше се вълна от коментари за монтаина, която сигурно щеше да продължи да се разраства.

За семейство Джордан този ден протече съвсем различно от спокойното излежаване на плажа, планирано предната вечер.

Самолетът бе пълен, но блок от четири места при опашката осигуряваше поне възможност за разговори от личен характер и след излитането Силия се обърна към Андрю и децата:

— Благодаря ви за търпението. Сега, ако искате, можете да ми задавате въпроси.

Брус бе първият.

— Как е възможно, мамо, едно лекарство да получи одобрение, а след това да има толкова страшни странични явления.

Преди да отговори, тя подреди мислите си:

— Най-напред не бива да забравяме, че едно лекарствено средство, или по-точно всяко лекарствено средство е химическо съединение, чуждо за човешкия организъм. То се вкарва в него обикновено по предписание на лекар, за да коригира нещо, което не е вред. Но заедно с добрината понякога може да причини и вреда. Тази възможност се нарича странично явление, макар че има и безвредни странични явления.

Андрю добави:

— Има и още нещо, известно като „риск в името на успеха“. Лекарят трябва да прецени дали има смисъл да се рискува с вземане на някое лекарство, за да се постигне резултатът, който той и пациентът очакват. Някои препарати крият повече рискове. Но дори обикновеният аспирин е свързан с риск, понякога доста сериозен, понеже може да причини вътрешен кръвоизлив.

— Нали фармацевтичните фирми правят изпитания на лекарствата, преди да ги пуснат за продажба, а УХЛ има грижата да изясни рисковете — какви са и какви поражения могат да нанесат на пациента? — обади се Лайза.

— Да, точно така е — потвърди Силия. — Но често не се разбира, че самите изпитания са в ограничен обем. Новото лекарствено средство най-напред се изпитва върху животни. Ако резултатите са добри, то се предписва на пациенти-доброволци. Експериментът отнема няколко години. И после, когато вече се стигне до заключението, че новият препарат е добър, той всъщност е бил използан само от няколкостотин или да кажем от хиляда души.

— И може би при никой от тях не е било наблюдавано странично явление на лекарството, или пък е имало само единични и несъществени неблагоприятни ефекти-допълни Андрю.

Силия кимна в знак на одобрение и продължи:

— Когато обаче то се пусне в продажба и се прилага на десетки хиляди, а вероятно и на милиони болни, при съвсем малко случаи — един незначителен процент от населението — се получават неблагоприятни реакции, които не биха могли да се предвидят в изпитателния период. Естествено ако този процент е сравнително голям и вредните последици — сериозни или фатални — лекарството трябва да се изземе от употреба. Главното е, че няма начин, поне засега, да се разбере дали едно ново лекарство е безопасно, докато не се пусне за широка употреба.

— За тези реакции трябва да се съобщава, нали? — запита Брус.

— Да. И ако някоя фармацевтична компания научи, тя е длъжна по законите на нашата страна да уведоми УХЛ. Това обикновено се спазва.

Лайза сбърчи чело:

— Обикновено ли?

— Да, понеже понякога е трудно да се определи дали е странично явление вследствие употреба на препарата, защото реакциите могат да се дължат на други причини. Често това е въпрос на научна преценка и се допуска възможност за откровено, почтено несъгласие. Трябва да се има предвид и още нещо — едно прибързано решение би могло да доведе до лишаване на хората от добро, понякога жизнено необходимо лекарство.

— За монтаина беше точно обратното — припомни Андрю, обръщайки се към Лайза и Брус. — При обсъждането на страничните явления на препарата преценката на майка ви да не се пуска на пазара бе правилна, а на другите — погрешна.

Силия поклати глава.

— Дори това не е съвсем вярно. Към лекарството имах не научна преценка, а инстинктивно отношение и то можеше да е съвсем погрешно.

— Но не беше — каза Андрю. — Това е важното. Още повече ти не отстъпи от разбирането си и има смелостта да подадеш оставка в името на своите принципи — нещо, на което могат да се решат единици. Затова нашето малко семейство се гордее с теб, скъпа моя!

— И аз мисля, че е точно така — възкликна Брус.

Лайза се наведе към майка си и я целуна:

— Аз също, мамо.

Стюардесите вече сервираха храната. Посягайки без особено желание към лакомствата на поднесената му табличка, Андрю каза:

— Не може да се отрече едно нещо на храненето в самолета — помага времето да мине незабелязано.

Четиримата отново се върнаха на темата, която ги занимаваше.

— Не мога да повярвам, мамо, че вестниците и телевизията не са знаели какво става с монтаина, макар и съвсем общо, и то чак до днес! — учуди се Брус.

Андрю му отговори:

— Може да се случи, а и преди се е случвало почти същото. Например с талидомида, за който съм чел много публикации.

За пръв път от няколко часа Силия се усмихна:

— Нашето семейство е преживяло две съдбовни изпитания.

— През 1961 и 1962 година американският печат отмина с мълчание вече нашумялата в Европа катастрофа на талидомида — обясни Андрю. — Даже когато една американска лекарка, доктор Хелън Тосиг, даде свидетелски показания пред Конгреса и прожектира диапозитиви на деформирани бебета — конгресмените бяха потресени, — в американските вестници не се появи нито една думичка на тая тема.

— Невероятно! — възмути се Лайза.

Баща й вдигна рамена.

— Зависи как гледаш на печата. Някои репортери ги мързи. Определените да присъстват на това заседание не бяха дошли, а после не прочели и протоколите. Един от тях обаче си направи труда — Мортън Минц от „Вашингтон пост“. Той проследи цялата история от игла до конец и първи разкри случая с талидомида, като сложи в джоба си всички свои колеги. Естествено това стана една от най-важните новини, също като монтаина — днес.

— Трябва да знаете, че през цялото време баща ви бе против монтаина — обясни Силия.

Лайза запита:

— Татко, допускаше ли тогава, че монтаинът ще стане причина за тези ужаси?

— Категорично не! — отвърна той. — Имах отрицателно отношение, понеже като лекар съм убеден, че не бива да се вземат лекарства против обикновено неразположение и срещу самоограничаващи се страдания.

— Какво значи „самоограничаващо се страдание“? — обади се пак Лайза.

— Например гаденето при бременност. То е ограничено в ранните месеци при нормална бременност и след това минава от само себе си, без никакви вредни последици. Вземането на каквото и да е лекарство през този период, освен ако не се налага по друга причина, е глупаво и винаги е рисковано. Майка ви, когато бе бременна и при двама ви, не пи нищо. Аз имах грижата за това — Андрю погледна дъщеря си. — Когато ти дойде времето, недей да взимаш никакви лекарства, млада госпожо! И ако искаш жизнено, здраво дете — никакъв алкохол, нито тютюн.

— Обещавам — потвърди Лайза.

Докато ги слушаше, у Силия се породи една идея, която може би с течение на времето щеше да превърне несполуката на „Фелдинг-Рот“ с монтаина в нещо положително.

Андрю продължаваше:

— Ние лекарите грешим с лекарствата по разни начини. От една страна, често ги предписваме — в много случаи без да се налага и под влияние на добре познатата ни истина, че някои пациенти се чувстват измамени, ако излязат от лекарския кабинет без рецепта в ръка. От друга страна, писането на рецепта е един лесен начин да приключиш разговора с пациента, той да си отиде по-скоро и в кабинета да влезе следващият.

— Явно, че днес е ден за изповеди — рече Брус. — Какви други прегрешения имат лекарите?

— Много от нас не познават добре лекарствените средства, особено страничните им явления и взаимодействието между отделни препарати. Естествено не е възможно да побереш цялата информация в главата си, но обикновено лекарите не си правят труда или пък проявяват неоправдана гордост и не отварят справочници, докато пациентът е при тях.

Силия го прекъсна:

— Лекар, който не се бои да погледне справочник в присъствието на пациента, е сигурен, съвестен консултант. Баща ви е такъв. Пред очите ми го е правил.

Андрю се усмихна:

— Разбира се, аз имам известни предимства по отношение на лекарствата. И това е заслуга на майка ви.

— Случва ли се лекари да допускат сериозни грешки с препарати? — полюбопитства Лайза.

— Доста често — отговори Андрю. — А понякога по-внимателни аптекари при прочитане на рецептата биха могли да спасят лекаря от собствената му грешка. Общо взето фармацевтите знаят много повече за лекарствата от нас.

Брус го погледна изпитателно:

— Колко лекари обаче признават това?

— Малко, за съжаление — отвърна Андрю. — Често те гледат на фармацевтите отвисоко, като на втора категория хора, а не като колеги в медицинското поприще — той се усмихна. — Естествено и фармацевтите правят грешки. А понякога пациентите сами оплитат конците, като удвояват или утрояват предписаната доза, за да постигнат, както те по-късно обясняват в линейката, по-бърз резултат.

— Всичко това вече е непосилен товар за вашия уморен деец на фармацевтичния бизнес — пошегува се Силия. — Ще се опитам да дремна.

Тя успя да поспи до пристигането им в Чикаго.

Полетът им до Ню Йорк не се отличаваше с нищо особено, макар че бе много по-удобно в самолета — четиримата пътуваха в първа класа, което не им се удаде от Хонолулу до Чикаго.

Силия с изненада разбра, че на летище „Кенеди“ чака лимузина на компанията „Фелдинг-Рот“, за да ги закара в Мористаун. Шофьорът, когото тя бегло познаваше, ги поздрави и й подаде запечатан плик с писмо от Сет Файнголд.

„Драга Силия,

Добре дошла! — във всяко отношение.

Автомобилът и шофьорът, с поздрави от дирекционния съвет, са само за твое ежедневно ползване в качеството ти на първи вицепрезидент.

Твоите колеги и подчинени, включително пишещият тези редове, очакват да те видят още щом си отдъхнеш от пътуването.

Твой Сет“

Семейство Джордан се прибра в Мористаун, където Уини и Ханк ги посрещнаха радостно. Уини бе с огромни размери, вече в последните месеци на бременността си. Когато Лайза и Брус, а след това Силия и Андрю я прегръщаха, тя предупреждаваше:

— Недейте ме стиска така, миличките ми, щото малкото може ей сега да изскочи.

Андрю се засмя:

— Отдавна не съм акуширал, още от стажант-ординатор, но съм готов да опитам пак!

Ханк, който не можеше да се сравнява по бъбривост със съпругата си, ги поглеждаше сияещ от радост и разтоварваше багажа.

По-късно, когато „триото“ Уини, Силия и Андрю си приказваха в кухнята, а децата и Ханк се занимаваха в двора, една ужасяваща мисъл като че ли преряза Силия през сърцето и тя с прималял глас запита:

— Уини, вземала ли си нещо по време на бременността?

— Да не искате да кажете за онова против сутрешното гадене?

— Да — едвам се обади тя.

— Като този монтаин? — Уини посочи към сутрешния брой на „Нюарк стар леджър“, разгърнат върху рафта. На първа страница бе поместен материал за монтаина.

Силия кимна, вече останала без дъх.

— На мене докторът ми връчи няколко мостри и ми каза да ги взимам, и аз щях — толкова ми се гадеше сутрин — ама… — тя погледна към Андрю. — Да кажа ли, д-р Джордан.

— Да — съгласи се той.

— Ама преди вие двамата да тръгнете, д-р Джордан ми заръча, каза, че си е наша тайна, ако ми дадат от тоя монтаин, да не го взимам, а да го хвърля в тоалетната. Това и направих.

С просълзени очи Уини погледна към рафта с вестника и после към Андрю:

— Голям зор видях с туй бебе. Е… Господ да ви благослови, д-р Джордан!

С голямо облекчение и с благодарност към Андрю Силия протегна ръце към Уини и дълго я задържа в прегръдките си.