Артър Хейли
Опасно лекарство (5)

2

В събота сутрин Андрю обикновено приемаше пациенти в кабинета си от 10 часа, а към обяд се отбиваше в болницата. Сега той обърна обичайния график и бе в „Сейнт Бийдс“ към 9 часа.

Бурната, дъждовна нощ бе отстъпила на свежа и ясна утрин. Малко студена, но слънчева.

Докато доктор Джордан изкачваше външната стълба на болницата, главната врата с трясък се отвори и оттам изскочи доктор Овъртън. Беше много развълнуван, косата му беше разрошена сякаш ставайки от сън, в бързината бе пропуснал да се среши. Той сграбчи Андрю за ръката и задъхано заговори:

— Опитах се да ви телефонирам. Бяхте вече излязъл. Портиерът ми каза, че сте тръгнал насам. Исках пръв да ви хвана на влизане.

Андрю издърпа ръката си.

— Какво е станало? — учуди се той.

Ординаторът с мъка преглътна:

— Нищо. Елате с мен!

Овъртън тръгна пред Андрю по коридора и влезе пръв в асансьора. Нито говореше, нито дори поглеждаше доктор Джордан в очите, докато не стигнаха на четвъртия етаж. Там стремително излезе и бързо закрачи, следван от Андрю.

Двамата се озоваха пред болничната стая, в която миналата вечер Андрю бе оставил Мери Роу в безсъзнание, съпруга й, дежурната сестра и Овъртън.

— Влезте! — подкани ординаторът. — Влезте вътре.

Андрю отвори вратата и замръзна стъписан. Зад гърба си чу гласа на тексасеца:

— Трябваше да приемете баса ми, доктор Джордан! Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.

Андрю отвърна тихо:

— Аз самият не мога да повярвам.

Мери Роу, в пълно съзнание, със синя дантелена нощница, му се усмихваше, седнала в леглото. Въпреки че едва й стигаха силиците да раздвижи устните си, нейното състояние в сравнение с дълбоката кома миналата нощ изглеждаше чудо. Предишният силно жълт цвят на кожата й сега бе доста избледнял. При появата на Андрю, съпругът й стана и засмян до уши протегна ръце:

— Благодаря, докторе. О, колко съм ви признателен!

Адамовата ябълка на Джон Роу пак заподскача нагоре-надолу, когато Андрю му подаваше ръка.

Откъм леглото се дочу немощният, развълнуван глас на Мери Роу:

— Бъдете благословен, докторе.

Дойде ред и на ординатора. Той стисна ръката на Андрю:

— Поздравления!

И със съвсем променен глас добави: — Сър.

Андрю изненадан забеляза, че очите на снажния тексасец бяха замрежени от сълзи.

В стаята шумно влезе главната сестра, госпожа Лъдлоу. Винаги заета и сериозна, сега тя сияеше от радост.

— Из цялата болница говорят за вас, доктор Джордан!

— Вижте какво — отвърна Андрю, — това бе едно експериментално лекарство, лотромицин. Донесоха ми го, аз не бях…

— За нас вие сте герой! Ако бях на ваше място, нямаше да се дърпам — прекъсна го сестрата.

— Наредих да й направят кръвна картина — докладва ординаторът. — Амонякът е под токсичното ниво. Били-рубинът не се повишава. По-нататък продължаваме с обичайното лечение.

И промърмори на себе си:

— Невероятно!

Андрю се обърна към пациентката:

— Радвам се за вас, Мери!

Изведнъж се досети:

— Някой да е виждал онова момиче от „Фелдинг-Рот“? Госпожица де Грей?

— Преди малко се въртеше насам — отговори сестра Лъдлоу — може би е в сестринската стая.

— Извинете ме — каза Андрю и излезе.

Силия де Грей чакаше в коридора. Беше с друг тоалет. На лицето й меко грееше усмивка.

Щом погледите им се срещнаха, Андрю усети, че между двамата се породи някакво стеснение.

— Изглеждате много по-добре със суха коса — каза той.

— И вие не сте язвителен като вчера!

Настъпи кратко мълчание. Андрю запита:

— Разбрахте ли?

— Да.

— Там… — той посочи към болничната стая — там те благодариха на мен. Но вие сте човекът, на когото ние всички трябва да благодарим.

Тя се усмихна:

— Вие сте докторът.

После изведнъж всички бариери рухнаха — двамата се смееха и плачеха заедно. За своя голяма изненада той сграбчи Силия и я целуна.

Когато седнаха на чашка кафе и си разделиха една кифличка в бюфета на болницата, Силия де Грей свали очилата си и каза:

— Телефонирах на нашия директор по медицинските въпроси и му казах за случилото се. Той говорил с някои от изследователите на „Фелдинг-Рот“. Всички са много щастливи.

— И с право. Създали са чудесно лекарство — отвърна Андрю.

— Поръчаха ми да ви питам дали ще подготвите материал за публикация с описание на случая и резултатите от приложението на лотромицина, която да се предложи на някое медицинско списание.

— С удоволствие — каза той.

— Това естествено ще бъде от полза за „Фелдинг-Рот“ — нейният глас прозвуча делово. — Имаме желание лотромицинът да заеме мястото си сред най-добрите препарати и да постигне голям успех на пазара. За вас също няма да е зле.

Андрю потвърди с усмивка:

— Сигурно.

Докато отпиваше кафе от чашата, той се замисли. Беше му съвсем ясно, че само по една щастлива случайност, благодарение на удивителната и чаровна млада жена, седнала срещу него, той бе участвал в написването на една страница от историята на медицината. Малцина бяха лекарите, на които изобщо им се отдаваше такъв шанс.

— Вижте, искам да ви кажа нещо — започна Андрю. — Вчера, Силия, вие бяхте напълно права за лошото ми държание. Отнесох се грубо към вас и моля да ме извините.

— Не е необходимо — енергично отвърна тя. — Хареса ми как се държахте. Тревожехте се за вашата болна и не ви интересуваше нищо друго. Явно бяхте много загрижен. Но вие винаги сте такъв, нали?

— Откъде знаете? — изненада се той.

— Казаха ми — отново бързата, топла усмивка.

Тя пак си сложи очилата. Изглежда й беше станало навик да ги сваля и да ги слага.

— Знам много неща за вас, Андрю Джордан — продължи Силия. — Отчасти защото съм професионално задължена да опознавам лекарите и отчасти… е, по-късно ще стигна и до този въпрос.

Колко различни лица има това необичайно момиче, помисли той.

— А какво знаете? — полюбопитства Андрю.

— Ами най-напред, вие сте бил отличник на вашия курс в медицинския факултет при университета „Джон Хопкинс“. Второ, стажувал сте като интернист и ординатор в болницата „Масачузетс Дженерал“ — там отиват най-добрите. После доктор Таунсенд ви е избрал между петдесет кандидати за свой партньор, понеже се е убедил, че вие сте способен. Да продължавам ли?

— Има ли още? — засмя се той.

— Да… още, че вие сте много мил човек, Андрю. Всички го казват. Естествено, открила съм и някои недостатъци.

— Вие ме смайвате! Да не искате да кажете, че в крайна сметка не съм идеален?

— Имате няколко тъмни петънца — продължи Силия. — Например за лекарствените фирми. Много сте предубеден към нас. Е, съгласна съм, че някои работи…

— Спрете! Тук спрете! — вдигна ръка Андрю. — Признавам, че съм предубеден. Искам обаче да ви кажа, че тази сутрин съм готов да си променя мнението.

— Добре, но недейте го променя напълно — гласът на Силия отново прозвуча делово. — В нашия бранш има много хубави неща и вие на практика се убедихте в едно от тях. Има обаче и някои не толкова хубави. Аз също не ги харесвам и се надявам да ги отстраня.

— Вие да ги отстраните? — повдигна вежди той. — Вие лично?

— Знам какво си помислихте — че съм жена.

— Понеже го казахте — да.

Силия продължи със сериозен тон:

— Идва време, всъщност то вече е дошло, когато жените ще правят много неща, недостъпни за тях в миналото.

— Точно сега съм готов да го повярвам, особено що се отнася до вас — отвърна Андрю. — Споменахте, че по-късно ще ми кажете още някои неща, които ме засягат.

За пръв път Силия де Грей се поколеба.

— Да, казах — тя прониза Андрю със силните си сивозелени очи. — Смятах да отложа този въпрос за друг път, когато се срещнем отново, но нищо не пречи да ви го кажа и сега. Реших да се омъжа за вас.

Наистина беше невероятна! Какъв характер! Кипеше от енергия и жизненост, да не говорим за изненадващата й дързост. Андрю срещаше за пръв път в живота си такъв човек. Отначало понечи да се засмее, после изведнъж промени решението си.

Един месец по-късно на скромно тържество, в присъствието на няколко близки приятели и роднини Андрю Джордан и Силия де Грей встъпиха в граждански брак.