Артър Хейли
Опасно лекарство (29)

4

Когато Силия пристигна рано сутринта на летище „Хийтроу“ за двудневното си посещение в Англия, всичко беше организирано като по часовник. Очакваше я лимузина, която я закара направо в Изследователския институт на „Фелдинг-Рот“. Там, заедно с Мартин Пийт-Смит и сътрудниците му, щеше да прави проверка на онова, което си представяше като „уравнението Харлоу“.

После, взела решение какво да предложи на Сам, тя щеше да отлети обратно за Ню Джързи.

През първия ден в Харлоу почти всеки, когото срещна, й даде ясно да разбере, че цари оптимизъм. Мартин и останалите по йерархията надолу непрекъснато уверяваха Силия колко добре вървяло изследването върху умственото стареене, колко много въпроси вече били изяснени и колко напрегнато, като сплотен екип, работели всички сътрудници в института. Само в отделни случаи се прокрадваха, като боязливи погледи иззад бойниците на самотен замък, сенки на съмнение или колебание. После изчезваха или мигновено биваха отричани, а Силия оставаше да се чуди дали в края на краищата наистина ги е имало.

За начало през първия ден Мартин й показа лабораториите и я запозна с хода на работата. Обясни й, че след последната им среща той и сътрудниците му са изпълнили първата си задача — „да открият и отделят информационната РНК, различна в мозъка на младите животни в сравнение със старите“.

— Това с течение на времето вероятно ще се установи и по отношение на хората — обясни Мартин.

По-нататък започна да се лее научен жаргон:

…екстрахирахме информационна РНК от мозъци на плъхове с различна възраст… после екстрактът се инкубира със смес от „раздробени клетки“ на дрожди при добавяне на радиоактивни аминокиселини… тази ферментационна среда произвежда животинските мозъчни пептиди, които също придобиват лека степен на радиоактивност… след това ги отделяме с помощта на електрическия им заряд върху специални гелове… следващият етап е заснемане на рентгенов филм и там, където се появят ивици, това свидетелствува за наличие на пептиди…

Като някакъв фокусник, изваждащ от цилиндъра си заек — „voilà!“ — Мартин измъкна и сложи няколко негатива, осем на десет, върху лабораторната маса, пред която бяха спрели със Силия.

— Ето филми от хроматограмите.

Тя ги взе, но й се сториха почти чисти, прозрачни ленти. Мартин обаче постанови:

— Гледайте отблизо и ще видите тъмни ивици в два реда. Едната е от млад плъх, а другата — от стар. Забележете… — той посочи с пръст — тук и тук в колоната на младия плъх има поне девет пептида, които не се произвеждат в мозъка на стария. Сега вече — с висок развълнуван глас заяви той — имаме положителни данни, че мозъчната РНК, а вероятно и ДНК, се променят в процеса на стареене. Това е страхотно важно!

— Да — съгласи се тя, като се учудваше в себе си, дали това бе триумф, оправдаващ две години колективни усилия и огромни разходи.

Всичко около нея напомняше за тези разходи — просторните лаборатории и модерните кабинети, отделени с модулни преградни стени, позволяващи преустройство при нужда. Удобните за безпрепятствено и свободно движение коридори, уютната заседателна зала, а в грижливо обзаведените лаборатории цяло богатство от неръждаема стомана и модерни маси, направени само от изкуствени материали — според научните критерии дървото бе „мръсно“. Климатична инсталация изтегляше нечистия въздух. Осветлението бе силно, без да е дразнещо. Две еднакви инкубационни помещения, обзаведени с масивни остъклени инкубатори с лавици за каменинови съдове, в които се развъждаха бактерийни култури и дрожди. Други помещения бяха отделени с двойни врати и предупредителни табелки „Внимание! Опасност от радиация!“.

Поразителен бе контрастът с лабораториите в Кеймбридж, които Силия бе разглеждала с Мартин, макар че имаше някои общи черти. Едната бе хартията — невероятно количество листове, натрупани на високи купища, оставени безразборно по бюрата, особено при Мартин Пийт-Смит. На учения можеш да промениш работната обстановка, мислеше си тя, но не и работните му навици.

От масата с хроматограмите те продължиха обиколката. Мартин не спираше с обясненията.

— …Сега, след като имаме РНК, можем да получим кореспондиращата ДНК… после трябва да я вкараме в ДНК на живите бактерии… да се опитаме да ги „надхитрим“ да произведат необходимия мозъчен пептид…

Силия се стараеше да обхване колкото е възможно повече от поднесената й в галопиращо темпо информация.

Накрая Мартин отвори вратата на малка лаборатория, където възрастен лаборант в бяла престилка се бе изправил пред половин дузина плъхове в кафези. Той бе слаб и прегърбен, около плешивата му глава обикаляше тънка ивица коса, а на носа си бе сложил старомодно пенсне, закачено с шнур на врата му. Мартин го представи:

— Господин Йейтс. Готви се да прави дисекции.

— Мики Йейтс — протегна ръката си той. — Аз знам коя сте вие. Всички знаем.

Мартин се засмя:

— Вярно, наистина ви знаят. Мога ли да ви оставя за няколко минути? Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се — каза госпожа Джордан.

Когато той затвори вратата след себе си, Силия се обърна към Йейтс:

— Мога ли да погледам, ако не ви преча?

— Никак няма да ми пречите. Първо трябва да осмъ-ртя един от тия малки развратници — посочи той към плъховете.

С бързи, умели движения техникът отвори хладилника и от камерата извади малка, чистичка пластмасова кутийка, чийто капак бе захванат от едната страна с панти. Вътре имаше леко издигната плоскост, а под нея — табличка с някакво вещество на кристали, от което се източваха нагоре тънки струйки пара.

— Сух лед — поясни Йейтс, — заредих го преди да влезете.

Той отвори един кафез, бръкна и майсторски улови голям гърчещ се сивобял плъх, сложи го в кутийката и затвори капака. Силия виждаше през прозрачните пластмасови стени плъха върху малката платформичка.

— Сухият лед насища вътрешността на кутийката с въглероден двуокис — каза Йейтс. — Знаете ли какво означава това?

Тя се усмихна на елементарния въпрос.

— Да. След като сме поели кислорода от въздуха, издишваме въглероден двуокис. Само с въглероден двуокис не може да се живее нито минута.

— Като туй приятелче в кутийката. То вече е пътник.

Плъхът направи две конвулсивни движения и повече не помръдна.

— Спря да диша! — възкликна радостно Йейтс.

След още тридесет секунди той отвори кутийката, извади безжизненото животно и обяви:

— Мъртъв като пън! Този метод обаче е бавен.

— Бавен ли? На мен ми се стори бърз — изненада се тя.

Силия не можа да си спомни по какъв начин биваха убивани плъховете в лабораторните занимания, когато следваше.

— Бавен е, ако имаш да вършиш много други работи. Доктор Пийт-Смит иска да използваме кутийката с въгледвуокиса, но има по-бърз метод. Ето този.

Той се наведе, отвори шкафа под лабораторната маса и извади друга кутийка — този път метална. Тя се различаваше от пластмасовата и в друго отношение. От едната й страна имаше малък кръгъл отвор, а непосредствено над него острие като бръснач, занитено на страничната стена на капака.

— Гилотинка — каза Йейтс все още със същото весело настроение. — Французите са си знаели работата.

— Но това е отвратително! — възмути се Силия. Вече си бе спомнила, че навремето бе виждала да убиват плъхове с подобен уред.

— Ами, хич не е лошо. И бързо — той погледна през рамо към затворената врата и още преди Силия да му попречи, хвана един жив плъх от друг кафез и бързо го вмъкна в металната кутийка. Главичката му се показваше през кръглия отвор. Йейтс натисна с пръст ножчето, сякаш режеше краставица.

Чу се тъпо хрускане и друг звук — нещо като писък, главичката на плъха се търколи на пода, а от артериите на врата му шурна кръв. Въпреки че бе виждала подобни манипулации в лабораториите, на Силия й прилоша.

Йейтс хвърли небрежно още агонизиращото и кървящо телце в кофата за отпадъци и взе главичката.

— Сега ми остава само да извадя мозъка, бързо и безболезнено! — засмя се техникът. — Хич не ме е еня!

Потресена от гняв и отвращение, тя възкликна:

— Не трябваше да го правите пред мен!

— Какво да не прави? — се чу гласът на Мартин зад гърба й.

Той бе влязъл тихо и се намеси тутакси в разговора. Миг след това и със същия сдържан тон настоятелно помоли:

— Силия, ако обичате, почакайте ме навън!

Докато тя излизаше, Мартин гледаше с бляскащи от гняв очи техника и дишаше тежко.

В коридора Силия чуваше през вратата високия сърдит глас на Мартин:

— Никога повече!… Ако искаш да продължаваш работа тук… нареждането ми да се използва само пластмасовата кутия с въглеродния двуокис, безболезнено и никакви други начини!… Махни онова чудовищно изобретение или го смачкай!… Няма да позволя жестокост, разбираш ли?

Тя долови отпадналия глас на Йейтс:

— Ясно, сър.

Мартин излезе, хвана Силия под ръка и я заведе в заседателната зала. Бяха само двамата. Те седнаха с пълен термос кафе до тях и Мартин сипа в чашите.

— Съжалявам за станалото. Не биваше да се случва-извини се той. — Йейтс се е захласнал, понеже за пръв път в живота му една хубава жена го наблюдава по време на работа, с която се справя много добре — затова съм го довел тук от Кеймбридж. Може да направи дисекция на мозъка на плъх също като хирург.

Неприятното чувство на Силия постепенно минаваше.

— Дребна работа. Няма значение — успокои го тя.

— За мен има.

— Боли ви за животните, нали?

— Да — той отпи от кафето и продължи, — невъзможно е да се правят изследвания, без да се погубват животни. Човешките потребности стоят на първо място, дори приятелите на животните трябва да се съгласят с това. Необходимо е обаче да сведем до минимум страданията на животните, да не бъдем коравосърдечни към тях. Иначе, без да усетим, ще се озверим. Напомних на Йейтс тази истина. Мисля, че той няма да я забрави бързо.

Този инцидент накара Силия да харесва и да уважава Мартин още повече. Веднага обаче си каза — харесването или нехаресването не бива да се отразяват на мисията й.

— Нека се върнем на вашите изследвания — енергично предложи тя. — Говорихте за разлика между мозъците на млади и стари плъхове, за плановете си да синтезирате ДНК. Но още не сте успели да отделите един протеин — пептида, който търсите и който има важна роля във вашата работа. Права ли съм?

— Права сте — потвърди Мартин с бързата си сърдечна усмивка и уверено продължи: — Току-що описаното от вас е следващата стъпка, най-трудната. Работим върху нея и ще успеем, въпреки че за това ще ни трябва време.

— Когато се откриваше институтът, вие казахте: „Дайте ми две години“ и в края на този срок очаквахте някакъв положителен резултат. Това беше преди две години и четири месеца — припомни му тя.

По лицето му се изписа изненада:

— Действително ли съм го казал?

— Действително. Сам си спомня. Аз — също.

— Сигурно не съм бил на себе си. В нашата работа тук, на предната линия на науката, разписания не могат да се правят.

Той запазваше спокойния си вид, но Силия усети, че е под вътрешно напрежение. Физическото му състояние също не изглеждаше цветущо. Пребледнял, с уморен поглед, вероятно от продължителните усилия. Бръчки, които ги нямаше преди две години, набраздяваха лицето му.

— Мартин, защо не изпращате отчети за напредъка на работата? — запита Силия. — Сам е длъжен да осведомява дирекционния съвет, а акционерите…

Той за пръв път нетърпеливо поклати глава.

— Най-важното е да се съсредоточа върху изследователската работа. Безкрайното писане на отчети и препискарството отнемат много ценно време.

И изведнъж запита:

— Чели ли сте Джон Лок?

— Малко нещо, в колежа.

— Той е казал, че човек прави открития „чрез непрестанно съсредоточаване на ума в определена посока“. Един учен никога не бива да забравя това.

Силия премина на друга тема, но отново се върна на този въпрос в разговор с административния директор, о.з. майор от авиацията Бентли, който изтъкна друга причина за отсъствието на отчети.

— Би трябвало да разберете, госпожо Джордан, че на доктор Пийт-Смит му е изключително трудно да се занимава с писане на каквото и да било — каза Найджъл Бентли. — Мислите му се движат тъй бързо, че онова, което е било важно за него вчера, може да загуби значение днес, а утре да е съвсем незначително. Дразнят го някои неща, които е писал в миналото, например преди две години. Струват му се вече наивни, макар че тогава са били някакви прозрения. Ако зависеше от него, би заличил всичко написано в миналото. Тази черта не е нещо необичайно за учените. Забелязвал съм го и при други.

— Разкажете ми още нещо, което трябва да знам за мисленето на учения — помоли Силия.

Двамата разговаряха несмущавани от никого в скромния, но изрядно подреден кабинет на Бентли. Тя изпитваше растящо уважение към компетентния, приличащ на врабче човек, избран от нея да ръководи деловата работа на института.

Найджъл Бентли помисли и започна:

— Може би най-важното е, че ученият, свързал се толкова дълго с образователния процес, потъва в избраната от него, понякога съвсем тясна специалност дотам, че осъзнава реалностите на ежедневието много по-късно от другите хора. А някои големи учени изобщо не са в състояние да ги схванат.

— Чувала съм, че в известно отношение си остават деца.

— Точно тъй, госпожо Джордан, особено в някои области. Затова често се наблюдават детински постъпки на хора от академичните кръгове — дребни спречквания и разправии по най-банални въпроси.

Вглъбена в мислите си, тя каза:

— Не бих допуснала, че Мартин Пийт-Смит би могъл да се държи по този начин.

— Вероятно не в тези специфични рамки — съгласи се Бентли. — Но в друго отношение, да.

— Кажете ми по-конкретно!

— Ами, доктор Пийт-Смит има големи трудности при взимане на малки решения. Понякога, както би се изразил някой, той не е в състояние да реши от коя страна на улицата да се движи. Например адски се измъчваше седмици наред кой от двамата техници да изпрати на тридневен курс в Лондон. Един съвсем дребен въпрос, който вие или аз бихме решили за броени минути. И най-накрая, понеже моят шеф не можа да вземе становище, аз свърших тази работа вместо него. Разбира се, това е в контраст с основните му качества на учен — ясно теоретично мислене и всеотдайност.

— С ваша помощ някои неща ми станаха по-ясни, включително причината Мартин да не изпраща отчети за хода на работата — каза Силия.

— Струва ми се, би трябвало да отбележа още нещо — сподели той. — То дори може да има връзка с вашето посещение.

— Говорете!

— За доктор Пийт-Смит, както и за всеки ръководител, би било грешка да прояви неувереност или да изрази съмнение в постигнатия напредък в работата. Моралният дух на сътрудниците му ще рухне. И още нещо: доктор Пийт-Смит е свикнал да работи сам, със свои темпове. А сега изведнъж върху плещите му се стоварва огромна отговорност, свързана с много хора в негово подчинение и с други фактори — деликатни и не дотам деликатни-включително и вашето присъствие, госпожо Джордан, тук и сега. Всички тези неща създават огромно напрежение за който и да е ръководител.

— Значи все пак има съмнения за успеха на започнатата работа? — запита Силия. — Интересно, сериозни ли са съмненията?

Бентли, седнал зад писалището си срещу Силия, допря пръстите на ръцете си и я погледна през тях.

— Като служител тук имам задължения към доктор Пийт-Смит, но още по-големи са отговорностите ми пред вас и господин Хоторн. Затова трябва да отвърна на въпроса ви с „да“.

— Искам да знам какви са тези съмнения. Подробно.

— Аз нямам научната компетентност — започна той, поколеба се и продължи: — Сигурно не е много редно, но би трябвало да поговорите с доктор Састри насаме и да му наредите, понеже имате това право, да ви разкрие истината — напълно и откровено.

Силия знаеше, че доктор Састри е химикът-специалист по нуклеинови киселини, пакистанец, бивш колега на Мартин от Кеймбридж, който бе назначен за негов заместник.

— Въпросът е много важен, за да държим сметка какво е редно и нередно, господин Бентли. Благодаря ви. Ще имам предвид препоръката ви.

— Има ли нещо друго, с което мога да ви бъда полезен?

— Мартин днес ми цитира мисъл на Джон Лок. Дали е негов последовател? — запита тя.

— Да. И аз също. — Бентли се усмихна пестеливо. — Ние с доктор Пийт-Смит сме убедени, че Лок е един от най-големите философи и умове в цялата история на човечечеството.

— Искам да прочета нещо от Лок тази вечер. Бихте ли ми помогнали?

Бентли си записа.

— Книгата ще бъде в стаята ви след малко.

 

 

Силия успя да отдели време за разговор с доктор Састри едва късно следобед на втория ден от престоя й в Харлоу. Междувременно, освен с Найджъл Бентли, тя се срещна и с други хора от института, които говореха със задоволство и оптимизъм за изследователската дейност в Харлоу. Въпреки това Силия чувстваше, че нещо се крие от нея и инстинктът й подсказваше, че хората, с които бе разговаряла, не са откровени.

Рао Састри бе хубав млад мъж, още ненавършил трийсет години, с тъмен цвят на кожата, с ясен и бърз говор. Силия знаеше, че той бе защитил докторат и имаше блестяща научна биография. Мартин и Бентли единодушно я уверяваха, че неговото назначение е рядък късмет за института. Састри и Силия се срещнаха в малкото крило на институтския ресторант — стаичка за работни обеди на старшия състав. След като се ръкува с него, преди да седнат, тя затвори вратата, за да не бъдат смущавани от никого.

— Предполагам, че знаете коя съм? — запита Силия.

— Да, госпожо Джордан. Пийт-Смит често ми е говорил за вас с много хубаво чувство. А сега вече имам честта лично да ви срещна.

Речта му беше грижливо подбрана и възпитана, макар че се чувстваше леко заваляне. Той често се усмихваше, но от време на време усмивката му изчезваше от обзелото го нервно напрежение.

— Аз също се радвам да се запознаем и бих желала да обсъдя въпроса за напредъка в изследователската работа на института.

— Чудесен напредък! Действително възхитителен! Нещата са прекрасни, откъдето и да ги погледнете!

— Да, и другите ми казаха същото — потвърди тя. — Преди да продължим обаче, бих желала да сме наясно, че съм тук от името на господин Хоторн, президента на „Фелдинг-Рот“, и имам неговите пълномощия.

— О, господи! Какво ли ще става сега?

— Предстои да ви помоля, доктор Састри, не, всъщност нареждам ви, да бъдете напълно откровен и да не премълчавате нищичко, включително и всякакви ваши съмнения, които досега може би сте таили в себе си!

— Ама това е ужасно нелепо и не дотам почтено-възрази Састри. — Казах го на Бентли, когато ми съобщи, че ще искате подобно нещо от мен. В края на краищата, имам определени задължения към Пийт-Смит, той е свястно момче!

— Задълженията ви към „Фелдинг-Рот“ са още по-големи, понеже компанията ви плаща заплатата, и то нелоша, а срещу нея изисква вашето откровено професионално мнение — отсече Силия.

— Госпожо Джордан, не ви се нравят никакви игрички, нали? — стреснато и със страхопочитание запита младият пакистанец.

— Игричките, както хубаво го казахте доктор Састри, отнемат много време, с което не разполагам, тъй като утре заминавам обратно за Америка. Затова, моля, кажете ми точно къде се намира нашият научен институт и накъде отива?

Доктор Састри вдигна двете си ръце в знак, че се предава, въздъхна и започна:

— Добре. Изследванията не са отишли далеч. По мое скромно мнение, а то се споделя и от другите в института, работата не върви.

— Обяснете ми това по-подробно.

— Единственото, което се постигна за повече от две години, бе потвърждението на хипотезата, че в процеса на остаряване се наблюдават промени в мозъчната ДНК. Е, да, това е интересно постижение, но по-нататък пред нас се издига огромна стена, за преодоляването на която не разполагаме с необходимата методика. Може да не я открием още много години, а даже и да успеем, нищо не гарантира, че отвъд стената ще намерим пептида, постулиран от Пийт-Смит.

— Вие не приемате ли този постулат? — заинтересува се тя.

— Това е теория на моя колега, госпожо Джордан, и признавам, че аз също я поддържах. — Састри със съжаление поклати глава. — Но дълбоко в сърцето си вече се съмнявам в нея.

— Мартин сподели, че вие сте доказали наличието на уникална РНК и бихте били в състояние да получите кореспондиращата ДНК.

— Което, честно казано, е истина! Но вероятно не ви е пояснил, че изолираният материал е с голям обхват. Веригата на информационната РНК е много дълга и кодира много протеини, вероятно към четиридесет. Затова остава неизползваема — просто „безсмислени“ пептиди!

Силия се напрегна да разрови в паметта си отколешни научни знания. „Възможно ли бе материалът да се раз-дроби на по-малки частици? Да се изолира всеки отделен пептид?“

Састри се усмихна и с тон на превъзходство повтори:

— Изправени сме пред висока стена. Не разполагаме с методи за по-нататъшни изследвания. Може би след десет години… — и сви рамене, без да довърши мисълта си.

Те продължиха да говорят върху научната проблематика още двайсетина минути. Силия ясно разбра, че от целия научен състав в Харлоу, зает с проекта за умствено стареене, единствен Мартин вярва, че ще се постигнат значими резултати.

Накрая тя каза:

— Благодаря ви, доктор Састри. Научих от вас онова, за което прелетях Атлантика.

Младият учен кимна със съжаление:

— Изпълних дълга си, по ваше настояване. Но ме очаква безсънна нощ.

— Мен също — отвърна Силия. — Такава е цената, която хора като вас и мен плащат понякога, защото са това, което са.