Артър Хейли
Опасно лекарство (42)

2

Поръчаната от Андрю лимузина чакаше пред хотел „Кахала Хилтън“ точно в десет часа. Бе поносимо топъл ден в края на август, с лек южен ветрец. Хавайците наричаха такова време „кона уедър“. Няколко купчини кълбести облаци се белееха по лазурното небе.

Лайза и Брус бяха на закуска с родителите си в техния приятен апартамент, който гледаше към игрището за голф „Ваяла“ и към Тихия океан. Както и предния ден, четиримата щастливо бъбреха, оживено се разпитваха и си разказваха, за да запълнят празнотата от шестмесечната си раздяла. Лайза бе завършила с голямо желание и ентусиазъм първата година в Станфорд. Брус, комуто предстоеше да започне последната си година в Хил, воден от основния си академичен интерес, бе подал документи за историческия колеж „Уилямс“, Масачузетс.

Той сподели, че верен на пристрастието си към историята и в очакване на днешната им среща, наскоро е завършил едно проучване върху японската атака на Пърл Харбър през 1941 година и предложи делово:

— Ако имате въпроси, мисля, че мога да ви отговоря.

— Ти си непоносим, но понеже предлагаш безплатни услуги, може би ще благоволя да се възползвам от тях-отговори Лайза.

Макар че по време на закуската успяваше да бъде в тон със семейната глъчка, Силия изпитваше странно раздвоение в душата си. Състоянието й трудно можеше да се опише. Като че ли в този ден бе оживяло нещо от нейното минало, или щеше скоро да оживее и да се слее с настоящето. Още сутринта, когато се събуди, чувства и мисли я теглеха към събитието на деня. Тя се облече подходящо за случая — бяла плисирана пола и шемизета в тъмносиньо и бяло. Обу си бели летни обувки и си приготви бяла сламена чанта. Искаше видът й да не е нито всекидневен, нито официален, а хубав и… думите сами дойдоха… изискан и почтителен. Докато бе пред огледалото, преди да отиде при Андрю и децата, я обзе една мисъл за нейния баща, мисъл, която Силия се опита отначало да пропъди, но после я остави да се избистри в съзнанието й — Защо не беше жив сега да ме види — неговата дъщеря със семейството си!

Децата и Андрю сякаш предварително бяха отгатнали намеренията на Силия и не излязоха с всекидневно облекло. Предишния ден Лайза бе с джинси, а сега беше облякла семпла, но красива воалена рокля, която подчертаваше цялата й моминска хубост. За миг Силия си представи себе си деветнайсетгодишна като нея — преди двайсет и седем години.

Андрю носеше съвсем лек костюм и за пръв път от много време насам бе сложил връзка. Съпругът ми, разсъждаваше Силия, скоро ще навърши петдесет години, вече е с посивяла коса и от година на година придобива все по-представителен вид. Брус, още под влияние на момчешката си натура, въпреки стремежа си да изглежда голям, бе спретнато облечен с униформен блейзър на колежа „Хил“ и риза с отворена яка.

Когато семейство Джордан приближи лимузината, шофьорът учтиво докосна с пръсти фуражката си и отвори задната врата. Той се обърна към Андрю:

— Доктор Джордан, предполагам, че ще посетите Аризона?

— Точно така — Андрю погледна едно листче. — Но ми поръчаха да ви предупредя, че не отиваме в приемната за гости, а в личния пристан на ГЛАВТОФЛОТ.

Шофьорът вдигна вежди:

— Сигурно сте официални гости?

— Не аз — усмихна се Андрю и погледна Силия. — Съпругата ми.

След като влязоха в автомобила и потеглиха, Лайза запита:

— Какво е ГЛАВ… как го каза?

— Главнокомандуващ на Тихоокеанския флот — обади се Брус. — Ей, тате, задействал си страшни връзки!

Силия погледна любопитно Андрю:

— Как успя да уредиш това?

— Използвах твоето име — отговори той. — Ако не ти е известно, то все още респектира и много хора продължават да те ценят.

По настояване на тримата той призна:

— Щом държите да знаете, телефонирах на регионалния директор на „Фелдинг-Рот“ в Хавай.

— На Тано Акамура? — възкликна Силия.

— Да. И той ме помоли да ти предам, че много им липсваш. Сестрата на жена му е омъжена за адмирал. Останалото вече бе лесно. Ще отидем до Аризона с адмиралтейския катер.

— Тате, развил си страхотна дейност! — възхити се Брус.

Баща му се усмихна:

— Благодаря.

— Благодарностите са за теб — намеси се Силия. — Когато приказва с Тано, не стана ли дума как вървят работите при тях?

Андрю се поколеба:

— Имаш предвид „Фелдинг-Рот“… и монтаина ли?

— Да.

Той се надяваше, че Силия няма да прояви интерес, но отговори:

— Явно много добре.

— Не е само това. Кажи ми всичко, за което сте говорили.

Андрю неохотно добави:

— Тано каза, че монтаинът жъне огромен успех и както се изрази, „продава се като топъл хляб“.

Силия кимна. Това потвърждаваше очакванията на всички и публикациите след пускането на монтаина в продажба. Същевременно в ума й още по-силно се вряза въпросът: Прибързана и неразумна ли бе нейната оставка? В този особено значим ден Силия категорично отклони от вниманието си подобни мисли.

Лимузината се понесе по автострадите „Луналило“ и „Моаналуа“, после профуча край модерните високи сгради на Хонолулу. След около двайсет минути тя излезе при стадион „Алоха“ и свърна към охранявания район на военноморските сили на Съединените щати при залива Айея. Малкият персонален пристан на ГЛАВТОФЛОТ се гушеше в живописна местност, отредена за семействата на военнослужещите.

На пристана чакаше с боботещи дизелови двигатели петнайсетметровото корабче — тъй нареченият адмиралтейски катер, обслужван от двама матроси в бяла униформа. Пет-шест пасажери вече бяха насядали под навеса на горната палуба.

След като семейство Джордан се качи на кораба, единият матрос — млада жена на пост при котвата — изтегли въжетата. Мъжът застана на капитанския мостик и пое курс към оживения трафик на Пърл Харбър.

Едва полъхващият ветрец на брега тук се засили. В корпуса на корабчето се разбиваха вълнички и понякога обсипваха палубата с капчици. Водата имаше мътен сиво-зелен цвят и погледът не можеше да проникне по-дълбоко от повърхността й.

Докато обикаляха остров Форд в посока обратна на часовниковата стрелка, жената от екипажа обясняваше на пътниците. Андрю, Лайза и Брус слушаха внимателно. Силия обаче бе унесена в спомени и долавяше само откъслечни фрази.

„Неделя сутрин, 7 декември 1941 година… Японски пикиращи бомбардировачи с торпили, изтребители и малки подводници атакуваха без предупреждение… първа атака в 7,55 часа… в 8,05 експлозии разстроиха бойния ред на корабите… 8,10 «Аризона», поразен в предната част, експлодира и потъна… към 8,12 часа «Юта» бе преобърнат… «Калифорния» и «Уест Вирджиния» отидоха на дъното… «Оклахома» се преобърна… жертви, 2403 убити, 1178 ранени.“

Беше толкова отдавна, мислеше тя, преди трийсет и шест години — повече от половин човешки живот. И въпреки това до този момент не бе преживявала трагедията тъй близко.

Адмиралтейският катер, попаднал на леко вълнение при входа на канала Пърл Харбър, промени курс и заобиколи край южната част на остров Форд. Изведнъж се бялна огрян от слънцето Мемориалът Аризона.

Тук е потънал и аз най-сетне дойдох. Силия неволно си спомни стиховете:

Подай ми раковината на моя покой И ще започна безкрайното си пътуване.

Нелепа мисъл я обзе, докато гледаше от корабчето. Мемориалът не отговаряше на очакванията й. Приличаше по-скоро на дълъг бял товарен вагон, притиснат в средата.

Отляво се чу обяснителният коментар:

„По думите на архитекта, формата, при която структурата се вгъва в средата и се издига силна и могъща в краищата, символизира първоначалното поражение и окончателната победа…“ Дали подобна мисъл е възникнала в главата на архитекта преди или след изграждане на паметника? Тъй или иначе, няма никакво значение. Главното е потъналият кораб. Очертанията му се виждаха невероятно близко, само на метър-два под сивозелената водна повърхност.

„…и мемориалът се простира над потопения кораб.“

Корабът на баща ми. Неговият дом, докато бе далеч от нас, в който загина… когато бях десетгодишна, на пет хиляди мили от Филаделфия.

Андрю хвана ръката на Силия и я задържа. Всички мълчаха. Сякаш пасажерите на катера, завладени от едно чувство, се бяха зарекли да не нарушават мълчанието.

Навигаторът умело акостира при понтонен пристан до входа на мемориала. Жената затегна котвените въжета. Семейство Джордан тръгна с групата. Когато минаха навътре, подът под краката им вече не се люлееше-стъпваха на солидна бетонна плоча върху пилони, забити на дъното на пристанището, които не докосваха потъналия кораб.

Близо до центъра на мемориала Силия, Андрю и Лайза застанаха при отвора в бетонната конструкция, насочен към главната палуба на „Аризона“, която се виждаше ясно и ужасяващо близко.

Някъде под нас са костите на баща ми или онова, което е останало от тях. Как ли е загинал? Дали с бърза и лека смърт, или по някакъв друг, чудовищно болезнен начин? О, колко много бих искала да не се е мъчил!

Брус, който се бе отделил от тях, дойде и прошепна:

— Открих името на дядо. Сега ще ви го покажа.

Тримата го последваха и спряха при множество посетители, изправени с посърнали лица пред мраморна стена, покрита с безброй имена и военни чинове.

В онези няколко жестоки минути на японската атака само на борда на „Аризона“ бяха загинали хиляда сто и седемнайсет души. По-късно се оказало невъзможно да извадят кораба, превърнал се в общ гроб на повече от хиляда обречени воини.

Скромен надпис гласеше:

Брус посочи:

— Там, мамо!

Те постояха почтително, всеки вглъбен в своите мисли. После Силия ги поведе обратно към отвора, където бяха гледали корпуса на потъналия кораб. Близостта я покоряваше. Мехурче нафта изплува от дълбините и се разпука като цветна пъпка на повърхността. След няколко минути това мистериозно явление се повтори.

— Мехурчетата се процеждат от резервоарите за гориво — обясни Брус. — Появили са се още след потъването на „Аризона“. Макар че никой не може да предвиди, допуска се като съвсем възможно това да продължи още двайсет години.

Силия сложи ръка на раменете на сина си.

Това е моят син Твоят внук. Той ми обяснява за твоя кораб.

— Колко бих искала да познавам дядо — въздъхна Лайза.

Силия се готвеше да каже нещо, но ненадейно емоционалната й устойчивост рухна. Сякаш простичкото трогателно желание на Лайза бе последната капка 5 преливащата чаша. Силия бе сломена от скръб. Скръб за нейния баща, с когото бе живяла съвсем кратко, но бе обичала истински и чийто образ оживя с още по-голяма сила у нея в горчивите мигове в Пърл Харбър. Спомняше си сега и за майка си, този месец се навършваха десет години от смъртта й. А към припламналите скръбни чувства от миналото се появи отново болката й от нейното собствено поражение, от дълбоко погрешната й преценка, както излизаше сега, от позорния край на нейната кариера. През последните шест месеца тя бе успяла да се избави от тази горест. А сега, както отлаганият дълг, който рано или късно трябваше да се плати, я притисна с нова сила в часа на голямата й тъга. И тя не можа да издържи. Забравила за всичко друго, Силия плачеше.

Андрю я забеляза и тръгна към нея, но Лайза и Брус го бяха изпреварили. Двете деца, прегърнали майка си, за да я утешат, също плачеха без стеснение.

Той нежно притисна към себе си и тримата.

 

 

Същата вечер семейството се събра за вечеря в зала „Майле“ на „Кахала Хилтън“. Първите думи на Силия, още когато сядаше, бяха:

— Андрю, мили, хайде да пием шампанско!

— Разбира се.

Той направи знак на сервитьора и му поръча тайтингер — любимото шампанско на Силия, и й каза:

— Тази вечер сияеш!

— Точно тъй се чувствам — отвърна тя и се усмихна на тримата.

След като се върнаха от Пърл Харбър, вече не разговаряха за преживяното. При мемориала, когато Силия не можа да се овладее, хората съобразително се извръщаха настрани и Андрю разбра, че този паметник, навяващ печал у множество посетители, често е бил свидетел на подобен изблик на човешка тъга.

Следобед Силия хубаво се наспа, после отиде в един от магазините на хотела и си купи разкошна дълга рокля в червено и бяло, хавайски стил. На вечерята дойде облечена с нея.

— Като ти омръзне тази рокля, мамо, ще я износя с най-голямо удоволствие — пошегува се възхитена Лайза.

В този момент донесоха шампанското Силия вдигна пълна чаша и каза:

— Пия за всички ви! Много ви обичам и ви благодаря! Искам да знаете, че никога не ще забравя днешните мигове, вашето съчувствие и утеха. И да ви кажа, че вече ми поолекна. Преживяла съм, предполагам, нещо като духовно пречистване, като — как да го кажа?

— Катарзис — допълни Брус. — Всъщност тя е гръцка дума и означава пречистване. Аристотел я използвал за…

— О, я престани! — Лайза плесна леко брат си по ръката. — Понякога наистина прекаляваш.

Андрю се разсмя. Всички го последваха, включително и Брус.

— Продължавай, мамо! — настоя Лайза.

— Е, реших, че вече е време да престана да се само-съжалявам и да се върна отново в живота. Прекарахме чудесна почивка, възможно най-приятната, но след два дни свършва — каза Силия и погледна Андрю с обич. — Предполагам, че ти си готов да започнеш веднага работа.

— Готов и горящ от желание! — кимна той.

— Разбирам те, защото изпитвам същото чувство. Аз нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Реших да си търся работа.

— Какво смяташ да правиш? — запита Брус.

Силия отпи глътка шампанско, преди да отговори:

— Много мислих за това, задавах си въпроси и винаги отговорът бе еднакъв — най-добре познавам фармацевтичния бизнес и затова е най-разумно да продължа в тази област.

— Да, наистина — подкрепи я Андрю.

— Можеш ли да се върнеш във „Фелдинг-Рот“? — въпросът зададе Лайза.

Майка й поклати глава.

— Изгорила съм мостовете си за там. Сигурна съм, че дори да искам, „Фелдинг-Рот“ няма как да ми предложи работа. Но ще опитам в други компании.

— Ако не скочат да те грабнат, търговската им прозорливост трябва да се постави под сериозно съмнение — каза Андрю. — Спряла ли си се на някоя?

— Да — продължи замислено Силия. — Има една компания, която стои над всички други и от която се възхищавам. Това е „Мерк“, нещо като „Ролс Ройс“ за фармацевтичната индустрия. Първо ще отида там.

— А след това?

— Нрави ми се „Смит Клайн“, също и „Ъпджоун“. И двете са фирми, в които бих работила с удоволствие. Ако се наложи, след тях бих могла да направя дълъг списък с още възможности.

— Сигурен съм, че няма да стане нужда — Андрю вдигна чашата си. — Да пием за компанията, която ще има щастието да приеме на работа Силия Джордан!

По-късно, по време на вечерята, Брус запита:

— Утре какво ще правим?

— Понеже е последният ден в Хавай, хайде да се излежаваме на плажа — предложи Силия.

Всички бяха единодушни, че най-добре би им се отразил един ленив ден на плажа.