Артър Хейли
Опасно лекарство (52)

12

Куентин и Силия решиха да обядват на задната седалка в автомобила, който ги чакаше пред старата сграда на Сената.

— Възможно най-бързо и най-далеч от хорските очи-бе казал Куентин, когато предлагаше там да хапнат сандвичи и да пийнат кафе от термоса.

Лимузината бе паркирана на Джеферсън Драйв, недалеч от Смитсоновия институт. Край нея крачеше напред-назад униформеният шофьор.

Поканиха и Винсънт Лорд на обяда в колата, но той отказа, понеже имал друг ангажимент.

— Успяха да ви очернят, искам да кажа вас лично — сподели Куентин и добави: — Как се чувствате след всичко това?

Силия направи недоволна гримаса:

— Как би се чувствал всеки друг на мое място? Не ми е приятно.

— Цялата тази история е само тактика — адвокатът опита от още вдигащото пара кафе. — За всяко разследване от този сорт, всъщност чиста политическа маневра, е необходимо да се набеди един главен виновник. Спрели са се на вас, понеже представлявате „Фелдинг-Рот“. Аз обаче бих могъл да направя нещо за известна промяна.

— Какво?

— Нека най-напред да ви дам малко предварителна ориентация. Донахю и сътрудниците му знаят за вашето становище против монтаина, изразено пред ръководството на компанията, и за оставката ви по същия повод. Няма начин да не са научили. Те действат много прецизно. Вероятно знаят също условията, които сте поставили при вашето завръщане на работа и със сигурност им е известна Доктрината „Фелдинг-Рот“ и че вие сте нейният автор.

— Тогава защо…

— Изслушайте ме. Също така опитайте да се поставите на тяхно място — Куентин кимна към група туристи, които надничаха в лимузината, и после отново се обърна към Силия. — Защо хората на Донахю да изтъкват вашите заслуги? А дори и да бяха го сторили, към кого щяха да насочат критиката си? Естествено не към оня, който не е между живите.

— Мисля, че разбирам всичко това и знам, че е, както казахте, политическа маневра — призна Силия. — И все пак нима истината няма никакво значение?

— Ако бях адвокат на противната страна, щях да ви отговоря следното: Да, истината винаги е от значение — а за монтаина тя се свежда до направеното фактически от „Фелдинг-Рот“ — пусна го на пазара и носи отговорност за това. Що се отнася лично до вас, да, вие действително си подадохте оставката. Но после пак се върнахте в компанията и с това решение поехте вашия дял от отговорността за монтаин, даже след свършен факт — Куентин се усмихна тъжно. — Разбира се, мога да оспоря всичко това от противоположна позиция с еднаква степен на убедителност.

— Адвокати! — засмя се насила тя. — Вярват ли изобщо в нещо?

— Човек се опитва да вярва. Макар че постоянната двойнственост е рискът на нашата професия.

— Казахте, че бихте могли да направите нещо? Какво по-точно?

— Някои членове на комисията от партията на малцинството в Конгреса са настроени добре към вашия бранш. Те имат и свой съветник в комисията. Досега никой от тях не е говорил и сигурно няма да вземат думата, за да не се създаде впечатление, че са в защита на монтаина — една невъзможна позиция. Но един от тях, ако го помоля, би могъл да постави въпроси за вашето лично становище и по този начин да разкрие пред публиката вашия образ в положитена светлина, а не в тези ужасни краски.

— Това ще помогне ли на „Фелдинг-Рот“?

— Не. Навярно обратното.

— В такъв случай нека да изоставим тази идея — с примирение каза Силия.

— Щом настоявате — мрачно отвърна адвокатът. — Това си е лично ваш въпрос.

 

 

В началото на следобедното заседание Винсънт Лорд придърпа подвижния микрофон пред себе си.

Ърбах пак започна с въпроси и най-напред го помоли да запознае присъстващите с научната си дейност. После съветникът на подкомисията се насочи към ранните етапи на работата по монтаина. Лорд отговаряше на всички въпроси уверено и спокойно.

След около петнайсет минути Ърбах запита:

— Когато наближи монтаинът да се пусне на пазара в Съединените щати и съобщенията от Австралия, Франция и Испания бяха вече известни на компанията, препоръчахте ли отлагане?

— Не, не препоръчах.

— Защо?

— В този стадий на процеса, отлагането би трябвало да е въпрос на ръководството. Като директор на научните изследвания задачите ми се ограничават в научната сфера.

— Моля, ще обясните ли по-подробно това?

— Разбира се. Задължението ми бе да дам научна преценка на наличната по онова време информация, представена от „Лаборатоар Жиронд-Шими“. В нея не намерих основание да препоръчам отлагане.

Ърбах настоя:

— Вие си послужихте с израза „научна преценка“. Ако оставим науката настрана, тези три съобщения не предизвикаха ли у вас някакво чувство, някаква инстинктивна реакция?

Лорд за пръв път се поколеба преди отговора си.

— Може би са предизвикали.

— Може би или безсъмнено са предизвикали?

— Е, изпитвах известно притеснение, но то нямаше нищо общо с науката.

Силия, която не следеше внимателно разпита, изведнъж се съсредоточи.

Ърбах продължаваше:

— Ако ви разбирам правилно, доктор Лорд, вие сте били изправен пред нещо като дилема?

— Е, да.

— Дилема между науката, от една страна, и от друга — вашето „притеснение“, използвам вашия израз, като човек. Така ли е?

— Предполагам, че можете да го кажете така.

— Това не е въпрос на предполагане, доктор Лорд, нито пък зависи от онова, което ще кажа аз. Важното е какво казвате вие?

— Е… да, бих казал така.

— Благодаря ви — съветникът на подкомисията погледна бележките си. — Отговорете само за вътрешния протокол, докторе, след като четохте информациите, за които стана дума, поддържахте ли идеята за пускането на монтаина на пазара?

— Не, не я поддържах.

Всичките му отговори нахлуха в главата на Силия. Лорд лъже. Той не само се обяви за продължаване работата по монтаина, но гласува за това на заседанието при Сам, пренебрегвайки с презрение съмненията на Силия и молбата й за отлагане.

Сенатор Донахю се наведе над микрофона:

— Бих желал да запитам свидетеля следното: Ако вашата длъжност бе свързана с управленчески, а не само с научни функции, доктор Лорд, щяхте ли да препоръчате отлагане?

Лорд отново се поколеба, после отговори твърдо:

— Да, сенаторе, щях.

Негодник! Силия започна да пише бележка на Куентин. Това не е вярно… После спря. Каква щеше да бъде ползата? Да кажем, че оспореше честността на Лорд и последваха дебати с обвинения и отричания. Какво щеше да се промени? При подобно разследване — нищичко. Тя смачка с погнуса листчето, на което бе почнала да пише.

След още няколко въпроса благодариха на Лорд за свидетелските показания и му поднесоха извинения. Той веднага напусна залата. Нито продума на Силия, нито я погледна.

 

 

Доктор Мод Стейвли бе следващата свидетелка.

Председателката на движението „Граждани за безопасна медицина“ тръгна с уверена крачка от последните редове в залата и зае място пред един микрофон на свидетелската маса, на известно разстояние от Силия и Куентин. Тя не ги удостои с поглед.

Сенатор Донахю сърдечно поздрави свидетелката и след това Мод Стейвли прочете предварително подготвено изложение. То описваше нейната квалификация, структурата на организацията й, чието седалище бе в Ню Йорк, отрицателното отношение на „Граждани за безопасна медицина“ към фармацевтичните фирми и нейното отрицателно отношение към монтаина още от самото начало.

На Силия не й допаднаха акцентите в изложението и някои намеци, но в себе си призна, че Стейвли говори много професионално и убедително. Ръководителката на „Граждани за безопасна медицина“ имаше приятен вид и бе облечена с вкус както при първата им среща преди две години. Сега тя носеше семпъл, но стилен костюм тайор в кафяво.

По въпроса за монтаина Стейвли заяви:

— За съжаление липсата на средства затрудни нашите протестни акции. „Граждани за безопасна медицина“ не разполага с огромни фондове, възлизащи на милионите долари, които компании като „Фелдинг-Рот“ отделят за реклама, подвеждайки лекарите и обществеността да вярват, че лекарства като монтаина са безопасни, макар и да са получили — както беше с монтаина — сведения за обратното.

Тя поспря и Денис Донахю се намеси:

— Доктор Стейвли, струва ми се, че след като мнението ви за монтаина се оказа правилно, вноските по сметката на организацията ви би трябвало да са се увеличили?

— Да, сенаторе, така е. И се надявам, че след това разследване, което приветствам, те ще се увеличат още повече.

Донахю се усмихна, без да отговори, и доктор Стейвли продължи.

За зла участ на Силия тя спомена и за посещението й в седалището на „Граждани за безопасна медицина“. Това доведе до затруднения, които се надяваше, че ще бъдат избегнати. Въпросът бе повдигнат отново при кръстосания разпит, който водеше Стенли Ърбах.

— На коя дата госпожа Джордан посети „Граждани за безопасна медицина“? — запита той.

Стейвли погледна бележките си:

— На дванайсти ноември 1978 година.

— Каза ли тогава госпожа Джордан с каква цел е дошла да ви види?

— Каза, че иска да разговаряме. Един от въпросите, които засегнахме, бе монтаинът.

— По онова време, предполагам, е имало разрешение на УХЛ за монтаина, но още не е бил пуснат в продажба. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Вярно ли е, че по същото време „Граждани за безопасна медицина“ са полагали големи усилия за отмяна на даденото от УХЛ разрешение?

— Да. Ние действахме много решително и енергично по тази задача.

— Тази ваша решителност и активност за спиране продажбата на монтаина не предизвика ли безпокойство у госпожа Джордан?

— Ами естествено тя не бе очарована. Госпожа Джордан се обяви в подкрепа на монтаина, твърдейки, че е безопасен. Аз, разбира се, не бях съгласна.

— Тя каза ли защо смята, че препаратът е безопасен?

— Много ясно си спомням, че не каза. Тя, разбира се, няма необходимата медицинска квалификация да прави подобни преценки, не че това може да спре алчни търговци като Джордан да не ги правят — в гласа на Стейвли прозвуча нотка на презрение. — Изобщо се изумих, като разбрах колко малко знае тя по тези въпроси.

— Можете ли да ми кажете по-конкретно от какво бяхте изумена?

— Да. Спомняте ли си, че по онова време съдебният процес срещу монтаина в Австралия се следеше от най-широката общественост?

Ърбах се усмихна:

— Предполага се, че аз задавам въпроси, доктор Стейвли.

Тя отвърна също с усмивка:

— Извинете. Исках да изтъкна, че Джордан дори не бе чела протоколите на процеса в Австралия. Тя призна това. А аз настоях да отиде и да ги прочете.

— Благодаря ви, доктор Стейвли. Останахте ли с впечатление, че госпожа Джордан е дошла да разговаря с вас като представител на нейната компания, „Фелдинг-Рот“.

— Съвсем определено да.

— Нека се върнем пак към усилията на вашата организация да отмени разрешението на УХЛ за монтаина. Останахте ли с впечатление, че обезпокоена от действията на „Граждани за безопасна медицина“, „Фелдинг-Рот“ е изпратила госпожа Джордан да ви помоли да не сте тъй настоятелни?

— Ами да. Дойде ми наум подобна мисъл, макар че не мога да го докажа. Ако това е била целта на госпожата, веднага й е станало ясно, че няма начин да я постигне.

Силия слушаше, наблюдаваше я и си мислеше — за разлика от Винсънт Лорд Мод Стейвли не лъже. Но предаването на всеки разговор може да представи нещата съвсем различно, в зависимост от подбора на фактите, тона на гласа и поставените акценти, съчетани със съответни мнения!

Сенатор Донахю с листове в ръка заговори пред микрофона си:

— Доктор Стейвли, в ръката си държа документ, наречен Доктрина „Фелдинг-Рот“. Ако не сте го видели, ще разпоредя да ви се даде един екземпляр.

— Видяла съм го, сенатор Донахю, достатъчно е човек да му хвърли един поглед.

Донахю се усмихна:

— Да разбирам ли, че имате мнение по въпроса? Бихме желали да го чуем.

— Убедена съм, че тъй наречената доктрина е отвратително, безсрамно средство за стимулиране търговията с лекарства; нейните автори са се възползвали от една ужасна трагедия и съчинението им представлява обида за децата и семействата, станали жертви на монтаина.

Пламнала от възмущение и готова да скочи в защита на доктрината, Силия усети, че Куентин хвана ръката й и я задържа да не става от мястото си. С големи усилия тя успя да се овладее, но все още кипеше от гняв.

Сенатор Джафи, член на подкомисията, представител на малцинството в Сената, вежливо отбеляза:

— Но сигурно, доктор Стейвли, щом една компания фактически признава грешката си и обещава, че занапред…

Стейвли отсече:

— Поискахте моето мнение и аз ви го казах. Ако вас подобно празнодумство може да ви подведе, мен не може.

Полуусмихнат, сенатор Донахю сложи листовете на масата.

След още няколко въпроса благодариха на доктор Стейвли и също така й поднесоха извинения.

Бе съобщено, че първият свидетел на следващия ден ще бъде доктор Гидиън Мейс от УХЛ.

 

 

Същата вечер, когато Силия се бе прибрала в апартамента си в хотел Медисън, телефонът иззвъня. Обаждаше се Джулиет Гудсмит — каза, че е във фоайето. Силия я покани да се качи при нея и я посрещна със сърдечна прегръдка.

Дъщерята на Сам и Лилиан имаше вид на по-стара от двайсет и трите си години и това не изненада Силия. Беше отслабнала много. Тя я покани да вечерят заедно, но Джулиет отклони предложението.

— Дойдох само защото съм във Вашингтон при една приятелка и четох във вестниците за това разследване-каза Джулиет. — Несправедливи са към теб. Ти беше единственият човек в компанията, който имаше правилна преценка за това гадно лекарство. Всички останали бяха отвратителни, алчни, а сега пък наказват теб.

Те бяха седнали една срещу друга и Силия кротко й каза:

— Не беше и не е точно така.

И обясни, че сенатор Донахю и неговите сътрудници са я взели на прицел, защото тя е отговорният представител на „Фелдинг-Рот“, а личните й позиции не са оказали никакво отражение върху търговията с монтаин.

— Главното е, че Донахю се стреми да изкара „Фелдинг-Рот“ обществен враг — отбеляза Силия.

— Сигурно има право, компанията наистина е обществен враг! — каза Джулиет.

— Не, не мога да приема подобно нещо! — твърдо възрази Силия. — Компанията допусна голяма грешка с монтаина, но е правила много добри неща в миналото и занапред ще се стреми към същото.

Даже в момента тя с вълнение мислеше за оптимистичната перспектива на пептид 7 и хексин W.

— Освен това каквато и грешка да е допуснал твоят баща, той плати за нея много скъпо и епитетите „отвратителен“ и „алчен“ не му подхождат. Той бе добър човек и направи онова, което по онова време мислеше, че е правилно.

— Как мога да повярвам на думите ти? — отвърна Джулиет. — Той ми даде тия хапчета, без да спомене, че не са одобрени.

— Опитай се да простиш на баща си — настоя Силия. — Ако не го направиш, няма да постигнеш нищо — той е мъртъв — и някой ден ще ти бъде още по-мъчно.

Джулиет поклати глава, а Силия добави:

— Сигурна съм, че с течение на времето ще се съгласиш с мен.

Тя бе сигурна, че е по-добре да не пита за сина на Джулиет, който навършваше две години в един институт за безпомощни и неизлечимо болни, където щеше да остане до края на живота си. Но вместо това запита:

— Как е Дуайт?

— Развеждаме се.

— О, не! — Силия бе потресена. Още от деня на сватбата им тя бе дълбоко убедена, че двамата ще се радват на здрав и траен брак.

— Всичко беше чудесно, докато нашето бебе навърши няколко месеца — обясни Джулиет с глух, отпаднал глас. — После разбрахме какво се е случило и защо и вече нищо не бе в състояние да ни задържи заедно. Той се озлоби към баща ми повече от мен. Искаше да съди „Фелдинг-Рот“ и татко — лично, да ги разобличава пред съда, сам той да води делото. Аз в никакъв случай не можех да се съглася с това.

— Да, наистина. Щеше да опропасти всичко — съгласи се Силия.

— После се опитахме да заживеем отново както преди — тъжно допълни Джулиет. — Но не ни потръгна. Вече не бяхме същите. Затова решихме да се разведем.

Повече нищичко не можеше да се каже. Колко мъки и трагедии, неизвестни за другите хора, бе причинил монтаинът, мислеше Силия.