Артър Хейли
Опасно лекарство (14)

11

Талидомидът пропадна с трясък!

Много по-късно Силия каза:

— Тогава никой от нас не знаеше цялата истина, но сега след като всичко за талидомида се разбра, нищо в лекарствената промишленост няма да остане както преди.

Отначало трагедията се разви на местна почва, бавно и незабележимо за широката публика. Нито един от участниците не я свързваше с препарата.

През април 1961 година лекарите в Западна Германия бяха изненадани от внезапно развитие на фокомелия-рядко явление в медицината, при което бебетата се раждат трагично деформирани, без ръце или крака, а на мястото на липсващите крайници — нещо като плавници на тюлен. Предишната година били регистрирани два случая — дори това се смяташе безпрецедентно голям брой, понеже както се изрази един изследовател „по-често явление са двуглавите деца“. А през текущата година — изведнъж над двадесет бебета, засегнати от фокомелия.

При вида на новороденото някои майки крещяли от отвращение и отчаяние. Други плачели при мисълта, както сподели един очевидец, че „моят син никога не ще може да се храни самичък, да се справя с елементарния си тоалет, да отваря вратата, да притисне жена в прегръдките си, дори да си напише името“.

Няколко от жените се самоубиха, а за повечето се наложи намесата на психиатър. Един от злощастните бащи, много набожен човек, проклинал Бога: „Плюя аз на такъв Бог. Няма Бог. Иначе щеше ли да се случи?“

Причината за развитието на фокомелията не можеше да се разбере. (Думата, както бе обяснено, имаше гръцки произход — фоке значи „тюлен“, а мелос — „крайник“). Според едно проучване тя би могла да се дължи на радиоактивен валеж след експлозия на атомна бомба. Други твърдяха, че било вирусна история.

Много от пострадалите деца имаха и други дефекти. Ушите им бяха деформирани или изобщо липсваха. Сърца, черва или други органи бяха недоразвити или не функционираха както трябва. Някои бебета умряха — „щастливците“, както писа един коментатор.

През ноември 1961 година двама лекари, работейки независимо един от друг и без да се познават — педиатър в Германия и гинеколог в Австралия, откриха, че фокомелията се дължи на талидомида. Скоро след това действително се установи, че наистина този препарат бе причина за раждането на деформирани деца.

Австралийските власти реагираха бързо и още същия месец наредиха да се изземе от магазините цялото количество талидомид. Западна Германия и Англия направиха това след един месец — през декември. В Съединените щати на Управлението за храни и лекарства му трябваха още два месеца, докато отмени разрешението за продажба на талидомид-кевадон. Небояснимо защо, Канада остави лекарството на пазара до март — четири месеца след забраната в Австралия — време, през което можеше Да се взема от хората, включително и от бременни.

Силия и Андрю следяха тази трагедия по съобщения в масовия печат и в научните издания и често разговаряха за нея.

Веднъж на вечеря Силия каза:

— Ах, Андрю, колко съм щастлива, че не ми позволи да вземам никакви лекарства по време на бременността.

Преди минути тя се бе любувала на собствените им здрави, нормални деца.

— А можех като нищо да се нагълтам с талидомид. Разбрах, че до него са прибягвали и жени на лекари.

Андрю прошепна:

— Аз самият имах няколко опаковки кевадон.

— Наистина ли?

— Търговски пътници ми бяха дали мостри.

Силия ужасена запита:

— Но не си ги използвал, нали?

Той поклати глава:

— Сега ми се иска да кажа, че съм имал известно съмнение към този препарат, но не е вярно. Просто бях го забравил.

— Къде го държиш?

— Днес се сетих за него и го изхвърлих. Бяха няколкостотин таблетки. Някъде четох, че на американските лекари били раздадени повече от два милиона и половина таблетки. Моите отидоха в канала на тоалетната.

— Благодаря на Бога.

— И аз.

През следващите месеци съобщенията за талидомида продължиха да излизат по страниците на вестниците. Изчисляваше се, че в двадесет страни били родени към двадесет хиляди деформирани бебета, макар че никога не би могъл да се установи точният им брой.

В Съединените щати случаите на фокомелия бяха малко, осемнадесет или деветнадесет, понеже нямаше разрешение за широка употреба на препарата. Иначе броят на безръките и безкраки бебета в САЩ вероятно би стигнал до десет хиляди.

Един неделен ден през юли 1962 година Андрю сподели със Силия:

— Предполагам, че всички сме задължени на онази жена, Келзи.

Той се беше изтегнал в общата им работна стая и преглеждаше новия вестник.

„Келзи“ бе доктор Франсиз Келзи, служителка в Управлението за храни и лекарства, която въпреки големия натиск от лекарствената фирма заела се да търгува с талидомид-кевадон, останала вярна на бюрократичната тактика и забавила разрешението. Сега обаче с твърдението, че имала научни основания да се съмнява през цялото време в безопасността на лекарството, бе станала национална героиня. Президентът Кенеди я награди с най-високото гражданско отличие — президентския златен медал за особени заслуги.

— Излиза, че тя е постъпила правилно и съм съгласна, че заслужава благодарност — каза Силия. — Говори се обаче, че е получила медала незаслужено, единствено понеже е отлагала решението — най-удобното нещо за бюрократа, а сега се изкарвала безкрайно далновидна. Някои хора дори се боят, че благодарение на Кенеди в бъдеще разрешенията за ценни и необходими лекарствени средства ще се бавят от страна на други служители на Управлението за храни и лекарства, които също ще искат да получат медал.

— Разбери, че всички политици са опортюнисти, изключение не правят нито Кенеди, нито Кифоувър — отвърна Андрю. — И двамата използуват шума около талидомида за свои собствени цели. При всички случаи е необходим нов закон, понеже освен пораженията от талидомида, ясно се разбра, че вашата промишленост, Силия, не може да се самоконтролира и някои нейни сектори загниват.

Тази забележка бе предизвикана от разследванията в лекарствените фирми, отговорни за вноса на талидомид. Почти всеки ден излизаха наяве лицемерие, бруталност, алчност, потайност и некомпетентност. Силия призна с тъга:

— Иска ми се да мога да ти възразя. Но никой честен човек не би могъл да го направи.

За голяма изненада и независимо от предварителните политически лавирания, се прие и след подписа на Кенеди през октомври 1962 година влезе в сила нов закон. Макар и несъвършен — той съдържаше клаузи, които лишаваха някои болни от възможността да получат ценни, съдбовно необходими нови лекарства, — законът осигуряваше защита на масовия потребител, непозната по времето „Пр. Т.“, което за всички от лекарствената индустрия означаваше ерата „преди талидомида“.

 

 

Пак през октомври Силия научи, че Илай Кампърдаун, президент и генерален директор на „Фелдинг-Рот“, след няколкоседмично боледуване е на смъртно легло. Диагнозата беше рак.

Няколко дни след тази трагична новина, Сам Хоторн я извика в кабинета си.

— Илай иска да те види. Преместили са го от болницата в дома му и съм уредил да те закарат утре с кола дотам.

 

 

Къщата се намираше на осем километра от Мористаун край брега на езерото Маунт Кембл. Пътят свършваше до скритата в дървета и гъст храсталак голяма стара постройка с позеленяла от годините каменна фасада. Отвън изглеждаше, че в сградата е мрачно. Вътре бе наистина така.

Прегърбен възрастен слуга посрещна Силия. Той я покани в една дневна, обзаведена с тежка стилна мебел и я помоли да почака. В къщата бе тихо, нямаше признаци на живот. Сигурно защото Илай Кампърдаун живее сам, помисли Силия. Тя знаеше, че много отдавна той бе останал вдовец.

След няколко минути влезе медицинска сестра. В контраст с подтискащата атмосфера тя бе млада, хубавичка и енергична.

— Бихте ли ме последвали, госпожо Джордан. Господин Кампърдаун ви очаква.

Докато се качваха по широка извита стълба, постлана с дебела пътека, Силия запита:

— Как е той?

Сестрата отговори с професионално равнодушие:

— Много отслабнал и със силни болки, въпреки че му даваме седативи. С изключение на днес. Той каза, че иска да е с бистър ум.

Сестрата любопитно изгледа Силия:

— С нетърпение очакваше да дойдете.

Тя отвори една врата и въведе гостенката.

В първия момент Силия не можа да познае слабата изнемощяла фигура, подпряна на възглавници в огромното старомодно легло. Илай Кампърдаун, доскоро олицетворение на сила и авторитет, сега бе съсухрен, блед и крехък — пародия на предишния си образ. Хлътналите му очи гледаха Силия, а цялото му лице се изкриви, докато се опитваше да се усмихне. Той заговори с нисък, гърлен глас.

— Боя се, че напредналата форма на рак не е красива гледка, госпожо Джордан. Колебах се дали трябва да ме видите в това състояние, но има някои работи, които искам да ви кажа лично. Благодаря ви, че дойдохте.

Сестрата бе донесла стол, преди да излезе. Силия седна край леглото.

— Драго ми е да ви посетя, господин Кампърдаун. Единствено съжалявам, че сте болен.

— Повечето от моите отговорни сътрудници ми казват Илай. Ще ми бъде приятно, ако и вие ме наричате тъй.

Силия се усмихна:

— А аз съм Силия.

— О, да, знам. Знам също, че за мен сте изключително важна личност, Силия.

Той немощно повдигна ръка и посочи една маса в другия край на стаята.

— Там има един брой на „Лайф“ и няколко материала в него. Бихте ли ми го подали.

Тя му донесе списанието и материалите. Илай Кампърдаун започна с мъка да го прелиства, докато откри онова, което търсеше.

— Сигурно тези страници са ви познати.

— Статията за талидомида със снимки на деформирани бебета? Да, чела съм я.

Той посегна към другите материали.

— Ето още съобщения и снимки. Повечето от тях не са публикувани. Следя отблизо тази трагедия. Ужасно, нали?

— Да, ужасно.

Те замълчаха. После Илай каза:

— Силия, нали знаете, че умирам?

Тя ласкаво отговори.

— Да, зная.

— Принудих проклетите доктори да ми кажат. В най-добрия случай ми остават една-две седмици, а може би само няколко дни. Затова ги накарах да ме преместят у дома. Тук да свърша.

Силия понечи да каже нещо, но той я спря с жест:

— Не, нека да довърша.

После млъкна, за да си почине. Явно, че всичко казано дотук му струваше много усилия. След малко продължи:

— Това е себично, Силия. Тези публикации и материали няма с нищичко да помогнат на бедните, невинни дечица — пръстите му докоснаха илюстрациите в списанието. — Но съм спокоен, че умирам с чиста съвест и го дължа на вас.

Тя възрази:

— Досещам се какво имате предвид, но когато предложих…

Илай продължи, като че ли не я чуваше:

— Щом ние във „Фелдинг-Рот“ получихме този препарат, решихме да се заемем сериозно с него. Искахме да направим голям удар. Смятахме да го изпитаме върху широк кръг пациенти, после да упражним натиск и да получим одобрение от Управлението за храни и лекарства. Може би щеше да даде съгласие. Сроковете ни щяха да бъдат други, друг можеше да извърши изпитанията. В тия неща не винаги има логика.

Той пак спря, за да посъбере сила и да подреди мислите си.

— Вие настояхте да изпробваме препарата на стари хора и затова нито един под шейсет години не го е приемал. Нямаше резултат. Отказахме се от лекарството. После разбрах, че ви упрекват… Но ако бе станало… както мислехме в началото… аз щях да нося отговорността… — пръстите му отново се допряха до снимките в списанието. — Ако бях умрял с този ужасен товар върху плещите си… Както е…

Сълзи замрежиха очите на Силия. Тя взе ръката му и каза:

— Илай, не се вълнувайте!

Болният кимна и устните му се размърдаха. Силия се наведе, за да долови думите му.

— Силия, сигурен съм, че имате дарба, инстинкт за правилна преценка… В нашия бизнес настъпват големи промени, промени, които няма да видя… Някои хора в нашата компания мислят, че ще стигнете далече. Това е хубаво… Ще ви дам един съвет, последния си съвет… Използвайте дарбата си Силия. Разчитайте на инстинкта си. Получите ли власт в ръцете си, твърдо отстоявайте онова, в което вярвате… Не позволявайте на малките хора да ви разубеждават…

Той млъкна. Лицето му се сгърчи от болезнена спазма.

Силия усети движение зад гърба си и се обърна. Сестрата бе влязла тихо в стаята. Носеше табличка със спринцовка. Бързо я сложи край леглото. Движенията й бяха точни и сръчни. Навела се над болния, тя го запита:

— Пак ли имате болки, господин Кампърдаун?

Той кимна вяло. Сестрата запретна ръкава на пижамата му и инжектира съдържанието на спринцовката в ръката му. Илай затвори очи. Напрежението на лицето му изчезна почти мигновено.

— Той се унася, госпожо Джордан — обясни сестрата. — Според мен няма смисъл да оставате повече тук.

Тя пак погледна любопитно Силия:

— Успяхте ли да се разберете? Той много държеше да разговаря с вас!

Силия затвори списанието и го сложи заедно с другите материали на мястото му.

— Да — отговори тя. — Мисля, че успяхме.

 

 

Силия не каза на никого за посещението си при Илай Кампърдаун, но по някакъв начин това се разбра в компанията. Започнаха да се отнасят към нея със смесени чувства — любопитство, уважение, а понякога и страхопочитание. Никой, също и Силия, не си въобразяваше, че някакво изключително прозрение я бе накарало преди пет години да предложи „Фелдинг-Рот“ да изпробва талидомида по начин, който не даде положителни резултати. И все пак фирмата наистина бе спасена от катастрофа и приносът на Силия основателно заслужи признателност.

Само един човек от първия ешелон на компанията не оцени ролята на Силия. Макар че отначало директорът на научните изследвания бе настоял за изпитания на талидомида върху широк кръг пациенти, включително и бременни (нещо, срещу което Силия изрично възрази), той предпочете да премълчи тази своя позиция. Лорд обаче припомни на всички, че препаратът, след несполучливите резултати при възрастните пациенти, бе отхвърлен по негово решение. Твърдението му бе вярно, макар и непълно.

Нямаше време за продължителни дискусии. Две седмици след като Силия бе отишла да го види, Илай Кампърдаун почина. На другия ден, 8 ноември 1962 година, вестниците публикуваха големи некролози. Макар че за госпожа Елинор Рузвелт, починала предишния ден, се отделяше много повече място, Силия каза на Андрю:

— Сякаш две исторически съдби стигнаха до общ край. Едната голяма, а другата по-малка, но аз бях частица от нея.

Смъртта на президента на „Фелдинг-Рот“ доведе до промени в компанията. Управителният съвет избра нов президент и други отговорни служители се изкачиха по стълбата на администрацията. Между тях бе и Сам Хоторн, който стана вицепрезидент и директор на търговията в национален мащаб. Теди Ъпшоу, за голяма своя радост, бе назначен за търговски директор на препаратите за продажба без рецепта, предмет на дейността на филиала на компанията, „Брей & Комънуелт“.

— Огромен шанс за препаратите без рецепта. Ще слисаме народа със страхотни продажби! — развълнувано описваше Теди предстоящото си повишение пред Силия. — Предложих вие да поемете моята работа, макар че за ваше сведение, все още има хора, които не одобряват идеята за издигане на жени на директорски постове.

Той добави:

— Честно казано едно време и аз мислех по същия начин, но вие ме накарахте да променя мнението си.

Осем седмици Силия изпълняваше всички функции на директор на търговската квалификация без заповед за титуляр. Ден след ден огорчението й от тази непочтеност растеше. Една сутрин в началото на януари Сам Хоторн нахълта сияещ в кабинета й:

— Ей богу, успяхме! — възкликна той. — Трябваше да промуша търбусите на някои твърдоглави женомразци с меча си, кръв се ля, но вече има решение. Ти си директор на това учебно заведение и което е по-важно, Силия, ти вече официално си в листата на бързо издигащите се функционери в компанията!