Артър Хейли
Опасно лекарство (23)

9

Юни, 1972 година. Лондон сияеше великолепен и пъстър. Силия не можеше да му се нарадва.

В парковете и градините ухаеха безброй цветя — рози, люляк, азалия, перуники. Туристи и лондончани се наслаждаваха на топлите слънчеви лъчи. Изнасянето на знамената с тържествен развод на караула по случай рождения ден на кралицата бе ослепително, бляскаво празненство с участието на голям сборен духов оркестър. В „Хайд Парк“ елегантно облечени ездачи галопираха изящно по алеята „Ротън Роу“. Наблизо край тясното езеро Сърпънтайн играеха деца и хвърляха храна на патиците, които деляха водния си дом с шумно къпещи се хора. Прочутото дерби в Епсом бе преминало на фона на традицията и стила, сред много вълнения, а победителите бяха — младият кон Роберто и жокеят Лестър Пиго, който за шести път спечели първенството на това ежегодно събитие в конния спорт.

— Тук по това време човек няма никакво настроение за работа — сподели Силия със Сам. — Струва ми се, че аз трябва да плащам на компанията, дето ме е изпратила в Лондон.

Отседнала в хотел „Баркли“ на Найтсбридж, тя посети през последните седмици над десетина възможни места за научноизследователския институт на „Фелдинг-Рот“. Бе пристигнала сама, Понеже Андрю не успя да се откъсне от ежедневните си ангажименти. Сам и Лилиан Хоторн бяха настанени в хотел „Клариджис“.

През третата седмица на юни Силия пристигна в техния апартамент, за да разкаже къде е била и да направи едно предложение.

— Както знаеш, обикалях из цяла Англия и мисля, че най-подходящото място за института е в Харлоу, Есекс — се обърна тя към Сам.

— Никога не съм чувала за Харлоу — обади се Лилиан.

— Понеже Харлоу е било малко село — обясни Силия. Сега е едно от трийсетината селища, обявени от правителството за т.нар. нови градове, чиято цел е да премести промишлените предприятия и населението извън големите урбанистични центрове.

Тя продължи да разказва на Сам:

— Мястото отговаря на всички наши изисквания. Близо е до Лондон, има бърза железопътна връзка със столицата, хубави пътища и летище сравнително недалеч от града. Няма проблеми по отношение на жилища и училища и е заобиколено с просторна извънградска зона-великолепно място за настаняване на работещите в института.

— А сграда? — запита Сам.

— И за нея имам сведения — Силия погледна бележника си. — Една компания, „Комтръст“, която произвежда малки съобщителни съоръжения — вътрешни телефонни уредби, алармени инсталации и подобни неща — построила фабрика в Харлоу, но поради финансови затруднения не може да я експлоатира. Сградата има площ почти колкото ни трябва и изобщо не е била използвана. „Комтръст“ иска да я продаде веднага срещу заплащане в брой.

— Възможно ли е да се преустрои в лаборатория?

— Много лесно — тя разгъна няколко чертежа. — Ето плановете. Разговарях и с предприемач.

— Докато разговаряте на тая скучна тема, аз отивам на покупки в Хародс — реши Лилиан.

След два дни Сам и Силия тръгнаха за Харлоу. Докато той се промъкваше с наетия ягуар през сутрешния поток от автомобили, Силия четеше новия брой на „Интернешънъл хералд трибюн“.

Отложените преговори за мир във Виетнам скоро щяха да продължат в Париж, предсказваше един репортер на първа страница на вестника. В Мериленд благополучно бе изваден куршум от гръбнака на Джордж Уолас, губернатор на Алабама, станал преди месец жертва на опит за убийство. Президентът Никсън уверяваше американците в правилността на новата си оценка за положението във Виетнам — „Ханой губи своята отчаяна игра“.

Едно съобщение от Вашингтон, което явно предизвикваше необикновен интерес, описваше нападение и обир на седалището на Демократическата партия в някакво място, наречено Уотъргейт. Не представляваше нищо интересно. Силия не му обърна внимание и остави вестника.

Тя запита Сам:

— Как преминават срещите и разговорите ти?

— Незадоволително — направи гримаса той, — твоята работа върви по-добре.

— Местата и сградите са по-лесни от хората — припомни тя.

Сам търсеше по списъка на Винсънт Лорд кандидат за директор на научния институт.

— Болшинството са нещо като Винс, вече влезли в някакви свои релси, с високо мнение за себе си, макар че са прехвърлили най-плодотворните години за изследователска работа. Иска ми се да намеря човек с интересни идеи, разбира се, висококвалифициран и по възможност млад.

— Как ще разбереш, че си намерил точно такъв човек?

— Ще разбера — увери я той и се усмихна. — Може би е също като любовта. Не знаеш защо се влюбваш. А щом се влюбиш, просто знаеш, че обичаш.

Трийсет и шесткилометровият път до Харлоу бе изключително оживен. След като се отделиха от магистралата А414, навлязоха в местност с широки тревисти булеварди, минаващи край хубави къщи и просторни ливади. Индустриалните райони бяха дискретно изолирани от жилищните квартали и местата за отдих. Бяха запазени някои стари структури. Когато стигнаха до една църква от единадесети век, Сам спря ягуара и предложи:

— Хайде да се поразходим.

— Тук има много старини — обясни Силия, докато разглеждаха околността, съчетаваща традиция и съвременност. — Има находки от каменната ера, датиращи преди двеста хиляди години. Тук са живели саксонци. Харлоу на саксонски означава „хълмът на армията“. А през първи век на нашата ера римляните основали свое селище и построили храм.

— Ще се опитаме и ние да прибавим нещо към историята на Харлоу — усмихна се Сам. — Хайде сега да видим фабриката, за която ми разказа.

Тя посочи на запад:

— Ето там, зад онези дървета. Това е индустриален район, наричат го Куличките.

— Добре. Нека да го видим.

Вече минаваше десет часа.

Сам спря автомобила и огледа смълчаната безлюдна сграда. Една част, проектирана за изложбена зала и канцеларии, бе от стъкло и бетон, на два етажа. Останалото бе просторен цех от метални конструкции. Даже отвън той можеше да разбере, че информацията на Силия е вярна — помещението лесно щеше да се преустрои в изследователски лаборатории.

Наблизо пред тях бе спрял друг автомобил. Една от вратите му се отвори, един топчест мъж излезе от него и дойде при ягуара. Силия го представи — господин Ламар от компанията за търговия с недвижими имоти, когото бе помолила да ги чака тук.

След ръкостисканията Ламар извади връзка ключове и ги раздрънка.

— Не се купува плевник, преди да се види сламата-шеговито подметна той.

Тримата влязоха през главния вход.

След половин час Сам дръпна Силия настрана и прошепна:

— Ще ни свърши много добра работа. Можеш да кажеш на този човек, че проявяваме интерес. После нареди на нашите адвокати да започнат работа. Помоли ги да уредят всичко по най-бързия начин.

Той се прибра в ягуара, докато Силия се уточняваше с Ламар. Когато и двамата бяха в автомобила, Сам й каза:

— Забравих да те предупредя, че продължаваме за Кеймбридж. Понеже Харлоу е по средата на пътя, уговорих среща с доктор Пийт-Смит. Оня, който се е заел да изследва умственото стареене и болестта на Алцхаймер. Дето е поискал субсидия.

— Радвам се, че си намерил време за него — отвърна тя. — Не беше съвсем сигурен, че ще успееш да го видиш.

 

 

След едночасово пътуване пак през живописна местност, окъпана от щедро слънце, те се озоваха на улица „Тръмпингтън“ в Кеймбридж някъде по обяд.

— Красив старинен град — каза Сам. — Отляво е Питърхаус, най-старият колеж. Идвала ли си в Кеймбридж?

Възхитена от старите исторически сгради, издигнати една до друга, Силия отговори тихо:

— Не.

Сам бе резервирал маса за обяд в хотел „Гардън Хаус“. Мартин Пийт-Смит щеше да ги намери направо там.

Живописният хотел се намираше в романтична местност близо до просторния парк „Бекс“, от който се откриваше великолепна гледка към задната страна на редица колежи и към река Кам. По нея спокойно се носеха по не винаги сигурния си път плоскодънни лодки.

Във фоайето на хотела пръв ги позна Пийт-Смит и отиде при тях. Той бе набит млад човек, с буйна руса коса, нуждаеща се от гребен; бърза момчешка усмивка раздвижваше грубоватото му широко лице. Всичко друго, но не и красавец, помисли си Силия, но почувства пред себе си силна, целеустремена личност.

— Госпожа Джордан и господин Хоторн, предполагам? — решителният, културен и искрен глас подхождаше на интелигентния вид на Пийт-Смит.

— Точно така — обади се Силия. — Само че в обратен ред, ако трябва да се съблюдава йерархията.

Отново мигновена усмивка.

— Ще се постарая да го запомня.

Докато си разменяха ръкостискания, Силия забеляза, че Пийт-Смит е облечен във вехтичко сако от туид, с по една кръпка на лактите и с оръфани маншети, а сивите му панталони бяха изцапани и измачкани. Прочел веднага мислите и, той без стеснение каза:

— Идвам направо от лабораторията, госпожо Джордан. Имам си и костюм. Ако се срещнем след работа, ще го облека.

Силия се изчерви.

— Чувствам се неловко, извинете ме за неучтивостта.

— Няма защо, аз само искам да бъда наясно — усмихна се подкупващо той.

— Добър принцип — намеси се Сам. — Хайде да обядваме.

От масата им се виждаше една розова градина и зад нея — реката. Поръчаха си напитки — Силия, както обикновено, дайкири, Сам — едно мартини, Пийт-Смит — чаша бяло вино.

— Доктор Лорд ми разказа за вашето изследване-започна Сам. — Разбирам, че сте поискал субсидия от „Фелдинг-Рот“, която да ви даде възможност да продължите.

— Точно така — потвърди Пийт-Смит. — Проектът ми е свързан с изследване на умственото стареене и болестта на Алцхаймер, но не е осигурен с пари. Университетът не разполага със средства, или поне не е склонен да финансира мен и затова трябваше да потърся друга възможност.

— Обичайно явление — увери го Сам. — Нашата компания предоставя субсидии за академични изследвания, които според нас си заслужават. Хайде да поговорим по този въпрос.

— Добре — за пръв път доктор Пийт-Смит прояви едва забележимо вълнение. Вероятно, помисли Силия, защото субсидията бе за него жизненоважна.

Той запита:

— Нека започнем с болестта на Алцхаймер — доколко сте запознати с нея?

— Съвсем малко — отговори Сам. — Да кажем почти никак.

Младият учен кимна.

— Тя не е от модерните болести, по-точно още не е станала. Също така не се знае причината за заболяването, има само предположения.

— Предимно възрастни хора страдат от нея, нали? — запита Силия.

— Да, хората на петдесет години и особено над шейсет и пет. Болестта на Алцхаймер може да засегне и по-млади. Регистрирани са заболявания на двадесет и седем годишни пациенти.

Той отпи от виното си и продължи:

— Болестта започва постепенно. Най-напред изневерява паметта. Забравят се обикновени неща, например как се стягат връзките на обувките или за какво е електрическият ключ или къде трябва да седне за обяд. После състоянието се влошава, болните забравят все повече и повече. Често не могат да познаят никой от близките си, дори съпруга или съпругата си. Забравят как се яде и трябва да ги хранят. Не винаги могат да си поискат вода, когато ожаднеят. Често пъти са невъздържани, а при по-тежките случаи — буйстват и рушат. Накрая умират от тази болест, но след десет-петнайсет години — най-трудният период, особено за близките, които живеят заедно с болния.

Пийт-Смит замълча и добави:

— Само след аутопсия може да се разбере какво става в мозъка на пациента. Болестта засяга нервни клетки в кортекса, центровете на сетивата и паметта. Предизвиква усуквания и разрушаване на нервни влакна и клетки. Води до насищане на мозъка с малки частици, наречени плаки.

— Чел съм някои неща от вашето изследване, но бих искал да ми кажете какво направление сте избрали? — запита Сам.

— Генетично. И понеже болестта на Алцхаймер не може да се изследва на опитни животни — доколкото знам нито едно животно не страда от подобно заболяване, изследванията ми се свеждат до химията на процеса на умственото стареене. Сигурно знаете, че се занимавам с нуклеиновите киселини.

— Позабравила съм химията, но доколкото си спомням, те са „градивните елементи“ на ДНК, от която са съставени нашите гени — каза Силия.

— Правилно. Не сте я позабравили — усмихна се Пийт-Смит. — Доста вероятно е медицината да постигне напредък, след като разберем по-добре химията на ДНК, която да ни покаже как действат гените и защо понякога се отклоняват в погрешна посока. Това именно проучвам сега с опити върху млади и стари плъхове и търся да открия разликите в зависимост от възрастта, в тяхната информационна РНК, която е матрица, съставена от ДНК.

Сам го прекъсна:

— Но болестта на Алцхаймер и нормалният процес на стареене са две различни неща, нали?

— Така изглежда, но може би някои процеси се застъпват.

Пийт-Смит замълча и Силия почувства, че той организира мислите си като учител, в по-прости, неакадемични изразни средства.

— Една жертва на болестта на Алцхаймер може по рождение да има отклонения в своята ДНК, която съдържа кодираната генетична информация. Друг обаче, роден с по-нормална ДНК, може да я промени при увреждане на нейната околна среда — човешкото тяло. Например от тютюнопушене или нездравословно хранене. За известно време вграденият в човешкия организъм механизъм за коригиране на ДНК се заема със защитна функция, но в процеса на остаряване тази генетична корекционна система може да се забави или изобщо да спре да функционира. Част от отговорите, които търся с моите изследвания, са свързани с изясняване причините на това забавяне…

След като го изслушаха, Силия каза:

— Вие по природа сте роден за учител. Харесва ви да преподавате, нали?

Пийт-Смит се изненада:

— В университета се предполага човек да се занимава и с преподаване. Но да, харесва ми.

Още една характерна черта в интересната личност на този човек, реши Силия. И запита:

— Започвам да разбирам въпросите. Колко далеч сте от отговорите?

— Сигурно трябва да се изчислява в светлинни години. От друга страна, може и да сме близко — на лицето му светкавично се появи неговата свойствена усмивка. — Това е риск за онези, които отпускат субсидия.

Разговорът прекъсна, за да си изберат от предложеното им меню. После Пийт-Смит каза:

— Надявам се, че ще посетите моята лаборатория. Там мога да ви обясня по-добре какво се опитвам да направя.

— На това разчитаме — отвърна Сам. — Тръгваме веднага след обяда.

Докато се хранеха, Силия запита:

— Каква длъжност заемате в университета, доктор Пийт-Смит?

— Назначен съм за преподавател, почти равностойно на асистент в Америка. Това означава, че ми се осигурява лабораторна площ в сградата на факултета по биохимия, лаборант на разположение и свобода да се занимавам с научни изследвания по мой избор — той поспря и добави: — Свобода в смисъл, ако мога да намеря финансова подкрепа.

— Субсидията, за която става дума, беше, струва ми се, поискана в размер на шейсет хиляди долара? — заинтересува се Сам.

— Да. Тя ще се разпредели за три години и представлява най-малкото, с което мога да се оправя — да купя съоръжения и животни, да назнача трима лаборанти и да правя набелязаните опити. В тази сума не се предвижда нищо за мен лично. — Лицето на Пийт-Смит посърна. — Но това няма значение, сумата е огромна, нали?

Сам кимна замислен.

— Да, огромна.

Но това не беше вярно. Сам и Силия отлично знаеха, че шейсет хиляди долара е дребна сума в сравнение с годишните разходи за научни изследвания на „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ или други големи фармацевтични фирми. Както винаги въпросът беше: Има ли убедителна търговска перспектива в проекта на доктор Пийт-Смит, за да оправдае такова капиталовложение?

— Струва ми се, че сте посветили много от силите си на болестта на Алцхаймер. Имахте ли някакви специални съображения, когато решихте да започнете работа в тази област? — полюбопитства Силия.

Младият учен се поколеба, но срещайки нейния поглед, отговори:

— Майка ми е на шейсет и една година, госпожо Джордан. Аз съм единственото й дете и ни свързва дълбока обич. Тя страда от болестта на Алцхаймер от четири години и състоянието й се влошава. Баща ми се грижи за нея през цялото време, а аз почти всеки ден отивам да я видя. За съжаление, тя вече не ме познава.

 

 

Факултетът по биохимия към Кеймбриджкия университет се намираше в триетажна сграда от червени тухли с фугирана зидария, в неоренесансов стил. Разположена на „Тенис корт роуд“, тиха уличка, без тенис корт, тя правеше впечатление с опростените си форми. Мартин Пийт-Смит, дошъл на обяда с велосипед — изглежда това бе стандартният транспорт на хората в Кеймбридж — енергично въртеше педалите пред следващия го ягуар.

При главния вход на сградата, където тримата отново се събраха, Пийт-Смит предупреди:

— Не бива да се изненадвате, че нашите условия тук не са най-добрите. Винаги сме много хора с малко площ-отново бързата усмивка — и обикновено с малко пари. Понякога външните посетители остават поразени, като видят къде и как работим.

Въпреки предупреждението, след минути Силия бе потресена от гледката.

Когато Пийт-Смит се отдалечи за малко от тях, тя прошепна на Сам:

— Това място е ужасно, прилича на тъмница! Как е възможно тук да се работи нормално?

От входната врата бяха слезли по една стълба в сутерена. Коридорът бе мрачен, а стаичките от двете му страни — мръсни, разхвърляни и задръстени с остарели съоръжения. Пийт-Смит ги бе въвел в една лаборатория — не по-голяма от кухничка и обясни, че това е едно от двете му помещения, които ползва заедно с друг преподавател, разработващ съвсем различен проект.

Колегата, с когото деляха лабораторията, влезе и излезе няколко пъти с помощника си — обстановка, при която трудно можеше да се води разговор насаме.

Лабораторията бе обзаведена със стари дълги дървени маси, сложени една до друга, за да се използва най-рационално пространството. Над тях имаше старовремски инсталации за газ и електричество. Отгоре висяха свободно и вероятно не много безопасно, кабели, свързани с трансформатори и много контакти. По стените бяха монтирани грубо изработени рафтове, натъпкани до горе с книги и бракувана апаратура. Силия забеляза няколко старомодни колби, подобни на онези, с които бе работила преди деветнадесет години като студентка по химия. На една от масите имаше импровизирано барче, а пред него — дървено кресло с извита облегалка. Виждаха се и няколко неизмити чаши.

На другата маса бяха наредени телени кафези и във всеки от тях се намираха два по два около двадесетина плъха в различно състояние на активност.

Личеше, че подът от доста време не е почистван. Също и прозорците — тесни и високи, откриваха гледка към гумите на паркираните в двора автомобили. Потискаща обстановка.

— Външният вид няма значение — успокои я Сам. — Не забравяй, че голяма част от историята на науката е изкована тук. Из тези помещения са работили и обикаляли лауреати на Нобелова награда.

— Точно тъй — бодро се намеси Мартин Пийт-Смит, който се върна навреме, за да чуе последната мисъл. — Един от тях бе Фред Зангер, открил в лабораторията над нас аминокиселинната структура на инсулиновите молекули.

Той забеляза, че Силия гледа към старите апаратури.

— В академичните лаборатории никога нищо не се хвърля, госпожо Джордан, понеже не се знае кога пак ще потрябва. Необходимостта ни кара да импровизираме и да си правим сами „оборудване“.

— Същото се отнася и за американския академичен свят — обясни Сам.

— Е, да, но всичко тук сигурно е твърде различно от лабораториите, в които сте работили и двамата — възрази Пийт-Смит.

Спомняйки си за просторните, безупречно чисти и богато съоръжени лаборатории на „Фелдинг-Рот“ в Ню Джързи, Силия потвърди:

— Откровено казано, да.

Пийт-Смит бе донесъл две табуретки. Предложи дървеното кресло на Силия, едната табуретка на Сам и седна на другата.

— Справедливостта изисква да ви кажа, че това, което се опитвам да правя тук, е свързано не само с проблеми на науката, но и с изключително трудна методика. Трябва да се намерят средства за пренасяне информация от ядрото на една мозъчна клетка към оня механизъм на същата клетка, който произвежда протеини и пептиди…

Докато обясняваше, той се разгорещи и премина към научния жаргон:

— …вземаме обща смес от информационна РНК на млади и стари плъхове и я поставяме в свободна от клетки система… създава се възможност матриците РНК да произвеждат протеини… една дълга верига на информационна РНК да бъде код на много протеини… после протеините се отделят чрез електрофореза… една възможна техника би могла да използва ензим обратна транскриптаза… тогава ако молекулите на РНК и ДНК не се комбинират, това означава, че старият плъх е загубил генетична способност и по този начин ще започнем да изучаваме кои пептиди се променят… и в края на краищата ще търсим един-единствен пептид…

Той говори повече от един час, прекъсван от компетентните конкретни въпроси на Сам, което направи силно впечатление на Силия. Въпреки че нейният шеф нямаше научна подготовка, през годините на работа във „Фелдинг-Рот“ бе усвоил много от тънкостите на науката, свързана с ежедневната му практика и резултатът бе налице.

Постепенно ентусиазмът на Пийт-Смит се предаде на Сам и Силия. И докато младият учен говореше — ясно, стегнато — и явно разкриваше един дисциплиниран и организиран ум, уважението им към него растеше.

Накрая той посочи плъховете:

— Тези тук са съвсем малко. Имаме още няколко стотин във вивариума.

Пийт-Смит побутна някакъв кафез и един едър заспал плъх се размърда.

— Този възрастен господин е на две години и половина — равносилно на седемдесет години при човека. Днес е последният му ден. Утре ще го пожертваме и ще сравним химията на неговия мозък с тази на плъхче, родено преди няколко дни. Но за да се получат търсените отговори, са необходими много плъхове, много химични анализи и още повече време.

Сам кимна с разбиране:

— От собствен опит знаем да ценим ролята на фактора време. А сега да обобщим, докторе, как ще формулирате вашата дългосрочна цел?

Преди да отговори, Пийт-Смит помисли. После внимателно започна:

— Да открия чрез непрекъснато генетично изследване мозъчен пептид, който засилва паметта у младите хора, но в процеса на стареене на същите хора не се произвежда повече в човешкия организъм. Щом открием и изолираме такъв пептид, ще се научим да го произвеждаме с методите на генетиката. После може да се дава на хора от всички възрасти, за да се сведе до минимум загубата на памет, забравянето, дори да се предотврати умственото стареене.

Спокойното обобщение бе направено толкова внушително, с такава дълбока убеденост и същевременно без никаква нотка на самохвалство, че нито един от двамата гости нямаше желание да наруши последвалото мълчание. Въпреки неприветливата обстановка, Силия имаше чувството за съпреживян незабравим миг, в който се твори историята на науката.

Сам заговори пръв.

— Доктор Пийт-Смит, вие вече имате субсидията. Одобрява се в този момент и в искания от вас размер.

Пийт-Смит се озадачи:

— Искате да кажете… толкова лесно ли е… просто ей тъй?

Беше ред на Сам да се усмихне.

— Като президент на „Фелдин-Рот Фармъсютикълс“ аз имам известни правомощия. И понякога изпитвам удоволствие да се възползвам от тях.

И след миг добави:

— Единственото условие е обичайното, поставяно при тези споразумения. Бихме желали да научаваме за постигнатото от вас периодически и да получим първия сигнал за всеки препарат, който сте в състояние да произведете.

Пийт-Смит кимна.

— Естествено. Това се подразбира.

Той все още имаше вид на замаян.

Сам протегна ръка и младият учен я стисна.

— Поздравления и голям успех!

 

 

След половин час, вече време за чай, по покана на Мартин — тримата бяха минали на малки имена — те се изкачиха във фоайето на факултета, където на колички се сервираше чай с бисквити. Триото, с чаши и чинийки в ръце, се запъти към факултетната чайна, която по обясненията на Мартин бе социалното средище на учени и преподаватели от факултета и на техни гости.

В чайната, гола и неугледна като другите помещения, имаше дълги маси и дървени столове, много хора и голям шум. Учените бяха от всякакъв вид, пол, калибър и възраст, а от разговорите им се чуваха откъслечни фрази, които нямаха нищо общо с науката. Няколко души разискваха недостига на места за паркиране. Един възрастен член на факултетния съвет ожесточено протестираше, че фаворизирането на някакъв по-младши колега го лишавало от полагащото му се място за неговия автомобил, в двора на факултета. До тях брадат ентусиаст в бяло съобщаваше за „сензационна“ разпродажба, обявена от един търговец на вина в Кеймбридж; препоръчваше се значително количество „мьорсо“. Трета група извършваше „дисекция“ на новия филм в града — „Кръстникът“ — с участието на Марлон Брандо и Ал Пачино.

След сложни манипулации и леки размествания на няколко седнали, Мартин Пийт-Смит успя да настани гостите си в едно ъгълче.

— Винаги ли е така? — полюбопитства Силия.

Мартин се усмихна:

— Почти. И като че ли всички идват тук. Това е единствената възможност да се видят.

— Струва ми се, че вашата система в тази сграда не осигурява условията за уединение — каза Сам.

Мартин сви рамене:

— Това понякога създава неудобства. Но човек свиква.

— Трябва ли да се свиква с това?

И понеже не получи отговор, Сам продължи тихо, за да не го чуват седящите до тях:

— Мислех си, Мартин, дали не бихте предпочели да вършите същата работа, но при много по-добри условия, с повече улеснения и помощ?

По лицето на Мартин се изписа пестелива усмивка:

— По-добри условия, но къде?

— Имам предвид, както вече се досещате, да напуснете университета в Кеймбридж и да дойдете да работите с нас във „Фелдинг-Рот“. Ще ви се осигурят много удобства, а пък и във Великобритания ние проектираме…

— Извинете, мога ли да запитам? — прекъсна го Мартин с известно безпокойство в гласа.

— Разбира се.

— Субсидията от вашата компания зависи ли от това?

— Категорично не! Вие вече имате субсидията без никакви други условия, освен онова, за което се споразумяхме. По този въпрос разчитайте на думата ми.

— Благодаря. Малко се разтревожих — сърдечната момчешка усмивка се върна на лицето му. — Не желая да бъда неучтив, но мисля, че ще спестя време и на двама ни, ако ви кажа едно нещо.

Силия се обади първа:

— Кажете!

— Аз съм академичен учен и възнамерявам да остана такъв — продължи Мартин. — Не искам да се впускам в подробности, но една от причините е свободата. Имам предвид свободата да се занимавам с изследвания по свой избор, без натиска на търговските съображения.

— При нас ще имате свобода… — отговори Сам, но спря, виждайки, че Мартин поклаща глава.

— Ще трябва да се вземат под внимание и търговските фактори, нали? Бъдете откровен!

Сам призна:

— Е, да, от време на време, някои неща. В края на краищата ние сме хора на бизнеса!

— Точно така. Но тук не съществуват търговски съображения. Чиста наука, търсене на истини. Аз искам да вървя по този път. Желаете ли още чай?

— Не, благодаря — отговори Силия. Сам също поклати глава. Тримата станаха и излязоха.

Навън, пред спрелия ягуар на „Тенис корт роуд“, Мартин каза на Сам:

— Благодаря за всичко, включително и за предложената работа. И на вас също, Силия. Но аз ще остана в Кеймбридж, който с изключение на тази сграда е красив град.

— Беше ми приятно — отвърна Сам. — А за работата при нас — напълно ви разбирам, макар че съжалявам.

Той влезе в автомобила. Силия, седнала до Сам, каза през отворения прозорец на Мартин:

— Кеймбридж наистина е красив град. За пръв път идвам тук. Искаше ми се, ако остане време, да го поразгледам.

— Един момент! — извика Мартин! — Колко време ще останете в Англия?

Тя се замисли.

— Ами, сигурно още две седмици.

— Защо някой ден не дойдете пак? Дотук се стига лесно. Много ще ми е приятно да ви разведа из Кеймбридж.

— Много бих желала — отвърна Силия.

Докато Сам включваше стартера на двигателя, те се уточниха посещението да стане след десет дни — по-следващата неделя.

 

 

В ягуара по обратния път към Лондон Силия и Сам мълчаха, заети със собствените си мисли. След като излязоха от Кеймбридж и тръгнаха на юг по А10, Силия тихо каза:

— Ти го искаш, нали? Искаш го да ръководи нашия институт?

— Разбира се — потвърди рязко Сам с разочарование в гласа. — Той е забележително момче, според мен изключително способен, най-добрият от всички, с които разговарях тук. Жалко, Силия, че не можем да го приобщим към нас! Той си е университетски учен и такъв ще си остане. Ти го чу какво каза и явно нищо не може да промени решението му.

— Не съм сигурна — замислено каза тя. — Просто не съм съвсем сигурна.