Артър Хейли
Опасно лекарство (47)

7

Мъчителната задача да се оценят щетите, нанесени на изследователския институт в Харлоу, отне няколко дни. Накрая Мартин изчисли, че акцията „права на животните“ е върнала работата с общо две години назад.

В загасената клада на двора между изгорените книжа и документи бяха изровени и спасени сравнително малко материали от най-различен характер. По-късно Найджъл Бентли докладва на Мартин:

— Онези идиоти явно са знаели какво търсят и къде да го намерят. Няма съмнение, че са им помогнали вътрешни хора — похват, който според полицията бил типичен и за другите им акции. Казаха ми, че убеждавали чистачки и хора от техническия персонал да им станат доносници. Ще направя опит да открия кои са тия юди, макар че нямам голяма надежда.

Той също така взе сериозни предпазни мерки за охрана на института, които струваха доста пари.

— Това ми напомня на „след дъжд качулка“, но тия безочливи негодници могат да дойдат пак — каза Бентли. — Не се отказват лесно от намеренията си.

Мартин от своя страна още на другия ден съобщи в Ню Джързи за нападението. Успя да намери по телефона Силия Джордан. Преди няколко дни той бе разбрал с радост за нейното завръщане и най-напред изрази съжаление, че първият им разговор е свързан с лоши новини.

Противно на неотдавнашните вълнуващи вести за пептид 7, сега съобщението за опустошаването на института в Харлоу потресе Силия. Много разтревожена, тя запита Мартин колко ще се забави изпълнението на проекта му.

— Налага се да повторим всички експерименти с животните, за да възстановим данните, които ще са крайно необходими при подаване заявление за одобряване на лекарството от властите — обясни Мартин. — Страхотна загуба на време и средства, но друг избор нямаме.

— Сигурен ли си, че ще трябват две години?

— В най-лошия случай. Ще се мъчим да спестим няколко месеца. Сега знаем много повече, отколкото преди две години, и бихме могли да съкратим някои процедури. Ще гледаме да се оправим във възможно най-кратък срок.

— Имай предвид, че пептид 7 придоби изключително важно значение за компанията — каза тя. — Помниш ли нашия разговор, когато бях у вас? Когато спомена, че ако ти се даде повече време, ще създадеш препарат, който би осигурил на „Фелдинг-Рот“ огромна печалба? Последните две думи бяха твои.

На другия край на линията Мартин направи гримаса.

— Боя се, че си спомням. Тогава не разговарях като истински учен и се надявам, че ще си остане между нас.

— Да, ще остане. Но ти го казвам, защото първата половина от обещанието се изпълни. Сега страхотно се нуждаем от осъществяване на втората половина.

— Ще ни трябват две години, за да стигнем там, където бяхме — повтори Мартин. — Каквото и да правим, не ще успеем да съкратим съществено този срок.

Разговорът със Силия го импулсира да ускори възстановителната работа. Незабавно бяха поръчани и доставени опитни животни. Веднага след получаването им институтският състав започна уморителното повторение на отдавна изпълнените задачи. След три седмици работата по възстановяване на експерименталните данни бе в пълен ход.

През целия период на тежкото изпитание за института — още след като бе нападнат от „приятелите на животните“, Ивон посвети силите си на Мартин. Тя пое цялата грижа за домакинството му, правеше всичко, не питаше нищо, за да може той да насочи вниманието и енергията си към задачите в института. Стремеше се да му бъде разтуха, сякаш инстинктивно отгатваше кога да бди безмълвно край него и кога да го разведрява с приятното си бъбрене. Веднъж след тежък измерителен ден, преди да заспят, тя го помоли да легне по корем и му направи бавен шведски масаж, от който той спа дълбоко до сутринта.

Когато полюбопитства къде се е учила да масажира, Ивон му обясни:

— Имах съквартирантка масажистка. Тя ми беше учителката.

— Забелязал съм, че никога не пропускаш възможността да научиш нещо ново. Помня веднъж, като четеше книга на Джон Лок. Напоследък чела ли си нещо друго от него?

— Да — тя се поколеба, но продължи, — попаднах на нещо, което доста приляга на ония защитници на правата на животните. За ентусиазма.

Мартин се изненада:

— Май че не се сещам. Можеш ли да ми намериш този пасаж.

Без да си прави труд да търси Есето на Лок от рафта с книгите, Ивон започна:

„Като се има предвид, че спонтанното просветление е много по-лесен начин за хората да формират мнението си и да ръководят своите постъпки, отколкото мъчителните и невинаги успешни усилия за точното разкриване мотивацията на поведението, не ни изненадва силната склонност на някои голословно да твърдят, че са постигнали просветление и да се самоизтъкват, че «действията и мненията им са предопределени от небесни сили»…“

Докато тя цитираше явно наизуст, Мартин, удивен, не откъсваше очи от нея. Усетила погледа му, Ивон спря, леко поруменя и продължи:

„С тази нагласа на ума каквото и схващане да се вкорени в илюзорната им мисъл, винаги го смятат за озарение на Духа господен и за глас на божествената сила. А колкото и странни да са действията, към които изпитват влечение, те обясняват този си подтик като зов и повеля на небесните сили…“

Тя спря, засмя се и с явно смущение каза:

— Стига толкова.

— Не, не, продължавай, моля те! Ако можеш-настоя Мартин.

— Да не си правиш майтап с мен?

— Ни най-малко.

— Добре. „Ентусиазмът, дължащ се не на разумна причина или божествено просветление — продължи Ивон, — а на суетните помисли на разгорещен или самоуверен ум… Хора, които сляпо се подчиняват на вътрешните си импулси… Защото високото самомнение, възприето за нов принцип, води до самозабравяне, щом излезе от рамките на здравия разум и не признава никакви задръжки на логиката…“

Ивон завърши откъса и млъкна разколебана, втренчила сините си, по детски невинни очи в Мартин, които питаха за оценката му.

— Сега си спомням този пасаж — изненадан каза той. — И според мен не сбърка нито дума. Как успя да го научиш наизуст?

— Ами… аз мога да помня.

— Всичко ли? И винаги ли до такива подробности?

— Мисля, че да.

Мартин си спомни, че когато му разказваше най-обикновени одумки, тя винаги стигаше до най-точни детайли — имена, дати, места, източници и обстоятелства. До момента това впечатление бе останало в подсъзнанието му, без да оцени неговото значение.

— Колко пъти трябва да четеш нещо, за да го запомниш?

— Обикновено веднъж. Но за Лок — два пъти — Ивон продължаваше да се притеснява, сякаш той бе открил някаква нейна греховна тайна.

— Искам да опитаме нещо — каза той. Отиде в другата стая и взе една книга, която Ивон изобщо не беше виждала: Насочване на познанието, пак от Джон Лок. Отвори на страница, която бе отбелязал навремето, и помоли Ивон:

— Прочети това. От тук до тук.

— Мога ли да го прочета два пъти?

— Разбира се.

Тя се наведе над книгата, сбърчи вежди и се съсредоточи, а дългата й руса коса падна напред. След малко отпусна книгата надолу. Мартин я взе и каза:

— Повтори сега какво прочете.

Той я слушаше и следеше текста:

„Има фундаментални истини, скрити в най-дълбоките пластове на реалността, които представляват основата и дават смисъла на много други истини. Това са щедри, богати по съдържание истини, оплодяващи ума, както небесните лъчи, красиви и приятни сами по себе си, осветляват и доказват други явления, които без тях не биха могли нито да се видят, нито да се разберат. Такова е възхитителното откритие на господин Нютон за гравитацията на всички тела…“

Тя продължи да цитира наизуст още няколко абзаца, а Мартин проверяваше дума по дума. Всичко бе повторено точно по книгата, която бе в ръцете му.

Накрая Ивон се възхити:

— Много е хубав този откъс!

— Като теб — отвърна той. — И като качеството, което притежаваш. Знаеш ли кое?

Отново нейното притеснение. И колебание.

— Ти ще ми кажеш.

— Имаш фотографична памет. Една необикновена, уникална способност. Не може да не си я разбрала досега.

— Да, в известно отношение. Но никога не съм искала да се отличавам от другите, като някое циркаджийско чудо — сякаш в гърлото й заседна буца. За пръв път, откакто я познаваше, Мартин усети, че е готова да се разплаче.

— Кой, за бога, ти каза, че си циркаджийско чудо?

— Една моя учителка.

Цялата история се разбра с помощта на неговите тактични въпроси.

Ивон държала писмен изпит и поради фотографичната й памет много от отговорите били буквално по учебника. Когато преглеждала нейната работа, учителката я обвинила в преписване и не повярвала на твърденията й, че ги знае наизуст. Отчаяна, Ивон решила да покаже умението си.

Учителката от яд, че не излязла права, поругала това качество на Ивон, наричайки я „циркаджийско чудо“, а придобитите по този начин знания — безполезни.

— Не са безполезни, ако разбираш онова, което си научила — възрази Мартин.

— Ама аз наистина разбирах!

— Вярвам ти. Имаш силен ум — успокои я той. — Вече лично се убедих в това.

След спречкването с учителката Ивон не само криела умението си, но се опитвала и да го съсипе. Когато учела, нарочно се стремяла да не запомня изречения и фрази и отчасти успявала. А по такъв начин не успявала да разбере онова, което трябвало да учи. И естествено получила ниски оценки на изпитите, а на един дори я скъсали. Затова не я приели във ветеринарния факултет.

— Учителите правят безброй добрини, но между тях има и глупци, които могат да нанесат големи поражения на учениците си — каза Мартин.

Ивон мълчеше натъжена от този спомен, а доктор Пийт-Смит съсредоточено мислеше.

Най-сетне той се обади:

— Ти направи толкова много за мен, а сега за разнообразие хайде пък аз да направя нещичко за теб. Искаш ли все още да станеш ветеринарен лекар?

Тя се изненада:

— Нима е възможно?

— Всичко е възможно. Въпросът е дали искаш?

— Разбира се. Винаги ми е било на сърцето.

— Нека да направя някои справки тогава — отговори той. — Да видим какво ще излезе.

 

 

Не бе необходимо много време.

Минаха два дни. След вечерята, приготвена от Ивон, Мартин предложи:

— Хайде да си поговорим. Имам да ти казвам някои работи.

Отидоха в тесничката дневна.

Той се отпусна в коженото кресло, а Ивон се сви на килима в краката му. Въпреки добрите си намерения тя още не се беше избавила от излишните килограми. Мартин обаче бе дал да се разбере, че това не го вълнува. Той обичаше пълничкото й тяло, заоблените му форми, на които се любуваше в момента.

— Можеш да подадеш документи във ветеринарния факултет. Шансовете да те приемат са добри. А за да ти се осигурят сносни условия, има вероятност, дори е съвсем възможно, да получиш финансова помощ със съдействието на нашия институт. Даже и да не се уреди финансовият въпрос, сигурен съм, че ще измисля нещо.

— Първо трябва да се подготвя и да се явя на изпитите — намеси се тя.

— Да. Аз изясних какво се иска. Трябва да издържиш три приемни изпита — един по химия, втори — по физика и трети — по избор — зоология, биология или ботаника. За теб е най-разумно да се явиш на зоология.

— Да. Прав си — и с нотка на съмнение в гласа си запита: — Това значи ли, че трябва да се откажа от работата си?

— Докато се готвиш за изпитите, не е необходимо. Можеш да учиш вечер и през уикенда. Аз ще ти помагам. Заедно ще работим.

Ивон не можа да си поеме дъх от вълнение и едва намери сили да каже:

— Просто не мога да повярвам.

— Ще го повярваш, като разбереш колко много работа те чака.

— Ще се заловя мъжки. Обещавам! Ще видиш.

Мартин се усмихна:

— Знам. И с твоята невероятна памет ще изгълташ всичките изпити, без да ти мигне окото! — Той поспря и се замисли: — Трябва да научиш едно нещо — да променяш текста от учебниците, за да не е еднакъв с писаното от теб. Няма смисъл да събуждаш подозрения сред хората, които ще те проверяват, както е станало с твоята учителка. Но ти можеш предварително да се упражниш. А освен това си има техника на подготовка за изпитите. Това мога също да ти обясня.

Ивон изведнъж се изправи и го прегърна.

— О, мили мой, ти си чудесен! Идеята ти е фантастична! На теб дължа най-хубавото нещо в живота си.

— Е, щом като го казваш, трябва да ти призная, че хубавите ни чувства са взаимни.