Том Кланси
По заповед на президента (64)

61.
Рейдът на Гриърсън

Гледката върху картата беше просто ужасяваща. И на най-неграмотния във военно отношение човек веднага всичко му ставаше ясно при това изобилие от дълги червени стрелки и къси сини. Картите от сутрешните предавания по телевизията не се различаваха особено от тези в Залата за извънредни ситуации, а коментарите — особено тези на «специалистите» — обясняваха колко лошо било това, че обединените американски и саудитски сили били превъзхождани многократно в жива сила и техника, и колко лошо били разположени, обърнати с гръб към морето. Но това сега беше директно предаване от спътника.

— Научаваме за яростни въздушни битки на северозапад — казваше пред камерата Донър «някъде в Саудитска Арабия». — Но бойците от полка «Блек Хорс» още не са влизали в сражение. Не мога да кажа къде съм точно в момента — всъщност цялата работа е, че не знам. Дивизионите са спрели да заредят с гориво, истински Ниагарски водопад от гориво, както ме уверяват бойците. Но тяхното настроение си остава същото. Това са разгневени мъже — и жени от щаба на полка — добави той. — Не знам какво ще открием отвъд западния хоризонт. Мога само да кажа, че тези войници са обтегнати като струна до скъсване въпреки всички лоши новини, които идват от саудитското върховно командване. Врагът е някъде там, напредва на юг с голяма скорост и скоро след залез-слънце очакваме да се разрази сражение. Аз съм Том Донър от бойното поле, първи батальон на «Блек Хорс» — завърши репортажът.

— Стойката му никак не е лоша — коментира Райън. — Кога излиза това в ефира?

За щастие на всички заинтересувани, телевизионните връзки минаваха по военните канали, които се кодираха и контролираха. Още не му беше дошло времето ОИР да знае кой къде се намира. Негативният коментар за «загубата» на саудитската армия все пак щеше да излезе в ефир. Тази новина, изтекла във Вашингтон, преднамерено бе оставена без коментар от страна на Пентагона. Джак малко се притесняваше, макар и да се забавляваше от мисълта, че една медия извършва дезинформация, без дори да е помолена за това.

— Тази вечер. Може би по-скоро — отвърна генерал Мики Мур. — Залезът там настъпва след три часа.

 

 

«Уулфпак» от Първа бригада на Националната гвардия на Северна Каролина вече беше напълно сформиран. Едингтън се качи на един хеликоптер UH-60 Блек Хоук да огледа частите, разположени на предната линия. «Лобо», с първия си батальон «Форс» закачаше с левия си край пътя от Ал Артавия за Военния град на крал Халид. «Уайтфанг», вторият батальон, се беше разположил от западната част на шосето. «Койот», третият, беше в резерва, с ударната група, разтеглена на запад, защото смятаха, че оттам ще се покаже врагът. Артилерийският батальон бе разделен на две части, способни да прикриват и фланговете, и центъра. Въздушните сили не достигаха — само три хеликоптера за медицинско-евакуационни цели. Едингтън разполагаше и с една разузнавателна група, батальон за оперативно осигуряване, медицински персонал, военна полиция и всички останали необходими за една бригада подразделения. Пред разположените му най-отпред два батальона се намираше една разузнавателна част, чиято задача беше, първо, да докладва, и второ, да остави противника «без очи», когато те се появят. Помисли си дали да не помоли 11-и полк за някой хеликоптер, но знаеше какви задачи им е възложил Хам и щеше да е напълно безпредметно да го моли. Щеше да получава картината от тяхното разузнаване и това беше напълно достатъчно.

Предната линия танкове M1A2 и «Брадли» бе прикрита и окопана добре и над земята се подаваше най-много връхната част на купола, а в повечето случаи дори и тя не се виждаше; подаваше се само главата на командира. Танковете бяха разположени на не по-малко от триста метра един от друг — това ги правеше трудна цел при евентуален артилерийски обстрел или въздушна атака. Бяха му казали да не се тревожи за последната опасност, но той въпреки това се тревожеше. Подчинените му си знаеха работата, запасняците също. А истината беше, че тази задача беше преписана буква по буква от учебниците, писани от Гудериан и практикувани от Ромел и всеки танков командир оттогава насам.

 

 

Оттеглянето започна с петнайсеткилометров скок при скорост над петдесет километра в час — достатъчно, за да изпревари артилерийския огън и за да изглежда като бягство, за което първоначално го взе Берман, докато не си спомни, че той самият се измъква от вражеския огън с поне петнайсет пъти по-голяма скорост. Караха с отворени горни люкове и Берман се изправи да погледне назад, покрай кафяво-черните фонтани на избухващите артилерийски снаряди. Никога не бе предполагал как може да изглежда една защитна позиция. Най-вече самотна, помисли той. Наброи някъде към петдесетина колони пушек — танкове, ударени от саудитската национална гвардия. Те може и да не се отнасяха сериозно към обучението — той беше подочул за такива неща, — но тази бойна формация бе удържала позиция срещу сила поне пет пъти по-голяма от самата нея и я бе задържала в продължение на три часа.

Не и без да плати съответната цена, разбира се. Той се обърна напред и изброи само петнадесет танка, плюс пет пехотни бронетранспортьора. Може би в облаците прах се криеха още машини. Вдигна поглед към нещо, което страшно искаше да се окаже приятелско небе.

 

 

Небето беше приятелско. Резултатът от въздушните двубои беше четиридесет свалени самолета на ОИР, всички във въздушни битки, срещу шест американски и саудитски, всички свалени с ракети «земя-въздух». Военновъздушните сили на противника не бяха способни да се преборят с предимството на радарните системи на обединените сили, но пък те не можеха да водят бойни действия нощем. Само една малка част, съставена от F-15E Страйк Ийгъл беше наистина способна за полети при всякакви метеорологични условия (в авиацията нощта се счита за метеорологично условие). По оценка на разузнаването на ОИР обединените сили разполагаха с около двадесет такива самолета и не бяха в състояние да нанесат кой знае колко вреда. Напредващите дивизии спряха пред Военния град на крал Халид, за да заредят с гориво и да попълнят боеприпасите си. Още един такъв скок, мислеха си командирите, и те щяха да стъпят в Рияд преди американците да успеят да се организират. Те все още владееха инициативата и бяха почти до целта си.

 

 

«ПАЛМ БОУЛ» следеше непрекъснато всичко това и подаваше всички засечени радиопредавания, но сега бе изправена пред заплаха от една иранска бронирана дивизия. Границата можеше да се прекоси и в двете посоки и кувейтското правителство направи правилното предположение, че въздържането от действия само ще влоши положението им. Това се оказа поредният случай, когато имаше нужда от поне още един ден, за да се изясни картината, но този път другата страна беше тази, която имаше нужда от допълнително време.

Ескадрилата, Четвърта от 10-и полк, излетя двайсет минути след залез-слънце и взе курс на север. На границата пазеха няколко лекомоторизирани бойни части, които скоро трябваше да бъдат заменени от бойната част, която прекосяваше устието на Тигър и Ефрат. Двата батальона на противника се оказаха странно неподготвени за нападение от нация, десет пъти по-малка от собствената им. През следващия час всичките двайсет и шест «Апачи» от полк «Бъфало» щяха да ги преследват със снаряди и ракети, проправяйки път за кувейтската лекомоторизирана бригада, чиито разузнавателни машини се бяха пръснали ветрилообразно, за да търсят предните части на иранската бронирана дивизия. На пет километра зад тях се намираше един батальон от тежки танкове, насочван от информацията, получена от разузнаването, и първата голяма изненада през нощта за ОИР беше груповият залп от двайсет танка, последван две секунди по-късно от петнадесет поразени цели. Всичко си вървеше по реда. Системите за нощно виждане работеха. Оръдията стреляха. Бяха притиснали врага на несигурна почва и той нямаше къде да мърда.

В «ПАЛМ БОУЛ» майор Сабах слушаше разговорите по радиото — отново неща, преживявани от някой друг. Само една бригада от иранската 4-та бронирана дивизия бе успяла да се измъкне. Съвсем справедливо нещата се бяха обърнали в сравнение с онова, което бе сполетяло страната му на 1 август 1990 година. Три часа след залез-слънце единственият достъпен за използване маршрут в северен Ирак беше напълно блокиран, а с него и лесното подсилване на Войнството на Бога. През нощта бомбите с лазерно насочване щяха да разрушат мостовете, за да бъде капанът абсолютно сигурен. Това беше една малка битка за малката нация на майор Сабах, но бе завършила с победа, допринасяща за подкрепата на съюзническите й сили.

 

 

Първи корпус на ОИР до този момент беше стоял в резерва. Една от дивизиите му беше бившата иранска Първа бронирана, «Безсмъртните», съпровождана от друга бронирана дивизия, съставена главно от оцелелите офицери на Републиканската гвардия. Втори корпус бе осъществил пробива и напредваше към ВГКХ, макар да бе изгубил повече от една трета от бойната си мощ в сраженията. След като бе изпълнил тази задача, той се придвижи на изток, вляво, освобождавайки пътя за Първи корпус, все още непокътнат, ако не се брояха няколко въздушни атаки, и Трети корпус, също непокътнат. Втори корпус сега имаше за задача да пази фланга на напредващата войска от контраудари, които се очакваха откъм крайбрежието.

Предните части обкръжиха ВГКХ, изненадани, че не срещат никаква съпротива. Командирът на разузнавателния батальон изпрати части право в града, но те откриха, че на практика е безлюден — по-голямата част от жителите му бяха отпътували предния ден. Според командира това бе съвсем логично. Войнството на Бога напредваше и макар и да бе понесло няколко сериозни удара, саудитите не бяха в състояние да го спрат. Доволен, той продължи на юг, вече по-предпазливо. Някъде напред все трябваше да има противник.

 

 

Отделението военна полиция на Едингтън бе изпълнило задачата си да изведе хората на юг и извън зоната на бойните действия, но «Уулфпак» не можеше да скрие всичко. Части от саудитската военна полиция направляваха потока от хора и машини. В 21 часа местно време те минаха през рубежа на разузнавателните подразделения. По тяхно мнение след тях нямаше никой. Обаче грешаха.

 

 

С камионите в авангарда и бойните машини в ариергард майор Абдула се замисли дали да не заеме още една позиция, но не разполагаше с мощ да задържи за повече време врага, който го следваше по петите. Хората му бяха изтощени до смърт от двайсет и четири часовите сражения, а най-зле бяха водачите на танковете, които буквално заспиваха, ако не ги стреснеше крясъкът на командирите или трясъкът, с който машината им се блъскаше в нещо.

Машините се появиха като бели точици върху инфрачервените индикатори. Едингтън знаеше, че някъде из вътрешността трябва да има разсеяни саудитски танкове, и беше предупредил разузнавателните си подразделения да ги очакват, но едва вечерта, когато излетяха «хищниците», се увери в това. Отличителният плосък покрив на M1A2 се открояваше особено ясно през термовизионната система, но дори и в този случай оставаше вероятността танковете да са били пленени и поставени под контрола на врага.

Войниците запалиха напоени с химикали факли, нахвърляха ги по пътя и камионите спряха почти върху тях. Неколцината саудитски офицери, придадени за връзка към «Уулфпак», удостовериха самоличността им и им махнаха да продължават на юг. Майор Абдула, който пристигна на рубежа десет минути по-късно, скочи от командния си танк заедно с полковник Берман.

— Идват — каза Берман. — Да ви кажа, моят приятел, ей този, имаше страшно тежък ден.

Саудитският майор беше на ръба на колапса, но отдаде чест и после показа на картата на «Хуутаул» — разузнавателния отряд, и съобщи това, което знаеше.

— Трябва да ги спрем — заключи той.

— Майоре, защо не продължите още петнайсет километра? Ще видите най-голямата пътна блокада, която можете да си представите. Добра работа си свършил, синко — похвали адвокатът от Шарлот младия офицер. Майорът се запъти обратно към танка си. — Толкова ли беше напечено? — обърна се американецът към Берман, когато майорът вече не можеше да ги чуе.

— Унищожиха петдесет танка, поне толкова гръмнаха пред очите ми — каза Берман. — Но идват още доста.

— Наистина ли? Идеално. Повече съюзници зад вас няма, нали?

Берман поклати глава.

— Само тези останаха.

— Изтегляй се, Берман. Петнайсет километра и после само гледай шоуто. Няма да забравиш, нали?

 

 

Имаше флангов преден отряд. Това трябваше да е вражеският Втори корпус, реши полковник Хам. Предната му линия от хеликоптери «Кайова» ги следеше. «Кайова» — военната версия на Бел 206, хеликоптерът, най-често използван в Америка за докладване при пътнотранспортни произшествия и задръствания — беше специализиран в прикриване, най-често зад хълмове и възвишения, като над терена се подаваше само монтираният отгоре електронен перископ, докато пилотът държеше машината си зависнала и виждаше, без да бъде видян, а през това време телевизионните системи записваха всичко и предаваха картината. Хам беше вдигнал във въздуха шест такива разузнавателни машини.

Докато той следеше екрана в танка си, техниците преобразуваха информацията от хеликоптерите в данни, които можеха да бъдат възпроизведени графично и подадени към бойните машини. Следващата информация пристигна от «хищниците». Те също бяха във въздуха, като покриваха пътищата и пустинята южно от завладения град, с един шпионски самолет над него. Улиците бяха изпълнени с цистерни и обозни автомобили.

Най-важното обаче беше, че електронните сензори в момента работеха. Силите на ОИР се движеха прекалено бързо, за да разчитат на радиомълчание. На командирите им се налагаше да разговарят един с друг. Тези източници също се движеха, но сега придвижването им беше предвидимо, защото почти през цялото време разговаряха; командирите казваха на подчинените си къде да отиват и какво да правят, получаваха информация и я предаваха по веригата. С положителност бяха идентифицирани два бригадни командни пункта и вероятно един на дивизия.

Хам превключи на по-голямо увеличение, за да получи по-голяма картина. В момента две дивизии излизаха от ВГКХ и се отправяха на юг. Това трябва да беше вражеският Първи корпус, разпрострян на фронт с ширина петнайсет километра — две дивизии, които се движеха в колони, една танкова бригада начело и зад нея артилерията. Втори корпус се движеше от лявата им страна, разтеглен, за да осигури флангово прикритие. Трети корпус, изглежда, стоеше в резерва. Разположението беше обичайно и предсказуемо. Първият им контакт с «Уулфпак» щеше да е след около час.

Времето не бе стигнало, за да подготвят позицията както трябва. Войниците от Националната гвардия не разполагаха с пълен инженерен отряд и противотанкови мини, които можеха да разположат, за да затруднят придвижването на противника. Не бе имало време и да се изкопаят подходящи препятствия и капани. Бяха на позицията едва от десет часа, а пълната бригада дори от по-скоро. Всичко, с което реално разполагаха, беше огневата таблица. «Уулфпак» можеше да стреля на къси разстояния където си поиска, но цялата далекобойна стрелба трябваше да е западно от пътя.

— Оттук се открива доста добра картина, сър — докладва офицерът по разузнаването.

— Дайте изображението. — И след секунда по екраните на всички бойни машини на «Блек Хорс» се появи същата дигитална картина на врага, която наблюдаваше и той. Хам вдигна микрофона.

— Уулфпак-Шест, тук Блек Хорс-Шест.

— Тук Уулфпак-Шест-Актуал. Благодаря ви за подадените данни, полковник — отвърна Едингтън по дигиталното радио. И двете бойни части знаеха къде се намират съюзниците им. — Според нас първоначален контакт след час.

— Готов ли си, Ник? — попита Хам.

— Ал, едвам успявам да възпирам момчетата. Всички сме готови — увери го командирът от Националната гвардия. — Имаме визуално изображение на прикриващите им части.

— Знаеш си работата, Ник. Успех.

— Успех — каза и Едингтън.

Хам смени честотата на радиостанцията и повика Бъфало-Шест.

— Имам картината, Ал — увери го кисело Мариън Дигс, на сто и петдесет километра зад него. Генералът изпращаше войниците си в битка от разстояние, а това не беше никак приятно.

— Окей, сър, всички сме на място. Чакаме гостите само да прекрачат прага.

— Разбрано, Блек Хорс. Край.

Най-важната работа в момента се вършеше от «хищниците». Операторите на безпилотните самолети, които се бяха събрали с разузнавателната секция на Хам, караха своите миниатюрни въздушни средства да кръжат по-нависоко, за да намалят до минимум възможността да бъдат забелязани или чути. Камерите им сочеха надолу, като изброяваха и проверяваха местоположенията на бойни части. «Безсмъртните» бяха разположени на левия вражески фланг, а бившата иракска Гвардейска дивизия отдясно, западно от пътя. Движеха се стабилно напред, батальоните в линия — плътно събрани за постигане на максимална мощ и ударен ефект, ако срещнат съпротива — на петнайсет километра зад собствения си разузнавателен екран. Зад челната бригада се намираше артилерията. Тази бойна сила беше разделена на две, и както я наблюдаваха на екраните, едната половина спря, разпръсна се и се построи така, че да осигури прикриващ огън, докато другата половина продължи напред. Всичко отново беше изпълнено точно по учебник. Щяха да бъдат на място след деветдесет минути. «Хищниците» прелетяха над редиците оръдия и данните бяха подадени към батареите от реактивни системи за залпов огън. Бяха изпратени още два «хищника». Те имаха за задача да установят точните месторазположения на вражеските командни транспортни средства.

 

 

— Е, не съм сигурен кога ще бъде излъчен репортажът ми — каза Донър пред камерата. — Сред Браво-Три-Две съм, танк номер две в трети взвод на дивизиона. Току-що получихме информация къде се намира противникът ни. Той е на около трийсет километра западно от нас. По пътя от Военния град на крал Халид се движат на юг най-малко две дивизии. Една бригада от Националната гвардия на Северна Каролина е заела блокираща позиция. Те са разположени съвместно с 11-и полк, защото са били в Националния център за рутинни тренировки.

— Настроението тук… как да ви го предам, освен да сравня бойците с лекари, колкото и странно да ви звучи. Войниците са ядосани от това, което се случи на страната ни, но точно сега в момента са като лекари, които чакат линейката да влезе в спешното отделение. В танка е спокойно. Току-що научихме, че след няколко минути потегляме на запад към стартовия пункт.

— Искам да добавя нещо лично. Не много отдавна, както всички знаете, наруших едно от правилата в професията си. Направих нещо неправилно. Бях подведен, но грешката си беше моя. Днес научих, че лично президентът е настоял да бъда включен в групата репортери и да дойда тук. Може би за да бъда убит? — добави той захилено. — Не, не е това. Това е онази ситуация, за която всеки мой колега дава мило за драго. Аз съм тук, където скоро ще започне да се пише историята, сред множество американци, които имат да вършат много отговорна и важна работа, и както и да се завъртят нещата, мястото на репортера е тук. Господин президент, благодаря ви за предоставената ми възможност.

— Аз съм Том Донър, на югоизток от ВГКХ, 1-ви дивизион от «Блек Хорс». — Той свали микрофона. — Записа ли го?

— Да, сър — каза войникът, после произнесе нещо в собствения си микрофон. — Всичко е наред, сър, записът вече е предаден на спътника.

— Добре беше, Том — каза командирът на танка и запали цигара. — Ела да ти покажа как работи системата за информационно взаимодействие между танковете и… — Той спря и притисна шлема си с една ръка да чуе съобщението по радиото, после заповяда на водача: — Пали, Станли. Представлението започва.

 

 

Командирът на разузнавателния преден отряд на «Уулфпак» в цивилния живот беше адвокат, но беше завършил Уест Пойнт и чак по-късно бе решил да се отдаде на цивилна кариера. Бяха го викали на преподготовка безброй пъти и сега, на четирийсет и пет, застанал в предната линия на разузнавателния си батальон, той вече знаеше защо.

Предните танкове бяха на три километра пред него. Той ги прецени на два взвода, поне доколкото можеше да ги види, или общо десет танка, разпръснати на пет километра фронт на групички по три или четири. Може би разполагаха с апаратура за наблюдение при понижена видимост. Не беше сигурен в това, но трябваше да приеме, че имат. Посредством инфрачервената система за наблюдение откри два бронетранспортьора, четириколесни, екипирани с тежки картечници или противотанкови ракети. Но къде беше машината с четири антени? Ето я — машината на командира на взвода… или на ротата.

— Командната машина точно пред вас — обадиха се от танка «Брадли» на четиристотин метра вдясно от полковника. — Диапазон два километра, в момента се движи.

Адвокатът офицер вдигна глава над подравнения вал и огледа равнината пред себе си с инфрачервения далекоглед. Сега беше най-удобният момент.

— Хуутаул, тук Шест, очакваме гости след десет секунди, повтарям, очакваме гости след десет секунди. Четири-Три, имайте готовност.

— Четири-Три в готовност, Шест. — Този танк щеше да даде първия изстрел. Мерачът избра фугасно-запалителен-трасиращ снаряд. Един бронетранспортьор не беше чак толкова корава цел, че да харчи бронебойните снаряди. Мерачът улови целта и бордовият компютър определи разстоянието за стрелба.

— Яж ми хуя, пий пикня, да еба майка ти в гъза — изрецитира мерачът в системата за връзка.

— Хуутаул, Шест, огън, повтарям, огън.

— Огън! — заповяда командирът на мерача. Три трасиращи снаряда прорязаха линия през пустинята и трите попаднаха в целта.

— Цел поразена! — мигновено докладва командирът. — Ляв траверс, цел две, беердеем.

— Целта виждам! — каза мерачът, когато закова прицела.

— Огън! — Секунда по-късно: — Целта унищожена! Спрете огъня, траверс вдясно! Беердеем, цел три, разстояние хиляда и петстотин! — Куполът на танка се завъртя на другата страна.

— Целта виждам!

— Огън! — Третият изстрел също попадна в целта, десет секунди след първия.

И трите бронетранспортьора горяха. Ослепително ярката бяла светлина чак му пречеше да гледа. В следващия момент проблеснаха пламъци вляво и вдясно от позицията му.

— Атака!

Двайсет танка «Брадли» се стрелнаха от убежищата си, със завъртени на деветдесет градуса куполи; мерачите им трескаво търсеха вражески танкове. Започна кратка и безмилостна престрелка, която продължи десет минути и три километра. Машините на противника се опитваха да се оттеглят, но не можеха да стрелят ефективно назад. Бяха изстреляни две противотанкови ракети, но и двете не стигнаха до целите си и избухнаха в пясъка, когато подвижните им установки бяха унищожени от танковия огън. Тежките им картечници нямаха достатъчно мощност, за да пробият челната броня на «Брадли». Вражеският отряд, включващ общо тридесет машини, беше унищожен.

— Уулфпак, тук Хуут-Шест-Актуал. Мисля, че ги унищожихме всички. Няма жертви от наша страна — добави той. Брей, дявол да го вземе, тия «Брадли» си ги биваше.

 

 

— Радиообменът се оживи, сър — докладваха от електронното разузнаване.

— Искат артилерийска подкрепа — намеси се бързо един саудитски офицер.

— Хуут, скоро очаквай малко стрелба — предупреди Едингтън.

— Разбрано. Хуут се придвижва напред.

 

 

Така беше по-безопасно, отколкото да останат на място или да се оттеглят. По дадена команда танковете «Брадли» и «Хамър» се стрелнаха два километра на север, като търсеха вражеския спомагателен разузнавателен отряд — трябваше да има поне още един, — който щеше да се придвижи напред, за да замести унищожения, вероятно с голяма предпазливост. Това, както знаеше подполковникът от Националната гвардия, щеше да бъде разузнавателната битка, подготовка за главното събитие, което щеше да започне с леките машини, преди да приключи с тежките танкове. Но имаше и разлика. Той можеше да продължи да оформя бойното поле за «Уулфпак». Очакваше да открие друга рота с разузнавателни машини, плътно следвана от тежкоброниран преден отряд. «Брадли» разполагаха с ракети TOW, за да се справят с танковете, а оръдието «Бушмастър» беше изработено с единствената цел да унищожава пехотни бронетранспортьори, които наричаха «бимп». И нещо друго — макар и врагът да знаеше къде се намира разузнавателният отряд — по-точно къде се бе намирал — той би очаквал те да се дръпнат назад, а не напред.

Това се потвърди само след две минути, когато на километър зад придвижващите се «Брадли» се стовари огнен бараж. Другата страна воюваше по учебник — по стария съветски учебник. Той не беше лош, разбира се, но американците също го бяха чели. «Хуутаул» напредна бързо още един километър и спря, като си намери една удобна линия от ниски възвишения; на хоризонта отново се бяха появили характерни очертания. Адвокатът полковник вдигна микрофона да докладва за придвижването си.

 

 

— Бъфорд, тук Уулфпак, направихме контакт, сър — предаде Едингтън на Дигс от командния си пункт. — Току-що пометохме разузнавателния им отряд. Нашите предни части вече имат визуален контакт с противника. Намерението ми е да вляза в кратка схватка и да ги издърпам назад и надясно, в югоизточна посока. Вражеската артилерия обстрелва между отряда и основните сили. Край.

— Разбрано, Уулфпак. — Върху командния си екран Дигс видя напредващите танкове «Брадли», които се движеха в отлична права линия, но силно отдалечени един от друг. После се забеляза раздвижване и от другата страна.

Да бъдеш командващ генерал се оказа безкрайно отчайващо. Той имаше повече познания как да развие една битка, отколкото бе имало в цялата военна история. Сега имаше възможността да казва на взводовете какво да правят, къде да се насочват, по кого да стрелят — но не можеше да го прави собственоръчно. Беше одобрил намеренията на Едингтън, Хам и Магрудър, координирайки плановете им в пространството и времето, и сега като техен командир трябваше да ги остави да действат по свое усмотрение и да се намесва само ако нещо тръгне зле. Тоест в момента беше само наблюдател.

 

 

Моментът беше почти настъпил. Хам водеше дивизионите си в една редица, покривайки с всеки по десет километра. Разстоянията между тях бяха също по десет километра. Командирите имаха заповед да поставят батальоните начело, а танковите роти в резерв. Всеки батальон имаше по девет танка и тринадесет «Брадли», плюс два M113 транспортьора с минохвъргачки. Пред тях, в момента на седем километра разстояние, се намираха дивизиите на Втори корпус на ОИР, обезкървени от битките на север от ВГКХ, но по всяка вероятност в пълна бойна готовност. Хеликоптерите му и видеоинформацията от «хищниците» бяха определили добре позициите им. Той знаеше къде се намират. Те обаче още не знаеха за съществуването му; по-скоро имаше вероятност да не знаят. Разбира се, те сигурно полагаха отчаяни усилия да се уверят в това. Последната му заповед беше хеликоптерите да направят още една обиколка. Всичко останало беше готово, а на осемдесет километра зад гърба му «Апачите» и «Кайова» започнаха да излитат, за да изпълнят задачата си в главното събитие.

 

 

F-15E Страйк Ийгъл бяха във въздуха на север. Два вече бяха свалени — единият бе на командира на ескадрилата. Сега, охранявани от F-16, екипирани с ракети ХАРМ, те бомбардираха мостовете през устието на двете реки с бомби с лазерно насочване. Виждаха горящи танкове на запад от блатата и други, непокътнати, скупчени на изток от тях. За един час всички маршрути през двете реки бяха унищожени с повторни удари.

F-15C бяха над района на ВГКХ, както винаги под командването на АУАКС. Едно звено от четири самолета се въртеше високо, извън обсега на подвижните установки с ракети «земя-въздух», които придружаваха напредващите части. Тяхната задача беше да следят за вражески изтребители. Останалите преследваха хеликоптерите на бронираните дивизии. Свалянето на хеликоптер не носеше кой знае каква слава в сравнение с унищожаването на изтребител, но свалената цел си беше свалена цел. Освен това вражеските генерали пътуваха предимно с хеликоптери.

Долу под тях новината трябва да се бе разпространила бързо. Само три хеликоптера бяха унищожени през деня, но с прииждането на мрака броят им рязко нарасна и половината бяха ударени още в първите десет минути. Ловът беше много лесен. Врагът в нападение трябваше да предложи битка; той не можеше да се крие в укрития, не можеше да се разсейва в пространството. А това напълно отговаряше на предпочитанията на пилотите на «Ийгъл».

 

 

По-малко от половината му мерачи бяха изстрелвали ракети TOW по реални цели, макар и да го бяха правили стотици пъти по време на симулация. «Хуутаул» изчакваше напредващите части да навлязат в обсега му. Работата не беше от най-простите. Допълнителният разузнавателен отряд все още беше наблизо. Този път сблъсъкът наистина заприлича на сражение на две страни. Два бронетранспортьора бяха зад американската редица от танкове и двата се показаха изведнъж. Единият се засили срещу един «Хамър» и го заля с картечен огън преди един «Брадли» да го пръсне на парчета. Танкът препусна с пълна скорост към мястото на сблъсъка и откри един оцелял от тричленния екипаж на «Хамъра».

Противниковите танкове вече стреляха, насочвани от пламъците от изстрелите на танковете «Брадли» и от собствените си системи за нощно наблюдение. Разрази се яростна, но кратка битка. Един «Брадли» беше поразен и избухна, останалите изстреляха по един-два снаряда в отговор и унищожиха двайсет танка преди командирът им да ги повика обратно, избягвайки на косъм артилерийския преграден огън, повикан от вражеския танков командир. «Хуутаул» остави след себе си ударения «Брадли» и два «Хамъра» — първите американски наземни жертви във Втората война за Персийския залив.

 

 

Новината за загиналите порази Райън дълбоко, много по-силно дори и от тази за жертвите на борда на «Йорктаун» или за шестимата изчезнали авиатори — изчезнали не означаваше задължително мъртви, нали? А тези мъже със сигурност бяха мъртви. Национални гвардейци. Граждански войници, които оказваха помощ на хората при наводнения или урагани…

— Господин президент, вие не бихте ли заминали там за изпълнение на тази задача? — попита генерал Мур, още преди Роби Джексън да проговори. — Ако бяхте на двайсет и няколко години, лейтенант от морската пехота, и ви заповядаха да тръгнете, щяхте да го направите, нали?

— Предполагам… да, щях да тръгна. Щях да съм длъжен да го направя.

— Също и те, сър — каза Мики Мур.

— Това е работа, Джак — каза спокойно Роби. — Затова ни плащат.

— Прав си. — Трябваше да си признае, че затова му плащаха и на него.

 

 

Четирите F-117 Найтхоук се приземиха на Ал Хардж. Транспортните машини, които возеха резервните пилоти и наземния персонал, кацнаха скоро след тях. Офицери от разузнаването от Рияд посрещнаха последната група и отведоха резервните пилоти на инструктаж за първия им боен полет. Войната току-що бе започнала да се разраства.

 

 

Генерал-майорът, който командваше дивизията на «Безсмъртните», беше в командния си транспортьор и се опитваше да осмисли нещата. До този момент войната се бе развивала съвсем благоприятно. Втори корпус бе изпълнил задачата си, като бе отворил широк проход сред вражеската отбрана, позволявайки на основните сили да си пробият път, и допреди един час картината беше едновременно и ясна, и задоволителна. Да, от югозапад към него бързаха саудитски части в опит да спрат устрема му, но те бяха в най-добрия случай на един ден разстояние. А след един ден той щеше да се е добрал до предградията на столицата им и за тях щеше да има други планове. На разсъмване Втори корпус трябваше да направи скок на изток от прикриващата си позиция вляво, със заблуждаващ ход към нефтените полета. Това щеше да накара саудитите да се позамислят. И разбира се, щеше да му осигури още един ден, през който той с малко повече късмет щеше да пипне ако не цялото, то поне част от саудитското правителство, а нищо чудно и кралската фамилия. А ако те изчезнеха, както като нищо можеха да постъпят, тогава кралството щеше да е обезглавено и страната му щеше да е спечелила войната.

До този момент това им бе струвало скъпо. Втори корпус бе платил напредването си с половината си бойна мощ, но победите никога не са евтини, нали? И тук нямаше да е по-различно. Предният му отряд бе изчезнал напълно от радиомрежата. Бяха се обадили веднъж за контакт с непознати войски, после бе последвала молба за артилерийска подкрепа, и после нищо. Той знаеше, че една саудитска бойна формация се намира някъде пред него. Знаеше, че това са останките от 4-та бригада, която Втори корпус бе размазал почти напълно. Знаеше, че тя бе оказала силна съпротива на север от ВГКХ и после се бе дръпнала назад… вероятно й е било заповядано да се държи, за да могат да евакуират града… вероятно все още имаха бойна мощ, достатъчна, за да унищожат разузнавателния му отряд. Не знаеше къде се намира американският полк… вероятно на изток от него. Знаеше, че може да има още една американска бригада някъде, вероятно също на изток от него. Поиска подкрепление от хеликоптери, но току-що бе загубил един, свален от американски изтребители, заедно с началника на разузнаването си. Толкова за въздушната подкрепа, която му бяха обещали. Единственият свой изтребител, който бе видял за целия ден, представляваше пушеща дупка в земята малко по на изток от ВГКХ. Но макар че американците можеха да му създадат значителни неприятности, те не можеха да го спрат, и ако той успееше да се добере навреме до Рияд, можеше да отдели части, които да блокират повечето саудитски летища, и да се справи с тази заплаха. Така че ключът към операцията, както му бяха казали от командването на корпуса и армията, беше да напредва с най-голямата възможна скорост. След като взе това решение, той заповяда на предната си бригада да напредва съгласно плана, като авангард, за да играе ролята на предни разузнавателни части. Те току-що бяха докладвали за сблъсък с врага и за сражение, за понесени загуби и нанесени такива на противник с все още неустановена самоличност, изтеглил се след кратка престрелка. Вероятно това беше саудитска бойна част, реши той, която жилеше и бягаше, и той щеше да я премачка след залез-слънце. Генералът даде заповедите си, информира щаба си за намеренията си и остави командния си пост, за да тръгне напред; искаше да види нещата на предната позиция, както трябваше да постъпи всеки добър генерал.

 

 

«Кайова» докладваха за присъствието на някакви предни части. Не много. Вероятно бяха яли здрав бой при напредването си на юг. Полковник Хам отклони една от частите си вляво, за да ги избегне, и нареди на авиацията си да отдели един «Апач» да се справи с тази заплаха след няколко минути.

 

 

«Безсмъртните» също напредваха и тъкмо навлизаха в обсега на танковете на Едингтън с около двайсет километра в час. Той повика Хам по радиото.

— След пет минути, Ал. Късмет.

— На теб също, Ник — дочу Едингтън.

 

 

Това се наричаше синхронизация. На по петдесет километра едни от други няколко групи от мобилни оръдия тип «Паладин» вдигнаха дулата си и ги насочиха към местата, определени от «хищниците» и прехванатите радиосъобщения от електронното разузнаване. Канонирите от модерната епоха набираха съответните координати върху клавиатурите на компютрите си, така че раздалечените на толкова големи разстояния оръдия да могат да стрелят в една и съща точка. Очите на всички бяха приковани върху часовниците и следяха как се променят цифрите върху дисплеите, секунда след секунда, маршируващи към 22:30:00 местно време, 19:30:00 по Гринуич и 14:30:00 вашингтонско време.

Същото беше и в машините от системата за ракети с многократен залп. В тях войниците се увериха, че отделенията им са херметизирани, блокираха окачванията, за да стабилизират машините по време на стрелбата, и спуснаха щорите на предните стъкла. Изгорелите газове от ракетите можеха да бъдат смъртоносни.

На юг от ВГКХ танкистите от каролинската национална гвардия наблюдаваха на екраните си напредващите бели точици. Мерачите въртяха лазерните далекомери. Частите от предния разузнавателен отряд бяха на разстояние от 2500 метра едни от други, а следващият ешелон от основните сили — танкове и бронетранспортьори — на хиляда метра зад тях.

На югоизток от ВГКХ «Блек Хорс» напредваха със скорост петнайсет километра в час към линията от цели върху един хребет на четири хиляди метра на запад.

Едингтън бе синхронизирал всичко с точност до секундата.

 

 

Първа започна артилерията, но най-впечатляващата гледка бяха ракетите. Системите с многократен залп, по дванайсет от всяка установка, изстрелваха ракети на по-малко от две секунди интервал, като пламтящите им двигатели осветяваха пушека от изгорелите при изстрелването газове. Небето вече не беше черно. В 22:30:15 почти половината ракети със свободен полет M77 бяха излетели.

Нощта беше ясна и светлинното шоу можеше да се наблюдава в радиус от сто и петдесет километра. Пилотите във въздуха на североизток виждаха как ракетите излитат и гледаха внимателно курса им. Нямаха и най-малкото желание да са близо до тия неща.

Иракските офицери от напредващата Гвардейска дивизия ги видяха първи, как се появяват от юг. Много от тях бяха виждали същата светлина като лейтенанти и капитани и знаеха отлично какво означава тя. Някои се парализираха от гледката, други закрещяха заповеди към войниците си да търсят прикритие, да затварят люковете и да се изтеглят настрани.

За дивизионната артилерия това обаче не беше възможно. Разчетите видяха двигателите на ракетите да гаснат, изчерпали горивото си, отбелязаха си направлението им и нямаха какво друго да правят, освен да чакат. Войниците се хвърляха на земята или бягаха и всички се молеха проклетите неща да са насочени някъде другаде.

Ракетите достигнаха апогея си, след което насочиха носовете си към земята. После носовите им секции се отвориха и всяка глава освободи 644 касетни заряда, по три тона за всяка използвана ракетна установка. Всички имаха една цел — артилерията на Гвардейската дивизия. Това беше оръжието на ОИР с най-голям радиус на действие и Едингтън искаше да го изкара от строя незабавно. Според практиката в американската армия ракетните системи с многократен залп бяха личното оръжие на командира на подразделението. Иракските мерачи вдигнаха глави. Не можеха да ги видят или чуят, но те наистина идваха.

Отдалеч това изглеждаше като бенгалски огън. За хората на земята това беше оглушителна смърт — общо над седемдесет хиляди заряда избухнаха над район с площ около двеста акра. Камионите заизбухваха в пламъци. Твърдите горива на ракетите избухнаха във вторични експлозии, но повечето от артилеристите бяха убити или смъртно ранени още от първата взривна вълна. Щяха да последват още две. Зад линията на «Уулфпак» ракетните установки се дръпнаха до камионите с резервни боеприпаси. Презареждането траеше пет минути.

Малко след това се включиха 155-милиметровите оръдия и танковете.

 

 

Командващият «Безсмъртните» тъкмо приближаваше влекачите на челната бригада, когато видя летящите ракети. Заповяда на водача да спре, изправи се и се обърна назад. Видя експлозиите в района на дивизионната си артилерия, а когато пак се обърна напред, видя втората вълна снаряди от танковете на Едингтън. Четиридесет процента от бойната му мощ се бяха стопили за по-малко от минута. Той разбра, че се е натъкнал на засада… но кой беше там отпред?

 

 

Ракетите на системите с многократен залп, изтребили до крак артилерията на Безсмъртните, бяха дошли от изток, а не от юг. Това беше подаръкът от Хам за Националните гвардейци, които нямаха възможност да нападнат иранските оръдия със собствени сили. Ракетните системи на «Блек Хорс» бяха свършили тази работа, а после бяха прехвърлили огъня, за да проправят път за хеликоптерите на полка, които нанасяха удар в дълбочина.

Разделението на труда на това бойно поле беше определено принципно предния ден и развоят на нещата не беше променил ничие мнение. Артилерията трябваше да поразява артилерийски цели. Танковете — да атакуват танкове. Хеликоптерите излитаха да унищожават командните пунктове с командирите. Командният пункт на Безсмъртната дивизия беше спрял преди двайсет минути. Десет минути преди първата ракетна атака екипите от «Кайова» и «Апачи» заобиколиха откъм север. Първо бяха целите на ниво дивизия, после щеше да дойде редът и на бригадите.

 

 

— По дяволите — тихо каза Едингтън. Беше повикан на предната линия от батальонните си командири и сега седеше в «Хамъра» си.

— Искате да кажете, че всичко е свършило за по-малко от пет минути? — попита Лобо-Шест, който беше чул по батальонната мрежа възклицанието на един сержант: «И това е всичко?»

Едингтън вдигна микрофона и попита:

— Какво ни съобщава «хищникът»?

— Имаме още две бригади на юг, но те забавиха темпото, сър. Приблизително на девет километра северно от вас.

— Свържете ме с Бъфорд — заповяда Уулфпак-Шест.

 

 

Генералът бе заобиколен отвред от смъртта. Бяха минали само десет минути. Три танка и дванайсет бронетранспортьора бяха успели да избягат, бяха спрели в една долчинка и чакаха инструкции. Връщаха се и войници, всъщност не се връщаха, а бягаха. Той не можеше да им крещи. Шокът от разгрома го бе разтърсил повече от тях.

Вече се бе опитал да се свърже с дивизионното си командване, но не бе успял. Целият му опит, цялото време, прекарано в армията, всички школи, които бе посещавал, и всички учения, които бе печелил и губил, не го бяха подготвили за това, което се бе случило.

Но той все още имаше повече от половин дивизия под командването си. Две от бригадите му бяха непокътнати и той не беше стигнал дотук, за да губи, така че заповяда на водача си да обърне и да потегли назад. Оцелелите части от предната бригада получиха заповед да се държат, докато пристигне друга заповед. Той трябваше да маневрира. Беше се озовал сред някакъв кошмар, но този кошмар не можеше да царува навсякъде.

 

 

— Какво предлагаш, Едингтън?

— Генерал Дигс, искам да придвижа хората си на север. Току-що гръмнахме две противотанкови бригади. Вражеската артилерия като цяло не съществува, сър, и пред себе си имам свободен за напредване фронт.

— Добре, тръгвай, но се оглеждай по фланговете. Ще известя Хам.

— Разбрано, сър. Тръгваме след двадесет минути.

Бяха обмисляли и тази възможност, разбира се. Дори бяха нахвърляли един бърз план върху картите. «Лобо» щеше да се измести и да се разтегли надясно. «Уайтфанг» щеше да потегли право на север, разполагайки се от двете страни на пътя, а невзелият до този момент участие в битката батальон «Койот» щеше да заеме лявата страна. Бригадата щеше да поеме на север към определените рубежи. Кодът беше «Натан», а първият рубеж беше «Манасас». Едингтън се надяваше, че Дигс няма да има нищо против.

— Уулфпак-Шест, до всички Шест. Код Натан, повтарям, задействаме план Натан след две минути. Потвърдете — заповяда той.

И тримата батальонни командири потвърдиха само след секунда.

 

 

Полковник Магрудър не беше изненадан от първоначалните резултати, освен може би от факта, че гвардейците се бяха справили толкова добре. Доста по-изненадващ беше прогресът, който бе осъществил 10-и полк. Напредвайки с постоянна скорост от тридесет километра в час, той бе навлязъл дълбоко в бившия Ирак и беше готов да направи завой на юг. Хеликоптерите му бяха останали да прикриват кувейтците и той се чувстваше малко оголен, но мракът още беше гъст и щеше да си остане такъв още четири часа. А на развиделяване той вече щеше да се е върнал на саудитска територия. Бъфало-Шест разсъди, че му се е паднала най-добрата задача от всички. Той бе навлязъл дълбоко във вражеска територия, а ариергардът му беше още по-дълбоко. Беше същото, както когато полковник Джон Гриърсън се бе справил с Джони Реб, и същото, което той и войниците му бяха направили с апачите. Магрудър заповяда на частите си да се разпръснат на широк фронт. Разузнаването му донесе, че няма кой знае какво да се очаква на пътя им, защото основните вражески сили са навлезли дълбоко в Кралството. Е, едва ли щяха да задълбочат успеха си. Всичко, което трябваше да направи, беше да затръшне вратата подире им.

 

 

Донър стоеше изправен в отворения люк на танка, зад купола, и гледаше нещо, на което до този момент не беше ставал свидетел. Бе запечатал нападението срещу артилерийската батарея на видеолента. Зад тях на югоизток имаше най-малко сто изгорели танка, камиони и други машини, и всичко това се бе случило в рамките на по-малко от час.