Том Кланси
По заповед на президента (3)

Пролог
Всичко започва оттук

Това сигурно бе най-ужасният момент. Като че ли едновременно беше двама различни човека. Единият гледаше през прозореца на закусвалнята на вашингтонското бюро на Си Ен Ен и виждаше пламъците, обхванали останките на Капитолия — жълти цветя, издигащи се над оранжев блясък, цветя, положени над хилядите животи, отнети преди по-малко от час. За момента вцепенеността потискаше мъката му, но той знаеше, че и тя ще дойде, макар и не веднага. Смъртта в цялата си ужасна величественост за пореден път бе протегнала ръка към него. Беше я виждал да идва, да спира и да се отдръпва, и най-доброто, което можеше да се каже в случая, бе, че децата му не знаеха колко близо е бил младият им живот до своя преждевременен завършек. За тях това беше просто инцидент, който не разбираха. Сега бяха заедно с майка си и при нея щяха да се чувстват в безопасност, докато баща им бе някъде далеч. За съжаление и те, и той, отдавна бяха свикнали с това положение. И така, Джак — по кръщелно Джон Патрик Райън, гледаше останките от Смъртта и едната част от него все още не чувстваше нищо.

Другата му част виждаше същата гледка и знаеше, че трябва да направи нещо, но макар да се опитваше да мисли логично, логиката не успяваше да надделее, защото логиката не знаеше какво да направи или с какво да започне.

— Господин президент — обади се специален агент Андреа Прайс.

— Да? — без да се извръща от прозореца, отвърна Райън. Зад него — той виждаше отраженията им в стъклото — с извадени оръжия бяха застанали още шестима агенти от Службата за сигурност, за да държат другите на разстояние. Навън пред вратата трябваше да има тълпа от служители в Си Ен Ен, събрани отчасти от професионален интерес — в края на краищата те бяха новинари, — но най-вече от обикновеното човешко любопитство да се сблъскаш с истински исторически момент. Сигурно се чудеха как ли е тук, вътре, без да осъзнават докрай факта, че такива събития са еднакви за всички. Независимо дали се е сблъскал с автомобилна катастрофа или внезапна тежка болест, неподготвеният човешки разум просто спира и се опитва да открие логика там, където такава няма — и колкото по-сериозно е изпитанието, толкова по-труден е периодът на възстановяване. Но поне хората, обучени за справяне с кризисни моменти, разполагаха с процедури, на които да разчитат.

— Сър, трябва да ви отведем в…

— Къде? На безопасно място ли? Къде има такова? — попита Джак, после мислено се упрекна за жестокостта на въпроса си. Поне двайсет агенти бяха загинали в пожара само на километър и половина оттук, и всички те бяха приятели на мъжете и жените, които стояха в закусвалнята заедно с новия си президент. Той нямаше право да ги товари с тревогите си. — А семейството ми? — попита Райън след малко.

— В казармата на морските пехотинци, на Осма и Първа улици, както наредихте, сър.

Да, за тях бе добре да могат да докладват, че са изпълнили заповедите му. Пък и за него беше добре да знае, че заповедите му се изпълняват. Във всеки случай, поне бе направил едно нещо както трябва. Дали беше достатъчно за основа, върху която да продължи?

— Сър, ако това е част от организирано…

— Не е. Такива неща никога не са, нали, Андреа? — попита Райън. С изненада установи колко уморено прозвуча гласът му и си напомни, че шокът и стресът са по-уморителни и от най-напрегнатите физически упражнения. Като че ли не му достигаше енергия дори да разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Могат да бъдат — отбеляза специален агент Прайс.

— И как се постъпва в такива случаи?

— Самолетът — отвърна Андреа. Имаше предвид Националния въздушен команден пост за извънредни ситуации, един специално пригоден Боинг 747, който държаха в базата на военновъздушните сили «Андрюс». Джак обмисли за миг предложението, после се намръщи.

— Не, не мога да избягам. Струва ми се, че трябва да се върна там — посочи към пожара той. «Да, там ми е мястото.»

— Не, сър, прекалено опасно е.

— Там е мястото ми, Андреа.

«Той вече разсъждава като политик» — разочаровано си помисли Прайс.

Райън видя изражението й и осъзна, че трябва да й обясни. Някога беше научил нещо, навярно единственото, което подхождаше за момента.

— Това е една от функциите на лидера. Научих го в Куонтико. Войската трябва да вижда, че си вършиш работата. Трябва да знае, че си с нея. — «А аз трябва да съм сигурен, че всичко това се случва в действителност, че наистина съм президент.»

Наистина ли беше президент?

От Службата за сигурност смятаха така. Той бе положил клетвата, беше изрекъл думите, бе призовал Божието име да благослови усилията му, но всичко това беше станало прекалено скоро, прекалено набързо. Едва ли не за пръв път в живота си Джон Патрик Райън затвори очи и пожела да се събуди от този сън, сън прекалено невероятен, за да е истински, но когато отново ги отвори, оранжевият отблясък и издигащите се жълти пламъци не бяха изчезнали. Знаеше, че е изрекъл думите — дори беше държал кратка реч, нали? Но сега не можеше да си спомни нито дума от нея.

«Да се залавяме за работа» — бе казал той преди минута. Спомняше си това. Съвсем автоматичен израз. Означаваше ли наистина нещо?

Джак Райън поклати глава — струваше му се огромно постижение да направи дори само това, — после се извърна от прозореца и погледна към агентите в стаята.

— Добре. Кои са оцелелите?

— Министрите на търговията и вътрешните работи — отвърна специален агент Прайс, осведомявана непрекъснато по личната си радиостанция. — Министърът на търговията е в Сан Франциско, а на вътрешните работи — в Ню Мексико. Вече са извикани и ще пристигнат със самолети на военновъздушните сили. Загубихме всички останали членове на кабинета: директор Шоу, всичките деветима съдии от Върховния съд и шефовете на щабовете. Не сме сигурни колко членове на Конгреса са отсъствали, когато се случи това.

— А госпожа Дърлинг?

Прайс поклати глава.

— Не успя да се измъкне, сър. Децата са в Белия дом.

Джак мрачно кимна, стисна устни и затвори очи при мисълта за поредното нещо, за което трябваше да се погрижи лично. За децата на Роджър и Ан Дърлинг това не беше обществено събитие. За тях всичко бе трагично просто: мама и татко бяха мъртви и сега те бяха сираци. Джак ги беше виждал, бе разговарял с тях — всъщност нищо повече от усмивка и «Здрасти», които човек отправя на нечии деца, но те бяха истински същества с лица и имена — освен че презимената им бяха единственото, което им беше останало, а лицата им бяха изкривени от ужас и безнадеждност. Те сигурно бяха като него — щяха да се опитват да затворят очи и да отпъдят кошмара, който нямаше да изчезне, но за тях щеше да е много по-тежко поради възрастта и уязвимостта им.

— Знаят ли?

— Да, господин президент — отвърна Андреа. — Гледаха телевизия и агентите трябваше да им кажат. Имат живи баби и дядовци, също и други роднини. Ще ги доведем. — Тя не прибави, че и това е предвидено, че в оперативния център на Службата за сигурност на няколко пресечки на запад от Белия дом има шкаф с пликове, в които са запечатани планове за всякакви ужасни възможности, и че това е просто една от тях.

Сега обаче имаше стотици, не, хиляди деца без родители, а не само две. За момента Джак трябваше да остави въпроса с децата на Дърлинг настрани. Беше тежко, разбира се, но в същото време бе и облекчение да отложи тази задача. Той отново погледна агент Прайс.

— И искате да ми кажете, че сега аз съм цялото правителство?

— Така изглежда, господин президент. Тъкмо затова ние…

— Тъкмо затова аз — каза Джак и тръгна към вратата, и поривът му накара агентите от службата за сигурност сепнато да се раздвижат. В коридора го очакваха камери. Райън мина покрай тях. Двамата агенти пред него му проправяха път в тълпата от репортери, прекалено стъписани, за да правят нещо повече от това да снимат. Нито един въпрос. Наистина уникално. Дори не му дойде наум да се зачуди как ли изглежда лицето му. Очакваше го асансьор и след трийсет секунди той слезе в просторното фоайе. Беше прочистено от хора, освен агентите, повече от половината от които бяха насочили автоматите си към тавана. Трябва да бяха дошли от другаде — бяха повече, отколкото си спомняше отпреди двайсет минути. После видя морските пехотинци, които стояха отвън. Повечето не бяха в пълна униформа и мнозина трепереха само по червените си фланелки.

— Искахме да осигурим допълнителна безопасност — поясни Прайс. — Поисках помощ от казармата.

— Да — кимна Райън. На никого нямаше да му се стори странно президентът на Съединените щати да е заобиколен от морски пехотинци в такъв момент. Повечето от тях бяха още деца и гладките им младежки лица не изразяваха никакви чувства — опасно състояние за въоръжени хора, — а очите им претърсваха паркинга. Точно пред вратата бе застанал капитан, който разговаряше с един от агентите. Когато Райън излезе, офицерът сковано застана мирно и отдаде чест. «Значи той също смята, че всичко това наистина се случва.» Райън му кимна, посочи най-близкия автомобил и лаконично нареди:

— Към Капитолия.

Пътуването беше по-бързо, отколкото очакваше. По всички главни улици имаше полицейски кордони, колите на пожарната също бяха излезли, навярно вдигнати по обща тревога. Но каква полза от тях? Автомобилът на Службата за сигурност — кръстоска между микробус и малък камион — потегли с проблясващи светлини и пищяща сирена, докато хората от силите за охрана се потяха и навярно мислено проклинаха глупостта на новия си «шеф», както в службата наричаха президента.

Опашката на боинга бе удивително непокътната — поне кормилната перка можеше да се разпознае. Приличаше на пера на стрела, стърчаща от плътта на убито животно. Онова, което изненада Райън, беше, че пожарът все още бушува. В края на краищата Капитолият бе построен от камък — но пък вътре имаше дървени бюра, огромни количества хартия и един Бог знае какво друго. В небето като молци кръжаха военни хеликоптери, чиито перки отразяваха оранжевите отблясъци. Червено-белите пожарни коли бяха навсякъде.

Южната част на Капитолия беше изцяло разрушена. Можеха да се разпознаят стълбите, но колоните и покривът бяха изчезнали, а самата зала представляваше кратер, скрит в правоъгълния отвор от камъни, някога бели, а сега омазани със сажди. Куполът беше паднал. Борбата с пожара беше съсредоточена предимно там — на мястото, където се бе намирал центърът на сградата. Безброй маркучи изливаха вода с надеждата да спрат разпространението на огъня.

Но онова, което най-силно привличаше вниманието, бяха линейките. Опитните санитарни екипи горчиво стояха до празните носилки, без да правят нищо, и само гледаха към бялата самолетна опашка с червен жерав, също почерняла от пожара, но все още узнаваема. Японски авиолинии. Всички си мислеха, че войната с Япония е завършила. Но дали наистина беше така? Дали това не бе единичен, последен акт на предизвикателство или реванш? Или пък просто някаква случайност, изпълнена с ужасяваща ирония? На Джак му се стори, че картината много напомня на автомобилна катастрофа, поне на пръв поглед, макар и коренно различна по мащаби. За специално обучените мъже и жени, които се бяха притекли на помощ, това беше все същата история — бе твърде късно. Твърде късно, за да спрат пожара навреме. Твърде късно, за да спасят живота на хората, както ги задължаваше клетвата им. Твърде късно за всичко.

Автомобилът спря до югоизточния ъгъл на сградата, точно пред групата пожарни коли, и още преди да успее да излезе, Райън отново се оказа заобиколен от цял взвод морски пехотинци.

— Кой ръководи операцията? — попита Джак и се насочи към групата пожарникари. Вече започваше да трепери в лекия си вълнен костюм. Началниците трябваше да са онези с белите шапки, нали така? И с леките коли. Шефовете не пътуват с камиони.

— По дяволите, господин президент! — извика Андреа Прайс. Други агенти изтичаха пред него, а морските пехотинци не можеха да решат дали да тръгнат пред групата, или да я последват. Не бяха обучавани да действат в подобна ситуация, а шефът току-що бе отменил действащите правила на Службата за сигурност. Един от агентите се досети, изтича до най-близката пожарна кола и се върна с гумиран плащ.

— Студено е, сър — каза специален агент Прайс, докато помагаше на Райън да се облече като един от неколкостотинте пожарникари наоколо. После одобрително му намигна и кимна — първият миг на поотпускане, откакто боингът се бе стоварил върху Капитолия. Президентът Райън — поне според нея — не схвана истинската причина за тежкия плащ. Охраната щеше да запомни този момент като начало на голямата надпревара — Службата за сигурност срещу президента на Съединените щати или най-общо — състезание между егото и ласкателството.

Първият шеф, когото откри, говореше по ръчната си радиостанция и се опитваше да насочи пожарникарите по-близо до пламъците. До него стоеше човек в цивилно облекло, който придържаше върху предния капак на автомобила огромен свитък — навярно планове на сградата, помисли си Джак. Райън изчака на няколко крачки, докато шефът свърши командите си по радиостанцията.

— И, за Бога, внимавайте да няма разхлабени камъни — даде последната си заповед Пол Магил, после се обърна и разтърка очи. — Кой сте вие, по дяволите?

— Това е президентът — каза Прайс.

Магил премигна, бързо погледна към въоръжената охрана, после върна очи към Райън и каза:

— Адски зле е.

— Открихте ли някого?

Магил поклати глава.

— От тази страна не. От другата — трима мъртви. Според нас са били в гардеробната на председателя на Конгреса, някъде там, и експлозията навярно просто ги е изхвърлила през прозорците. Двама куриери и едно от момчетата от Службата за сигурност, целите обгорени и разкъсани. Провеждаме разследване — е, поне се опитваме — но засега изглежда, че дори хората, които не са изгорели, са се задушили, и резултатът е същият. — Пол Магил беше висок колкото Райън, но доста по-едър и чернокож. Ръцете му бяха на големи светли петна, които свидетелстваха за близка битка с огъня, водена някъде в професионалното му минало. Набръчканото му лице издаваше само тъга и разбиране, защото огънят не беше враг на човека, а безмозъчна стихия, която изпълва с ужас късметлиите и унищожава останалите. — Може и да имаме късмет. Отделни хора в малки стаи със затворени врати и така нататък, сър. Според плановете в тази проклета сграда има милиони помещения. Може и да измъкнем някой оцелял. Случвало ми се е и преди. Но повечето… — Магил поклати глава, после продължи: — Ако няма нови проблеми, пожарът сигурно няма да се разпространи много повече.

— И нито един оцелял от залата?

— Не — поклати глава Магил.

— Искам да видя — импулсивно рече Джак.

— Не — рязко възрази Магил. — Прекалено опасно е. Сър, това си е мой пожар, мои са и правилата, нали?

— Трябва да видя — настоя Райън. Очите на двамата се срещнаха. Магил отново погледна въоръжената охрана и погрешно реши, че тя ще подкрепи новия президент, ако този човек наистина е такъв. Когато го бяха повикали по тревога, не бе гледал телевизия.

— Това не е добре, сър.

 

 

На Хаваите беше точно след залез-слънце. Контраадмирал Робърт Джексън се приземяваше в базата на военноморските сили «Барбърс». С периферното си зрение забеляза добре осветените хотели по южния бряг на Оаху^[1] и докато прелиташе покрай тях, се зачуди колко ли струва сега престоят в някой от тях. Не бе ги посещавал, откакто беше на двайсетина години, когато двама-трима военноморски летци си поделяха една квартира и така спестяваха пари, за да завоюват баровете и да впечатляват местните жени. Неговият «Томкет» се приземи леко, въпреки продължителния полет и трите зареждания във въздуха, защото Роби все още се смяташе за боен пилот и следователно за нещо като майстор. Изтребителят постепенно намали скоростта, после зави надясно по пистата.

— «Томкет» пет-нула-нула, продължи до края…

— Бил съм тук и преди, госпожице — с усмивка отвърна Джексън, в нарушение на правилника. Но той беше адмирал, нали? Боен пилот и адмирал. На кого му пукаше за правилата?

— Пет-нула-нула, очаква ви кола.

— Благодаря ви. — Роби я видя до най-далечния хангар. До нея моряк размахваше обичайните светлинни палки.

— Не е зле за старец като теб — отбеляза човекът, който седеше зад гърба му, докато сгъваше картите си и другите излишни, но ужасно важни документи.

— Ще имам предвид одобрението ти. — «Никога преди не съм се схващал толкова» — призна сам пред себе си Джексън и се размърда на седалката. Чувстваше задника си като оловен. «Как е възможно да не изпитвам абсолютно нищо, и въпреки това болката да остава?» — с мрачна усмивка се запита адмиралът. «Прекалено стар си» — отвърна на въпроса разумът му. После се обади кракът му. Артритът, по дяволите. Беше му се наложило да заповяда на Санчес, за да му даде изтребителя. Самолетът беше със свалена огнева система и така или иначе не беше годен за операции. Военновъздушните сили бяха осигурили самолетите за зареждане във въздуха. И така, след седем часа благословена тишина, той бе прелетял половината океан с изтребител — без съмнение за последен път.

— Това не е ли командващият? — попита Джексън, като забеляза облечената в бяло фигура до синия автомобил на военноморските сили.

Наистина бе адмирал Дейвид Сийтън, при това не стоеше изправен, а се беше опрял на колата и им махаше. Роби Джексън спря двигателя. Един моряк докара стълбичка. Друг военен — всъщност жена — извади нещата му от багажното отделение отдолу. Някой бързаше.

— Проблем — рече Сийтън в мига, в който и двата крака на Роби докоснаха земята. — Президентът е мъртъв — и имаме нов. Твой приятел. За момента сме отново в състояние на бойна готовност 3.

— Какво, по дяволите… — почна адмирал Джексън, докато четеше първата страница от телеграми. После вдигна поглед. — Джак е новият…?

— Не знаеше ли, че ще става вицепрезидент?

Джексън поклати глава.

— Бях зает с друго, преди да излетя от кораба тази сутрин. Мили боже! — заключи Роби и отново поклати глава.

Сийтън кимна. Ед Килти беше подал оставка заради сексскандал, президентът убеди Райън да заеме поста на вицепрезидент до изборите през следващата година, Конгресът го одобри и тъкмо преди да встъпи в длъжност тази катастрофа…

— Всички началник-щабове са мъртви. В момента заместниците им поемат постовете. Мики Мур… — ставаше дума за армейски генерал Майкъл Мур, заместник-председател на Съвета на началник-щабовете^[2] — … прати заповед целият команден състав да се събере във Вашингтон колкото е възможно по-скоро. В Хикъм ни чака КС-10.

— Комисията по националната сигурност? — попита Джексън. Постоянната му длъжност — доколкото който и да било военен пост беше постоянен — бе заместник J-3, вторият по ред офицер плановик в Съвета на началник-щабовете.

Сийтън сви рамене.

— Теоретично няма нищо. Положението е спокойно. Японците са вън от войната.

— Но Америка никога преди не е понасяла такъв удар.

— Самолетът чака. Можеш да се преоблечеш на борда. В момента спретнатостта няма значение, Роби.

 

 

Както винаги, светът беше разделен от времето и пространството, особено от времето, би си помислила тя, ако имаше време, но това й се удаваше рядко. Минаваше шейсетте, дребното й тяло беше приведено от годините всеотдаен труд. Най-лошото бе, че около нея почти нямаше по-млади хора, които да й дадат възможност да си отдъхне. Това наистина не беше честно. Навремето тя бе помагала на други, навремето и те бяха правили същото, но сега нямаше кой да помага на самата нея. Тя полагаше всички усилия да не обръща внимание на тази мисъл. Не беше достойна за положението си в света и определено не беше достойна за клетвата, дадена пред Господ преди повече от четирийсет години. Сега изпитваше съмнения относно тази клетва, но не ги признаваше пред никого, дори пред изповедника си. Това, че не говореше за тях, тревожеше съвестта й дори повече от самите съмнения, макар смътно да съзнаваше, че свещеникът би говорил с меки думи за греха й, ако това беше грях. «Дали наистина е грях?» — зачуди се тя. Дори да бе така, той би говорил за него меко. Винаги правеше така, навярно защото сам хранеше такива съмнения, а двамата бяха на възраст, когато човек поглежда назад и се пита какво би могло да се направи по-добре, въпреки всички постижения на плодотворния си и полезен живот.

Сестра й, не по-малко религиозна от нея, беше избрала най-разпространеното призвание и сега бе баба. Сестра М. Жана Батист се чудеше какво ли е да имаш потомци. Преди много време, в младостта си, която все още си спомняше, тя беше направила избора си и подобно на всички подобни решения, това бе взето без много размисъл, колкото и правилен да бе самият избор. Навремето й се беше струвало съвсем просто. Сестрите в черно бяха обект на уважение. Спомняше си как в далечната си младост бе виждала войниците от германските окупационни войски любезно да им кимат, защото макар силно да подозираха, че монахините помагат на съюзническите летци, а може би дори на опитващи се да избягат евреи, също се знаеше, че орденът им се отнася еднакво и справедливо към всички, защото така иска Господ. Освен това дори немците искаха да лежат в тяхната болница, когато бяха ранени, защото там имаха повече шансове, отколкото където и да било другаде. Имаха горда традиция и макар гордостта да беше грях, сестрите го приемаха в някаква степен, като си казваха, че навярно Господ няма нищо против, защото традицията е в Негово Име. И така, когато настъпи времето, тя взе решението и това беше всичко. Някои си тръгнаха, но моментът да направи такъв избор бе тежък за нея поради следвоенното състояние на страната и нуждата от нейните умения, а светът не се беше променил достатъчно, така че тя да може да открие някаква друга възможност за себе си.

Жана Батист беше умела и опитна. Бе дошла тук, когато тази страна все още принадлежеше на родината й, и остана след промяната на статуса й. През това време беше вършила работата си по същия начин, със същото умение, въпреки бурните политически промени около нея, независимо дали пациентите й бяха африканци, или европейци. Но четирийсетте години, повече от трийсет от които все на това място, бяха взели своето.

Не че вече не я бе грижа. Определено не беше така. Просто наближаваше шейсет и пет, а това бе прекалено много за сестра със съвсем малко помощници, често с четиринайсетчасов работен ден и с няколко часа за молитва, което беше добре за душата й, но уморително за всичко друго. Като по-млада тялото й бе здраво — за да не кажем яко — и не един от лекарите я бе наричал «сестра Скала». Лекарите си бяха заминали, но тя беше останала, а дори и скалите се рушат. И с умората бяха започнали грешките.

Тя знаеше от какво да се пази. Човек не може да се занимава с медицина в Африка и да не е предпазлив, ако иска да оцелее. Християнството се бе опитвало да се установи тук в продължение на векове, но макар да беше постигнало някои успехи, можеше никога да не постигне нови. Един от проблемите бе сексуалният промискуитет, местна особеност, която я ужасяваше при пристигането й преди почти две поколения, но сега просто беше нещо… нормално. Макар че все по-често водеше до смъртоносен изход. Една трета от пациентите в болницата страдаха от онова, което тук наричаха «отслабващата болест», а навсякъде другаде — СПИН. Предпазните мерки бяха известни и Жана Батист ги бе научила на специален курс. Тъжната истина беше, че както при някогашната чума, единственото, което медиците можеха да сторят с това съвременно проклятие, бе да пазят самите себе си.

За щастие при този пациент проблемът не беше такъв. Момчето бе едва на осем години, прекалено малко, за да е сексуално активно. Красиво момче, добре сложено и умно, отличник в недалечното католическо училище. Навярно някой ден щеше да бъде призовано да стане свещеник — това беше по-лесно за африканците, отколкото за европейците, тъй като в мълчаливо съгласие с африканските обичаи Църквата позволяваше на свещениците тук да се женят, тайна, която не бе широко известна в останалата част от света. Момчето беше постъпило само преди няколко часа, в полунощ, докарано от баща си, прекрасен мъж, член на местното правителство. Повиканият по спешност лекар бе поставил на детето диагноза церебрална малария, но тя не беше потвърдена с обичайните лабораторни изследвания. Навярно кръвната проба се бе загубила. Тежко главоболие, повръщане, треперене на крайниците, дезориентация, остра треска. Церебрална малария. Тя се надяваше, че болестта няма да избухне отново. Лекуваше се, но проблемът беше да накарат хората да се подложат на лечение.

Иначе отделението бе тихо толкова късно през нощта — не, всъщност толкова рано сутринта — приятно време в тази част от света. Въздухът беше хладен, неподвижен и тих, пациентите се бяха поуспокоили. В момента най-големият проблем на момчето бе треската, затова сестрата отметна завивката и попи тялото му с гъба. Това като че ли го успокои и тя го прегледа за други симптоми. Лекарите си бяха лекари, а тя беше само сестра — и въпреки това бе тук от много дълго време и знаеше какво да търси. Всъщност нямаше почти нищо освен стара превръзка на лявата му ръка. Как ли я беше пропуснал докторът? Жана Батист се върна в стаята на сестрите, където дремеха двете й помощнички. Онова, което възнамеряваше да направи, бе тъкмо тяхна работа, но нямаше смисъл да ги буди. Тя се върна при пациента с нова пижама и дезинфектант. Тук човек трябваше да внимава с инфекциите. Предпазливо и бавно сестрата свали превръзката, като премигваше от умора. Ухапване, видя тя, като от малко кученце… или маймуна. Това я накара да премигне отново. Можеше да се окаже опасно. Трябваше да се върне до стаята на сестрите и да вземе гумени ръкавици, но дотам имаше четирийсет метра, а краката и бяха уморени и пациентът спеше спокойно, без да помръдва ръката си. Тя свали капачката на дезинфектанта, разклати шишето и няколко капчици попаднаха върху лицето на момчето. То надигна глава, кихна насън и във въздуха полетя облак от пръски. Сестра Жана Батист се сепна, но не спря, а внимателно почисти раната. После затвори шишето и го остави, направи нова превръзка и едва тогава избърса лице с опакото на ръката си, без да съзнава, че когато момчето беше кихнало, наранената му ръка се разтърси и изцапа с кръв нейната, а след това тя изтри кожата покрай очите си с нея. Така че ръкавиците не биха имали абсолютно никакво значение, факт, който надали би я утешил, дори да си го бе спомнила по-късно.

 

 

«Не трябваше да идвам» — каза си Джак. Двама санитари го водеха по един разчистен коридор на източното стълбище заедно с тълпата от морски пехотинци и агенти, които се изкачваха с все още извадени оръжия като в някаква гротескна картина — никой от тях не знаеше точно какво трябва да прави. Стигнаха до едва ли не непреодолима стена от пожарникари. Голяма част от разпръскваната от тях вода се връщаше обратно в лицата им и ги вледеняваше. Тук пожарът беше потушен и макар че маркучите продължаваха да обливат всичко, спасителите от стълбите можеха безопасно да се промъкнат в развалините на залата. Човек не трябваше да е експерт, за да разбере какво откриват. Нямаше вдигнати глави, нито припрени жестове и викове. Мъжете — и жените, макар че от това разстояние не можеше да се каже — предпазливо си проправяха път, като внимаваха повече за собствената си безопасност, отколкото за друго, защото очевидно нямаше причина да рискуват живота си заради мъртъвци.

«Мили Боже» — помисли си той. Там имаше хора, които познаваше. Не само американци. Джак можеше да види мястото, където цяла част от галерията се бе срутила долу в залата. Галерията за дипломатите, ако си спомняше правилно. Различни високопоставени личности със семействата си, мнозина от които познаваше, дошли в Капитолия, за да присъстват на встъпването му в длъжност. Това правеше ли го виновен за смъртта им?

Беше напуснал сградата на Си Ен Ен, защото трябваше да направи нещо или поне така си беше казал. Сега не бе сигурен. Навярно само промяна на сценария? Или просто го беше привлякла гледката — по същия начин, по който бе привлякла хората около сградата на Конгреса. Вцепенението не го беше напуснало.

— Студено е, господин президент. Поне се дръпнете от тези проклети пръски — настоя Прайс.

— Добре — кимна Райън и тръгна надолу по стъпалата. Плащът изобщо не топлеше. Райън трепереше и се надяваше да е само от студ.

Камерите вече бяха тук. От малките, портативни модели — всичките японски, с изсумтяване забеляза той — с малки, мощни прожектори. Някак си бяха успели да пробият полицейските кордони и пожарникарите. Пред всяка стояха репортери с микрофон в ръка — тримата, които можеше да види, бяха мъже — и се опитваха думите им да звучат така, като че ли знаят всичко. Няколко прожектора бяха насочени и към него. Гледаха го по цялата страна и по света и очакваха да знае какво да прави. Защо хората изобщо се поддаваха на илюзията, че ръководителите на правителството са по-умни от семейния им лекар, адвокат или счетоводител? Мислите му се върнаха към първата му седмица като младши лейтенант от морската пехота, когато институцията, на която служеше, по подобен начин беше решила, че той знае как да командва и ръководи взвод, а един десет години по-възрастен сержант бе дошъл при него със семеен проблем, очаквайки командирът му, който нямаше нито жена, нито деца, да знае какво да каже на човек, който има неприятности и с жена си, и с децата си. Днес, напомни си Джак, такава ситуация се наричаше «предизвикателство на управлението», което означаваше, че човек не разполага с готово решение за по-нататъшните си действия. Но камерите бяха тук и той трябваше да направи нещо.

Само че все още нямаше готово решение. Беше дошъл тук с надеждата да намери катализатор за действие, а бе открил единствено все по-усилващо се усещане за безпомощност. А може би и един въпрос.

— Арни ван Дам? — Адски му трябваше Арни.

— В Белия дом е, сър — отвърна Прайс.

— Добре, да тръгва насам — нареди Райън.

— Сър — след моментно колебание каза Прайс, — това навярно няма да е безопасно. Ако имаше…

— Не мога да избягам, по дяволите. Не мога да се измъкна в Кемп Дейвид. Не мога да се скрия в някаква проклета дупка. Не го ли разбирате? — Бе по-скоро разочарован, отколкото ядосан. С дясната си ръка посочи към останките от сградата на Капитолия. — Всички са мъртви и за момента аз съм правителството, да ми помага Бог, а правителството не може да си позволи да избяга.

 

 

— Онзи мъж там прилича на президента Райън — каза водещият в топлото си и сухо телевизионно студио. — Навярно се опитва да овладее спасителните операции. Както всички знаем, Райън има добър опит с кризите.

— Познавам Райън от шест години — продължи един по-възрастен коментатор, като внимаваше да не гледа към камерата, така че да изглежда сякаш дава указания на по-добре платения водещ, опитващ се да коментира събитията. И двамата бяха в студиото за речта на президент Дърлинг и бяха прочели всички предоставени им материали за Райън, когото коментаторът всъщност не познаваше, макар през последните няколко години да се бяха сблъсквали на различни приеми. — Той е изключително сдържан човек, но несъмнено е от най-умните хора в държавното управление. — Такова заявление не можеше да мине, без да бъде оспорено. Водещият Том се наведе напред, наполовина обърнат към колегата си, наполовина към камерите, и надуто възрази:

— Но, Джон, той не е политик. Няма политически опит. Специалист е по национална сигурност и то по време, когато националната сигурност не е онова, което беше някога.

Коментаторът Джон успя да сдържи отговора, който заслужаваше това твърдение. Но един друг не успя.

— Да — избоботи Чавес. — А онзи самолет, който отнесе сградата, просто е сбъркал пътя. Господи!

— Служим на велика страна, Динг. Къде другаде хората получават по пет милиона годишно, за да бъдат глупави? — Джон Кларк реши да допие бирата си. Нямаше смисъл да се връща във Вашингтон, докато не се обадеше Мери Пат. В края на краищата той беше работяга, а сега наоколо щяха да се щурат само шефовете от ЦРУ. А че щяха да се щурат бе сигурно. Нямаше да постигнат много, но в такъв момент човек всъщност не може да постигне много, освен да изглежда забързан и важен… а за работягите — безполезен.

 

 

Тъй като нямаше какво да покажат на публиката, повтаряха записа с речта на президент Дърлинг. Камерите в студиото се управляваха дистанционно и техниците спираха на отделни кадри, за да покажат първия ред, където седяха членовете на правителството. Отново беше изреден списъкът на загиналите: целият кабинет с изключение на двама министри, Съветът на началник-щабовете, директорите на висшите държавни агенции, председателят на Федералното бюро за резерви, директорът на ФБР Бил Шоу, директорът на Службата за мениджмънт и бюджет, управителят на НАСА и деветимата съдии от Върховния съд. Гласът на водещия изреждаше имената и постовете им, а записът продължаваше кадър по кадър до мига, в който агентите от Службата за сигурност се втурваха в залата, стресваха президент Дърлинг и предизвикваха кратко объркване. Главите се обръщаха в търсене на опасност и навярно по-досетливите от присъстващите се бяха учудили на присъствието на въоръжени хора в галериите, но сетне идваха три кадъра, заснети с широкообективна камера, на които се виждаше замъгленото изместване на задната стена, последвано от мрак. Тогава на екрана отново се появиха водещият и коментаторът, загледани надолу в настолните си монитори, сетне пак се спогледаха — навярно едва сега започваше да ги ужасява цялата чудовищност на случилото се, както ужасяваше и новия президент.

— Основната задача на президента Райън ще е да възстанови правителството, ако успее — каза коментаторът Джон и след продължителна пауза прибави: — Боже мой, толкова много достойни мъже и жени… мъртви… — Бе му дошло наум и че ако всичко това се беше случило преди няколко години, преди да стане старши коментатор на мрежата, той също щеше да е в онази зала, заедно с толкова много свои приятели и колеги. Ужасът най-после обхвана и него и ръцете му започнаха да се тресат под бюрото. Макар и опитен професионалист, който не допускаше гласът му да затрепери, той все пак не успя напълно да овладее лицето си, което се сви от внезапна, ужасна мъка и придоби мъртвешка бледност под грима.

— Съд Божи — на десет хиляди километра оттам промърмори Махмуд Хаджи Даряеи, като взе дистанционното управление и изключи звука, за да сложи край на празното бръщолевене.

Съд Божи. Това беше логично, нали? Америка. Колосът, който бе провалил толкова много неща, безбожна земя на безбожници на върха на своята мощ, победителка в поредния бой — а сега понесла тежък удар. Как иначе освен по Божия воля можеше да се случи това? И какво друго би могло да означава освен съд Божи и Божия благословия? Благословия, но за какво? — зачуди се той. Е, навярно щеше да стане ясно по-късно.

Беше се срещал с Райън веднъж и той му се бе сторил злобен и арогантен — типичен американец, — но не и сега. Камерите за миг показаха в едър план свилия се в плаща си мъж, с въртяща се насам-натам глава и отворена уста. Не, сега не беше арогантен. Бе зашеметен, дори не осъзнаваше достатъчно случилото се, за да е уплашен. Беше виждал и преди това изражение. Много интересно.

 

 

Същите думи и образи заливаха света, предавани от сателити до над един милиард души, които гледаха новините или известени за събитията, прехвърляха каналите на сутрешните информационни емисии в едни страни, или на обедните и вечерните в други. Твореше се история и нямаше как да не гледат.

Това особено се отнасяше за имащите власт, за която информацията представляваше изходна суровина. Друг мъж на друго място погледна поставения до телевизора на бюрото му електронен часовник и си направи проста сметка. В Америка завършваше един ужасен ден, докато там, където се намираше той, едва започваше утрото. От прозореца зад бюрото му се виждаше огромно, павирано с камъни пространство, всъщност просторен площад, хората по него пътуваха предимно на велосипеди, макар броят на автомобилите вече да беше значителен, увеличил се през последните няколко години около десет пъти. Но велосипедите все още бяха основното транспортно средство, а това не бе справедливо, нали?

Беше планирал да промени положението, бързо и решително от гледна точка на историята — а той сериозно се занимаваше с история, — само за да види как американците провалят още в зародиш добре подготвения му план. Не вярваше в Бог, никога не беше вярвал и нямаше да повярва, но вярваше в Съдбата, а именно Съдбата бе онова, което наблюдаваше на фосфорния екран на произведения в Япония телевизионен апарат. Непостоянна жена е Съдбата, каза си той и протегна ръка към чашата зелен чай. Само допреди дни бе облагодетелствала американците, а сега всичко това… И какви бяха намеренията на госпожа Съдбата? От друга страна, по-голямо значение имаха неговите собствени намерения, потребности и желания, реши мъжът. Той посегна към телефонната слушалка, после се отказа. И така щеше да звънне достатъчно скоро — други щяха да искат мнението му и щеше да му се наложи да им даде някакъв отговор, така че бе време да помисли по въпроса. Отпи от чая си. Горещата течност изгори устата му и това беше добре. Трябваше да е трезв, а болката го концентрираше.

Осъществен или не, планът му не бе лош. Беше зле изпълнен от невнимателните му агенти, най-вече поради Съдбата и моментната й щедрост към Америка — но планът си бе чудесен, отново си каза той. Отваряше му се нова възможност да го докаже и то пак благодарение на Съдбата. Тази идея го накара леко да се усмихне и лицето му придоби разсеяно изражение, докато мислено скачаше напред в бъдещето. Видяното там му хареса. Надяваше се телефонът да не звънне още известно време, защото трябваше да поогледа още по-напред, а за тази цел никой не биваше да му пречи. След кратък размисъл реши, че истинската цел на плана му вече е постигната. Беше искал Америка да бъде осакатена и сега тя бе осакатена. Не както го беше решил той, но така или иначе осакатена. «Може би дори още по-добре?» — помисли си мъжът.

«Да.»

И така, играта можеше да продължи.

Именно Съдбата беше онази, която си играеше с приливите и отливите на историята. Всъщност тя не бе нито приятел, нито враг на никого — или може би беше? Мъжът изсумтя. Навярно тя просто имаше чувство за хумор.

 

 

Тя бе изпълнена с гняв. Само преди дни бе подложена на унижение, ужасното унижение да чуе от чужденец — някакъв си бивш провинциален губернатор! — какво трябвало да направи собствената й независима страна. Беше се държала много внимателно, разбира се. Всичко трябваше да се направи с огромно умение. Самото правителство не бе замесено в нищо повече от мащабно военноморско учение в открито море, където естествено всички имаха право на свободно плаване. Не отправиха заплашителни ноти и официални демарши, не заеха и позиция, а от своя страна, американците не бяха направили нищо повече от това да свикат заседание на Съвета за сигурност, на което всъщност нямаше какво да се каже, тъй като официално не се бе случило нищо и нейната страна не беше направила изявление. Американците просто бяха провели учения, нали? Мирни учения. Разбира се, те бяха спомогнали за увеличаването на американската мощ срещу Япония — но жената не можеше да знае това предварително, нали? Не, разбира се.

Точно в този момент документът лежеше върху бюрото й: необходимото за пълно възстановяване на боеготовността на флотата време. Но не, поклати глава тя, това нямаше да е достатъчно. Сега нито тя, нито страната й можеха да действат самостоятелно. Трябваха време, съюзници и планове, но страната й имаше и други нужди, а нейната работа беше да се грижи именно за тях. Не й бе работа да изпълнява нечии чужди заповеди, нали?

Не.

Тя също пиеше чай от фина порцеланова чаша, със захар и малко мляко — по английски, резултат от произхода, положението и образованието й, които наред с търпението, я бяха изкачили до този пост. От всички хора по света, които гледаха същата картина, предавана от същата сателитна мрежа, навярно тя най-добре разбираше какви възможности се откриват, колко големи и привлекателни са те, още по-приятни поради това, че идваха толкова скоро след изживяното в същия този кабинет унижение. От човек, който сега беше мъртъв. Прекалено добри възможности, за да ги изпусне.

Да, точно така.

 

 

— Това е ужасно, Джон. — Доминго Чавес потърка очи — беше буден от повече часове, отколкото обърканият му поради смяната на часовите зони мозък можеше да преброи — и се опита да подреди мислите си. Бе се изтегнал на кушетката в дневната, качил босите си крака върху масичката за кафе. Жените в къщата спяха — на сутринта едната я очакваше работа, а другата — изпити в колежа. Още не беше разбрала, че на следващия ден може и да няма училище.

— Кажи ми защо, Динг — изсумтя Джон Кларк. Времето да се тревожи за качествата на различни хора от телевизията бе отминало, а в края на краищата младият му партньор се опитваше да достигне учителя си в областта на международните отношения.

— Струва ми се, че никога преди в мирно време не се е случвало подобно нещо — без да отваря очи, отвърна Чавес. — Светът не се е променил много от миналата седмица, Джон. Миналата седмица беше наистина объркано. Като че ли спечелихме онази малка война, която водихме, но светът не се е променил много, а ние изобщо не сме по-силни, отколкото бяхме преди нея, нали?

— Тоест природата не търпи вакуум? — тихо попита Джон.

— Нещо подобно — прозя се Чавес.

 

 

— Не съм постигнал много, а? — тихо и мрачно попита Джак. Вече го осъзнаваше с пълна сила. Все още се виждаха отблясъци, макар че сега в небето се издигаше по-скоро пара, отколкото дим. Внасяха в сградата чували за трупове. Потискаща гледка. Гумирана материя с дръжки в краищата и цип по средата. Бяха много и вече изнасяха някои надолу по широкото стълбище между останките от срутените стени. Току-що бяха започнали и нямаше да свършат скоро. Всъщност, откакто преди няколко минути дойде тук горе, не бе видял нито един труп. Гледката на първите няколко чувала обаче му се стори още по-ужасяваща.

— Не, сър — отвърна агент Прайс. Изражението й бе същото като неговото. — Това не е добре за вас.

— Знам — кимна Райън и извърна очи.

«Не знам какво да правя — каза си той. — Къде е учебникът, къде са уроците за тази работа? Кого да попитам? Къде да отида?»

«Не искам тази работа!» — безмълвно изкрещя Джак и се упрекна за продажността на мисълта си, но той беше дошъл на това отскоро ужасно място в своего рода демонстрация на лидерство, минавайки пред телевизионните камери така, сякаш знаеше какво има намерение да прави — а това бе лъжа. Навярно не злобна. Просто глупава. «Да отида при началника на пожарната команда и да го питам какво става, сякаш всеки, който има очи и е завършил втори клас, не може да разбере!»

— Приемам идеи — рече накрая Райън.

Специален агент Андреа Прайс дълбоко си пое дъх и осъществи мечтата на всеки специален агент от Службата за сигурност на Съединените щати чак до времето на Пинкертън^[3].

— Господин президент, всъщност трябва да се организирате. Има неща, които можете да правите, и такива — които не можете. Разполагате с хора, които работят за вас. Като начало, сър, вижте кои са и ги оставете да си вършат работата. Може би тогава ще сте в състояние да започнете да вършите вашата.

— Тоест да се върнем в Белия дом?

— Там са телефоните, господин президент.

— Кой е шеф на охранителното подразделение?

— Анди Уокър. — Не беше нужно Прайс да му казва къде е сега той. Райън я погледна и взе първото си решение като президент.

— Току-що сте повишена.

Тя кимна.

— Последвайте ме, сър. — Беше й приятно да види, че подобно на всички останали, и този президент може да се научи да изпълнява заповеди. Поне понякога. Едва бяха направили десет крачки, когато Райън се подхлъзна на парче лед и падна на земята. Двама агенти му помогнаха да се изправи. Това го накара само да изглежда още по-уязвим. Един незабележим фоторепортер улови момента и осигури на «Нюзуик» корица за следващата седмица.

 

 

— Както виждате, в момента президентът Райън напуска Капитолия с автомобил, който прилича по-скоро на военен, отколкото на Службата за сигурност. Какви са според вас намеренията му? — попита водещият.

— Честно казано — отвърна коментаторът Джон, — най-вероятно е самият той все още да няма представа.

Частица от секундата по-късно това мнение обиколи целия свят и беше прието без възражения от всички, били те приятели или врагове.

 

 

Някои неща трябваше да се свършат незабавно. Той не знаеше дали тези решения са правилните — е, всъщност знаеше, и не бяха, — но на определено приоритетно равнище правилата малко се объркват, нали? Бе навлязъл в обществения живот на практика откакто завърши право, което беше друг начин да се каже, че през целия си живот не бе имал истинска работа — наследник на политически род, чиято служба на обществото датираше отпреди две поколения. Навярно нямаше много практически опит в икономиката, освен като неин ползвател — финансовите мениджъри на семейството му управляваха различните тръстове и капиталовложения достатъчно умело и той си правеше труда да се среща с тях едва ли не само когато дойдеше време да си плаща данъците. Всъщност никога не беше практикувал право — макар да имаше участие в приемането буквално на хиляди закони. Всъщност никога не бе служил на страната си в униформа — макар сам да се смяташе за специалист по национална сигурност. Но той познаваше управлението, защото то беше негова професия през целия му активен — да не кажем «работен» — живот, а в такъв момент страната се нуждаеше от човек, който наистина да познава управлението. Страната се нуждаеше от лечение, а Ед Килти разбираше от това.

Затова вдигна телефонната слушалка и набра номера.

— Клиф, обажда се Ед…