Том Кланси
По заповед на президента (26)

23.
Експерименти

За Райън първото му политическо турне се оказа незабравимо изпитание. Бе готов за път още преди разсъмване и в седем сутринта вече беше в хеликоптера. След десет минути се изкачваше по стълбата на самолет No1 на ВВС на САЩ, означаван в Пентагона с кодовия номер VC-25A-Боинг, модел 747, специално преоборудван за пътуване на президента и свитата му. Пилотът, полковник, довършваше последните проверки преди старта. Джак погледна към задната част на самолета и се сепна — почти осемдесет журналисти си закопчаваха коланите в големия салон.

— Моля, не пушете по време на целия полет! — обади се някой.

— Кой е пък този? — попита Джак Андреа.

— Некадърник от телевизията — отвърна тя. — Въобразява си, че самолетът е негов.

— В известен смисъл има право — уточни Арни. — Постарай се да запомниш това, Джак.

— Казва се Том Донър — добави Кали Уестън. — От Ен Би Си. Репортажите му понякога са непоносимо дръзки, а на всичкото отгоре използва повече спрей за коса дори от мен.

— Оттук, господин президент — посочи Андреа.

— Окей — промърмори Арни, когато носът на гигантската птица се отлепи от пистата. — За днес програмата ни ще е относително лесна — полет до Индианаполис, после до Оклахома Сити и накрая обратно у дома за вечеря. Тълпите ще те посрещнат дружелюбно и с готовност ще откликват на всяка твоя реакция — в очите му блеснаха дяволити пламъчета, — така че няма за какво да се безпокоиш.

Андреа Прайс недоволно сви устни. Ван Дам — наричан кодирано от тайните служби ДЪРВОДЕЛЕЦА — изобщо не разбираше колко главоболия създава всяко пътуване на президента.

На няколко метра зад тях агент Раман се бе разположил в обърнато назад кресло, за да наблюдава вратата към салона — в случай че на някой от акредитираните журналисти му хрумне да нахлуе с пистолет в ръка, а не с писалка. На борда имаше още шестима агенти, разположени така, че всеки от пътниците да бъде държан под око, включително и членовете на екипажа. Във всеки от двата града, предвидени в маршрута, ги очакваха още агенти и местни ченгета. Във военновъздушната база «Тинкър» край Оклахома Сити вече бе докарана цистерна с гориво и Специалната служба бе поела охраната чак до момента, в който президентският самолет се завърне в базата «Андрюс». На летището в Индианаполис вече бе кацнал транспортният самолет, натоварен с бронираните коли от президентския кортеж. Президентските обиколки наистина бяха цирк, но с тази разлика, че никой не заплашва цирковите акробати.

Райън четеше съсредоточено текста на първата си реч — едно от малкото напълно нормални действия в претрупаната му програма. Около президентските изявления се създаваше прекалено нервна атмосфера, но не заради сценична треска — президентските съветници най-много се опасяваха да не допуснат гафове в някой от текстовете. При тази мисъл Прайс снизходително се усмихна. Райън не се безпокоеше толкова за съдържанието на речите си, колкото за начина, по който ще ги поднесе на хората. «Е, ще се научи и на това — каза си агент Прайс. — Кали Уестън ще го научи…»

— Желаете ли закуска? — попита една от стюардесите, след като самолетът набра височина.

Президентът поклати глава.

— Не, благодаря, не съм гладен.

— Донесете му яйца с шунка, препечени филийки и кафе без кофеин — нареди Арни ван Дам.

— Никога не бива да държите речи на празен стомах — посъветва го Кали. — Говоря от опит, повярвайте ми.

— И не прекалявайте с чистото кафе — от кофеина ще се изнервите. Когато един президент държи реч — зае се Арни с първия си урок за тази сутрин, — той е длъжен… Кали, ще ми помогнеш ли да му обясня?

— Не ни очакват извънредни събития. Ще ви приемат като загрижен съсед, притекъл се на помощ на семейството от съседната къща, за да му услужи с добронамерените си съвети. Трябва само да изглеждате дружелюбен, умен и сдържан. Да, мисля, че трябва да се придържаме към тази линия на поведение — обясни Уестън и вдигна вежди.

— Като любезен и внимателен семеен лекар, който е пристигнал у дома, за да ни посъветва да не прекаляваме с мазнините и да наблягаме повече на голфа, защото спортуването е здравословно и все от този род — намеси се Арни. — Всъщност нали с това си се занимавал през целия си живот?

— Само че сега ще се изправя пред многохилядно множество — отбеляза Райън.

— И пред телевизионни камери, за да го включат в новините във всички вечерни емисии…

— Си Ен Ен ще излъчва на живо, защото това ще е първата ви реч извън столицата — добави Кали.

Господи! Джак веднага сведе поглед към текста на речта.

— Имаш право, Арни. По-добре ми се отразява кафето без кофеин. — Той рязко вдигна глава. — Има ли пушачи на борда? Дайте ми една цигара.

Стюардесата му подаде пакет «Вирджиния Слим» и с любезна усмивка му поднесе запалката си. Не й се случваше често да обслужи върховния главнокомандващ на страната.

Райън издуха дима и се огледа.

— Ако ме издадете пред жена ми, сержант…

— Тази тайна ще си остане между нас, сър. — Тя затвори вратата след себе и се насочи към задната част на самолета. С това работният й ден бе приключил.

 

 

Течността беше изненадващо противна на цвят — тъмночервена, с оттенък на кафяво. С помощта на електронния микроскоп наблюдаваха развитието на процеса — от бъбреците на маймуните бяха взети микроскопични проби на заразена кръв, от която бяха отделили клетки само от един вид. Никой не можеше да обясни защо вирусът предпочита тъкмо тази клетка. Гледката беше изумителна и ужасяваща. Вирусният щам, с размери от порядъка на микрони, проникваше в клетките и усетил благоприятната среда, незабавно се заемаше с изключително бързото си възпроизвеждане. Приличаше на сцена от фантастичен филм, ала за съжаление беше реалност. Накрая, подобно на другите си събратя, вирусът окончателно умъртвяваше клетките, а самият той се превръщаше в още по жизнена структура. Обаче беше безпомощен без тази хранителна среда, без тези клетки, които му даваха всичко от себе си, преди да загинат. Щамовете на еболата съдържаха само РНК, но за да се стигне до митоза^[1], се изискваше присъствие на ДНК. В клетките имаше изобилие от двете киселини — вирусните щамове ги откриваха безпогрешно и след сливането трескаво започваха да се делят и множат. За целта се изискваше енергия, която вирусът безмилостно изсмукваше от бъбречните клетки, с което причиняваше гибелта им.

Размножаването продължаваше, докато не се изчерпеха запасите на средата от хранителни вещества и не останеха само вирусните щамове, «задрямали» в очакването на следващата плячка. Вирусът бе приспособен само към специфичната среда на екваториалните джунгли, а тъй като не можеше да се задържи в човешкия организъм повече от седмица или десетина дни — когато човекът умираше, — еволюираше бавно и затова не бе достигнал до следващото, много по-опасно стъпало — да се разпространява свободно през въздуха.

Или поне така си въобразяваха. Или може би по-точно бе да се каже, че така се надяваха. Мауди са замисли. Ако се появеше вариант на вируса, който се разпространява по въздуха, чрез аерозоли, това щеше да е катастрофа, и то смъртоносна.

Но можеше ли да бъде изключена тази възможност? Това бе щамът «Мейинга», както се установи от многобройните проверки с микроскопа — именно за него се бяха появили подозрения, че е способен да се пренася чрез аерозоли. И точно това се опитваха сега да докажат в лабораторията.

Странно, но дори и дълбоко замразен в среда от течен азот, вирусът продължаваше да убива клетките в човешкото тяло. Когато клетките замръзваха, клетъчните мембрани се пропукваха и оставаше само разкъсаната мъртва маса от молекули. Но макар да бе свръхиздръжлив на ниски температури, вирусът се оказа прекалено чувствителен на нагряване — високите температури, измененията на химическите микроелементи в околната среда, както и ултравиолетовата светлина се оказаха убийствени за него. Ако липсваше хранителна среда, вирусът най-добре оцеляваше в латентно състояние при ниски температури.

И сега вирусът се спотайваше в обработен със спрей контейнер, дълбоко замразен, обаче не за дълго. Течният азот бързо се изпаряваше и скоро пробата щеше да започне да се топи. Но дотогава експериментът щеше да е приключил.

 

 

Полковникът майсторски приземи самолет No1 на ВВС на САЩ. За пръв път летеше с президента и трябваше да докаже умението си. Последваха рутинните маневри по пистата. През прозорците изуменият Райън видя стотици — не, повече, може би хиляди посрещачи с червено-синьо-бели знаменца.

Съгласно протокола Райън пръв, и то без придружител, трябваше да слезе по стълбата. Множеството вече крещеше приветствия — макар че повечето от тези хора не знаеха почти нищо за него. Със закопчано сако, с грижливо сресана коса, тук-там пригладена със спрей въпреки протестите му, Джак Райън пое надолу по стъпалата. Помисли си, че прилича на палячо. Офицерът от ВВС му отдаде чест и Райън, внезапно припомнил си малкото месеци, прекарани в морската пехота, умело отвърна на поздрава му. Тълпите ревнаха отново. Той се огледа и видя агентите на Специалната служба, озъртащи се на всички страни. Пръв към него се приближи губернаторът на щата.

— Добре дошли в Индиана! — поздрави го той, сграбчи ръката му и жизнерадостно я раздруса. — За нас е чест, че за първото си специално посещение избрахте нашия щат, господин президент!

Личеше си, че Индиана не е пожалила усилия за този тържествен миг. Край пистата бе изпънат почетен караул от местното поделение на Националната гвардия. Парадният оркестър така енергично поде тържествения военен марш, че Райън за миг се стъписа. С губернатора на щата отляво, на една крачка по-назад, Райън закрачи по задължителната червена пътека. Строените гвардейци взеха «за почест», над главите им заплющя старо полково знаме. Джак сви дясната си ръка на гърдите, точно върху сърцето, припомни си този жест, забравен от младини, и огледа парадния строй. «Сега аз съм върховният главнокомандващ!», трескаво си повтори президентът. Притежаваше власт да поведе тези младежи в смъртен бой, затова бе длъжен да ги гледа в очите. Всичките бяха избръснати, млади и горди, какъвто бе и той преди двадесет години. И се бяха строили тук заради него. «Да — каза си Джак, — длъжен съм да помня това, винаги и навсякъде.»

— Ще разрешите ли да ви представя част от нашия елит, сър? — попита губернаторът и посочи към преградата. Райън кимна и го последва.

— Бъдете нащрек! Оградете го напълно! — заповяда Андреа по радиопредавателя. Тъкмо тези мигове бяха най-омразните на всички агенти от личната охрана на президента. Прайс бе длъжна през цялото време да не се отделя на метър от него. Раман и останалите трима го обградиха от четирите страни, очите им трескаво оглеждаха тълпата през тъмните им очила, търсейки оръжие, неуместни гримаси, тайни знаци, лица на терористи, зазубрени от фотоархивите, въобще всичко странно, загадъчно и застрашително.

«Толкова са много», помисли си Джак. Нито един от тях не бе гласувал за него и доскоро не знаеха дори името му. А ето сега бяха тук. Сред тях имаше и държавни служители, доволни, че могат да напуснат дотегналите им канцеларии в работен ден, ала имаше и десетки бащи и майки, вдигнали на ръце или на рамене невръстните си деца. Погледите им изумиха президента — никога не бе и сънувал толкова възторжено посрещане. Френетично протягаха ръце към него, той стисна може бе хиляди, докато пристъпваше бавно покрай олюляващата се преграда и се опитваше да долови отделните приветствия в невъобразимата глъч.

— Добре дошли в Индиана! Привет, господин президент! Ние ви вярваме! Желаем ви успех! Ние сме с вас!

Райън се опитваше да отвърне на виковете, но всъщност едва успяваше да благодари. Често оставаше с отворена уста, смаян от всепоглъщащата топлина, струяща от хилядите грейнали лица. Ръката му изтръпна след безчет ръкостискания. Накрая бе принуден да се дръпне от преградата. Махна им с ръка и отвъд бялата преграда се надигна нов, още по-мощен рев, преливащ от любов към новия президент.

«По дяволите! Ако знаеха, че се чувствам като пълен мошеник, какво щяха да сторят? И въобще какво правя аз тук, дяволите да ме вземат?» — сърдито се запита той, когато се отправи към почтително отворената врата на президентската лимузина.

 

 

Те бяха десетима, сврени в мазето под сградата. И десетимата бяха мъже. Имаше само един политически затворник, и то обвиняван във вероотстъпничество. Останалите бяха най-различни отрепки — четирима убийци, един изнасилвач, двама педофили и двама крадци рецидивисти (съгласно суровите предписания на Корана щяха да им отсекат десните ръце). Килията беше изолирана, но с климатик. Всеки от затворниците бе окован с вериги, стегнати към халката около глезена му и закрепени към краката на съответното легло. С изключение на двамата крадци останалите очакваха смъртните си присъди. Крадците недоумяваха защо ги бяха натикали в обща килия с осемте смъртници. Но още по-голяма загадка си оставаше фактът, че осмината още не бяха екзекутирани — никой не повдигаше този мъчителен въпрос, обаче и никой не бе доволен от тягостната неизвестност. През последните няколко седмици ги хранеха оскъдно, колкото да не умрат от глад.

Вратата се отвори и на прага се появи непозната фигура в престилка от синя мушама. Личеше си, че е мъж, въпреки че лицето му бе скрито зад полиетиленова маска. Той остави върху бетонния под цилиндричен контейнер, смъкна от него капака от синя пластмаса и натисна бутона, след което изтича в коридора и захлопна вратата. От цилиндъра се чу съскане и из килията плъзна бяла мъгла.

Един от затворниците изкрещя — помисли си, че са решили да ги изтровят с газ — сграбчи чаршафа и го притисна към лицето си. Мъжът най-близо до цилиндъра — може би слабоумен — остана на мястото си, вперил поглед в загадъчния предмет. Само се огледа, когато газът закри нозете му, и видя как останалите се пулят в лицето му — явно очакваха той да умре пръв. Но тъй като това не стана, любопитството започна да надделява над страха им. След няколко минути те сметнаха случая за приключен.

— До три дни случаят ще се изясни — отбеляза ръководителят на екипа и изключи телевизионната камера за следене на килията. — Дюзата работи задоволително, газът се разпръсна бързо. Имаше проблем само със закъснителното устройство. При промишлената серия трябва да се погрижим да сработи безотказно след около… да кажем… след около пет минути.

«Остават три дни» — помисли си Мауди. Седемдесет и два часа, за да проверят какво дяволско изчадие са създали.

 

 

Бяха похарчили хиляди долари за пищната церемония, всичко бе планирано до последната подробност, но никой не очакваше, че Райън ще избере семплия сгъваем стол, от онези, които сякаш са конструирани специално, за да измъчват задните части на седящия. Пред него бе опъната дълга греда, от която се спускаше драперия с цветовете на националното знаме, а зад драперията охраната бе скрила стоманен лист — предпазна мярка срещу куршуми на терористи. Подиумът също беше брониран и закриваше тялото на президента от раменете надолу. Просторният физкултурен салон на местния университет бе натъпкан до козирката, както обичаха да преувеличават журналистите. Може би повечето от присъстващите бяха студенти — трудно можеше да се прецени съставът на гъсто скупчената публика. Всички прожектори бяха насочени към Райън и му пречеха да огледа десетките лица. Влязоха в салона през задната врата, след като прекосиха вмирисаната съблекалня — трябваше да осигурят удобен изход, за да измъкнат бързо президента от салона, ако възникнеше някакъв инцидент. Бляскавият ескорт се беше придвижвал от летището дотук по магистралата, но последните километри трябваше да пресекат през тесните градски улици. Всички тротоари по маршрута бяха запълнени с посрещачи, размахващи флагчета.

В салона губернаторът отново взе пръв думата, а след него се изредиха още три приветствия — от един студент, от ректора и от кмета на някакво близко градче. Отначало президентът се заслуша в речите, но те се оказаха почти еднакви и по съдържание, и по нивото на преувеличенията и хвалебствията. Джак непрекъснато си повтаряше, че тези тържествени слова не може да се отнасят за него, а за някакъв въображаем президент, за някаква легендарна личност, способна да уреди проблемите на щата с един замах.

— … имам честта да дам думата на президента на Съединените щати. — Губернаторът се обърна и протегна ръка към него. Райън стана, приближи се до подиума и разтърси ръката на губернатора. Остави листовете с речта си върху подиума и кимна смутено към тълпата в краката си. На столовете на първите редове, върху очертанията на баскетболното поле, бяха насядали местните първенци. Може би при други обстоятелства присъствието им би било показателно за успеха на мероприятието, но днес Райън не можеше да го прецени. Да, най-вероятно те бяха дарявали щедри суми и на двете политически партии — припомни си, че такава е практиката не само в този щат, но в цялата страна: богатите обичаха да се презастраховат. Нищо чудно в момента да обмисляха колко хилядарки да пожертват за неговата кампания.

— Благодаря ви за сърдечното представяне, губернаторе. — Райън посочи с широк жест служителите от администрацията на щата, седнали до него на трибуната, прочете имената им от листа и ги нарече свои добри приятели, макар че ги виждаше за пръв път. Лицата им грейнаха в радостни усмивки.

— Дами и господа, днес за пръв път идвам в Индиана. Това е първото ми посещение в този прекрасен щат, но след днешното вълнуващо посрещане се надявам, че няма да е последното…

Изригна взрив от ръкопляскания и оглушителни викове. Джак Райън вече бе усвоил някои от най-важните тънкости на ораторското изкуство.

«Господи, та това е по-силно от наркотик!» — изуми се президентът, едва сега осъзнал защо хората като обезумели се стремят към политическата кариера. Никой не би устоял на този прилив на възторг, на хилядите грейнали лица. Всичко това му помагаше да преодолее сценичната треска, въпреки че все още се чувстваше като замаян. Нима той бе застанал тук, пред тези близо четири хиляди души, които се познаваха от години? Всички те имаха същите права като него пред законите, ала въпреки това го възприемаха като съвсем различна личност. За тях той олицетворяваше Съединените американски щати. Той бе техният Президент, но и нещо повече — той въплъщаваше надеждите им, стремежите, мечтите — затова с такава покъртителна всеотдайност даряваха любовта си на този политик, всъщност непознат за тях. Откликваха на всяка негова дума, завладени от очакването той да удостои, поне с един бегъл поглед, всеки скандиращ — тогава този миг щеше да остане незабравим. Това бе сила, власт, за чието съществуване Райън досега не бе подозирал. Тълпата се подчиняваше на всеки негов жест. За мигове като този, за усещането за абсолютно превъзходство хората посвещаваха живота си на рискованата политическа кариера и жертваха години, за да се озоват в Белия дом.

Но защо се самозалъгваха, че той е по-различен от тях? С какво изглеждаше по-особен в съзнанието им? Той до голяма степен дължеше издигането си на бляскавия си шанс. Ако тези скандиращи мъже и жени притежаваха реална власт да избират кой да застане зад този подиум, всичко би изглеждало по-различно. Това бе някаква колосална загадка за Райън. Та нали само преди година той бе същият? И не бе станал по-образован, а още по-малко бе помъдрял! Той си оставаше същият, само бе сменил професията си, и макар да бе заобиколен от почести и бодигардове, сенатори и губернатори, нали дълбоко в себе си си оставаше такъв, какъвто го бяха създали и възпитали родителите му, нали и той бе продукт на образователната система, както всички в тази многолика тълпа? Те го смятаха за по-особен, дори може би велик, ала това бе огромна заблуда и нищо повече. Реалността бе много по-прозаична — той беше нормален, простосмъртен човек, като всички останали, стиснал потни длани в ръбовете на катедрата, преди да зачете речта, написана от съветниците му, съзнаващ, че мястото му не е тук, колкото и да му бе приятен гъделът на славата.

Обуздал най-сетне вълнението си, Джак хвърли бърз поглед върху първата страница от текста на речта и пое дълбоко дъх, както навремето, когато четеше лекции по история в Академията в Анаполис.

— Днес съм тук, сред вас, за да ви говоря за бъдещето на Америка…

На площадката под трибуната се бяха покатерили петима агенти, до един с тъмни очила, така че никой да не може да отгатне накъде гледат, а и така по-лесно всяваха страх сред околните. Стояха неподвижни, с ръце, скръстени на гърдите, с включени радиопредаватели — забранено им бе дори за миг да прекъсват режима на подслушване, за да могат веднага да се ориентират, ако възникне опасност. В дъното на салона имаше друг, по-многоброен екип агенти, които оглеждаха тълпата с бинокли.

— … и силата на Америка не е във Вашингтон, а тук, в Индиана, и в Ню Мексико, и навсякъде, където американците живеят и се трудят, във всеки един от съединените щати. Защото ние, там, във Вашингтон, не сме истинската Америка. Истинската Америка е тук! И затова ние сме длъжни да сторим всичко за вас, обикновените, честните американци, всичко, дори и невъзможното!

Последва нова експлозия от оглушителни аплодисменти.

Репортерите се бяха скупчили предимно зад трибуната и скицираха бележки за екстрените репортажи, макар че на всички предварително бяха раздадени копия от текста на президентската реч. Никой не се съмняваше, че довечера по всички канали на новинарските емисии ще започнат със съобщения за «… днешното важно изявление на президента…», а неколцина от най-чевръстите се бяха изхитрили да вземат интервю от Кали Уестън. Сега следяха само за реакциите на публиката, още повече че в техните лица не блестяха прожектори.

— … ние всички сме длъжни да споделяме отговорностите, така както се ползваме от благата на Америка, защото Америка принадлежи на всеки от нас. Затова грижите за просперитета на нашата страна трябва да започнат оттук, от Индиана, а не от Вашингтон.

— Силна реч — сподели Том Донър със своя колега Джон Плъмър.

— Да, справя се отлично. Успях да поговоря с директора на Академията на ВМС в Анаполис. Навремето Райън е бил великолепен преподавател.

— И публиката е много подходящо подбрана — пълно е с младежи. А той много не се задълбочава в политиката.

— Да, не може да му се отрече, че подбира внимателно темите в речта си — съгласи се Джон. — Ще включим ли втори екип за тази вечер?

Донър погледна часовника си и кимна:

— Вече трябваше да са тук.

 

 

— И така, госпожо Райън, как се чувствате като Първа дама? — попита Кристин Матюс с приветлива усмивка.

— Все още не мога да се опомня. — Разговаряха в семплия кабинет на Кати, откъдето се виждаше като на длан центърът на Балтимор. Чувстваше се като в капан под блясъка на всичките тези прожектори, пред немигащите, студени очи на камерите в малкото помещение, обзаведено само с бюро и три стола — един, въртящ се, за нея, един за пациентите и още един за придружителите им. — Знаете ли, много ми липсва кухнята. Свикнала съм да готвя за семейството си.

— Вие сте очен хирург. Нима съпругът ви очаква да замествате готвачката? — удиви се репортерката от Би Би Си.

— Винаги съм обичала да готвя. Така се отпускам, когато се прибера у дома… — «Вместо да седна пред телевизора» — искаше й се да добави, но премълча, само оправи една гънка на грижливо изгладената си бяла престилка. Не й остана време да се гримира и да оправи прическата си, а на всичко отгоре в приемната я чакаха пациентите й. — Освен това готвя доста добре.

— А какво е любимото ястие на президента? — попита със заучена усмивка репортерката.

Кати й върна усмивката.

— Никога не е капризничил. Пържоли, печено с картофи, царевичен хляб и салата със спанак, по моя рецепта. Като лекарка винаги съм го предупреждавала, че за него е особено опасен холестеринът и че не бива да прекалява с месо на скара. Всъщност той доста ми помага в кухнята, а също и в останалите домакински задължения.

— Позволете ми да се върнем към онази вечер, когато се роди синът ви, в онази ужасна нощ, когато терористите…

— Никога няма да я забравя — едва чуто промълви Кати.

— Вашият съпруг уби няколко души. А вие сте лекар. Какво изпитахте тогава?

— Джак и Роби… сега вече трябва да го наричам адмирал Джексън, но Роби и Сиси са най-добрите ни приятели… Както и да е, но тогава те двамата нямаха друг изход, иначе сега нямаше да сме живи. Никога не съм харесвала насилието. Аз съм хирург, положила съм Хипократовата клетва. Миналата седмица имах особено тежък случай — мъж с извадено око в резултат на страхотен юмручен бой в някакъв бар, само на три улици оттук. Ала това, което направи Джак, е напълно различно. Моят съпруг се би с тях, за да защити мен и Сали, и малкия Джак, който още не се бе родил.

— Харесва ли ви лекарската професия?

— Обичам работата си и за нищо на света не бих я изоставила.

— Но обикновено една президентска съпруга…

— Знам какво искате да кажете, но не съм от жените, които се увличат по политиката. Аз съм практикуваща лекарка. Освен това участвам активно в изследователската програма на най-добрия в света институт по очни болести. Дори и сега отвън ме очакват пациентите ми. Те се нуждаят от мен, а както сама разбирате, и аз не мога без тях. Животът ми е изцяло отдаден на професията ми. Разбира се, и на семейството ми. С една дума, не се оплаквам от нищо.

— О, сигурно има нещо, от което се оплаквате, нали? — попита Кристин с невинна усмивка.

В сините очи на Кати проблесна искра.

— Нали имам право да не отговарям на някои въпроси?

Кристин Матюс разбра, че доктор Райън с нетърпение очаква края на интервюто.

— Що за човек е вашият съпруг?

— Е, трудно ми е да бъда изцяло безпристрастна в оценката си. Аз го обичам. Той рискува живота си за мен и децата ни. И винаги е до мен, когато имам нужда от него. Също както и аз. И е честен. Но според мен понякога се тревожи повече, отколкото е необходимо. Понякога скача посред нощ от леглото и дълго гледа през прозореца. Не съм сигурна дали знае, че съм го наблюдавала.

— Още ли го прави?

— Напоследък не. Може би защото често се прибира преуморен. Никога досега не е бил толкова изтощен.

— Но той е заемал и други длъжности. Например в сведенията за времето, когато е работил за ЦРУ, се споменава, че…

Кати рязко вдигна ръка.

— Никога не съм имала достъп до секретни материали, никога не съм знаела нищо за тях и въобще не желая да знам. Но както той не ми е разказвал за своите тайни, така и аз не споделям с него за непатентованите изобретения на нашия институт. Нито с него, нито с когото и да било извън института.

— Възможно ли е да разговаряме с някой от пациентите ви?

— Не — решително поклати глава Райън. — Тук е медицинско заведение, а не телевизионно студио. Длъжна съм да се грижа за спокойствието на пациентите си. За тях аз не съм Първата дама. За тях аз съм доктор Райън. Те не се интересуват от мен като знаменитост, а като лекар, като хирург. А за студентите си съм само един от преподавателите им.

— При това един от най-добрите във вашата област.

Двете жени отново си размениха усмивки.

— Здравето на пациентите и уважението на колегите са по-ценни от парите. В медицината парите не са най-важното или поне така е тук, в клиниката «Джон Хопкинс». Ние сме тук, за да помагаме на болните. Аз конкретно се грижа за опазване и възстановяване на зрението им. Да видиш сияещото от щастие лице на излекуван пациент е все едно Господ да те потупа по рамото с думите: «Добре свършена работа». Затова никога няма да се разделя с медицината. — Кати Райън знаеше, че ще излъчат интервюто още тази вечер и се надяваше да спечели привърженици за своята кауза и професия. След като не можеше да избегне тази загуба на време, можеше поне да се опита да извлече малко полза за медицинската наука.

«Звучи много добре за финал — бързо съобрази Кристин Матюс, — но за съжаление няма да свърши работа.» Бяха й отпуснали само две минути и половина телевизионно време. По-добре да остави онази част, където Райън признава, че никак не й е по сърце да бъде Първа дама.

И без това всички се бяха наслушали на лекарски приказки.