Том Кланси
По заповед на президента (21)

18.
Последният самолет

Следващият полет започна рано. Третият и последен пътнически самолет на корпорацията беше повикан от Европа и след смяна на екипажа бе готов три часа преди определеното време. Това означаваше, че първият самолет може да отлети за Багдад, да вземе още двама генерали и да се върне. Бадрейн се чувстваше почти като туристически агент или диспечер освен необичайната си роля на дипломат. Надяваше се само да не отнеме прекалено много време. Можеше да стане опасно да е пътник на последния самолет, защото той — е, нямаше как да се разбере кой щеше да е последен, нали? Генералите още не бяха осъзнали това. Последният спокойно можеше да стане мишена за обстрел, като остави хората на земята да носят последствията, а Бадрейн знаеше, че ще бъде с тях… Е, сви рамене той, животът си имаше рискове, а на него му плащаха добре за тях. Поне му бяха казали, че след по-малко от три часа ще отлети поредният самолет, а пет часа след него — още един. Но крайната сметка щеше да възлезе на десет-единайсет и при сегашното темпо това щеше да отнеме още цели три дни.

Извън границите на летището иракската армия все още беше по улиците, но сега положението щеше да се промени. Наборниците и дори елитните гвардейци щяха да останат навън още няколко дни и да свикнат с еднообразната и безцелна рутина, а тя бе нещо разрушително за войниците. Щяха да се размотават, да пушат и да започнат да си задават въпроси: «Какво точно става?» Отначало нямаше да има отговори. Сержантите им щяха да им казват да си изпълняват задълженията, самите те посъветвани така от ротните си офицери, посъветвани на свой ред от командването на батальона и така нататък по цялата йерархия… докато някой не повтореше същия въпрос и не се окажеше, че няма никой по-висшестоящ, който да му нареди да млъкне. В този момент въпросът щеше да рикошира надолу по стълбицата. Тогава армията щеше да проумее, че нещо не е наред. Предполагаше се, че генералите разбират тези неща — но не, вече не ги разбираха. С тях се случваше нещо много глупаво, особено в тази част на света. Те забравяха. Беше толкова лесно. Просто забравяха, че вилите, слугите и автомобилите не са божи дар, а временно удобство, което може да изчезне също толкова лесно, колкото утринната мъгла. Те се страхуваха от Даряеи повече, отколкото от собствения си народ, и това бе глупаво. И щеше просто да ядоса Бадрейн, ако животът му не зависеше от техния.

 

 

Седалката от дясната страна на отделението все още беше влажна. Този път на нея седеше най-малката дъщеря на генерала, който допреди няколко минути бе командвал 4-та гвардейска дивизия (моторизирана) и който сега се съветваше с колегата си от военновъздушните сили. Детето почувства влагата по ръката си и озадачено започна да я ближе, докато майка му не го видя и не го прати да се измие. После майката се оплака на иранския стюард, който пътуваше в задната част заедно с тази група. Той премести детето на друга седалка и си отбеляза да я почистят или сменят в Мехрабад. Сега напрежението вече не беше толкова силно. Първите двама офицери бяха съобщили от Хартум, че всичко е наред. Взвод от суданската армия охранявал голямата къща, в която двамата били настанени, и изглежда, нямало никаква опасност. Генералите предварително бяха решили, че ще направят съществен «принос» за богатството на тази страна, така че си бяха осигурили лична охрана за времето — надяваха се да е кратко, — което щяха да прекарат там. Все още в Багдад, шефът на разузнаването им сега разговаряше по телефона и осъществяваше различни контакти в различни страни, за да им осигури безопасно постоянно пребиваване. Швейцария? Чудеха се. Студена страна от гледна точка и на климат, и на култура, но пък сигурна и — за хората, които имаха пари, които да инвестират — анонимна.

 

 

— На кого принадлежат трите гълфстрийма?

— Регистрацията на самолетите е швейцарска, лейтенант — съобщи майор Сабах. Току-що бе разбрал този факт. От направените в Хартум снимки беше получил номера, изписан на опашката, и после лесно го провери в компютърната база данни. Обърна страницата, за да види чии са самолетите. — Принадлежат на някаква корпорация. Имат три реактивни и няколко по-малки с турбодвигатели за полети из Европа. Ще трябва да направим още проверки, за да научим повече за компанията. — Но някой друг щеше да свърши това и да открие очевидното. Навярно някаква вносно-износна организация, по-скоро само на хартия, отколкото в действителност, може би с малка фасада, занимаваща се с истински, макар и незначителен бизнес заради паравана. Корпорацията щеше да има средно голяма сметка в търговска банка и някоя адвокатска фирма щеше да се грижи педантично да спазват всички местни закони. Служителите щяха отлично да знаят как да се държат — Швейцария почиташе законите — и как да поддържат всичко в ред. В крайна сметка корпорацията щеше да потъне вдън земя, защото швейцарците не пречеха на хора, които влагаха пари в банките им и спазваха законите им. Онези, които грубо ги нарушаваха, можеха да намерят страната толкова негостоприемна, колкото онази, която напускаха генералите. Това също беше обяснимо.

Жалкото, помисли си Сабах, бе, че познаваше първите две лица, а навярно щеше да познава и онези, които сега бяха на път. Щеше да му достави удоволствие, ако ги изправеха пред правосъдието, особено пред кувейтското. Когато Ирак нападна родината му, повечето от тях бяха по-млади и бяха взели участие в грабежите. Майор Сабах помнеше как беше обикалял из улиците, опитвайки се да изглежда колкото може по-малко подозрителен и опасен, докато други кувейтци се бяха съпротивлявали по-активно. Това бе смело, но опасно. Повечето от тях бяха заловени и убити, наред с членове на собственото му семейство, и макар че оцелелите сега бяха известни и богато възнаградени, тези малцина бяха действали на базата на събирана от него информация. Майорът нямаше нищо против. Семейството му беше достатъчно богато и той харесваше работата си на разузнавач. Нещо повече, бе дяволски сигурен, че страната му вече никога няма да бъде изненадана по този начин. Той лично щеше да се погрижи за това.

Във всеки случай генералите, които бягаха, представляваха по-малък проблем от хората, които щяха да ги заместят. Именно това тревожеше майора.

 

 

— Е, страхувам се, че за господин Райън това беше доста слабо представяне във всяко едно отношение — каза по време на обедната информационна емисия Ед Килти. — На първо място, доктор Бретано е индустриалец, отдавна оттеглил се от държавна служба. Бях там, когато се споменаваше името му и когато той отказа да приеме висок правителствен пост — така че да може да остане там, където бяхме ние, и да прави пари, предполагам. Той е талантлив мъж, очевидно добър инженер… — с толерантна усмивка призна Килти, — но министър на отбраната — не. — Той подчерта думите си с поклащане на глава.

— Какво мислите за позицията на президента Райън за аборта, сър? — попита Бари от Си Ен Ен.

— Точно това е проблемът, Бари. Всъщност той не е президент — с мек, делови глас отвърна Килти. — И ние трябва да поправим тази грешка. Неспособността му да разбере обществото ясно се прояви по време на онова противоречиво и недообмислено изявление в пресзалата. Законът «Роу В. Уейд» е единствено валиден. Това е всичко, което трябваше да каже. Не е задължително президентът да харесва законите, но трябва да ги поддържа. Разбира се, за който и да е правителствен служител да не разбира мнението на американския народ по този въпрос не показва чак толкова безчувственост към правото на избор на жените, колкото обикновена некомпетентност. Единственото, което Райън трябваше да направи, беше да послуша съветниците си, но той не е направил дори това. Той представлява опасност за всички ни — заключи Килти. — Такива в Белия дом не ни трябват.

— Но вашето твърдение… — Вдигнатата ръка накара кореспондента да замръзне на място.

— Това не е твърдение, Бари. Това е факт. Изобщо не съм подавал оставка. Изобщо не съм напускал вицепрезидентския пост. По тази причина, когато Роджър Дърлинг загина, аз станах президент. Онова, което трябва да направим в момента, и господин Райън ще го направи, ако обича страната си, е да съставим съдебна комисия за проверка на конституционните постановки и да решим кой всъщност е президентът. Ако Райън не направи това — е, той ще се постави пред благото на страната. Искрено вярвам, че Джак Райън ще се осъзнае. Той е честен и в миналото се е проявявал като храбър човек. За съжаление в момента е объркан, както видяхме на пресконференцията тази сутрин.

— Голям хитрец е, Джак — отбеляза ван Дам, като изключи звука. — Виждаш ли колко е добър?

Райън едва не падна от стола си.

— По дяволите, Арни, та нали точно това казах! Трябва да съм го повторил три-четири пъти — това е законът и аз не мога да наруша закона. Точно това казах!

— Помниш ли, че ти казах да владееш нервите си? — Шефът на персонала изчака Райън да се успокои и отново включи звука.

— Най-тревожно обаче — казваше Килти, — е онова, което Райън каза за назначенията във Върховния съд. Съвсем ясно е, че иска да върне часовника назад за много неща. Щял да назначи само стриктни конституционалисти. Човек се чуди дали не иска да разруши вече построеното и Бог знае какво още. За съжаление ние се намираме в положение, по време на което президентът ще упражнява огромна власт, особено в съдилищата. А Райън просто не знае как, Бари. Не го знае и онова, което разбрахме днес за намеренията му… е, това направо е страшно, нали?

— Да не би да съм на друга планета, Арни? — попита Джак. — Не съм казвал «стриктни конституционалисти». Каза го един от репортерите.

— Джак, не става дума за онова, което казваш. Важно е какво чуват хората.

— Точно какви щети смятате, че би могъл да нанесе президентът Райън? — попита по телевизията Бари. Килти го беше подмамил и Бари реагираше направо съвършено. Той задаваше въпросите така, че да покаже, че продължава да нарича Райън «президент», но пък формата им бе такава, че щеше да разклати вярата на хората в него. Не беше за чудене, че Ед имаше такъв успех сред дамите. А средният зрител никога нямаше да долови тънкостите, с които примамваше кореспондента. Истински професионалист.

— В положение като сегашното, с обезглавено правителство ли? Възможно е да отнеме години, за да се възстанови онова, което обърка той — със сериозната загриженост на доверен семеен лекар отвърна Килти. — Не защото е лош човек. Определено не е такъв. А защото просто не знае как да изпълнява задълженията на президент на Съединените щати. Просто не знае, Бари.

— Ще се видим отново след съобщенията от нашите кабелни оператори — каза Бари към камерата. Арни вече беше чул достатъчно и нямаше нужда да гледа рекламите, така че изключи телевизора.

— Господин президент, преди не се притеснявах, но сега съм истински притеснен. — Той замълча за миг. — Утре ще видите, че някои уводни статии в едни от най-важните вестници се съгласяват с необходимостта от съдебна комисия и няма да имате избор, освен да се примирите с това.

— Почакай малко. Законът не казва, че…

— Законът не казва нищо. Пък и дори да казваше, няма Върховен съд, който да вземе решение. Ние сме демокрация, Джак. Народната воля ще реши кой е президентът. Народната воля ще бъде разклатена от онова, което казват медиите, а ти никога не си можел да работиш с тях толкова добре, колкото Ед.

— Виж, Арни, той подаде оставка. Аз бях утвърден от Конгреса за вицепрезидент, Роджър загина, аз станах президент и това е шибаният закон! И по закон трябва да остана аз. Положил съм клетва и ще го направя. Изобщо не съм искал тази шибана работа, но никога през живота си не съм бягал от нищо и проклет да съм, ако избягам от това! — Имаше още нещо. Райън презираше Едуард Килти. Не харесваше политическите му възгледи, не харесваше харвардските му маниери, не харесваше частния му живот, дяволски сигурно не харесваше отношението му към жените. — Знаеш ли какво е той, Арни? — изръмжа Райън.

— Да, знам. Той е сводник и измамник. Няма абсолютно никакви убеждения. Никога не е практикувал право, но е помогнал за написването на безброй закони. Не е лекар, но е определял националната политика в областта на здравеопазването. Цял живот е бил професионален политик, винаги е живял на държавни разноски. Никога не е създал нещо, нито пък е служил в частния сектор на икономиката, а е прекарал живота си, като е решавал колко високи да са данъците и как да се изразходват парите. Единствените чернокожи, които е срещал като дете, са били прислужничките, които са оправяли спалнята му, но е защитник на правата на малцинствата. Той е лицемер. Той е шарлатан. И ще спечели, освен ако не си седнеш на задника, господин президент — каза Арни. — Защото той знае как да играе играта, а ти — не.

 

 

Според историята на болестта пациентът беше пътувал до Далечния изток през октомври и в Банкок си бе позволил сексуалните услуги, с които тази страна беше добре известна. Някога Пиер Александър, тогава капитан, назначен във военна болница в същата страна, сам си ги бе позволявал. Съвестта му не го тормозеше за това. Тогава бе млад и глупав, каквито се предполага да са хората на тази възраст. Но това беше преди СПИН. На него се падна да каже на пациента — мъж, бял, трийсет и шест годишен — че има в кръвта си антитела на СПИН, че не може да прави секс с жена си без предпазни мерки и че жена му незабавно трябва да се подложи на кръвна проба. О, тя била бременна? Незабавно, веднага. Още утре, ако е възможно.

Чувстваше се като съдия. Не за първи път съобщаваше такива новини и сигурно нямаше да е за последен, но когато съдията произнася смъртна присъда, поне е за тежко престъпление и има възможност за обжалване. Това нещастно копеле не беше виновно за нищо друго, освен че се бе проявило като мъж на разстояние от дванайсет часови пояса от вкъщи, навярно пиян и самотен. Може би след като се е скарал с жена си по телефона. Може би тя е била бременна и тогава, а той не е искал да има деца. Може би причината просто беше в екзотичните условия, а Алекс отлично си спомняше колко прелъстителни могат да са онези момичета с детински личица, пък и, по дяволите, кой би разбрал? Сега много хора щяха да разберат и нямаше да има обжалване. Това можеше да се промени, помисли си доктор Александър. Току-що го бе казал на пациента. Човек не трябваше да им отнема надеждата. Точно това казваха и онколозите на пациентите си от две поколения насам. Тази надежда беше реална, беше истинска, нали? По въпроса работеха някои умни хора — Александър бе един от тях — и пробивът можеше да стане още утре. Или след сто години. Пациентът разполагаше с десет.

— Не изглеждате много щастлив.

Той вдигна поглед.

— А, доктор Райън.

— Доктор Александър, познавате Рой, нали? — Тя посочи към масата с таблата си. Столът днес беше претъпкан. — Имате ли нещо против?

— Моля.

— Лош ден?

— Случай на тип «Е» — каза само той.

— HIV, Тайланд? Сега тук ли е!

— Вие наистина четете «М & М» — успя да се усмихне той.

— Трябва да съм в крак със специализантите си. Тип «Е», сигурен ли сте? — попита Кати.

— СПИН? — попита Рой Олтман. Останалите от охраната на ХИРУРГ се бяха пръснали из помещението. Биха предпочели тя да се храни в кабинета си, но доктор Райън им беше обяснила, че това е един от начините, по който лекарите в «Хопкинс» вървят в крак един с друг и че за нея е дългогодишен навик. Днес това бяха инфекциозните болести. Утре — педиатрията.

— Тип «Е» — кимна Алекс. — В Америка се среща предимно тип «В». Също като в Африка.

— Каква е разликата?

— Тип «В» се пренася трудно — отговори му Кати. — Изисква пряк контакт с кръвни продукти. Случва се с интравенозни наркомани, които използват едни и същи игли, или при полов контакт, но в общи линии се ограничава до хомосексуалисти, които имат тъканни увреждания или от разкъсване, или по-често от венерически болести.

— Забравяте и лошия късмет, но това е само около един процент — пое щафетата Александър. — Започва да изглежда като че ли тип «Е» — в този случай прихванат в Тайланд — осъществява хетеросексуален скок много по-лесно, отколкото тип «В». Очевидно е по-издръжлив вариант.

— Много ли е зле? — попита Олтман. Работата с ХИРУРГ се превръщаше в образователна програма.

— Преди повече от пет години Ралф Форстър отиде да види какво е положението. Знаеш ли историята, Алекс?

— Не цялата, само края.

— Ралф отлетял там в командировка на официално пътуване и прочее и първото нещо, което се случило след слизането му от самолета, когато тайландският представител го посрещнал на митницата и го отвел до колата, било да го попита: «Искате ли няколко момичета за довечера?» Тогава разбрал, че има действителен проблем.

— Вярвам, че е било така — каза Алекс, спомняйки си времето, когато самият той би се усмихнал и кимнал в отговор. Този път успя да не потръпне. — Броят на пациентите е тъжен, господин Олтман. В момента почти една трета от момчетата, постъпващи в тайландската армия, са HIV-позитивни. Предимно тип «Е».

— Една трета?

— Повече от двайсет и пет процента, когато Ралф отиде там. Това е сериозно количество, нали?

— Но това означава…

— Може да означава, че след петдесет години Тайланд няма да съществува — с делови глас, който скриваше вътрешния й ужас, съобщи Кати. — Когато учех тук, смятах, че онкологията е мястото за най-умните. Смятах, че не бих могла да се захвана с това и да понеса стреса, затова режех очи и ги поправях. Грешах. Ние ще победим рака. Но тези проклети вируси… просто не знам.

— Решението, Кати, е да се разберат точните взаимодействия между генните спирали във вируса и тези на клетката приемник. Тогава няма да е чак толкова трудно. Щом решим този проблем, можем да ги победим. — Подобно на повечето изследователи, Александър беше оптимист.

— Значи изследване на човешката клетка, така ли? — заинтригуван попита Олтман. Александър поклати глава.

— Нещо много по-малко от нея. Вече сме в генома. Все едно да разглобиш непозната машина и на всяка стъпка да се опитваш да разбереш каква е функцията на отделните части. Рано или късно всички елементи са разглобени и ти знаеш къде им е мястото. След това проверяваш какво правят всички те по систематичен начин. Ето с какво се занимаваме в момента.

— Знаете ли до какво ще се сведе всичко това? — попита Кати, после сама си отговори: — До математика.

— Точно това казва и Гъс в Атланта.

— Математика ли? Защо — възрази Олтман.

— На най-основно равнище човешкият генетичен код е съставен от четири аминокиселини, обозначени като A, C, G и T. Всичко се определя от това как са свързани помежду си тези букви — искам да кажа киселините — поясни Алекс. — Различните последователности могат да означават различни неща и да взаимодействат по различни начини. Навярно Гъс е прав: взаимодействията са математически определени. Генетичният код всъщност е код. Той може да бъде дешифриран и може да бъде разбран.

«Навярно някой ще им придаде математически стойности… сложни многочлени…» — помисли си той. Дали беше важно?

— Просто досега не се е появил някой достатъчно умен, за да направи това — отбеляза Кати Райън. — Това е основният проблем, Рой. Някой ден някой ще го реши и ще ни даде ключа за побеждаването на всички човешки болести. На всички. До една. Златното гърне в края на тази дъга е медицинското безсмъртие — а кой знае — може би и човешкото.

— Което ще изхвърли всички ни на улицата, особено вас, Кати. Едни от първите неща, които ще поправят в човешкия геном, ще са миопията, диабетът и…

— Вие ще останете безработен още преди мен, професоре — със закачлива усмивка каза Кати. — Аз съм хирург, не го забравяйте. Все ще ми останат травми за оправяне. Но рано или късно ще спечелите битката си.

Но дали щеше да е навреме за сутрешния му пациент с тип «Е»? — зачуди се Алекс. Навярно не. Сигурно не.

 

 

Сега вече ги проклинаше, предимно на френски, но също и на фламандски. Военните санитари не знаеха нито един от двата езика. Мауди говореше първия достатъчно добре, за да я разбира, но колкото и отвратителни да бяха клетвите й, те не бяха продукт на ясен разум. Мозъкът вече беше поразен и сестра Жана Батист не бе в състояние дори да разговаря със своя Бог. Най-накрая болестта атакуваше сърцето й и това изпълваше лекаря с надежда, че Смъртта ще я отнесе, за да прояви закъсняла милост към жената, заслужила много повече, отколкото бе получила от живота. Може би за нея делириумът идваше като спасение. Може би душата й вече се бе откъснала от тялото. Може би като не знаеше къде се намира, коя е и какво става, болката вече не я докосваше, не и на местата, които имаха значение. Докторът се нуждаеше от тази илюзия, но ако онова, което виждаше, наистина беше милост, то тя бе някаква нейна ужасна разновидност.

Лицето на пациентката беше покрито с обриви. Той не можеше да разбере дали очите й все още функционират. Те кървяха и по повърхността, и отвътре, и дори жената все още да виждаше, това нямаше да е за дълго. Преди половин час едва не я бяха изпуснали — бяха се втурнали в стаята и я завариха полузадушена от вдишаната повърната материя. Санитарите се бяха опитвали да прочистят дихателните й пътища и в същото време да не скъсат ръкавиците си. Макар и покрити с гладка пластмаса, ремъците, които я държаха неподвижна, вече бяха протрили кожата й, предизвиквайки още кървене и нови болки. Тъканите на кръвоносната й система също се разпадаха и преливаната й кръв течеше колкото по съдовете на ръцете и краката й, толкова и по леглото. Сега медицинските работници истински се страхуваха дори само да докосват пациентката, въпреки ръкавиците и костюмите. Мауди видя, че са донесли пластмасова кофа с йоден разтвор и докато гледаше, един от тях натопи ръкавиците си в него и ги изтръска, без да ги изсушава, така че ако я докосне, да има химическа преграда срещу патогените, които можеха да се прехвърлят върху него от тялото й. Тези предпазни мерки бяха излишни — ръкавиците бяха плътни, — но Мауди едва ли можеше да обвинява мъжете заради страха им. След изтичането на смяната пристигнаха новите дежурни и предишните си тръгнаха. На излизане един от тях хвърли поглед назад с безмълвна молитва Аллах да отнесе жената преди след осем часа да му се наложи да се върне отново тук. Излязъл навън, облеченият също като останалите в пластмасов костюм ирански военен лекар щеше да отведе хората в дезинфекционната, където преди да се съблекат щяха да напръскат облеклото им, а после и телата им, докато костюмите се изгаряха на пепел в камерата на долния етаж. Мауди не се съмняваше, че процедурите ще се изпълнят буквално — не, те щяха да надхвърлят необходимото във всяка една подробност и дори тогава хората щяха да се страхуват от предстоящите дни.

Ако точно в този момент можеше да създаде смъртоносно оръжие, той щеше да го използва върху нея. По дяволите последствията. Няколко часа преди това можеше да е достатъчна една голяма инжекция въздух, която щеше да предизвика фатална емболия, но кръвоносната й система се бе разпаднала до такава степен, че не можеше да е сигурен дори в това. Именно силата й правеше изпитанието толкова ужасно. Колкото и дребна да беше, в продължение на четирийсет години тя бе работила по много часове и в резултат здравето й беше изненадващо добро. Тялото, което задържаше храбрата й душа толкова дълго, нямаше да капитулира, колкото и безплодни да бяха усилията му.

— Хайде, Мауди, ти отлично разбираш положението — каза иззад него директорът.

— Какво искате да кажете? — без да се обръща, попита той.

— Щеше ли да е различно, ако жената беше останала в африканската болница? Нямаше ли да я лекуват по същия начин и да взимат същите мерки, за да я поддържат? Кръвта, преливаните й течности и всичко останало. Щеше да е абсолютно същото. Религията й не позволява евтаназия. Във всеки случай тук се полагат по-добри грижи — хладно отбеляза той. После се обърна, за да погледне картона. — Пет литра. Отлично.

— Бихме могли да започнем…

— Не — поклати глава директорът. — Когато сърцето й спре, ще източим цялата и кръв. Ще извадим черния дроб, бъбреците и далака и едва тогава започва истинската ни работа.

— Някой би трябвало поне да се помоли за душата й.

— Ти ще го направиш, Мауди. Ти си прекрасен лекар. Грижиш се дори за една неправоверна. Можеш да се гордееш с това. Ако беше възможно да я спасиш, щеше да го направиш. Знам го. И ти го знаеш. Знае го и тя.

— Онова, което правим, за да го използваме срещу…

— Срещу неправоверни — напомни му директорът. — Срещу онези, които мразят страната ни и Вярата ни, които плюят върху думите на Пророка. Даже ще се съглася с теб, че тази жена е добродетелна. Аллах ще е милостив към нея, сигурен съм. Не ти си избрал съдбата й. Нито пък аз. — Трябваше да възстанови увереността на Мауди. Младият мъж бе блестящ лекар. Прекалено добър. От своя страна, директорът благодареше на Аллах, че е прекарал последните десет години в лабораторията, в противен случай би могъл да се поддаде на същите човешки слабости.

 

 

Бадрейн настояваше. Този път — трима генерали. Всички седалки бяха заети, двете малки деца на един от офицерите дори седяха заедно. Вече разбираха. Трябваше. Беше им обяснил, като сочеше към кулата. Диспечерите бяха наблюдавали всеки пристигащ и излитащ самолет и вече трябваше да знаят какво става. Нямаше полза да ги арестуват, тъй като семействата им щяха да разберат, а ако приберяха и семействата им, щяха да останат съседите, нали?

«Просто следващия път пратете проклетия авиолайнер» — искаше му се да каже на Техеран, но не, някой щеше да възрази, тук или там, нямаше значение, защото независимо какво кажеш, независимо колко разумно е то, някой щеше да възрази. Дали от иранска, или от иракска страна също нямаше значение. И в двата случая щяха да бъдат убити хора. Със сигурност. Сега вече не им оставаше нищо друго, освен да чакат, да чакат и да се тревожат. Той би изпил няколко чашки, но се отказа. Неведнъж беше пил алкохол. През всички години в Ливан. Както сега Бахрейн, някога Ливан бе и навярно отново щеше да стане място, където можеха да се нарушават стриктните ислямски норми, и там, наред с всички останали, той си беше позволявал западния порок. Можеше скоро да настъпи смъртта му и грешник или не, той бе мюсюлманин, и щеше да я посрещне както трябва. Затова пиеше кафе, гледаше през прозореца от мястото си до телефона и си казваше, че ръцете му треперят от кофеина, а не от нещо друго.

 

 

— Вие ли сте Джексън? — попита Тони Бретано. Беше прекарал сутринта с временните шефове. Сега идваше време за работягите.

— Да, сър. Предполагам, че съм вашият оперативен офицер — отвърна Роби. По изключение днес не носеше купчина бумаги.

— Лошо ли е положението?

— Ами, пръснати сме доста нарядко. Все още имаме две бойни групи^[1] в Индийския океан, които следят Индия и Шри Ланка. Транспортираме два батальона лека пехота до Марианските острови, за да възстановим контрола си там и да наблюдаваме изтеглянето на японските части. Въпросът е предимно политически и не очакваме проблеми. Предните ни военновъздушни сили бяха върнати в континенталната част на страната за ремонт. Този аспект от операциите срещу Япония мина добре.

— В такъв случай сигурно ще искате да ускоря производството на F-22 и да възстановя това на В-2, така ли? Така ми каза шефът на военновъздушните сили.

— Съвсем скоро доказахме, че самолетите с тези радарни системи са от огромна полза, господин министър, и това е факт. Колкото повече получим, толкова по-добре.

— Съгласен съм. Ами останалата част от армейската структура? — попита Бретано.

— Адски зле сме по отношение на всички ангажименти, които сме поели. Ако се наложи отново да отидем в Кувейт например, като през 1991 година, няма да можем. Буквално не разполагаме с такива сили, които да пратим. Знаете каква е работата ми, сър. Трябва да решавам как да вършим нещата, които трябва да вършим. Добре, операциите срещу Япония ни отведоха толкова, далече, колкото можехме да отидем, и…

— Мики Мур каза много хубави неща за плана, който сте съставили и изпълнили — отбеляза министърът на отбраната.

— Генерал Мур е много любезен, сър, но през цялото време бяхме на ръба, а това не е начинът, по който трябва да действат американските въоръжени сили, господин министър. Предполага се, че трябва да изкарваме акъла на хората още в момента, в който първият войник слезе от самолета. Ако се наложи, мога да импровизирам, но не това ми е работата. Рано или късно ще сбъркам — аз или някой друг — и това ще завърши със смъртта на войници.

— Съгласен съм и с това. — Бретано отхапа от сандвича си. — Президентът ми даде картбланш да прочистя това министерство, да правя нещата както си знам. Имам две седмици, за да съставя нов план за въоръжените сили.

— Две седмици ли? — Ако Джексън беше в състояние да пребледнее, щеше да го направи.

— Джексън, откога сте в армията? — попита министърът на отбраната.

— С времето във военното училище ли? Да речем трийсет години.

— Ако не можете да свършите тази работа до утре, значи не ви бива. Но аз ще ви дам десет дни — великодушно каза Бретано.

— Господин министър, аз съм оперативен офицер, а не чиновник и…

— Точно така. Според собственото ми виждане за нещата чиновниците трябва да изпълняват онова, от което се нуждаят оперативните офицери. Предполага се, че решенията на място като това трябва да се взимат от изпълнителите, а не от счетоводителите. Точно това беше проблемът в «Ти Ар Дабъл Ю», когато постъпих там. Счетоводителите казваха на инженерите как да си вършат работата. Не — поклати глава Бретано. — Така не става. Изпълнителите трябва да кажат от какво се нуждаят и счетоводителите трябва да измислят как да го вместят в бюджета. Винаги има сблъсъци, но решенията се определят от крайния резултат от работата.

Джексън успя да се усмихне.

— Какви са параметрите?

— Определете най-голямата възможна заплаха и най-сериозната криза, макар да изглежда малко вероятна, и разработете военна структура, която да може да се справи с тях. — Дори това не бе достатъчно и двамата мъже го знаеха. Някога всичко се беше определяло от правилото на «двете и половина войни» — Америка трябваше да е в състояние да се справи с два по-големи конфликта, плюс някакво по-малко стълкновение. Малцина изобщо бяха признавали, че това «правило» винаги е било фантазия още от времето на президентския мандат на Айзенхауер. Днес, както току-що бе признал Джексън, Америка не разполагаше с възможности да проведе дори само едно по-съществено бойно разгръщане. В сравнение с преди десет години флотът бе съкратен наполовина. Армията беше съкратена още повече. Военновъздушните сили бяха страшни, но въпреки това бяха загубили силата си почти наполовина. Морските пехотинци все още бяха силни и в готовност, но морската пехота бе експедиционен корпус, способен бързо да се разгръща в очакване на подкрепления, и въоръжението му беше опасно леко. Хладилникът не бе съвсем празен, но усилената диета наистина не беше изиграла много положителна роля.

— Десет дни?

— Дори в този момент в чекмеджето на бюрото си пазите онова, от което се нуждая, нали? — Офицерите плановици винаги бяха в готовност, Бретано знаеше това.

— Дайте ми няколко дни да го поизгладя, сър, но, да, ние сме готови.

— Джексън?

— Да, господин министър?

— Следях операциите ни в Тихия океан. Скип Тайлър, един от хората ми в «Ти Ар Дабъл Ю», беше много добър в тези неща и ние всеки ден сядахме над картите и плановете. Операциите, които сте разработили, бяха внушителни. Войната не е просто физическа. Тя е и психологическа, както всъщност е в живота. Спечелихме, защото имахте най-добрите хора. Оръжията и самолетите също имат значение, но най-важни са мозъците. Аз съм добър ръководител и дяволски добър инженер. Не съм военен. Де слушам какво ми казвате вие, защото вие и колегите ви знаете да се биете. Ще ви поддържам където и когато трябва. В замяна на това искам онова, от което наистина се нуждаете, а не онова, което бихте искали да имате. Не можем да си го позволим. Можем да победим бюрокрацията. Ще прочистя това министерство. В «Ти Ар Дабъл Ю» се избавих от много безполезни хора. Това е строителна компания и сега се управлява от инженери строители. Това е компания, която върши работа, и съответно трябва да се управлява от работници. Отговорни. Разумни. Устойчиви. Умни. Разбирате ли какво ви казвам?

— Струва ми се, че да, сър.

— Десет дни. Ако успеете, и по-малко. Обадете ми се, когато сте готов.

 

 

— Кларк — каза Джон по директната линия.

— Холцман — отвърна гласът и Джон чак се опули.

— Бих могъл да попитам откъде имаш този номер, но ти никога няма да разкриеш източника си.

— Прав си — съгласи се репортерът. — Спомняш ли си онази вечеря у Естебан?

— Смътно — излъга Кларк. — Беше отдавна. — Всъщност това не бе вечеря, но устройството, което трябваше да записва разговора, не го знаеше.

— Дължа ти реванш. Какво ще кажеш за довечера?

— Ще ти се обадя. — Кларк затвори телефона. За какво, по дяволите, беше всичко това?

 

 

— Хайде, хайде, думите на Джак не бяха такива — каза на кореспондента на «Ню Йорк Таймс» ван Дам.

— Но искаше да каже точно това, Арни — отвърна репортерът. — Знаеш го. Аз също го знам.

— Иска ми се да не го натискаш толкова. Той не е политик — отбеляза шефът на персонала.

— Вината не е моя, Арни. Той изпълнява тази работа и трябва да спазва правилата.

Арнолд ван Дам кимна в знак на съгласие и прикри гнева, предизвикан от небрежната забележка на репортера. Вътрешно знаеше, че другият е прав. Играта се играеше точно така. Но също знаеше и че репортерът греши. Може би прекалено се беше привързал към президента Райън, достатъчно, за да възприеме някои от погрешните му идеи. Медиите, които представляваха предимно частния бизнес — повечето от тях бяха общи акционерни дружества — притежаваха такава власт, че определяха какво са казали хората. Това бе достатъчно лошо. Нещо повече обаче, те прекалено много обичаха работата си. Можеха да издигнат или да унищожат всеки в този град. Те определяха правилата. И тъй като самият той ги беше нарушил, можеше да бъде унищожен.

Райън бе наивен. Не можеше да се отрече. Оправдаваше го това, че изобщо не се беше стремил към този пост. Бе дошъл тук случайно, в опит за последен път да служи на страната си и после веднъж завинаги да се оттегли, за да се върне към частния си живот. Не беше избран за този пост. Но медиите също не бяха избрани, а задълженията на Райън поне бяха точно определени от Конституцията. Медиите престъпваха границата. Те взимаха страна по конституционен въпрос, при това погрешната страна.

— Кой определя правилата? — попита Арни.

— Те просто си съществуват — отвърна човекът от «Ню Йорк Таймс».

— Е, президентът няма намерение да променя закона «Роу». Никога не е казвал това. А и няма да събира съдиите от пейките в парка. Няма да избере либерални активисти, нито пък консервативни активисти, и ми се струва, че ти го знаеш.

— Значи Райън просто не се е изразил правилно, така ли? — Нехайната усмивка на репортера казваше всичко. Щеше да изопачи думите му и да ги предаде като «информация от висш правителствен служител, изясняваща, — което означаваше «коригираща» — изявлението на президента».

— В никакъв случай. Вие не сте го разбрали.

— Прозвуча ми съвсем ясно, Арни.

— Защото си свикнал да слушаш професионални политици. Сегашният ни президент казва нещата направо. Всъщност това като че ли ми харесва. — Ван Дам продължаваше да лъже, което го вбесяваше. — И дори може да ви улесни живота. Вече няма да се налага да проверявате всичко. Единственото, което ще трябва да правите, е да си водите точни бележки. Или може би просто да го преценявате справедливо. Всички сме съгласни, че той не е политик, но вие се държите с него така, сякаш е. Вслушвайте се в онова, което наистина казва, става ли?

— Хайде, Арни. Ти си най-лоялният тип в този град. По дяволите, би могъл да станеш страхотен семеен лекар. Всички го знаем. Но Райън си няма представа от нещата. Речта в Националната катедрала, безумната реч от Овалния кабинет. Поведението му изобщо не е президентско.

— Кой решава какво е президентското поведение?

— В Ню Йорк — аз — отново се усмихна репортерът. — За Чикаго ще трябва да питаш някой друг.

— Той е президентът на Съединените щати.

— Ед Килти казва друго, а той поне се държи като президент.

— Ед е вън от играта. Подаде оставка. Министър Хансън се е обадил на Роджър, който ми го каза. По дяволите, самият ти съобщи за това.

— Но каква причина може да има за…

— Каква причина може да има, за да вдига всяка пола, минала пред носа му? — попита шефът на персонала и си помисли: «Страхотно! — вече губя контрол над медиите!»

— Ед винаги си е падал по жените. Пооправи се, откакто се отказа от пиенето. Но това никога не му е пречило да си изпълнява задълженията — изясни кореспондентът. Подобно на вестника си, той беше яростен защитник на правата на жените.

— И каква ще бъде позицията на «Таймс»?

— Ще ти пратя копие от уводната статия — обеща репортерът.

 

 

Повече не можеше да издържа. Вдигна слушалката и набра шестте цифри, като гледаше в мрака навън. Слънцето вече беше залязло и прииждаха облаци. Щеше да е студена, дъждовна нощ, последвана от утро, което можеше и да не доживее.

— Да? — отговори някакъв глас при първото иззвъняване.

— Тук е Бадрейн. Ще е по-удобно, ако следващият самолет е по-голям.

— Готов съм да пратя Боинг 737, но трябва да получа разрешение.

— Ще се опитаме да направим нещо оттук.

Всъщност да се раздвижи го накараха новините по телевизията. Още по-празни от обикновено, без нито един политически репортаж. Нито един, и то в страна, където политическият коментар често поглъщаше времето, определено за метеорологичната прогноза. Най-зловещ от всичко обаче беше репортажът за една джамия, стара шиитска джамия, която била оставена без поддръжка. Репортерът лееше сълзи за този факт, разказваше се дългата и достойна история на сградата и не се споменаваше нищо за това, че не я поддържаха, защото някога там се бе събирала група, обвинена, навярно справедливо, в заговор за покушение над иракския починал, любим, велик и очевидно вече изпадащ в забвение политически лидер. Нещо повече, записът показваше петима молли, които стояха пред джамията, дори без да гледат директно към камерата, и просто сочеха избелелите сини плочки по стените, навярно обсъждайки какво трябва да се направи. Това бяха същите онези петима, пристигнали като заложници на генералите. Но на екрана не се виждаше нито един войник и лицата на поне двама от моллите бяха добре известни на иракските зрители. Някой се беше добрал до телевизионната станция, по-точно до хората, които работеха там. Ако репортерите и останалите от персонала искаха да запазят работата и главите си, бе дошло време да погледнат новата реалност. Дали тези кратки няколко минути бяха достатъчно за обикновените хора да видят и познаят лицата на гостите — и да схванат тяхното послание? Щеше да е опасно да разбере отговора на този въпрос.

Но обикновените хора нямаха значение. Важни бяха полковниците и майорите. Важни бяха генералите, които не се включваха в съответния списък. Те съвсем скоро щяха да разберат. Навярно някои вече знаеха. Щяха да звънят по телефона, първо просто за да разберат какво става. Някои щяха да чуят лъжи. Някои нямаше да чуят нищо. Щяха да започнат да мислят. Щяха да започнат да сключват сделки. През следващите дванайсет часа щяха да разговарят помежду си и трябваше да взимат трудни решения. Това бяха хората, които се отъждествяваха със загиващия режим. Онези, които не можеха да избягат, които нямаха къде да избягат и нямаха пари, с които да избягат, онези, които трябваше да останат. Отъждествяването им с миналия режим можеше да се превърне в смъртна присъда — за мнозина сигурно щеше да е така. За други имаше шанс. За да оцелеят, щеше да им се наложи да направят онова, което правеха престъпниците по целия свят. Щяха да спасят собствения си живот като предложат в замяна по-голяма риба. Така ставаше винаги. Полковниците щяха да свалят генералите.

Най-после генералите разбраха.

— Боингът е готов. Има достатъчно място за всички. Може да пристигне за деветдесет минути — каза им той.

— И няма да ни убият на летището в Мехрабад? — попита заместник-началникът на генералния щаб на иракската армия.

— Да не би да предпочитате да умрете тук? — попита Бадрейн в отговор.

— Ами ако всичко е капан?

— Такъв риск съществува. В този случай ще бъдат убити петимата молли. — Разбира се, те нямаше да бъдат убити. Това трябваше да се извърши от войници, лоялни на вече мъртви генерали. Такава лоялност тук не съществуваше. Всички го знаеха. Самият акт на взимане на заложници беше инстинктивен жест и вече бе обезсилен от някого, навярно по медиите, а може би от полковника, оглавявал стражата на иранците. Предполагаше се, че той трябва да е доверен офицер от разузнаването, спомни си Бадрейн, лоялен сунит, син на член на партията «Баас». Това можеше да означава, че партията вече е подкупена. Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Моллите нямаше да скрият причината за мисията си, нали? Но всичко това нямаше значение. С убийството на заложниците не можеше да се постигне нищо. Ако останеха тук, генералите бяха обречени, а мъченичеството нямаше да е съвсем неприятно за иранските молли. То беше важна част от шиитската традиция.

Не, решението вече бе необратимо. Тези старши командири не бяха го проумели. Не бяха разбирали нищо през цялото време.

Е, ако наистина бяха компетентни офицери, щяха да бъдат убити още преди години от любимия си лидер.

— Да — каза най-старшият от тях.

— Благодаря ви. — Бадрейн вдигна слушалката и отново набра номера.

 

 

До вчера измеренията на конституционната криза, в която се оказа Америка, не бяха станали очевидни. Макар че въпросът изглежда технически, същността му не е такава.

Джон Патрик Райън е способен мъж, но все още трябва да се установи дали притежава необходимата дарба да изпълнява президентските си задължения, макар че първите признаци изобщо не са обещаващи. Държавното управление не е работа за аматьори. Нашата страна често се е обръщала към такива хора, но в миналото те винаги са били в малцинство и са можели да придобият достатъчно опит, за да изпълняват задълженията си по нормален начин.

В кризата, пред която се е изправила страната, няма нищо нормално. До този момент г-н Райън свърши полезна и грижлива работа по стабилизирането на управлението. Например временно назначеният от него директор на ФБР Даниъл Мъри е приемлив временен избор. Подобно на него, Джордж Уинстън е навярно добър временен избор за министерството на финансите, макар че на практика няма никакъв опит. Скот Адлер, много талантлив човек, служил през целия си живот във външното министерство, може би е най-подходящият член на сегашния кабинет…

Райън плъзна поглед по следващия абзац.

Вицепрезидентът Едуард Килти, каквито и да са личните му недостатъци, познава управлението и умерените му позиции по повечето национални въпроси гарантират стабилен курс, докато изборите не определят новото правителство. Но наистина ли са верни твърденията му?

— Те го познават. Не познават теб — каза Арни. В този момент иззвъня телефонът.

— Да?

— Търси ви господин Фоли, господин президент. Казва, че е важно.

— Добре… Ед? Включвам те. — Джак натисна съответния бутон и затвори слушалката. — Арни също слуша.

— Сигурно е. Иран се готви да направи ход, мащабен и бърз. Приготвил съм ти един телевизионен материал, ако имаш време.

— Пусни го. — Джак знаеше как да направи това. В този и в други кабинети имаше телевизори, свързани чрез фиброоптични кабели с Пентагона и други места. Той извади дистанционното управление от едно чекмедже и включи телевизора. Материалът траеше само петнайсет секунди. Пуснаха го за втори път, после замразиха кадъра.

— Кои са тези? — попита Джак.

Фоли му прочете имената. Райън беше чувал две от тях.

— Съветници на Даряеи от средно и високо равнище. Сега са в Багдад и някой е решил да го разгласи. Добре, знаем, че висшите генерали напускат страната. Сега пък петима молли приказват по националната телевизия за възстановяването на важна джамия. Утре ще говорят по-високо.

 

 

— Този е по-голям — каза един офицер на борда на дежурния АУАКС и продължи по командната връзка: — Полковник, засякохме нещо, което прилича на Боинг 737 и лети от Мехрабад за Багдад, курс две-две-нула, скорост четири-пет-нула възела, височина шест хиляди метра. «ПАЛМ БОУЛ» съобщава за кодирани разговори между самолета и Багдад.

 

 

Беше забавно да гледа тези доскоро могъщи мъже. Само допреди седмица те се бяха перчили навсякъде, уверени в мястото и властта си, а кафяво-зелените им ризи бяха накичени с какви ли не нашивки, показващи един или друг героичен подвиг. Не бе честно. Веднъж-дваж някой беше водил хората в битка. Може би един-двама от тях наистина бяха убивали врагове. Ирански врагове. Същите хора, на които щяха да поверят сигурността си, защото повече се страхуваха от собствените си сънародници. Затова сега те стояха на малки разтревожени групички, неспособни да се доверят дори на телохранителите си. Особено на тях. Държаха оръжието си в готовност. Нямаше да е така, ако телохранителите им заслужаваха доверие.

Въпреки опасността за собствения му живот, това не можеше да не развесели Бадрейн. Бе прекарал целия си съзнателен живот, устремен към целта да доведе нещата до момент като този. Колко време беше мечтал да види старшите израелски офицери застанали на летище като това — а единственото, което постигна, беше унищожаването на една арабска страна. Израел продължаваше да съществува и Америка продължаваше да го пази.

Той бягаше не по-малко от тях, призна пред себе си Бадрейн. Провалил се в мисията на живота си, беше свършил тази наемна работа… и после какво? Тези генерали поне ги очакваха пари и разкош. Него не го очакваше нищо, а зад себе си оставяше само провал. С тази мисъл Али Бадрейн изруга и се отпусна назад, точно навреме, за да види една тъмна сянка, която минаваше по най-близката писта в маневрата си при кацането. Телохранителят на вратата даде знак на хората в стаята. Две минути по-късно боингът отново се появи. Нямаше нужда от зареждане. Автостълбичката се долепи до него още преди да се отвори вратата и заедно със семействата си, с по един телохранител и повечето с по една наложница, генералите побързаха да излязат под току-що започналия хладен дъждец. Бадрейн излезе последен. Дори сега трябваше да чака. Всички иракчани се бяха събрали в основата на стълбата, блъскаха се, забравили достойнството си, за да се качат. Униформеният пилот посрещаше с механична усмивка хората, които имаше основание да мрази. Али изчака стълбата да се опразни, преди да се качи, да застане на малката платформа и да обърне поглед назад. Всъщност нямаше чак толкова голяма причина да бърза. Все още не се виждаха зелени камиони, каращи насам объркани войници. Оказа се, че имаха още цял час. След известно време войниците щяха да дойдат, за да открият само празната чакалня. Той поклати глава и влезе в самолета. Пилотът затвори вратата зад него.

Екипажът поиска от кулата разрешение за подготовка за излитане и автоматично го получи. Диспечерите вече се бяха обадили и бяха предали информацията си, но тъй като не получиха инструкции, просто си свършиха работата. Докато гледаха, самолетът стигна до края на пистата, набра мощ и се издигна в мрака, който се спускаше над страната им.