Том Кланси
По заповед на президента (53)

50.
Специален доклад

Всичко започна със сборните учебни пунктове към Националната гвардия. Буквално всеки голям град и градче в Америка имаше такъв и във всеки един имаше по един сержант или офицер, който дежуреше на телефона. Когато телефонът звъннеше, нечий глас от Пентагона изговаряше кодова дума, която представляваше заповед за свикване на резерва. Дежурният в пункта алармираше командира на частта, следваха нови телефонни обаждания, разклоняващи се като клоните на дърво, като всеки известен предаваше подробностите на още хора. Обикновено беше нужен час, за да бъдат известени всички — или почти всички, тъй като неминуемо имаше хора, отсъстващи от града. Старшите гвардейски командири обикновено работеха директно под заповедите на губернаторите на няколко щата, тъй като националната гвардия е хибридна институция, частично държавна милиция и частично армия (например Въздушната национална гвардия дава на много щатски губернатори достъп до най-модерните изтребители). В момента старшите гвардейски офицери, изненадани от заповедта за призив на резерва на действителна военна служба, докладваха ситуацията на губернаторите си и искаха напътствия, които ръководствата на щатите още не бяха в състояние да издадат, тъй като и те бяха в пълно неведение какво става. Но на ниво рота и батальон офицерите и войниците (както и женският персонал) бързаха да се приберат у дома след изтичането на работния си ден в цивилните фирми, и след като бяха от териториалните формирования на резерва, навличаха маскировъчните си комбинезони, обуваха ботушите си и караха по най-бързия начин до пунктовете, за да сформират ескадрилите и взводовете си. Там обаче с тревога виждаха, че ще им бъде раздавано оръжие, и което беше още по-обезпокоително, защитно снаряжение — екипировка, предназначена за действия в обстановка на химическа война, която всички в един или друг момент бяха носили и която всеки човек в униформа презираше. Разнасяха се обичайните шеги, разкази за службите, приказки за съпруги и деца, докато офицерите и старшите сержанти се събираха в залите за съвещания, за да разберат какво става, по дяволите. Напускаха кратките съвещания ядосани, объркани, а тези, които бяха получили по-подробна информация — уплашени.

 

 

В Атланта старшият местен агент на ФБР паркира с виеща сирена пред Центъра за контрол на заболяванията. Във Вашингтон голям брой офицери от ЦРУ и другите разузнавателни служби караха сравнително по-кротко до сградата «Хувър», където сформираха един обединен отряд. И в двата случая работата се свеждаше до това да се разбере как е избухнала епидемията и оттам вече да се определи пунктът й на произход. Не всички бяха цивилни. Разузнавателната служба на отбраната и Агенцията за национална сигурност бяха основно униформени организации и навъсените офицери осведомяваха всеки свой колега, че в американската история е настъпил нов момент. Ако това действително беше преднамерена атака срещу Съединените американски щати, значи една суверенна държава бе станала жертва на онова, което се наричаше «оръжие за масово поразяване». Всички обясняваха на цивилните си колеги каква е била политиката на САЩ в продължение на две поколения в отговор на такива събития.

 

 

Всичко се развиваше прекалено бързо, разбира се, тъй като извънредните ситуации по самата си същност са нещо, което никой не може да планира. Това се отнасяше и до самия президент, който влезе в залата за пресконференции на Белия дом, съпровождан от генерал Пикет. Само преди половин час Белият дом бе съобщил на основните информационни мрежи, че президентът ще направи изявление и че при този случай правителството ще упражни правото си да изиска ефирно време, вместо да моли за него — от двайсетте години в началото на века правителството бе възприело позицията, че е собственик на радиовълните — като по този начин ще измести всичките вечерни шоута и други програми, предшестващи вечерните новини. Въвеждащият коментар обясняваше на зрителите, че никой не знае за какво ще става дума, но че само преди броени минути се е състояла извънредна среща на кабинета.

— Скъпи съотечественици — започна президентът Райън. Онези, които редовно гледаха новия си президент, си отбелязаха колко бледо е лицето му (Госпожа Абът не бе имала време да го гримира, а и зловещият му глас още повече усилваше ефекта.) Съобщението беше още по-зловещо.

 

 

Циментовозът имаше радио, разбира се. Имаше дори и магнетофон. Вече бяха в Индиана, прекосили Мисисипи и Илинойс по-рано през деня по пътя си към столицата. Холбрук, който не се вълнуваше особено от думите на президента, завъртя копчето на скалата, но гласът продължаваше да се носи от всички станции. Това беше толкова необичайно, че той остана на една от тях. Браун, който караше, видя как колите и камионите отбиват на банкета — не много в началото, но все повече и повече следваха примера им с напредването на речта.

 

 

— И така, съгласно заповедта на президента правителството предприема следните действия:

— Първо: до втора заповед всички училища и колежи в страната се затварят.

— Второ: всички предприятия, с изключение на тези, осигуряващи най-належащите стоки и услуги — средствата за масова информация, здравеопазването, службите за сигурност и противопожарната охрана — също така ще бъдат затворени до второ нареждане.

— Трето: всички обществени места — театри, ресторанти, барове и подобни, ще бъдат затворени.

— Четвърто: движението по всички междущатски направления се преустановява до второ нареждане. Това важи за всички видове търговски полети, междущатски влакове и автобуси от всякакъв вид. На камионите, превозващи хранителни продукти, ще бъде позволено да пътуват под военна охрана. Същото е в сила за снабдяванията от първа необходимост, като лекарства и всички от този род.

— Пето: Националната гвардия на всички петдесет щата е задействана под бойна тревога и е поставена под федерален контрол, за да поддържа обществения ред. В цялата страна е въведено военновременно положение.

— Ние призоваваме нашите съграждани… не, позволете ми да говоря с по-обикновени думи. Дами и господа, всичко, което се иска от нас, за да се справим с тази криза, е малко здрав разум. Още не знаем колко опасна е тази болест. Мерките, които днес предприемаме, по същността си са предпазни. Те изглеждат и действително са извънредни мерки. Причината на това, както вече ви казах, е, че този вирус е потенциално най-смъртоносният микроорганизъм на цялата планета, но ние още не знаем колко опасен е той. Знаем със сигурност единствено, че с няколко прости мерки можем да ограничим разпространението му, без значение колко смъртоносен е, и единствено в интерес на обществената безопасност съм разпоредил тези мерки. Това действие се предприема по съвета на най-добрите учени. За да защитите себе си, не забравяйте как се разпространява болестта. При мен е генерал Джон Пикет, старши армейски лекар и експерт в областта на инфекциозните болести, който ще ни даде медицински съвети. Генерале, заповядайте. — Райън се дръпна от микрофона.

 

 

— Какъв педераст! — изкряска Холбрук. — Няма право да постъпва така.

— Така ли мислиш? — Браун последва един осемнадесетколесник на банкета на пътя. Бяха на сто и петдесет километра от границата на щатите Индиана и Охайо. На около два часа път от тази свиня, помисли той. Нямаше начин да стигнат дотам преди някой местен гвардеец да е затворил пътя.

— Мисля, че е по-добре да намерим някакъв мотел, Пит.

 

 

— И така, какво да правя? — попита агентката от ФБР в Чикаго.

— Съблечете се. Окачете си дрехите на вратата. — Нямаше никакво време за учтивости, а и той, в края на краищата, беше лекар. Гостенката му дори не се изчерви. Доктор Клайн избра пълен хирургически екип, дълга зелена манта вместо по-популярната с къси ръкави. Подобните на космически скафандри пластмасови костюми бяха привършили тотално и екипът му вече използваше само такива. Нямаше как. Нали се приближаваха до пациентите си. Боравеха с течности. Докосваха болните. В медицинския му център вече имаше девет пациенти със симптоми, които при изследванията даваха положителни резултати. Шестима от тях бяха женени, а при съпругите им четири показаха положителни тестове на антитела. Тестът понякога даваше фалшива положителна реакция, но дори и така, съвсем не беше приятно да го кажеш някому… е, налагаше му се често при пациентите с вируса на СПИН. Сега тестваха дори и деца. Това наистина разкъсваше сърцата.

Защитният костюм, който даде на агентката, беше от памук, но болницата беше взела голям брой такива костюми и ги бе напръскала с дезинфектанти, особено маските. Агентката получи и лабораторни очила.

— Така — обърна се Клайн към нея. — Стойте настрани. Не се приближавайте на повече от шест крачки и ще бъдете в пълна безопасност. Ако тя повърне или се изкашля, ако получи конвулсии, стойте настрани. Наш дълг е да си имаме работа с такива неща, а не ваш. Дори и да умира право пред очите ви, не докосвайте нищо.

— Разбирам. Ще заключвате ли кабинета си? — Тя посочи револвера, който висеше с дрехите й.

— Да. И когато приключите, дайте ми бележките си. Ще ги прекарам през копирната машина.

— Защо?

— Тя използва много силна светлина за копиране. Ултравиолетовото излъчване почти сигурно ще убие всяка частица вирус, която може да е залепнала към хартията — обясни професор Клайн. Дори и сега в Атланта се провеждаха скоростни експерименти, чиято цел беше да се установи колко устойчиви са вирусите. Това щеше да помогне на първо място да се определи нивото на предпазните мерки, необходимо в болниците, и може би също така щеше да осигури полезно ръководство за основното население.

— А защо просто не ми дадете копията, докторе?

— О! — Клайн поклати глава. — Как не съобразих, че така ще е по-ефикасно.

 

 

— Господин президент. — Това беше Бари от Си Ен Ен.

— Дали стъпките, които предприемате, са законни?

— Бари, нямам отговор на този въпрос — каза Райън. Лицето му бе изтощено и изпито. — Няма значение дали са законни, или не, важното е, че аз съм убеден в тяхната необходимост. — Докато той говореше, един от служителите на Белия дом раздаваше маски на събраните репортери. Това беше идея на Арни. Бяха ги доставили от близката университетска болница «Джордж Вашингтон».

— Но, господин президент, вие не можете да нарушавате закона. Какво ще стане, ако се окаже, че сте сбъркали?

— Бари, има фундаментална разлика между това, което правя аз в моята работа, и онова, което правите вие във вашата. Ако направите грешка, вие можете да си вземете думите назад. Ние всички видяхме това, става въпрос за вчера, как един от вашите колеги постъпи така, нали? Но ако аз направя грешка в ситуация като тази, как да оттегля нечия смърт? Как да отменя хиляди смъртни случаи? Не мога да си позволя такъв лукс, Бари — каза президентът. — Ако се окаже, че постъпката ми е неправилна, можете да правите с мен каквото пожелаете. Това също е част от работата ми и аз съм привикнал. Може би работата е там, че съм страхливец. Може би просто съм се уплашил да не позволя на хората да умират безсмислено, когато имам властта да го предотвратя.

— Но вие в действителност не сте сигурни, нали?

— Не — призна Джак, — никой от нас в действителност не е сигурен. Това е един от онези случаи, когато вие трябва да се вслушате в гласа на най-лошото си предчувствие. Иска ми се да можех да съм по-сигурен, но не мога, и не ще ви лъжа за това.

— Кой го е направил, господин президент? — попита друг репортер.

— Не знаем и за момента не се наемам да разсъждавам за източника на тази епидемия. — А това беше лъжа, Райън го разбра още докато произнасяше думите, веднага след заявлението си, че не би изрекъл лъжа, защото ситуацията също го изискваше. Какъв побъркан и шибан свят!

 

 

Това беше най-трагичният «разпит» през живота й. Жената, наречена Пациент номер 1, беше привлекателна, или поне е била преди два или три дни. Сега кожата, квалифицирана при приемането й като праскова, беше потъмняла и изпъстрена с алени язвички. Най-лошото обаче беше, че тя го знаеше. Нямаше начин да не разбере, помисли агентката, скрита зад маската си; тя държеше флумастера си с гумените ръкавици (нищо остро, което би могло да пробие тънкия латекс) и си водеше бележки, без да научава нещо особено. Нямаше начин пациентката да не разбере, че този вид медицински грижи не е съвсем обичаен, че лекарите се боят да я докосват и че сега специалният агент от ФБР дори не иска да се приближи до леглото й.

— А освен пътуването ви до Канзас Сити?

— Нищо друго — отвърна гласът, сякаш дълбоко изпод земята. — Работех на бюрото си, подготвях се за есенните заявки. Ходих на изложбата за домакински уреди преди два дни в центъра «Маккормак».

Последваха още няколко въпроса, никой от които не даде някаква полезна информация, поне на пръв поглед. Жената в агента я караше да протегне ръка, да докосне ръката на обречената жертва, да я погали в може би последния й ден — но не. Само преди няколко дни агентката бе научила, че е бременна с първото си дете. Сега вече отговаряше за два живота, не само за собствения си, и това бе единствената причина, която поддържаше ръката й твърда.

— Благодаря ви. Пак ще дойдем — произнесе агентката, надигна се от металния стол и се насочи към вратата. Отвори я, сви рамене, за да не се докосне до касата, и продължи до следващата стая за следващия разпит. Клайн беше в коридора и обсъждаше нещо с друг член на персонала — дали беше лекарка или сестра, агентката не разбра.

— Как мина? — попита професорът.

— Какви са шансовете й? — отвърна агентката с въпрос.

— Абсолютно никакви — отвърна Марк Клайн. При болести като тази съдбата на първия пациент беше предрешена.

 

 

— Компенсация? Искат от нас компенсация? — невярващо възкликна министърът на отбраната.

— Господин министър, аз просто предавам думите им — напомни Адлер на домакините си.

— Ангажирахме двама офицери от вашите военновъздушни сили да изследват останките от ракетите. Заключенията им потвърждават нашите. Това е Пен-Лун-13, тяхната нова ракета с голям обсег и инфрачервено насочващо устройство, разработка на базата на руско оръжие. То е определено ново, в допълнение към доказателството от радарните инсталации, регистрирано от вашите кораби. Свалянето на авиолайнера е преднамерен акт. Вие го знаете. Също и ние. И така, кажете ми, господин Адлер, на каква позиция е Америка в този спор?

— Ние не желаем нищо друго освен възстановяването на мира — отвърна държавният секретар. — Бих посочил също така, че след като КНР позволи директните ми полети между тяхната и вашата столица, това е доказателство за добра воля.

— Сигурно — отвърна външният министър. — Или поне така би изглеждало на страничен наблюдател. Но кажете ми, господин Адлер, какво всъщност искат те?

Толкова за разрешаването на ситуацията, каза си американският държавен секретар. Тия двамата тук не бяха по-глупави от него, и дори още по-ядосани. Но след момент нещата се промениха.

Някаква секретарка почука, влезе и им подаде един телекс. Министърът го прочете и го подаде на американеца.

— Изглежда, страната ви е изправена пред сериозен проблем, господин държавен секретар.

 

 

Пресконференцията беше прекъсната. Райън се върна в Овалния кабинет и седна на дивана със съпругата си.

— Как мина?

— Не гледа ли? — попита той.

— Говорехме за някои неща — обясни Кати. В този момент влезе Арни и заяви:

— Не беше зле, шефе. Ще трябва да се срещнеш с хора от Сената тази вечер. Току-що го уговорих с ръководствата и на двете страни. Това ще направи изборния ден малко по-интересен и…

— Арни, до второ разпореждане в тази сграда повече няма да обсъждаме политика. Сега трябва да се справяме с една жестока ситуация — каза ФЕХТОВАЧ.

— Не можеш да се измъкнеш от това, Джак. Политиката е реалност, и ако това е преднамерена атака, както твърди генералът, тогава това е война, а войната е политически акт. Ти си водачът на правителството. Ти трябва да предвождаш Конгреса, и това е политически акт. Ти не си философ. Ти си президент на една демократична страна — напомни му ван Дам.

— Добре — въздъхна Райън. — Какво още има?

— Бретано се обади. Планът се разработва в момента. След няколко минути системата на въздухоплаването ще съобщи на всички авиолинии да прекратяват полетите. Вероятно по летищата сега е истински хаос.

— Има си хас. — Джак разтри очи.

— Сър, вие нямате много голям избор при тази ситуация — каза генерал Пикет на президента.

— Как да се върна в «Хопкинс»? — попита Александър. — Имам си отделение на главата и пациенти за лечение.

— Казах на Бретано, че на хората ще бъде разрешено да напуснат Вашингтон — информира присъстващите ван Дам. — Същото се отнася и до всички големи градове, които граничат с нас. Ню Йорк, Филаделфия и всички останали като тях. Трябва да позволим на хората да се завърнат по домовете си, нали така?

Пикет кимна.

— Да, там ще са в по-голяма безопасност. Нереалистично е да мислим, че планът може да се осъществи нормално преди полунощ или някъде там.

— Алекс, предлагам ти да дойдеш с мен. И аз трябва да летя — обади се Кати.

— Какво? — възкликна Райън.

— Джак, аз съм лекар, не си забравил, нали?

— Ти си очен лекар, Кати. Хората могат и да почакат с очилата си — заупорства Джак.

— На съвещанието с персонала днес ние се съгласихме, че всички трябва да споделяме бремето. Не можем да оставим всички грижи на сестрите и децата — имам предвид стажантите — да лекуват тези пациенти. Аз съм клиничен лекар. Всички трябва да си поемем задълженията в тази ситуация, мили — каза ХИРУРГ на съпруга си.

— Не! Не, Кати, това е прекалено опасно. — Джак се извърна с лице към нея. — Няма да ти позволя.

— Джак, всички тези пъти, когато заминаваше нейде, нещата, за които никога не си ми споменавал, опасните неща, ти си вършил работата си — напомни му тя. — Аз съм лекар. И аз си имам работа.

— Не е чак толкова опасно, господин президент — вметна Александър. — Просто трябва да спазвате изискванията. Всеки ден работя с пациенти, болни от СПИН, и…

— Не, по дяволите!

— Защото съм жена ли? — запита с нежен глас Кати. — Това тревожи до известна степен и мен, Джак, но аз съм професор в медицински институт. Аз уча студентите как да бъдат лекари. Уча ги какви са професионалните им отговорности. А една от тези отговорности е да бъдат до пациентите си. Не можеш да избягаш от задълженията си, Джак.

— Бих искал да видя процедурите, които си назначил, Алекс — каза Пикет.

— На драго сърце, Джон.

Джак не откъсваше поглед от лицето на съпругата си. Той знаеше, че тя е силна, и винаги бе знаел, че понякога лекува пациенти със заразни болести — вирусът на СПИН често пъти причиняваше сериозни увреждания на зрението. Просто до този момент не бе се замислял особено над факта. Сега обаче беше длъжен да се замисли.

— Ами ако…

— Няма. Ще бъда внимателна. Мисля, че ти пак успя. — Тя го целуна пред всички. — Съпругът ми знае отлично как трябва да постъпи във всеки един момент — заяви тя на присъстващите.

За Райън това вече беше прекалено. Ръцете му затрепериха и очите му се изпълниха със сълзи. Той примигна няколко пъти да ги прогони.

— Моля те, Кати…

— Щеше ли да се вслушаш в думите ми тогава, когато отиваше на подводницата, Джак? — Тя го целуна повторно и излезе.

 

 

Имаше и съпротива, но не чак толкова много. Четирима губернатори казаха на адютантите си генерали — обичайната титла за старшия щатски офицер от Националната гвардия — да не се подчинят на президентската заповед и трима от тях се разтрепериха, когато лично министърът на отбраната се обади да повтори ясно на всеки един от тях заповедта и да ги заплаши с незабавно уволнение, арест и военен съд. Някои говореха за организиране на протести, но това изискваше време, а зелените транспортни средства вече бяха готови да потеглят, заповедите им в много случаи бяха променени, например на филаделфийската гвардия, едно от най-старите и уважавани армейски поделения, чиито членове бяха съпровождали Джордж Вашингтон при встъпването му в длъжност преди повече от два века и чиито сегашни бойци в момента напредваха към мостовете на река Делауер. Местните телевизионни и радиостанции казваха на хората, че на работниците от други населени места ще бъде позволено да се приберат по домовете си без никакви проблеми до девет часа същата вечер, и до дванайсет, ако разполагат с документи за самоличност. Мотелите по цяла Америка се претъпкаха.

След като научиха, че училищата ще бъдат затворени най-малко за седмица, децата приветстваха възторжено новините, озадачени от загрижеността на родителите си и дори страха, който излъчваха.

Аптеките, които продаваха стоки от рода на хирургически маски, ги свършиха за броени минути; продавачите им просто не можеха да разберат какво става, докато някой не включеше радиото.

 

 

Колкото и да беше странно, хората, които подготвяха охраната на президента за предстоящото му посещение, научиха новината последни. Докато по голямата част от изпратения предварително отряд се тълпеше в бара да гледа речта на президента по телевизията, Раман се измъкна настрани да телефонира. Позвъни в дома си, после набра кода за достъп до съобщенията. Записаното съобщение беше фалшиво, както и предишните, и бе за пристигането на килима, който той не беше поръчвал, на цена, която не беше необходимо да плаща. Раман усети леден повей да пробягва по гърба му. Сега вече имаше разрешение да изпълни мисията си по свое усмотрение. Това означаваше скоро, като се подразбираше, че той ще загине при изпълнението й. Беше готов да умре, но през ума му се стрелна и мисълта, че би могъл да има шанс и да се измъкне. Върна се на бара. Другите трима агенти стояха до телевизора. Някакъв тип възрази, че му пречели да гледа, но веднага си затвори устата, щом му пъхнаха значките си под носа.

— Мамка му! — възкликна шефът на питсбъргското отделение на ФБР. — Какво ще правим сега?

 

 

Ситуацията с международните полети ставаше сложна. Светът едва сега започваше трескаво да се свързва с посолствата си във Вашингтон. Служители от посолствата информираха правителствата си за природата на извънредното положение, но при европейските правителства висшите служители си бяха по домовете и вече се канеха да си лягат. Наложи се веднага да тръгнат към кабинетите си, да свикат спешни съвещания и да решат какво да правят, но голямата продължителност на презокеанските полети им осигуряваше необходимото време. Скоро беше решено, че всички пътници за полетите от Америка ще бъдат поставени под карантина — колко дълго, още не знаеха. Настойчиви обаждания до администрацията на американското федерално въздухоплаване издействаха разрешения за полети до Америка с приземяване, зареждане с гориво и после отпътуване. Тези самолети щяха да се водят като незаразени, а на пътниците беше позволено да се приберат по домовете си, макар по пътя им да ги очакваха бюрократични спънки.

 

 

Това, че финансовите пазари щяха да бъдат затворени, стана очевидно след като един заболял беше регистриран в медицинския център на Северозападния университет. Той беше търговец на стоки и обикновено работеше в оперативната зала на фондовата чикагска борса, и новината плъзна веднага. Всички борсови салони щяха да бъдат затворени, като следващата грижа за деловия и финансовия свят беше ефектът, който щеше да предизвика тази ситуация. Но хората най-вече следяха телевизионните репортажи. Всяка новинарска мрежа си намери медицински експерт, като му предостави пълна свобода да обясни проблема, обикновено с прекалено много подробности. Кабелните канали излъчваха специализирани научни предавания за епидемиите в Заир и демонстрации какво може да последва симптомите на най-обикновения грип. В резултат на всичко това нацията беше обзета от някаква приглушена паника, при която хората оглеждаха килерите и хладилниците си да видят с колко храна разполагат, гледаха телевизия и се тревожеха, като в същото време се мъчеха да се убедят, че няма нищо страшно. А когато разговаряха със съседите си, гледаха да не ги доближават много.

 

 

Към осем броят на регистрираните от цялата страна случаи достигна петстотин. Доктор Гъс Лоренц бе имал дълъг ден, през който не бе спрял да снове между кабинета си и лабораторията. И персоналът му, и той лично бяха в опасност. Умората караше хората да допускат грешки. А тук, в Центъра, обикновено беше неспокойно и без лекарите да бъдат пришпорвани. Сега обаче беше същински ад. Кръвните проби, изпращани по куриери, трябваше да се описват и тестват, а резултатите — да се връщат на болниците, откъдето бяха изпратени пробите. През целия ден Лоренц полагаше огромни усилия да реорганизира хората си и функциите им, както и да разпредели персонала на смени за денонощна работа, но така, че хората му да останат в сравнително добро състояние за работа. Трябваше да приложи същата мярка и към себе си, но когато се върна в кабинета си да открадне няколко минути дрямка, откри, че вече го чакат.

— ФБР — каза мъжът, протягайки разтвореното си удостоверение. Той беше шефът на местното отделение на Бюрото, агент от много висш ранг. Беше висок, спокоен мъж и не се вълнуваше лесно. Учеше агентите си, че в кризисни ситуации важното е човек първо да помисли. Че винаги има възможност нещата да се осерат, както и винаги има време да се оправят.

— Какво искате от мен? — попита Лоренц.

— Трябва да ме въведете в нещата. Бюрото работи съвместно с няколко други агенции, за да разбере как е започнало. Разпитваме всяка жертва в опит да разберем къде са се разболели, а доколкото разбираме, вие сте експертът, към когото трябва да се обърнем при тази извънредна ситуация. Къде е започнало всичко това?

 

 

Военните не знаеха къде е започнало, но бързо ставаше очевидно докъде е стигнала болестта. Форт Стюарт, Джорджия, беше първият. Почти всяка армейска база се намираше близо до някой голям град. Форт Стюарт се намираше на съвсем кратък път с кола от Савана и Атланта. Форт Худ беше близо до Далас и Форт Уърт. Форт Камбъл беше на час път от Нашвил, където Вандербилт вече бе докладвал за наличието на болни. Персоналът живееше основно в спални помещения с общи душове и тоалетни и старшите медицински офицери в тези бази бяха ужасени в съвсем буквалния смисъл на думата. Военноморският персонал живееше най-сгъстено от всички. Корабите им представляваха затворени среди. Корабите в морето веднага получиха заповеди да останат по местата си, докато не бъде изяснена обстановката на сушата. Скоро беше решено, че всяка голяма база се намира в рисково положение, и макар някои подразделения — основно пехотата и военната полиция — да се дислоцираха, за да подсилят Националната гвардия, лекарите държаха под око всеки войник и морски пехотинец. Скоро започнаха да се появяват мъже и жени със симптоми за грип. Те веднага биваха изолирани и откарвани с хеликоптери до най-близката болница, която приемаше болни от ебола. Към полунощ вече стана ясно, че военната машина на САЩ скърца. Настойчиви обаждания до Националния център за армейско командване съобщаваха в кои поделения са открити заболели и на базата на тази информация цели батальони биваха отделяни едни от други, а личният състав се хранеше с неприкосновените запаси, защото столовите бяха затворени. Всички си мислеха за врага, когото не можеха да видят.

 

 

— Господи, Джон — възкликна Чавес.

Кларк кимна мълчаливо. Съпругата му беше инструктор на медицински сестри в една болница и животът й можеше да е изложен на риск. Ако пристигнеше някой заразен пациент, щеше да бъде откаран в отделението й и Санди щеше да поеме грижата да покаже на студентите си как да работят с него по безопасен начин.

Безопасен начин ли? Мисълта върна мрачните спомени и онзи страх, който не бе изпитвал от години. Това нападение срещу страната му — още нямаше нищо официално, но той никога не бе вярвал на случайности — не го заплашваше лично, но това не важеше за жена му.

— Кой мислиш, че го е направил? — Тъп въпрос, който предизвика още по-тъп отговор.

— Някой, който никак, ама никак не ни обича — отвърна Джон безизразно.

— Извинявай. — Чавес погледна през прозореца и се замисли за няколко секунди. — Това е някаква дяволска игра, Джон.

— Ако открием, че е така… тогава е някакъв ебан в главата педал.

— Прав си, господин К. Хората, които следим, а?

— Възможно е. Обаче може да има и други. — Той погледна часовника си. Директорът Фоли трябваше вече да се е върнал от Вашингтон и те трябваше да потеглят към кабинета му.

Пътят им отне само няколко минути.

— Здравей, Джон, здравей, Динг — каза Фоли. Мери Пат също беше там.

— Не е нещастен случай, нали? — попита Кларк.

— Не. Събираме общ отряд. ФБР разговаря с хората в страната. Ако открием някакви следи, нашата работа ще е зад граница. Опитвам се да намеря начин веднага да се свържем с хората по места.

— Групата за преценки към Националното разузнаване? — попита Динг.

— Всички са под пълна пара. Джак дори ме упълномощи да давам заповеди на Агенцията за национална сигурност и министерството на вътрешните работи. — Макар по закон департаментът по контраразузнаването да имаше правото да се разпорежда с тях, в действителност другите големи учреждения открай време си бяха независими империи. До този момент.

— Как са децата? — попита Кларк.

— У дома са — отвърна Мери Пат. Може да беше шпионка от най-висок ранг, но въпреки това си оставаше жена и майка. — Добре дошли.

— Оръжия за масово поразяване — проговори Чавес. Нямаше нужда да допълва думите си.

— Да — кимна шефът на разузнаването. Някой явно беше проспал или пък не даваше пет пари за факта, че политиката на Съединените щати по въпроса беше повече от ясна. Всеки смъртоносен микроорганизъм бе опасно оръжие, а отговорът на биологическото или химическо оръжие беше само един — ядреното, защото Америка не разполагаше с други. Телефонът върху бюрото на Фоли иззвъня.

— Да? — Той се вслуша няколко секунди. — Добре, можете ли да изпратите там екип? Добре, благодаря.

— Кой беше?

— Военномедицинският институт във Форт Детрик. Ще бъдат тук след час. Сега вижте: можем да изпратим хора отвъд океана, но те първо трябва да изследват кръвта си тук. Европейските страни са… е, можете да си представите. По дяволите, човек не може да внесе и едно въшливо куче в Англия, без предварително да го остави в някой кучкарник за цял месец, та да се уверят, че няма бяс. Вие вероятно ще трябва да се изследвате там. Летателният персонал също.

— Не сме готови — забеляза Чавес.

— Ще си набавите всичко необходимо на място — каза Мери Пат.

— Джон, помниш ли какво ти казах завчера? — пак се обади Чавес.

— Не — отвърна Джон. — Какво имаш предвид?

— Има някои неща, за които не можеш да отмъстиш, неща, които не могат да се върнат. Ако това е някаква терористична опера…

— Мащабът е прекалено голям — възрази Мери Пат. — Изисква прекалено сложна организация и техника.

— Чудесно, госпожо. Обаче дори и да е така, ние можем да превърнем долината Бекаа в паркинг и да изпратим морската пехота да нанесе маркировките, след като изстине. Това не е тайна. Същото нещо важи и за всяка държава, нали? Ние нарязахме балистичните ракети, но ядрените ни бомби са си живи и здрави. Можем да превърнем всяка страна в пустиня, а президентът Райън е способен да го направи… макар и да не бих се обзаложил за това. Виждал съм го в действие, а той не е от тези, дето си цапат гащите от страх.

— Е? — запита шефът на разузнаването. Не добави, че това не е толкова просто. Преди Райън да издаде заповед за ядрена атака, доказателството за необходимостта от нея трябваше да мине през ситото на Върховния съд, пък и според Фоли Райън не би го направил при никакви обстоятелства.

— Значи, който и да го е извършил, си е мислил едно от двете: или че няма да има значение дали ще открием кой го е направил, или че не можем да им отговорим по този начин, или… — Имаше и трето, нали така? Той го беше формулирал, но не съвсем.

— Или пък премахват и президента… но тогава защо им е да посягат първо към дъщеричката му? — каза Мери Пат. — По този начин охраната около него само се затяга, като прави задачата им почти невъзможна, вместо да я облекчи. Непрекъснато някъде все нещо се случва, едно след друго. Китайската история, ОИР, индийският флот духва в открито море. Цялата тая политическа шумотевица тук, а сега пък ебола. Няма обща картина. Тези неща не са свързани.

— Само дето правят живота ни ад, нали?

За няколко секунди се възцари тишина.

— Момчето има право — каза Кларк накрая.

 

 

— Всичко винаги започва в Африка — каза Лоренц, докато тъпчеше лулата си. — Там е родното му място. Преди няколко месеца в Заир имаше епидемия.

— Не го писаха във вестниците — забеляза агентът от ФБР.

— Имаше само два смъртни случая, едно момче и една сестра… монахиня, мисля, но тя загина при самолетна катастрофа. После имаше два изолирани случая в Судан, пак две жертви, възрастен мъж и малко момиченце. Мъжът умря. Момичето оживя. Това също беше преди седмици. Имаме кръвни проби от Пациент номер 1. От известно време правим експерименти с кръвта му.

— Как?

— Култивираме вируса в тъкан. Маймунски бъбреци. Всъщност… я чакайте! — възкликна той.

— Какво има?

— Бях дал заявка за известно количество африкански зелени маймуни. Това е животното, което използваме за опитите си. Убиваме ги безболезнено и извличаме бъбреците. Някой ни е изпреварил и ми се наложи да изчакам изпълнението на нова заявка.

— Знаете ли кой ви е изпреварил?

Лоренц поклати глава.

— Не, така и не се разбра. Забавиха ме седмица, може би десетина дни. Това е всичко.

— На кого другиго биха потрябвали маймуните? — попита агентът.

— На фармацевтични къщи, медицински лаборатории, от тоя род.

— И все пак на кого по-точно?

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно.

 

 

Уреждането на срещата за закуска не отне много време. Посланикът Дейвид Л. Уилямс излезе от колата си и бе съпроводен до официалната резиденция на министър-председателката.

Тя вече бе седнала на масата и се изправи, когато той влезе. Порцеланът беше поръбен със злато, а кафето беше сервирано от прислужник в ливрея. Закуската започна с пъпеш.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Уилямс.

— Винаги сте добре дошли в моя дом — отвърна мило министър-председателката. За миг му заприлича на змия. Сладките уводни приказки продължиха десетина минути. Съпрузите и съпругите бяха добре. Децата бяха добре. Да, с настъпването на лятото жегата се увеличаваше.

— И така, какъв проблем имаме да обсъждаме?

— Доколкото разбирам, флотът ви е отплувал в открито море.

— Да, доколкото ми е известно. След неприятностите, които ни причиниха вашите въоръжени сили, правихме ремонти. Предполагам, че сега проверяват дали всички машини са в изправност — отвърна министър-председателката.

— Просто учения? — запита Уилямс. — Правителството ми само задава въпрос, госпожо.

— Господин посланик, длъжна съм да ви напомня, че ние сме суверенна страна. Нашите въоръжени сили изпълняват задълженията си съгласно законите ни, а вие не спирате да ни напомняте, че морето е свободно за всякакви нормални корабоплавания. Да не би сега да искате да кажете, че вашата страна ни отказва това право?

— Ни най-малко, госпожо министър-председател. Ние просто намираме за странно, че вие организирате такива крупни морски маневри. — Той не добави «с вашите ограничени ресурси».

— Господин посланик, никой не обича да го подритват. Само преди няколко месеца вие ни отправихте фалшиво обвинение за планиране на агресивни намерения срещу наш съсед. Вие заплашихте страната ни. Вие действително атакувахте флота ни и причинихте крупни щети на корабите ни. С какво сме заслужили такива недружелюбни действия?

«Недружелюбни действия» не беше фраза, която се чува често при дипломатически разговори, и очевидно не беше употребена случайно.

— Госпожо, такива действия не е имало. Аз бих предложил, в случай че има недоразумения, и то от двете страни, да предприемем стъпки, с които да избегнем повтарянето на такива грешки, заради което съм и дошъл тук да ви задам един прост въпрос. Америка не заплашва никого. Ние просто отправяме запитване за намеренията на военноморските ви сили.

— И аз ви отговорих. Ние провеждаме учения. — Само преди момент тя бе казала, че това е доколкото й е известно. А сега определено беше сигурна. — Нищо повече.

— Е, значи получих отговор на въпроса си — коментира Уилямс с блага усмивка. Господи, ама тази дама действително се мислеше за върха. Уилямс се бе издигнал в една от най-сложните в политическо отношение среди в Америка и си бе проправил пътя до върха й. И преди се беше сблъсквал с хора като нея, само че не толкова лицемерни. Лъжата се бе превърнала в такава неразделна част от живота на политическите фигури, че те искрено бяха убедени, че могат винаги да се изплъзват с нея от всякакви ситуации. — Благодаря ви, госпожо министър-председател.

 

 

Пълно поражение. Много лошо синхронизиране, помисли Хам, наблюдавайки колоната, която се връщаше по мръсните пътища. Бяха се запътили към пункта веднага след речта на президента. Те бяха гвардейци, далеч от домовете си, и се тревожеха за семействата си. А това им отвличаше вниманието, тъй като не бяха имали време да поуталожат емоциите, да се обадят по домовете си, за да се уверят, че всичко с мама и татко е наред или със съпругата и децата. Е, бяха си платили за това, но колкото и да беше професионален войник, Хам знаеше, че не е честно да се слага заради това черна точка на каролинската бригада. Такова нещо не би се случило на бойното поле. Колкото и да беше реалистична обстановката в тренировъчния център, това все пак си беше учение. Никой не загиваше освен при нещастен случай, докато около домовете им можеше да става нещо наистина страшно. Не биваше да бъде така с войниците, нали?

 

 

Един армейски фелдшер взе проби от кръвта на Кларк и Чавес. Двамата го наблюдаваха като хипнотизирани, още повече че беше с маска и найлонови ръкавици.

— И двамата сте здрави — каза им той след малко и си отдъхна сам.

— Благодарим ти, сержант — каза от името и на двамата Чавес. Всичко вече беше невероятно реално. В тъмните му латиноамерикански очи обаче имаше и нещо различно от облекчение. Подобно на Джон, Доминго вече бе сложил служебната си маска. Откараха ги до базата «Андрюс». Улиците в района на вашингтонското метро бяха необичайно безлюдни. Това им позволи да карат бързо, което обаче не намали усещането за нещо необичайно зловещо. След като прекосиха един от мостовете, спряха, за да изчакат още три автомобила да минат през поста за пътна проверка. По средата на платното бе застанал офицер от Националната гвардия; Кларк му показа пропуска си за ЦРУ и онзи само махна с ръка.

— Минавайте.

— А сега накъде, господин К.? — попита Чавес.

— Към Африка, през Азорските острови.