Том Кланси
По заповед на президента (45)

42.
Хищниците и плячката

ЦРУ естествено имаше собствена фотолаборатория. Филмът, заснет от Доминго Чавес през прозореца на самолета, беше проявен и подложен на дообработка в компютърна система за подобряване качеството на образите. След по-малко от час лаборантът беше готов с фотосите, от които категорично можеше да се отсъди, че слизащият от самолета мъж е аятолах Махмуд Хаджи Даряеи. Образът на самолета зад гърба му бе толкова чист, че компанията производител би могла да го използва за рекламни цели. От това, което бе слушал да се говори за Даряеи, лаборантът можеше да предположи, че този странен ирански патриарх не се интересува нито от млади жени, нито от млади мъже, което напълно се потвърждаваше от строгото му лице. Но дявол да го вземе, май разбираше от самолети. «Гълфстрийм»! Ала защо не се вижда швейцарският код на опашката?

 

 

— … държавният секретар Адлер ще замине тази сутрин за Пекин — заяви Райън. Арни не се уморяваше да му повтаря, че колкото и да са досадни тези публични изяви, всяко появяване на телевизионния екран укрепва имиджа му на деен, способен и загрижен за нацията президент — а по това щели да съдят и за степента, с която се справял с работата си.

— Господин президент, узнахте ли нещо повече за инцидента с пътническия лайнер?

— Вече беше съобщено, че издирването е приключило. Открили са и черната кутия и…

— Ще се запознаем ли със записа?

Защо ги наричаха черни кутии^[1], когато всъщност бяха оранжеви? Джак винаги си бе задавал този въпрос, но знаеше, че никога няма да получи ясен отговор.

— Вече сме отправили искане и тайванското правителство ни обеща пълно съдействие, макар че нищо не ги задължава да го сторят. Ние им изказахме нашите благодарности. Освен това искам да добавя, че нито един от оцелелите след катастрофата американски граждани не е в критично състояние. Наистина, има доста пострадали, но животът им не е застрашен.

— Кой е стрелял по самолета? — запита друг от репортерите.

— Още разследваме данните и…

— Господин президент, нашата флота е изпратила два кораба в този район. Следователно не може да нямате представа какво е станало.

— Повече няма да коментирам този въпрос. Държавният секретар Адлер ще обсъди инцидента със засегнатите страни. Преди всичко ще поискаме и от едните, и от другите участници да гарантират, че такива трагедии няма да се повторят.

— Господин президент, нека да не изоставяме така лесно темата само защото е парлива. Вие не може да не знаете доста повече, отколкото ни съобщихте. Загинали са четиринадесет американски граждани. Американските зрители имат право да узнаят истината.

По дяволите, този журналист имаше право! И майната му на всичко, което той бе решил да заобиколи.

— Засега ние наистина все още не знаем какво точно е станало. А докато не се докаже със сигурност някоя от хипотезите, аз нямам право на категорични изявления. — Което, погледнато по-абстрактно, си беше чиста истина — Джак Райън знаеше кой е изстрелял ракетата, но не можеше да си обясни причината. Адлер бе свършил добра работа вчера, като реши да не разгласява предположенията на експертите.

— Министър Адлер вчера се завърна отнякъде. Защо държите в тайна информацията за тази негова визита? — отново се намеси Плъмър — явно не беше забравил казаното на предишната пресконференция.

— Джон, държавният секретар беше ангажиран с много важни и неотложни консултации. Това е всичко, което мога да ви разкрия по този въпрос.

— Но е бил в Средния изток, нали познах?

— Следващият въпрос?

— Сър, Пентагонът обяви, че самолетоносачът «Айзенхауер» се насочва към Южнокитайското море. По ваша заповед ли?

— Да. Преценихме, че обстановката в района около Тайван изисква повишено внимание от наша страна. Защото в този район ние имаме жизнени интереси. Вече нееднократно изтъкнах, че нямаме намерение да взимаме нечия страна в този конфликт, но сме длъжни да се грижим за нашите интереси.

— Но преместването на самолетоносача ще охлади ли обстановката в района? Или ще я нажежи още повече?

— Очевидно е, че ние не се стремим да влошим ситуацията. Само се стараем да я подобрим. В интерес и на двете страни е да предприемат взаимни отстъпки, да се замислят за действията си, за последиците от тях. Вече има десетки жертви, сред тях и американски граждани. Това ни задължава да проявяваме засилен интерес към събитията в района. Предназначението на правителството и въоръжените сили е да се грижат за американските интереси и да защитават живота на нашите граждани. Военноморските формации, насочвани към района на Тайванския проток, ще следят отблизо развоя на събитията и същевременно ще провеждат планови учения. Това е всичко.

 

 

Цзян Хансан отново погледна часовника си и си каза, че това е приятен завършек на работния ден — да се убеди, че американският президент върши точно това, което той иска от него. Китай вече бе изпълнил задълженията си към варварина Даряеи. Индийският океан беше освободен от присъствието на американската флота за пръв път през последните двадесет години. След около два часа американският министър на външните работи щеше да отлети от Вашингтон, за да пристигне в Пекин, след което щеше да започне размяната на банални дипломатически любезности. А после…

 

 

— Но защо, по дяволите, им е било нужно на китайците да замислят тази игра? — възкликна Рътлидж.

— Нашата задача е да разкрием какво се крие зад цялата тази загадка. Адмирал Джексън се възползва от инцидента, за да защити позицията си. Ако например ти си полицай, патрулиращ по улиците, и пред теб изскочи въоръжен бандит, защо ще стреляш по някоя бабичка, която кротко си върви по тротоара?

— Очевидно е, че стават и грешки. Просто случайност — продължи да настоява Рътлидж.

— Клиф, случват се най-различни инциденти. При този са загинали американски граждани, а ако някой е забравил нашата позиция, ние сме длъжни да му припомним, че се отнасяме много сериозно към такива инциденти.

Подчинените му за пръв път го виждаха толкова разгневен. Какво ставаше със Скот Адлер напоследък? Нали задачата на държавния секретар е да поддържа миролюбиви отношения с всички останали държави, да предотвратява конфликти, при които биха загинали хиляди хора. Да, случват се най-различни инциденти. Случват се, за съжаление, както и хиляди хора умират ежедневно от рак или инфаркт. Но от един държавен секретар се очаква да се занимава само с глобални въпроси.

 

 

— Благодаря ви, господин президент.

Райън слезе от подиума, доволен, че и този път бе успял да избегне хапливите въпроси на представителите на медиите. Погледна часовника си. По дяволите! Щеше да пропусне родителската среща в детската градина, и то за втори път, пък и сутринта не бе успял да целуне Кейти за довиждане. Записано ли е някъде в Конституцията, че президентът няма право на нормално, човешко щастие?

По пътя към Овалния кабинет прегледа набързо програмата за деня. След час Адлер би трябвало да отлети за Пекин. В 10:00 Уинстън ще дойде в кабинета, за да обсъдят някои подробности около административните промени в министерството му. Арни и Кали ще се появят в 11:00, за да прегледат речите му за следващата седмица. После обяд с Тони Бретано. А след това някаква среща… с кого? С хокейния отбор на Анахайм? Райън поклати глава. О, да, те не успяха да спечелят купата «Стенли» и сега за утеха щяха да бъдат възнаградени, като ги снимат с президента! Трябваше пак да си поговори с Арни за тези евтини политически трикове.

 

 

— Закъсняваш — упрекна го Дон Ръсел, когато Пат О'Дей измъкна Меган от колата си.

Инспекторът от ФБР мина покрай него, помогна на Меган да си свали палтото, извърна се към Ръсел с подчертано безразлично изражение и каза:

— Успах се.

— Труден ден ли очакваш?

Пат поклати глава.

— Да, защото до довечера няма да мога да стана от бюрото. Имам да довърша няколко отчета… нали знаеш колко държат шефовете на докладите. — И двамата знаеха колко часове поглъщат рапортите — тази дейност, чисто секретарска, винаги измъчваше патрулиращите полицаи.

— Чух, че си искал да се състезаваме — добави Ръсел.

— Всички твърдят, че си бил много добър стрелец.

— Е, мисля, че се справям — призна си агентът от Специалната служба с престорена скромност.

— Да, явно ще се наложи да изпратя всички куршуми в десетката.

— С какво оръжие?

— С моя «Смит & Уесън 1076».

— С десетмилиметрови куршуми?

— Много хубави дупки правят — отбеляза Пат О'Дей.

— Дори и деветмилиметровите винаги са били прекалено големи за мен — призна Ръсел и двамата прихнаха.

— Често ли залагаш при състезания по стрелба? — попита агентът от ФБР.

— Не, не съм го правил, откакто напуснах полицейската академия, Пат. Ще залагаме ли?

«Хм, той май го взима прекалено на сериозно» — помисли си Пат О'Дей и предложи:

— Нека да си остане само въпрос на престиж.

— Дадено. А къде ще се състезаваме? Какво ще кажеш за Белтсвил? — Това беше стрелбището към школата на Специалната служба. — На открития полигон. Никога не ми е било приятно да стрелям в подземието.

— По стандартните правила ли?

— От години не съм стрелял по живи мишени. Но не очаквам и някой от шефовете ни да успее да улучи десетката.

— И кога? — Очертаваше се приятно развлечение.

— Ще проверя дали ще съм свободен в събота. Днес следобед ще го знам със сигурност.

— Сключихме облога, нали? Е, нека победи по-добрият. — И си стиснаха ръцете.

— По-добрият винаги побеждава, Пат. — И двамата знаеха предварително кой ще бъде победителят. Знаеха също, че другият ще прояви достатъчно благородство, за да признае поражението си, а накрая никой няма да се оплаква от вкуса на бирата.

 

 

Оръжията не бяха напълно автоматични. Киноартиста и хората му отлично знаеха, че при автоматична стрелба подскачащият автомат не се удържа, освен ако нямаш ръце на горила, и стреляш само във въздуха, докато противникът може да те повали с няколко точни изстрела. А освен това може би нямаше да имат време да изпразнят повече от два пълнителя. Киноартиста познаваше тези автомати — китайско производство, като китайците бяха заимствали модела от руските АК-47, които пък бяха разработени въз основа на немския прототип от 1940 година. За секунди изстрелваха цял пълнител с 30 броя 7.62 милиметрови куршуми.

Всеки знаеше мястото си и задачата си. Всеки знаеше също, че рискува много, но се стараеха да пропъждат мрачните мисли. Нито пък се замисляха за характера на акцията, както забеляза с облекчение Киноартиста. Годините в лагерите на терористите бяха успели да притъпят в тях всичко човешко до такава степен, че макар за повечето от тях това да беше първата истински отговорна задача, сега мислеха само за едно — как да докажат, че са калени бойци. А как точно щяха да го постигнат — това не бе чак толкова важно.

 

 

— Това ще има огромни последици — замислено рече Адлер.

— Така ли мислиш? — попита Джак.

— Искаш ли да се обзаложим? За Китай отдавна сме най-облагодетелстваната нация, която непрекъснато им вдига скандали за нарушени авторски права и така нататък.

Президентът се намръщи. За Бога, какво общо можеше да има между спора за авторските права върху най-новия компактдиск на Барбара Стрейзънд например и коварния заговор, при който бяха загинали хора…

— Да, Джак. Те просто не гледат на тези събития по същия начин като нас.

— Да не би да си прочел мислите ми?

— Забрави ли, че съм дипломат? В нашата професия е необходимо да не се осланяш само на думите, които чуваш, но и да отгатваш това, което събеседникът не желае да произнесе на глас, иначе никога няма да имаш успех при преговорите. Прилича на игра на покер, само че напрежението и изтощението са много по-големи, защото залозите са огромни.

— Не мога да забравя за нашите граждани, загинали в Тайван…

— И аз не мога да не си спомням за тях — кимна държавният секретар. — Мисля, че китайците именно на това разчитат, дори се надяват да се възползват от нашето състрадание, което според тях е признак на слабост, ала въпреки това и аз непрекъснато мисля за невинните жертви.

— Ако решим да залагаме само на човеколюбието, отсрещната страна ще схване, че това е основната ни слабост, и ще разчита винаги да ни притиска до стената със заплахата, че отново ще загинат невинни хора.

— Само ако ние им позволим подобно поведение. Китайците се нуждаят от нашата помощ, и то повече, отколкото ние от тяхната, особено в търговията. Да се изтребват хора… това вече не е само груба игра, а нещо много по-сериозно. Но и ние можем да заиграем по-твърдо. И винаги съм си задавал въпроса защо не го правим.

Държавният секретар намести очилата си.

— Не че не подкрепям тази теза, обаче с нея трябва да се действа извънредно предпазливо, защото сега сме притиснати от фактора време. Говорим за радикална промяна във външната политика на САЩ. Това е задача, която нито може да се реши набързо, нито може лесно да се реализира.

— След като се върнеш от Пекин, искам да прекараш с мен един уикенд, да те запозная с някои от моите съветници, с които досега не си се срещал, за да разменим мнения по тези проблеми. Не ми харесват действията на нашето правителство във връзка с този инцидент, и то най-вече защото противната страна много лесно успява да отгатне намеренията ни.

— Как така?

— Да се играе по правилата си има своите добри, но и лоши страни. Всичко е наред, докато и двата отбора спазват правилника, но съвсем друго е, ако някой започне да хитрува — обясни Райън. — Обаче след това може и ние също да заиграем по този нечестен начин, е… може би не съвсем по същия, но без да зачитаме правилата — тогава противникът непременно ще се позамисли, преди да продължи в същия стил. Всеки човек се опитва да се държи открито с приятелите си, но с враговете е съвсем различно — ние искаме те да разберат само едно: че ще си изпатят жестоко, ако се опитат да ни нападнат. Но колко точно ще пострада… по-добре е противникът да не знае това предварително.

— Точно така трябва да се играе играта, Джак! — кимна Адлер.

— Никога не бих нарушил правилата на играта, ако и противникът ги спазва, макар че в бейзбола е позволено да се нарушават някои правила, за да се внесе оживление в играта — добави президентът.

«Понякога е позволено…» — мислеше си държавният секретар, докато крачеше към хеликоптера.

 

 

Петнадесет минути по-късно Райън още следеше с поглед отдалечаващия се хеликоптер. Преди излитането двамата политици, обърнати към групата фоторепортери, си бяха стиснали ръцете и бяха казали по няколко думи за предстоящата мисия на държавния секретар — и двамата говореха загрижено, със сериозни изражения, но въпреки това с подчертано оптимистичен тон. Но журналистите не им обърнаха внимание, само ТВ камерите безропотно заснеха сцената. Може би във вечерните емисии щяха да отпуснат на събитието една или най-много две минути, понеже петъчните дни по традиция бяха бедни на новини от Вашингтон. Но по-вероятно бе репортажът въобще да не бъде излъчен, защото петъчната вечер се посвещаваше на седмичните политически обзори за изминалата седмица.

— Господин президент! — Джак се обърна към министъра на финансите, който бе пристигнал само преди няколко минути.

— Да, Джордж.

— Онзи тунел от моята сграда дотук…

— За какво става дума?

— Тази сутрин надникнах в него. Страхотна бъркотия. Няма ли оплаквания, че никой не се грижи за чистотата в този тунел? — попита Уинстън.

— Джордж, това е работа на Специалната служба, а те получават заплатите си от фондовете на твоето министерство, забрави ли?

— Да, зная, зная. Но тъй като работата опира до поддръжката на Белия дом, реших, че съм длъжен да те попитам за мнението ти. Добре, ще се погрижа. Ще стане много забавно, ако завалят поройни дъждове.

— Как напредва проектът за новите данъчни закони? — попита Райън по пътя към сградата на Белия дом. Един от агентите услужливо избърза пред тях и им отвори вратата. Тъкмо от такива дребни жестове Джак винаги се чувстваше неловко. Човек може и трябва сам да отваря вратите по пътя си, нали?

— През следващата седмица ще получим резултатите от компютърното моделиране. Искам този път да не бъдат допуснати никакви пропуски, да не бъдат засегнати приходи в бюджета, да облекчим данъчната тежест за по-дребните компании и да я увеличим за по-едрите. Но най-много усилия посвещаваме на проектите за съкращаване на разходите на администрацията. За Бога, Джак, едва сега разбирам колко съм се заблуждавал!

— Какво искаш да кажеш? — сепна се президентът.

— Опасявам се, че новите данъчни закони няма да получат достатъчна подкрепа от законодателите, защото прекалено много хора са заангажирани в дейностите, посветени на избягването на данъчни задължения. Това е цяла индустрия. Може да се очаква, че стотици хора ще останат без работа…

— Да не би да си очаквал, че ще се зарадвам от тази прогноза?

— Ще бъдат принудени да си намерят по-честни и по-достойни начини за препитание, с изключение на адвокатите може би. А ние ще спестим на данъкоплатците милиони долари, като опростим законите. Но не съм наясно как ще реагират средно заможните прослойки.

Райън позвъни на секретарката да повика Арни. Нуждаеше се от кратка консултация по политическите последици от реализирането на плана на Джордж Уинстън.

 

 

— Да, адмирале?

— Нали поискахте да докладвам за групата кораби, придружаващи самолетоносача «Айзенхауер»? — припомни му Джексън, застанал с лист с последните сведения в ръка пред картата, заемаща цялата стена. — Сега са ето тук, скоростта им е доста по-висока от обичайната. — В този миг пейджърът в джоба на куртката му забръмча, адмиралът го извади, погледна номера на търсещия абонат, изписан на миниатюрния дисплей, и учудено повдигна вежди. — Сър, ще позволите ли…

— Разбира се — кимна министър Бретано. Джексън отиде до телефонния апарат в ъгъла и набра пет цифри.

— Говори Джей-3… какво? Къде са сега? Веднага ги открийте, чувате ли ме, командире? Да, точно така. — Остави слушалката в гнездото. — Обадиха се от Центъра за спътникови наблюдения. Според последните анализи няма и следа от индийския военен флот… по-точно от двата им самолетоносача, заедно с ескортите им.

— Какво може да означава това, адмирале?

Роби се върна при картата на стената и посочи към внушителното синьо петно на океана западно от Индийския полуостров.

— Последните данни от спътниците за този район получихме преди тридесет и шест часа. Ако приемем, че са им били необходими три часа за излизане от пристанищата и за подреждане на бойната формация, то следва, че… ако вдигнат до двадесет възела… умножено по тридесет и три часа, това прави… точно шестстотин и шейсет морски мили или малко над хиляда и четиристотин километра. Това е приблизително половината от разстоянието от индийските пристанища до Сомалия. — Той се обърна. — Господин министър, според последното донесение от базите на индийския флот са отплували в неизвестна посока два самолетоносача, заедно с ескортиращите ги кораби и част от захранващите танкери. Може би в най-скоро време ще излязат и останалите. Нямаме сведения от разузнаването какво може да се крие зад тази загадка. — «Както винаги», му се искаше да добави.

— Но какво може да е подплашило индийците?

— Тъкмо това е най-тревожното… никой в Пентагона нищо не знае. Ще заповядам да огледат най-подозрителните райони в северната половина на Индийския океан. Може да пренасочим и някой от шпионските спътници. Необходимо е веднага да уведомим Държавния департамент. Може би нашите хора в посолството ни в Делхи ще узнаят нещо повече.

— Надали. При първа възможност ще го съобщя на президента. Нещо друго тревожи ли те?

— Нали техните кораби доскоро бяха на доковете за ремонтни дейности?

— Толкова ли те безпокои фактът, че в момента единствените два самолетоносача в Индийския океан не са от нашата флота?

— Да, сър. «Защо тъкмо сега трябваше да пренасочваме нашия самолетоносач в съвсем друга посока?» Но министърът на отбраната сигурно също си задаваше този въпрос.

 

 

Никой не може да се наслаждава на гледката през илюминаторите по време на полет, ако усеща как болестта го завладява все по-упорито. Дали беше от сандвича, който бе изял на изложбата на компютърна техника в Сан Франциско? Той отдавна пътуваше из страната, за да пласира стоката си, и винаги си носеше най-необходимия запас от лекарства. Нещо като подвижна аптечка за първа помощ. Така че сега глътна две таблетки и реши да се опита да поспи. Ако имаше късмет, при пристигането в Нюарк щеше да се чувства по-добре. Иначе сигурно нямаше да може да се прибере у дома с колата, оставена в паркинга на летището. Отпусна облегалката, загаси лампата и затвори очи.

 

 

Време беше. Колите, взети под наем, потеглиха от фермата. Всеки шофьор знаеше маршрута до целта, както и пътя за отстъпление. Не носеха никакви карти, нито пък някакви документи — освен снимките на набелязаните жертви. Може би някой за миг да бе изпитал пристъп на спонтанно угризение, че ще се наложи да похищава малки, невинни деца, но никой с нищо не го показа. Вместо това мълчаливо натовариха оръжието в колите. Всички бяха с костюми и вратовръзки, така че при евентуално засичане с някоя полицейска кола щяха да изглеждат като група добре издокарани солидни мъже, най-вероятно бизнесмени. Тази мисъл им се стори доста забавна. Киноартиста винаги се престараваше по отношение на външния вид, може би защото бе доста суетен. Нали затова му бяха лепнали този прякор?

 

 

Андреа Прайс проследи пристигането на хокеистите с равнодушен поглед, без да се трогне от внушителните им фигури. Вече се беше нагледала на спортни величия. Дори и най-силните мъже се държаха като изплашени деца след прекрачването на прага на Белия дом. Това, което за нея и колегите й от охраната бе само част от обзавеждането, за външните посетители беше едва ли не светиня. Може би те имаха право, а тя вече бе обръгнала и не можеше да се възхищава от нищо в сградата, в която се решаваха съдбините на нацията. След като работиш продължително време дори и в най-изисканата сграда, постепенно привикваш с всичко наоколо, докато на новодошлите дори и най-малките подробности правят впечатление. Но пък това й помагаше да следи зорко проверката на групата спортисти с помощта на металдетекторите — след тази задължителна процедура хокеистите пристъпиха плахо във фоайето, очаквайки съобщението от охраната на Овалния кабинет, че проточилата се среща с министъра на финансите е приключила. Спортистите бяха помъкнали със себе си подаръци за президента — както и при предишните подобни срещи в ръцете им стърчаха хокейни стикове, а освен това носеха шайби и плътни вълнени фланелки, специално надписани за всички членове на семейство Райън.

— Отивам да проверя какви ангажименти имаме още за днес с ПЯСЪЧНИК — каза Андреа на Джеф Раман.

— Дон се ядосвал за нещо. Да не би да има нещо ново?

— ФЕХТОВАЧ не е планирал нищо по-специално. Ще остане до късно с Кали Уестън. Ще редактират програмата за публичните му изяви.

— Е, това е добра новина — кимна Раман.

— Говори Прайс — съобщи тя по радиопредавателя. — Отивам за ПЯСЪЧНИК.

— Прието — потвърдиха от командната зала.

 

 

Инспектор Пат О'Дей вече пътуваше по шосе No50. Петъчните следобеди бяха най-приятните — работната седмица вече бе приключила. На съседната седалка бе оставил вратовръзката и сакото, защото отново бе облякъл коженото си яке, а на главата си бе нахлупил старото си бейзболно кепе. Този уикенд го чакаше много къщна работа. Меган щеше да му помага за някои по-лесни неща. Пат не го разбираше напълно — може би се дължеше на инстинктите й, а може би се залавяше с радост за всичко, което той поискаше от нея, само защото много го обичаше. Но всъщност нямаше значение къде се крие обяснението — тя наистина бе голяма помощничка и много го обичаше.

— Бива си я моята дъщеря — радостно се усмихна Пат О'Дей.

 

 

Понякога Ръсел се чувстваше като дядо сред внучета — толкова малки бяха неговите питомци. Сега бяха отвън, на площадката, до едно облечени в топли якета. Играеха унесено, личицата им издаваха непонятна за възрастните съсредоточеност. ПЯСЪЧНИК, сякаш за да оправдае кодовото име, измислено от охраната, се ровеше в пясъка заедно с дъщеричката на Пат О'Дей, която доста приличаше на баща си. До тях беше малкият Джъстин — Дон Ръсел не можеше да си обясни как онази досадна скандалджийка е родила такова симпатично момче. Агент Хилтън също бе на площадката и не откъсваше поглед от малчуганите. Странно, но навън агентите се чувстваха по-спокойни. Площадката за игри беше под наблюдението и на допълнителния екип, скрит в къщата оттатък улицата. Третият член на екипа дежуреше вътре до телефона — когато децата се прибираха в сградата, тя винаги се връщаше в задната стая с ТВ мониторите. Децата я наричаха госпожица Ан.

«Прекалено е открито тук», за кой ли път си повтори Ръсел. Откъм шосето площадката беше напълно оголена, някой можеше да започне да стреля от прозорците на преминаващ автомобил. Знаеше, че няма много надежда да успее да убеди семейство Райън да изпратят малката Кейти в някоя по-отдалечена детска градина, защото те не отстъпваха от намерението си да възпитават малката си дъщеря в средата на други деца, като всички останали…

Но всичко това беше някакво безумие. Сега всички професионални задължения на агент Ръсел се свеждаха до едно — да следи за хора, които крият враждебни намерения спрямо президента и семейството му, за да успее да ги обезвреди навреме. Защото се срещаха всякакви типове — дори съвсем побъркани. Той специално бе изучавал психологически портрети на такива престъпници, защото бе длъжен да е наясно от какво най-много трябва да се опасява. Опитваше се да се научи да ги разпознава, дори и само по подозрителния блясък в очите, ала така и не се научи да ги разбира. Та нали ставаше дума за деца. Даже и проклетите мафиоти не закачаха децата — Дон беше сигурен в това.

— Ръсел, обади се на командната зала — чу се глас от слушалката в ухото му.

— Ръсел слуша — потвърди той.

— Прайс е тръгнала към теб — обясни му специален агент Норм Джефърс от къщата от другата страна на улицата. — До четиридесет минути ще е тук.

— Добре. Благодаря.

— Джъстин пак прави замъци, а? — засмя се Джефърс. — За да има какво да бута.

— Може би един ден ще стане строител — засмя се и Дон. Момчето вече започваше да гради втория етаж на кулата от мокър пясък под възхитените погледи на Кейти Райън и Меган О'Дей.

 

 

О'Дей пристигна тъкмо когато децата влизаха да се измият в банята — най-приятното нещо от дневната им програма, защото после си отиваха вкъщи. Загаси дизеловия двигател на пикапа си точно в четири часа. Набитото му око веднага забеляза постовете на агентите. Ръсел се появи от предната врата — когато децата не бяха навън, той също бе длъжен да дежури вътре.

— Утре ли? — попита О'Дей.

Ръсел поклати глава.

— Не съм готов за утре. Прекалено бях зает напоследък. Две седмици бях сутрешна смяна, а следващите две — следобедна. А ти си бил по-свободен и си имал време за тренировки.

— Искаш да кажеш, че не си имал никакво време за тренировки, така ли да те разбирам? — недоверчиво попита Пат О'Дей и влезе във фоайето. Видя Меган да влиза в банята за момичетата, но тя не го забеляза. Реши да излезе навън, пред вратата, за да я изненада, когато се появи на прага.

 

 

Киноартиста също бе заел позиция за наблюдение, на паркинга откъм североизточната страна на сградата. Дърветата бяха започнали да се разлистват — не че му пречеха да вижда, но все пак видимостта бе намалена. Докато продължаваше да оглежда терена, кола №1 зави на север от детската градина. Според плана тя трябваше да продължи по улицата, да задмине сградата, да обърне и да се върне обратно.

Белият линкълн или кола №2 си приличаше като две капки вода с колата на родителите на едно от децата. И двамата родители бяха лекари, макар че терористите не подозираха това. Веднага след нея се появи един червен крайслер, който пък не можеше да се отличи от автомобила на повторно забременялата съпруга на счетоводителя на детската градина. Докато Киноартиста следеше зорко за някакви изненади в последния миг, двете коли спряха на паркинга една срещу друга, но колкото бе възможно по-близо до изхода към шосето.

 

 

Прайс скоро щеше да е тук. Ръсел забеляза пристигащите автомобили и отново се замисли за спора си с Андреа. Следобедното слънце се отразяваше от стъклата на прозорците на колите и му пречеше да види хората по седалките. И двете коли май бяха подранили, но нали днес беше петък, така че…

… но какви са тези непознати номера на колите…?

Джефърс също оглеждаше двете коли през бинокъла си — това бе част от задълженията му. В този миг той не подозираше, че по-късно ще обявят, че имал фотографска памет, защото за него запомнянето на това, което се изпречваше пред погледа му, бе така естествено, както дишането. Мислеше си, че всички останали са способни на това.

— Почакай, почакай, тук нещо не е наред. Те не са… — Той вдигна микрофона към устата си: — Ръсел, това не са нашите коли!

Тревожното предупреждение прозвуча в ефира почти навреме.

 

 

Само с едно-единствено плавно движение двамата шофьори отвориха вратите на колите, изпружиха крака навън и в същия миг вдигнаха автоматите, лежали досега в краката им. Мъжете от задните седалки последваха примера им.

 

 

Ръсел напипа автоматичния си пистолет и изкрещя в микрофона:

— Нападение!

Вътре в сградата инспектор Пат О'Дей чу някакъв вик, но не беше сигурен откъде идва, затова се обърна в грешна посока и видя как агент Марсела Хилтън се извърна рязко, за да загърби детето до себе си, докато ръката й вече напипваше пистолета.

 

 

Подобно на повечето ченгета професионалисти, специален агент Дон Ръсел никога не се решаваше да стреля, когато е обхванат от ярост, обаче след дългогодишните тренировки вършеше повечето движения автоматично. Първото, което видя, бяха насочените към него дула на автоматите АК-47. Сякаш в мозъка му прещрака някакъв невидим превключвател и от дежурен агент той за миг се преобрази в безупречна машина, сипеща куршуми. Лявата му ръка се притече на помощ на дясната и здраво стисна дръжката, а тялото му приклекна на коляно, за да намали опасността от поразяване и за да има по-добра опора. Мъжът отсреща щеше да стреля пръв, но куршумите щяха да прелетят високо над главата му, машинално отбеляза Ръсел. И наистина — цели три откоса надупчиха дървената каса на вратата зад него. Едва тогава Ръсел видя очертанията на лицето на терориста зад дулото на автомата. Агентът натисна спусъка и за пръв път от петнадесет години служба улучи противника си точно в лявото око.

 

 

Меган тъкмо излизаше от банята, когато жената от Службата, която децата наричаха госпожица Ан, изскочи от задната стая с два пистолета.

— Господи! — ахна Пат О'Дей. Госпожица Ан връхлетя върху него като полузащитник от футболната лига, повали го на пода в краката на дъщеря му и в бързината дори удари главата му в стената.

 

 

От къщата отсреща изскочиха двама агенти — третият, Норм Джефърс, отчаяно крещеше по микрофона. Вече бе успял да подаде сигнал за тревога. След това трескаво натисна бутоните за алармиране на полицейските поделения в Дирекцията на щата Мериленд и в градското управление в Анаполис. Разпищя се алармената сирена, задрънчаха звънците за общоградска тревога, падна някакъв стол, но агентите бяха добре обучени — от Джефърс се искаше да вдигне тревога, а после да се присъедини към другите двама, които вече пресичаха моравата пред детската градина… но така и не стигнаха до нея — стрелците от кола №1 ги повалиха. Джефърс видя как се свлякоха, докато още крещеше по телефона на флегматиците от градската полиция. И щом полицаите най-после потвърдиха, че са го разбрали, той грабна оръжието си и хукна към вратата.

 

 

Още един стрелец допусна фаталната грешка да се изправи, за да стреля по-точно. На негово място Ръсел никога не би допуснал такава елементарна грешка. Агентът, неспособен вече нито да разсъждава, нито да изпитва чувства — единствено можеше да се прицелва в живите мишени отсреща, видя как куршумите му пръснаха главата на терориста като пъпеш. Куршумите на другите терористи къртеха мазилката над главата му. И изведнъж Ръсел чу ужасяващ крясък и някаква част от мозъка му докладва, че това би трябвало да е Марсела Хилтън…

В следващия миг усети как нещо тежко се сгромолясва върху гърба му и го поваля на бетона. Мили Боже, наистина беше Марсела… Още четирима идваха към него и го виждаха съвсем ясно.

Той стреля пак. Един от нападателите падна, пронизан точно в сърцето. Струваше му се, че сънува някакъв кошмар, а пистолетът в ръката му сам си върши работата. С периферното си зрение долови как една фигура пропълзя отляво… може би беше групата за поддръжка… не, беше кола на площадката за игри, точно зад онези… не беше кола на родителите. Но нямаше никакво време да я огледа, защото пистолетът му вече се насочваше към втория стрелец, ала той падна, улучен с трите куршума, излетели от пистолета на Ан. Оставаха само двама! И в същия миг улучиха Ан в корема, тя се прекърши надве и Ръсел вече знаеше, че остава сам, съвсем сам, последна преграда между ПЯСЪЧНИК и тези отрепки.

 

 

Пат О'Дей тъкмо се надигаше от пода, когато двамата нахлуха през вратата. Той трескаво огледа стаята, препълнена с онемели и изумени деца. За миг тишината надвисна като скала, после се разчупи на хиляди късчета от пронизителните викове на дечурлигата. Един от мъжете беше ранен в крака, но стискаше отчаяно и зъби, и автомата си.

 

 

Тримата нападатели от кола №1 оглеждаха входа, почервенял от човешка кръв. На бетона бяха проснати четири трупа, но те изобщо не се трогнаха от смразяващата гледка — нали първата група терористи бяха само за тяхно прикритие. Отекна изстрел и в следващия миг един от тримата зарови лице в земята. Другите двама едновременно се извърнаха, но пред смаяните им лица се изправи едрата фигура на чернокож мъж с бяла риза…

— Норм! — изкрещя Пола Майкълс, дежурната за втората смяна — тъкмо бе дошла.

Джефърс приклекна на коляно зад колата, чиито пътници току-що бе изпратил на оня свят. Тя залегна до него и попита:

— Преброи ли ги?

— Поне един се намъкна вътре…

— Двама са. Видях двама, единият е ранен в крака. Ох. Господи, убиха Дон, и Ан, и Марсела…

 

 

Е, сега вече всичко отиде по дяволите. Киноартиста изруга. Нали им бе казал поне сто пъти, че в къщата отсреща постоянно дежурят по трима агенти! Защо не изчакаха да довършат и третия? Вече трябваше да са се измъкнали заедно с детето! Е, още не всичко бе изгубено. И без това не бе очаквал акцията да е стопроцентово успешна. Дори бе подбирал хората си тъкмо с оглед на вероятността да бъдат избити до крак. А ето че сега му оставаше само ролята на безпомощен зрител, за да се увери в… в какво? Че ще убият детето? И този вариант бяха обсъждали. Но и той можеше да се провали, ако никой от хората му не оцелееше.

 

 

На Прайс й оставаха още осем километра до градината, когато чу по радиопредавателя съобщението за обща тревога. След две секунди кракът й притискаше педала за газта до ламарината. Не забрави да включи сирената и аварийната светлина. Автомобилът подскочи като ранен бизон и се втурна по натовареното шосе. Изплашените шофьори панически й правеха път. Пристигна с няколко секунди преднина пред първия черно-зелен автомобил от управлението на щатската полиция на Мериленд.

— Прайс, ти ли си?

— Кой се обажда? — попита тя.

— Норм Джефърс. Вътре са проникнали двама от терористите. Петима от нашите са улучени. Майкълс е при мен. Ще ти я изпратя.

 

 

О'Дей тръсна глава. Ушите му още пищяха, главата му се пръскаше от болка след удара в стената. Дъщеря му бе залегнала до него, скрита зад широкия му гръб. Двамата терористи размахваха трескаво автоматите си, детските писъци отекваха от стените. Госпожа Дагет бавно пристъпи напред и застана между нападателите и «децата си», инстинктивно разперила ръце, за да ги защити. Всички крещяха «Мамо! Майчице!» — нито едно не си спомни за баща си, машинално си каза Пат О'Дей. Но вече нищо не можеше да го учуди, дори и това, че няколко от децата се напишкаха от страх.

 

 

— Президентът? — попита Раман и притисна слушалката към ухото си. Какво ставаше, по дяволите?

 

 

— Докторе!

Сепната, Кати Райън вдигна глава от папките на бюрото си. Рой никога досега не се бе обръщал така към нея. Но и никога не бе изваждал пистолета от кобура под мишницата си — много добре знаеше, че тя се отвращава от оръжията. Лицето й стана по-бяло от престилката.

— Нещо с Джак ли… или с…

— С Кейти! Нищо повече не зная. Елате с мен!

«Не! Не искам пак да се повтаря онзи ужас!» Олтман посегна да я хване за ръката, но ХИРУРГ се изтръгна от него и се втурна по коридора. Размина се с четиримата агенти, всичките с извадени пистолети и смръщени физиономии. Всички гледаха навън през прозорците, очаквайки нападение, и никой не се досети да погледне майката, ужасена от мисълта, че децата й са в смъртна опасност.

 

 

— Кажи ми всичко, което знаеш, Джеф — каза Райън, след като преглътна.

— В сградата са проникнали двама от нападателите. Дон Ръсел е мъртъв, четирима от агентите също. Но няма да им позволим да се измъкнат. — Агент Раман протегна ръка към рамото на президента в плах опит да го успокои.

— Защо тъкмо моите деца, Джеф? Та нали аз съм тук, в този кабинет! Ако светът е решил да полудява, би трябвало да се нахвърли върху мен. Как може да има хора — не, те не са хора, те са чудовища… които да посягат на децата? Кажи ми, как е възможно…

— Това е недостоен акт, господин президент, противен и на Бога, и на хората — промълви Раман. Още трима агенти се появиха в Овалния кабинет. «Но какво правя аз?» — запита се убиецът. Какво му ставаше, по дяволите! И защо тези думи се изтръгнаха от устата му, защо?

 

 

Подвикваха си на някакъв непознат език. Пат О'Дей лежеше на пода, свит в ъгъла до дъщеричката си. Не смееше да помръдне. Опита се да изглежда напълно безобиден, изплашен до смърт родител. Мили Боже, през всичките тези години беше тренирал тъкмо това — да убива хора, — но никога не бе попадал в такава ситуация, никога не се беше намесвал в такова кърваво, хладнокръвно масово изтребване.

Веднага сглоби фактите в цялостна картина. Окей, значи отвън бяха останали само от Службата, а тези убийци се бяха озовали в капан и сега навярно обмисляха как да се изплъзнат. Но нали агентите отвън веднага щяха да поискат подкрепление? Не бе възможно Специалната служба да не разполага с екип за аварийно действие. От друга страна, сградата, в която дежуреше групата на ФБР за извънредни ситуации, разполагаща с три хеликоптера, бе много по-близо. И буквално в следващата секунда инспекторът чу високо в небето бучене на хеликоптер.

 

 

Надзърнаха през прозорците, но много предпазливо, за да не ги забележат отвън. Раненият терорист се облегна на стената, а другият хвърли поглед към ъгъла, в който се бяха свили инспекторът и дъщеря му. Не беше трудно да се отгатне от какво се опасява похитителят — отвън пронизителни сирени огласиха пристигането на полицейските екипи.

Госпожа Дагет и трите възпитателки бяха събрали децата в другия ъгъл. Двамата терористи се озъртаха. Дявол да го вземе, дори започваше да става забавно, помисли си Пат О'Дей. Тези негодници явно не успяваха да изпълнят плана си и…

И в този миг единият бръкна в джоба си и измъкна снимка. Промърмори нещо на другия на неразбираемия им език и онзи побърза към прозорците, за да спусне завесите. Проклятие, това щеше да попречи на снайперистите отвън да се прицелят! Изглежда, не бяха чак толкова глупави, та да не се досетят, че отвън могат да ги улучат от стотина метра.

Първият вдигна снимката, тръгна към изплашените деца в ъгъла и посочи едно.

— Тази.

Странно, но и двамата май едва сега забелязаха Пат. Раненият терорист премигна и вдигна автомата си. Инспекторът пусна дъщеря си и бавно вдигна ръце.

— Не са ли достатъчно жертвите за днес? — предпазливо започна Пат. Едва прикриваше треперенето на гласа си. Нима бе допуснал фатална грешка, като бе прегърнал Меган? Този негодник можеше да простреля и нея, за да го обезвреди! Стомахът му се сви на ледена топка. Бавно и много предпазливо той я вдигна от пода и я отмести наляво.

— Не! — изкрещя Марлен Дагет.

— Доведи я при мен! — заповяда мъжът.

«Направи го! Направи го! — нечуто прошепна Пат. — Запази съпротивата си за после, когато има смисъл!» Но тя не можеше да чуе шепота му.

— Доведи я! — повтори терористът.

— Не!

Мъжът простреля Марлен Дагет в гърдите от упор, само от два метра.

 

 

Какво беше това? Прайс настръхна. По магистралата «Ричи» вече прииждаха линейките. Виещите им сирени се отличаваха отдалеч от монотонното пищене на полицейските автомобили. От лявата й страна полицейските патрули вече блокираха шосето, отклоняваха пристигащите коли към отбивните маршрути и ръцете им инстинктивно посягаха към кобурите — всички изгаряха от нетърпение да помогнат на колегите, обкръжили двамата терористи в детската градина.

 

 

Истинско чудо бе, че нито едно от децата не беше ранено. Пат О'Дей едва сега съобрази, че ако госпожица Ан не го бе блъснала на пода, може би и той, и малката му дъщеря отдавна щяха са мъртви. Стената беше надупчена на десетки места, някои от куршумите бяха префучали тъкмо там, където бе стоял само преди броени минути. Ръцете му се разтрепериха, когато си представи какво би могло да го сполети. Неговите здрави мъжки ръце, които винаги знаеха какво да правят, които винаги послушно изпълняваха задачите си… сега отказаха да му се подчиняват, разтърсени в неволни конвулсии. На всяка цена трябваше да овладее треперенето им — как иначе би могъл да се справи с двамата нападатели?

Мъжът, застанал в средата на помещението, хвана Кейти Райън за ръчичката, изви я и момичето изпищя от болка.

Със същата лекота можеха да изберат Меган за своя жертва, при това тя бе по-близко до тях, но в този момент терористът, който държеше ПЯСЪЧНИК, погледна в ръката си, а после насочи погледа си към Пат О'Дей и попита:

— Ти какъв си?

Партньорът му продължаваше да охка от болките в коляното.

— Кво? — нервно потръпна инспекторът. «Само се прави на глупак, изплашен до смърт», повтори си той изпитаната рецепта за оцеляване.

— Чие е това дете? — посочи онзи към Меган.

— Ами че мое, на кой друг? Ама онова чие е… не знам.

— Хлапето на президента, нали?

— Откъде да знам, по дяволите? Обикновено жена ми прибира детето. Що не ме пуснете, а?

— Вие вътре! — прокънтя женски глас през прозорците. — Говори агент от Специалната служба към правителството на Съединените щати! Веднага излезте! Ако се подчините, никой няма да пострада. Ще ви гарантираме безпрепятствено измъкване от зоната. Излезте, за да можем да ви видим. Никой няма да открие огън по вас.

— Съветът е разумен, не изпускайте този шанс — кротко рече Пат. — Щом няма да стрелят по вас… Иначе… иначе няма измъкване, нима не го разбрахте вече?

— Ти знаеш ли кое е това момиче? Това е дъщерята на вашия президент Райън! Те няма да посмеят да стрелят по мен — заяви терористът.

— Ами другите деца? Щом искате само едно, пуснете ни.

Терористът имаше право — никой нямаше да посмее да стреля по него, ако излезеше, притиснал дулото на автомата си в гърба на дъщерята на президента — това бе така сигурно, както и това, че в момента същото това дуло сочеше право в гърдите на Пат. Не, тези негодници не бяха чак толкова глупави, та да се приближат на по-малко от два-три метра един към друг.

Но Пат О'Дей се изплаши най-вече от изумителното хладнокръвие, с което терористът бе застрелял Марлен Дагет. Нима за тях човешкият живот не струваше нищо? Никой не може да предвижда на какво са способни престъпниците. Можеш да се опитваш да завържеш разговор с тях, за да отвлечеш вниманието им, но в крайна сметка за общуване с такива нечовешки същества си остава само един начин.

— Ще вземем децата с нас. Онези отвън ще ни дадат кола, нали?

— Вижте, искам само да пуснете дъщеря ми и…

Той отпусна треперещите си ръце по-близо до пистолета.

— Внимание! — отново прозвуча отвън гласът по мегафона. — Искаме да преговаряме.

 

 

Кати Райън летеше с децата в хеликоптера. Лицата на агентите бяха мрачни и решителни. Сали и Джак тихо хлипаха и търсеха утеха в прегръдките й. Хеликоптерът плавно зави на югоизток към Вашингтон — все по-далеч от мястото, където бе останала нейната малка Кейти. ХИРУРГ изхлипа и припадна в ръцете на двете си деца.

 

 

— Пат О'Дей е вътре — каза Джефърс.

— Сигурен ли си, Норм?

— Това е неговият пикап. Видях го как влезе малко преди онези да нахлуят.

— По дяволите! — изруга агент Прайс. — Може би изстрелът, който чухме преди малко…

— Може би… — тъжно кимна Джефърс.

 

 

Президентът беше в комуникационния център за извънредни ситуации, откъдето най-добре можеше да следи събитията. Можеше да остане в кабинета си, но не можеше да овладее опасенията си за съдбата на децата.

— Джак? — обади се Роби Джексън. Единствен той се осмели да наруши усамотението на президента и дори да го прегърне — бяха приятели от много отдавна. — Помниш ли колко часове сме прекарали в тази зала?

— Полицаите са записали номерата на колите на паркинга. Взети са под наем. Сега ще се заемат с тази следа — докладва Раман, след като изслуша съобщението от радиопредавателя. — Може би ще успеят да разберат нещо за самоличността им.

 

 

«Как може да са толкова глупави? — запита се Пат О'Дей. — Нима си въобразяват, че ще успеят да се измъкнат оттук?» Но ако не мислеха, че ще успеят, значи нямаше какво да губят… а и без това не се стъписваха от мисълта да застрелят някого. Пат си спомни, че бе чел за подобни инциденти, само че в Израел. Не си спомняше нито града, нито датата, но тогава няколко терористи бяха пленили група деца и ги бяха… преди израелските командоси да успеят да…

Беше изучавал тактически прийоми за измъкване от всякакви ситуации или поне така си бе въобразявал до днес… но съвсем друго е когато до теб е единственото ти дете…

И още много деца!…

Терористите си приказваха нещо. Раненият явно създаваше сериозни проблеми. Другият, който държеше Кейти, сърдито му отвърна нещо и посочи вратата. Най-страшното беше какво ще е решението им. Можеха да застрелят децата. А онези отвън може би щяха да нахлуят през прозорците още при първите изстрели. Може би щяха да успеят да спасят едно-две от децата, но…

Пат О'Дей започна мислено да ги нарича Ранения и Здравия. И двамата бяха решителни, но объркани от неочакваните усложнения, възбудени, но същевременно смутени, защото искаха да се спасят, макар явно да бе невъзможно.

— Хей, момчета — подвикна им Пат, все още с вдигнати ръце, и леко ги размърда, за да отвлече вниманието им от разтворения цип на якето си. — Мога ли да кажа нещо?

— Какво? — стреснато попита Ранения. Здравия само го изгледа с мълчаливо подозрение.

— Тук има прекалено много хлапета. Не можете да опазите всичките, нали? Какво ще кажете да взема дъщеричката си и няколко от останалите, а? Може би това ще ви облекчи малко?

Те забъбриха още по-оживено. Идеята май наистина се хареса на Здравия или поне на Пат му се стори така.

— Внимание! Говори агент от охраната! — проехтя отвън гласът по мегафона. Приличаше му на гласа на Андреа Прайс. Здравия се сепна и погледна тревожно към вратата. Сега бе моментът да го нападне в гръб, ала съвсем наблизо до стената бе Ранения, който не изпускаше от погледа си всяко негово движение.

— Пуснете ни де! — примоли се Пат О'Дей. — Може би ще успея да убедя ченгетата да пуснат и вас!

Здравия размаха автомата си пред лицето му и викна:

— Стани!

— Добре де, добре! — Пат бавно се надигна, като внимаваше да държи ръцете си настрани от тялото. Дали щяха да забележат кобура му? Агентите го бяха забелязали още първия път… Ако го извадеше, Меган… не, нямаше друг изход.

— Ще им кажеш… да, ще им кажеш, че искаме да ни докарат кола, или ще убия това хлапе, а след него и всички останали! Ясно ли е?

— Но ще пуснете дъщеря ми, нали?

— Не! — отсече Ранения.

Здравия заговори нещо на своя неразбираем език и за миг отпусна дулото на автомата си. Обаче Ранения все още държеше Пат на прицел.

— Ама иначе…

Дясната му ръка се спусна назад, подпъхна се под якето и измъкна пистолета. Моментално коленичи. Верният му «Смит & Уесън 1076» изгърмя безпогрешно два пъти. Гилзите издрънчаха на пода. Здравия рухна по лице, а очите на Ранения се изцъклиха от изненада. Децата пак се разпищяха.

— Хвърли го! — изрева Пат.

Първата реакция на Ранения беше да хване ръчичката на Кейти Райън и в същото време да насочи оръжието, но автоматът «Калашников» тежеше много повече от пистолета на Пат О'Дей. Инспекторът го искаше жив, но нямаше право да рискува и дръпна спусъка, после още веднъж.

Патрик О'Дей се втурна към него, изби с ритник автомата от ръцете му, а после грабна оръжието и от втория терорист. Огледа ги — едва сега, след толкова години работа в полицията убиваше човек, и то не един. Беше безкрайно изненадан, че всичко стана така бързо. За миг коленете му се подкосиха, но той само стисна зъби, коленичи до Кейти Райън и попита:

— Добре ли си, миличко?

Тя не отговори. Само стисна ръката му и захлипа, но по нея нямаше следи от кръв.

— Хайде — нежно добави той, грабна я на ръце, после се наведе, за да вземе и Меган, и пое към вратата.

 

 

— Вътре стрелят! — задъхано изрече гласът от високоговорителя, монтиран на пулта, и Райън усети как кръвта му изстива.

— Звучи като изстрел от пистолет. Не бяха ли с автомати? — попита друг глас по същия канал.

— Господи, вижте!

— Кой е този?

 

 

— Излизат! — изкрещя някакъв глас. — Излизат!

— Спрете огъня! — заповяда агент Прайс по мегафона.

— Господи! — промълви смаяният Джефърс, надигна се и хукна към вратата.

— Вътре има двама мъртви, госпожа Дагет също — уморено каза Пат О'Дей. — Но вече всичко е разчистено, Норм. Всичко…

— Дай ми я…

— Не! — изписка Кейти Райън.

Пак вдигна поглед и видя пред вратата локвите кръв около телата на тримата агенти. Тялото на Дон Ръсел бе разкъсано, до него се търкаляше празен пълнител, а по-нататък се виждаха труповете на четиримата нападатели. Двама бяха с окървавени черепи. Коленете му отново се подкосиха и той пусна децата на земята и се облегна на бронята на най-близкия автомобил. Към него се приближи някаква жена в униформа на агент от Специалната служба. Пат й даде пистолета си, без дори да я погледне.

— Ранен ли си? — Той се сепна и чак сега осъзна, че пред него е Андреа Прайс. Тя вече викаше в микрофона: — ПЯСЪЧНИК е спасена!

Отнякъде се появи Джефърс. Пат О'Дей гледаше останалите деца, които плахо излизаха от сградата. Към тях веднага се втурнаха хора.

— Вземи — рече чернокожият агент и му подаде носната си кърпа.

— Благодаря, Норм. — О'Дей избърса сълзите си и се изправи. — Съжалявам, че се разкиснах, момчета.

— Няма нищо, Пат. Нали успя да…

— По-добре щеше да е, ако бях успял да заловя жив онзи, последния, но не успях… не можех да му оставя шанса да натисне спусъка. — Вече можеше да се държи на краката си, без да изпуска ръката на Меган. — Ох, по дяволите…

— Според мен трябва да изчезваш — отбеляза Андреа. — Не ни трябват журналисти.

— Никога не съм мислил, че ще преживея такъв кошмар, Андреа — въздъхна Пат. — Децата и… Никой не го очакваше, нали?

— Ти се справи чудесно, Пат.

— Чакай малко. — Инспекторът избърса лицето си, пое дълбоко дъх и се огледа. Господи, каква кървава сцена! Три трупа само от тази страна на площадката — сигурно дело на Джефърс.

Но му оставаше още едно неписано задължение. Във всяка от колите, взети под наем от терористите, имаше по един труп, всичките поразени в главите. Един с няколко рани по тялото. А този, четвъртият — може би го бе застреляла някоя от агентките. Знаеше, че при балистичната експертиза ще уточнят тези подробности. О'Дей бавно пристъпи към трупа на специален агент Доналд Ръсел. Всичко бе достатъчно красноречиво. Открили са огън още преди да слязат от колите, без никакво предупреждение, но той ги е изпреварил, може би само с част от секундата, изправен сам пред шестима нападатели. И е успял да повали трима от тях! Инспектор Патрик О'Дей коленичи пред трупа му. Измъкна оръжието от вече изстиналата ръка на Дон Ръсел и го подаде на Андреа Прайс, а после стисна тази студена ръка и прошепна:

— Исках да се срещнем на стрелбището, шампионе.