Том Кланси
По заповед на президента (14)

11.
Маймуни

Райън винаги беше писал нещата си сам. Бе публикувал две книги по морска история — сега това му се струваше като някакъв предишен живот, изплувал в съзнанието му под хипноза — и бе написал безброй статии за ЦРУ. Всичко това беше свършил сам, навремето с пишеща машина, а по-късно с персонални компютри. Никога не бе обичал да пише — струваше му се трудна работа, — но се наслаждаваше на самотата, която вървеше заедно с писането. Да се затвори в собствения си малък интелектуален свят в безопасност от каквито и да е безпокойства, да придава форма на мислите си, така че да станат колкото се може по-съвършени и по този начин винаги да си останат твои мисли…

Вече не.

Главната съчинителка на речи се казваше Кали Уестън, ниска жена с мръсноруса коса, магьосница на словото, която, подобно на много членове на огромния персонал на Белия дом, беше постъпила тук заедно с президента Фаулър.

— Не харесахте ли речта ми за черквата? — Освен това се държеше и непочтително.

— Честно казано, просто реших, че трябва да кажа нещо друго. — Джак осъзна, че се защитава пред човек, когото едва познава.

— Разплаках се. — Тя замълча за ефект, впила в очите му откровено преценяващ, немигащ поглед на отровна змия. — Вие сте различен.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа… трябва да разберете, господин президент. Президентът Фаулър ме държеше при себе си, защото правех думите му да звучат състрадателно. В повечето отношения той е доста студенокръвен, бедният. Президентът Дърлинг ме държеше при себе си, защото нямаше по-добър. Постоянно се карам с персонала. Те обичат да редактират работата ми. А аз мразя да ме редактират някакви си търтеи. Караме се. Арни ме защитава, защото съм съученичка с любимата му племенница. Аз съм най-добрата в областта си, но навярно съм и най-досадният проблем за хората ви. Трябва да знаете това. — Обяснението й беше добро, но се отклоняваше от въпроса.

— Защо да съм различен? — попита Джак.

— Говорите онова, което наистина мислите, вместо онова, което мислите, че хората мислят, че искат да чуят. Ще е трудно да пиша за вас. Не мога да продължавам както преди. Трябва да се науча да пиша така, както обичах някога, а не по начина, заради който ми плащат. Трябва да се науча така, както говорите вие. Трудничко ще е — каза тя, вече приготвила се за самоотбрана.

— Разбирам. — Тъй като госпожа Уестън не принадлежеше към вътрешния кръг от персонала, Андреа Прайс се беше облегнала на стената (щеше да е застанала в ъгъла, само че в Овалния кабинет нямаше ъгли) и наблюдаваше всичко с лице на покерджия. Или поне се опитваше. Райън вече започваше да се научава да чете езика на тялото й. Явно Прайс не се интересуваше особено от Уестън. Той се зачуди защо. — Е, какво можете да напишете за два часа?

— Зависи какво искате да кажете — отбеляза жената. Райън й обясни с няколко кратки изречения. Тя не си водеше бележки. Просто попиваше, усмихваше се и накрая отново заговори.

— Те ще ви унищожат. Знаете го. Може би Арни още не ви го е казал, може би не го е направил никой от персонала, но това ще се случи. — Забележката стресна агент Прайс достатъчно, че да се изправи.

— Какво ви кара да смятате, че искам да остана тук?

Тя премигна.

— Извинете ме. Наистина не съм свикнала с такова поведение.

— Разговорът може и да е интересен, но аз…

— Онзи ден прочетох една от книгите ви. Думите не ви се удават много — изразите не са особено изящни, това е техническата ми преценка, — но казвате нещата ясно. Така че трябва да преправя реторичния си стил да звучи като вашия. Кратки изречения. Граматиката ви е добра. Католически училища, предполагам. Не залъгвате хората. Казвате всичко директно. — Тя се усмихна. — Колко да е дълга речта?

— Да речем петнайсет минути.

— Ще се върна след три часа — обеща Уестън и се изправи. Райън кимна и тя излезе. Президентът погледна към агент Прайс.

— Хайде, изплюйте камъчето — нареди той.

— Тя е най-досадният проблем тук. Миналата година се хвърли върху един от младшите служители заради нещо. Трябваше да ги разтървават.

— Защо се е хвърлила?

— Служителят казал нещо гадно за една от речите й и отбелязал, че гените й не са наред. Напусна още на другия ден. Не беше голяма загуба — завърши Прайс. — Но тя се държи арогантно. Не трябваше да ви говори така.

— Ами ако е права?

— Сър, не е моя работа, но всеки…

— Права ли е?

— Вие сте различен, господин президент. — Прайс не каза дали смята това за добро или лошо, а и Райън не попита.

Във всеки случай президентът имаше друга работа. Той вдигна слушалката и каза:

— Бихте ли ме свързали с Джордж Уинстън от «Колумб груп»?

— Да, господин президент, веднага. — Жената не знаеше телефонния номер, затова вдигна друг телефон и позвъни в свързочната служба. Дежурният морски офицер имаше номера и й го продиктува.

— Господин президент, свързах се с господин Уинстън — донесе се гласът по интеркома.

— Джордж?

— Да, сър.

— За колко време можеш да стигнеш дотук?

— Джа… господин президент, опитвам се да вкарам работата си в нормални релси и…

— За колко време? — по-натъртено попита Райън.

Уинстън трябваше да помисли малко. Екипажът му не беше готов. За да стигне до нюйоркското летище…

— Мога да хвана следващия влак.

— Съобщи ми кога тръгваш. Ще пратя някой да те посрещне.

— Добре, но трябва да знаеш, че не мога…

— Можеш. Ще се видим след няколко часа. — Райън затвори и пак погледна Прайс. — Андреа, прати агент с кола да го посрещне на гарата.

— Слушам, господин президент.

Беше приятно да дава заповеди и те да бъдат изпълнявани. И се свикваше.

 

 

— Не обичам оръжията! — Жената го каза достатъчно високо, така че няколко глави се обърнаха към нея, макар че децата се бяха навели към кубчетата и моливите си. Наоколо имаше необикновено голям брой възрастни, трима от които със слушалки в ушите. И тримата обърнаха глави, за да видят «загрижената» (в такива случаи всички използваха тази дума) майка. Като шеф на подразделението си, Дон Ръсел се приближи.

— Добър ден. — Той показа картата си от Службата за сигурност. — Какво обичате?

— Трябва ли да сте тук!

— Да, госпожо, трябва. Мога ли да науча името ви, моля?

— Защо? — каза Шийла Уокър.

— Ами, госпожо, добре е човек да знае с кого разговаря, нали? — попита Ръсел. Би било добре да разполага с досиетата на такива хора.

— Това е госпожа Уокър — каза госпожа Марлен Дагет, собственичка и учителка в детската градина «Джайънт степс».

— А, вие сте майката на онова момченце хей там, нали? — усмихна се Ръсел. Четиригодишното дете строеше кула от дървени кубчета, която после за всеобщо удоволствие на стаята щеше да събори.

— Просто не обичам оръжията, още по-малко близо до деца.

— Госпожо Уокър, на първо място ние сме ченгета. Знаем как да използваме оръжията си безопасно. Второ, ние сме задължени постоянно да носим оръжие. Трето, иска ми се да го погледнете от тази страна: тук с нас вашият син е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било. Изобщо не трябва да се тревожите, че някой може да дойде и да отмъкне детето ви от площадката навън например.

— Защо тя трябва да е тук?

Ръсел примирително се усмихна.

— Госпожо Уокър, не Кейти е станала президент, а баща й. Няма ли право на нормално детство, точно като вашия Джъстин?

— Но това е опасно и…

— Не и докато ние сме тук — увери я той.

— Джъстин, хайде! — извика тя. — Синът й я погледна, помисли малко и с един пръст бутна кубчетата съвсем лекичко в очакване еднометровата кула да се стовари като повалено дърво.

— Обещаващ инженер — разнесе се от слушалката на Ръсел. — Ще проверя регистрационния номер на колата й. — Той кимна на агентката, застанала на вратата. След двайсет минути щеше да им се наложи да прегледат още едно досие. В него навярно щеше да пише, че госпожа Уокър е досадна рожба на новото време, но ако имаше някакви минали психически проблеми (вероятно}, или криминално досие (невероятно), трябваше да й обърнат внимание. Ръсел автоматично огледа стаята, после поклати глава. ПЯСЪЧНИК беше нормално дете, заобиколено от нормални деца. В момента тя рисуваше нещо и лицето й изразяваше напрегната съсредоточеност. Бе прекарала обикновен ден с обикновен обяд и обикновен следобеден сън, но скоро щеше да й се наложи да направи необикновено пътуване до определено необикновения си дом. Момиченцето не беше забелязало спора, който току-що бе водил с майката на Джъстин. Е, децата бяха достатъчно хитри да си останат деца, но това едва ли можеше да се каже за много от родителите им.

Госпожа Уокър поведе сина си към колата и демонстративно закопча предпазния му колан на задната седалка. Агентката запомни номера, макар да знаеше, че няма да открият нищо съществено.

И в този момент си спомни всичко — причината, поради която трябваше да внимават. Те бяха тук, в «Джайънтс степс», същата детска градина, в която семейство Райън бяха водили още СЯНКА като малка, точно до магистралата «Ричи» над Анаполис. Онези типове бяха използвали отбивката, за да преградят пътя, после със специален камион бяха проследили старото порше на ХИРУРГ и на моста на шосе 50 бяха устроили засада, а по-късно, когато бягаха, застреляха полицай. Тогава доктор Райън бе бременна с БЕЙЗБОЛИСТ. ПЯСЪЧНИК все още беше далеч в несънуваното тогава бъдеще. Всичко това оказваше странно въздействие върху специален агент Марсела Хилтън. По това време бе неомъжена — сега се бе развеждала два пъти и близостта до деца я вълнуваше, колкото и добра професионалистка да беше. Тогава реши, че се дължи на хормоните й, на начина, по който е устроен женският мозък, или просто на факта, че обича децата и копнее да има собствени. Каквото и да бе, мисълта, че някой съзнателно може да нарани малки деца, караше кръвта й да се смразява, като повей на леден вятър.

Това място беше прекалено уязвимо. А наистина имаше хора, които не даваха и пукната пара, че ще наранят деца. И отбивката все още си бе там. В охраната на ПЯСЪЧНИК сега имаше шестима агенти. След две седмици щяха да бъдат намалени на трима-четирима. Службата не беше всемогъща организация, за каквато я смятаха хората. О, разбира се, тя бе силна и притежаваше възможности за издирване, за които малцина подозираха. Дори без помощта на федералната полиция Секретната служба на Съединените щати беше в състояние да почука на нечия врата, да влезе вътре и да проведе «приятелски» разговор с някой, който можеше да представлява заплаха — предположение, основаващо се на доказателства, които понякога не ставаха за съдебната зала. Целта на този разговор бе човекът да разбере, че го държат под око, и макар това да не беше съвсем вярно — Службата разполагаше само с около 1200 агенти в цялата страна — самата мисъл бе достатъчна, за да уплаши ужасно хората, казали не каквото трябва не на когото трябва.

Но не тези хора бяха заплахата. Докато агентите си вършеха работата, случайната заплаха не беше смъртоносна. Тези хора почти винаги се отдръпваха, а хората като нея знаеха какво да търсят. Действителната заплаха представляваха онези, за които разузнавателният им отдел не беше чувал. Те можеха да бъдат възпрени чрез демонстрация на сила, но това бе прекалено скъпо и прекалено очевидно, за да не привлече вниманието и отрицателната критика. Дори тогава — тя си спомняше друг инцидент, месеци след почти смъртоносното покушение срещу ХИРУРГ, СЯНКА и още неродения БЕЙЗБОЛИСТ. «Цял взвод» — помисли си тя. Случаят се преподаваше на курсантите в академията на Службата в Белтсвил. За да възпроизведат събитието, бяха снимали дома на Райън. Бяха вдигнали целия взвод на Чък Авери — добър и опитен главен агент. Като новопостъпила тя беше гледала записания анализ и дори тогава кръвта й се бе вледенила от това колко лесно агентите бяха допуснали малка грешка, която, съчетана с лошия късмет и неправилното разпределяне на времето…

— Познаваше ли Авери? — попита тя Ръсел.

— Беше две години преди мен в Академията. Умен, предпазлив, отличен стрелец. Тогава в тъмното от трийсет метра свали един от онези типове с два изстрела в гърдите. — Той поклати глава. — Ти не допускаш грешки в работата си, Марси.

За втори път я полазиха тръпки, от онези, които карат човек да посегне към пистолета си, просто за да се увери, че е на мястото си, и да си каже, че е готов да си свърши работата. Точно тогава човек си спомня колко миличко може да е едно малко дете и си казва, че дори да го улучат, ще направи всичко възможно последният му съзнателен акт да е да прати всичките си куршуми в гърдите на гадното копеле. После човек премигва и видението изчезва.

— Тя е прекрасно малко момиченце, Дон.

— Никога не съм виждал грозно дете — отвърна Ръсел.

Погледнаха към магистралата, дърветата и отбивката, като се чудеха какво са пропуснали и колко пари могат да дадат за наблюдателни камери.

 

 

Джордж Уинстън беше свикнал да го посрещат. Всъщност това бе най-голямото удобство. Слизаш от самолета — в неговия случай почти винаги от самолет — и някой чака да те посрещне, за да те отведе до автомобила, чиито шофьор знае най-бързия път до мястото, където отиваш. Никакви разправии с кола под наем и с безполезните малки пътни карти, никакво губене на нищо. Струваше много пари, но си заслужаваше, защото нали времето е най-ценната стока — човек няма излишък от нея, за да я хвърля на вятъра, пък й няма кой да му каже точно с колко разполага. Скоростният влак спря на 6-и коловоз на Юниън Стейшън. Между Трентън и Балтимор Уинстън бе почел малко и после чудесно си беше подремнал. Жалко, че железниците не можеха да правят пари от превозването на пътници, но човек не трябва да купува въздуха, за да пътува със самолет, докато за наземния транспорт трябваше да се строят пътища. Много лошо. Той взе сакото и куфарчето си и се насочи към вратата, като на излизане даде бакшиш на шафнера от първа класа.

— Господин Уинстън? — попита някакъв мъж.

— Точно така.

Човекът показа кожената си служебна карта, която го идентифицираше като федерален агент. На десетина метра от тях с разкопчано палто стоеше партньорът му.

— Моля, последвайте ме.

След тези думи те се превърнаха просто в още трима делови хора, отправили се на важна среща.

 

 

Имаше много такива досиета, всяко толкова голямо, че данните трябваше да се съкращават, за да не препълват шкафовете, но въпреки това беше по-удобно да работи с листове хартия, отколкото с компютър, защото му бе трудно да накара компютъра да работи добре на неговия роден език. Проверката на данните нямаше да е сложна. Защото щеше да има още информация от пресата, която да потвърди или промени онова, с което разполагаше. А също защото можеше просто да се поразходи с кола до няколко места или да наблюдава пътищата. Това не беше опасно. Колкото и внимателна и опитна да бе американската секретна служба, тя не беше всесилна. Този Райън имаше семейство, съпруга, която работеше, деца, които ходеха на училище, а самият Райън имаше график, който да спазва. В официалния си дом бяха в безопасност — относителна, поправи се той, защото никое точно определено място не бе наистина безопасно.

Значи всичко беше въпрос на финансиране и планиране. Трябваше му спонсор.

 

 

— Колко ви трябват? — попита посредникът.

— Колко имате? — попита евентуалният купувач.

— Със сигурност мога да намеря осемдесет. Навярно даже сто — отвърна посредникът и отпи от бирата си.

— Кога?

— Една седмица става ли? — Намираха се в Найроби, столица на Кения и важен център в този вид търговия. — Биологични изследвания?

— Да, учените, които са ми клиенти, са разработили доста интересен проект.

— За какъв проект става дума? — попита посредникът.

— Това нямам право да ви кажа — беше отговорът. Нито пък щеше да каже кой е клиентът му. Посредникът не реагира, пък и не се интересуваше особено. Любопитството му беше чисто човешко, не професионално. — Ако услугите ви ни задоволят, можем да дойдем за още. — Обичайната примамка. Посредникът кимна и започна съществената част от спазаряването.

— Трябва да разберете, че няма да струва евтино. Първо трябва да събера хората си. Но големият проблем са залавянето и транспортът, износните такси, обичайните бюрократични спънки. — Това означаваше подкупи. През последните няколко години търговията със зелени африкански маймуни се бе разраснала. Доста компании ги използваха за различни експериментални цели. Общо взето това беше лошо за маймуните, но те бяха много. В никакъв случай не бяха застрашен вид, а даже да бяха, посредникът не даваше и пукната пара. Животните бяха национален ресурс на неговата страна, както нефтът за арабите, който се разменяше за твърда валута. Не изпитваше към тях никакви сантиментални чувства. Те хапеха, плюеха и изобщо бяха неприятни малки просячета, колкото и «милички» да изглеждаха на туристите. Освен това ядяха реколтата на безбройните дребни земеделци в страната и поради тази причина бяха ужасно ненавиждани, каквото и да казваха защитниците на животните.

— Тези проблеми не са основната ни грижа. Интересува ни бързината. Ще видите, че с готовност ще ви възнаградим богато за услугите ви.

— Аха. — Посредникът довърши бирата си и щракна с пръсти да напълнят чашата му отново. После назова цената си. В нея се включваха разходите му — възнагражденията на изпълнителите, митничарите, един-двама полицаи и един среден чиновник — плюс чистата му печалба, която от гледна точка на местните стандарти наистина беше доста добра. Не всеки взимаше толкова.

— Съгласен съм — само каза купувачът и отпи от безалкохолната си напитка.

Това предизвика почти разочарование. Посредникът обичаше пазаренето, характерна част от африканската търговия. Едва беше започнал да обяснява колко сложна и важна е работата му.

— За мен бе удоволствие да работя с вас. Обадете ми се след… пет дни?

Купувачът кимна, довърши питието си и си тръгна. След десет минути проведе телефонен разговор с посолството, вече трети за този ден и с все същата цел. Макар да не го знаеше, други такива разговори бяха проведени в Уганда, Заир, Танзания и Мали.

 

 

Джак помнеше първото си идване в Овалния кабинет, тромавото си преминаване през секретарското помещение и вратата в заоблената стена, помнеше, че сградата му беше заприличала на дворец от XVIII век, какъвто наистина бе, макар и скромен от гледна точка на тогавашната епоха. Човек обикновено първо забелязваше прозорците, особено в слънчев ден. Дебелината им ги караше да изглеждат зелени, доста подобни на стъклените стени на аквариум, предназначен за много специална риба. После виждаш голямото дървено бюро. То винаги изглеждаше страшно, още повече, ако зад него седи президентът, който очаква теб. Всичко това обаче беше за добро. Така текущата му работа ставаше много по-лесна.

— Здравей, Джордж — каза той и протегна ръка.

— Добър ден, господин президент — любезно отвърна Уинстън, без да обръща внимание на двамата агенти от Службата за сигурност, застанали точно зад него и готови да го хванат, ако направи нещо неподходящо. Не беше необходимо да ги чува. Можеше да усети впитите им в тила му като лазерни лъчи погледи. Във всеки случай той стисна ръката на Райън и успя да изкриви лицето си в усмивка. Уинстън не го познаваше много добре. Бяха свършили добра работа заедно по време на конфликта с японците. Бяха се сблъсквали на няколко незначителни събирания и той познаваше дискретната, но ефикасна работа на Райън. Времето, прекарано в разузнаването, не беше напълно загубено.

— Седни — посочи към една от кушетките Джак. — Отпусни се. Как пътува?

— Нормално. — Един стюард в морска униформа се появи като че ли от нищото и наля две чаши кафе. Кафето беше отлично, а чашите бяха от изящен порцелан със златна украса.

— Трябваш ми — каза Райън.

— Сър, вижте, много щети бяха нанесени на моята…

— Страна.

— Никога не съм искал да работя за правителството — незабавно отвърна Уинстън.

Райън дори не докосваше чашата си.

— Защо мислиш, че ми трябваш ти? Джордж, вършил съм тази работа. Неведнъж. Трябва да възстановя управлението. Довечера ще държа реч. Онова, което ще кажа, може да ти хареса. Добре, на първо място искам някой да ръководи финансите. За момента отбраната е добре. С Адлер външните работи са в добри ръце. Но министерството на финансите е първото нещо в списъка ми с места, за които са нужни нови хора. Трябва ми някой добър. Това си ти. Миналото ти чисто ли е? — внезапно попита Райън.

— Какво?… Разбира се. Спечелил съм всичките си пари законно. Всички го знаят. — Уинстън настръхна, но после разбра, че това е предвидено.

— Добре. Трябва ми човек, който разполага с доверието на финансовите кръгове. Ти си такъв. Трябва ми човек, който знае как всъщност функционира системата. Ти си такъв. Трябва ми човек, който да знае какво се е повредило и има нужда от поправка. Ти си такъв. Трябва ми човек, който да не е политик. Ти не си. Трябва ми безпристрастен професионалист — най-много от всичко, Джордж, ми трябва човек, който ще мрази работата си така, както я мразя аз.

— Какво точно искате да кажете с това, господин президент?

Райън се отпусна и за миг затвори очи, после продължи:

— Започнах работа в системата, когато бях на трийсет и една. Веднъж се измъкнах и се справях добре на Уолстрийт, но ме засмукаха обратно и ето ме тук. — Той отвори очи. — Откакто започнах да работя в Управлението, ми се налагаше да наблюдавам как работят нещата отвътре и знаеш ли какво? Изобщо не ми хареса. Започнах на Уолстрийт, ти си спомняш, и също се справих добре, нали? Реших, че когато свърша с това, ще се заема с наука. Историята е първата ми любов и си мислех, че ще мога да преподавам, да изучавам и да пиша, да се задълбая в същността на нещата. Почти успях, а може би нещата не станаха точно така, но проучванията ми напреднаха доста. И така, Джордж, имам намерение да възстановя правителството.

— С каква цел?

— Твоята работа е да прочистиш министерството на финансите. Да ръководиш монетарната и фискалната политика.

— Искате да кажете…

— Да.

— И никакви политически глупости? — Трябваше да зададе този въпрос.

— Виж, Джордж, не знам какво е да си политик и нямам време да разбера. Никога не съм харесвал тази игра. Никога не съм харесвал повечето участници в нея. Просто продължавам да се опитвам да служа на страната си, колкото е по силите ми. Понякога се получава, понякога — не. Нямах избор. Спомняш си как стана всичко. Опитаха се да убият мен и семейството ми. Не исках да се оставям да ме засмукват обратно, но по дяволите, разбрах, че някой трябва да се опита да свърши работата. Вече нямам намерение да я върша сам, Джордж, нямам и намерение да запълня вакантните постове с безделници, които знаят как да движат «системата», разбираш ли? Искам хора с идеи, не политици с намерения.

Уинстън успя да постави чашата си така, че да не издаде никакъв звук при допира си до чинийката. Малко се изненада, че ръката му не трепери. Мащабите на онова, което предлагаше Райън, бяха нещо повече от работата, която беше решително готов да отклони. Това означаваше повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Щеше да му се наложи да се откъсне от приятелите си — е, не съвсем, но това означаваше, че няма да взима решения, основаващи се на презумпцията с какво Уолстрийт ще допринесе за кампанията на президента в резултат на милите нещица, които прави министерството на финансите за търговските къщи там. Така бяха водили играта винаги досега и макар той никога да не бе участвал в нея, достатъчно често беше разговарял с истински участници, движещи системата по същия стар начин, просто защото нещата стояха така.

— Майната му — прошепна той. — Сериозно говорите, нали?

Като основател на «Колумб груп», Уинстън бе поел толкова принципно задължение, че малцина изобщо се сещаха за него, освен онези, които всъщност го изпълняваха — и то невинаги всички. Пряко или непряко, буквално милиони хора му поверяваха парите си и това на теория му даваше възможност да се превърне в крадец от космически мащаб. Но той не можеше да го направи. Защото беше незаконно и рискуваше да го приберат в доста нестандартен федерален дом с много нестандартни съседи. Но не това беше истинската причина. Истинската причина бяха всички хора, които му се доверяваха, защото беше честен и умен, така че той се отнасяше към парите им така, както се отнасяше и към своите, а може би даже малко по-добре, защото обикновените хора не можеха да рискуват така, както правеха богаташите. От време на време се случваше да получи мило писмо от някоя вдовица и това бе прекрасно, но всъщност всичко идваше отвътре. Или си честен, или не си, а честта, както беше казал някакъв киносценарист, представляваше дар на човека към самия него. Добър афоризъм. Освен това бе и изгодно, разбира се. Когато си вършиш работата добре, хората също ти се отплащат, но основното е удовлетворението. Парите бяха само резултат от нещо по-важно, защото бяха преходни, а честта — не.

— А данъчната политика? — попита Уинстън.

— Първо трябва да възстановим Конгреса, забрави ли? — отбеляза Райън. — Но, да.

Уинстън дълбоко си пое дъх.

— Това е много голямо начинание, Райън.

— На мен ли го казваш? — попита президентът и изведнъж… се ухили.

— Това няма да ми донесе приятели.

— Освен това ще станеш шеф на секретната служба. Те ще те пазят, нали, Андреа?

Агент Прайс не беше свикнала да я включват в тези разговори, но си помисли, че ще трябва да свикне.

— Хм, да, господин президент.

— Нещата просто са дяволски хаотични — отбеляза Уинстън.

— Ами оправи ги — каза му Райън.

— Ще протестират.

— Да протестират. Искам да прочистиш министерството си, да го насочиш накъдето трябва и да го управляваш както искаш, но така, че някой ден да донесе печалба. Основният проблем там е административен. Трябва ми човек, който може да ръководи работата и да донесе печалба, за да изхвърли бюрокрацията. Това е най-големият проблем на всички институции.

— Познавате ли Тони Бретано?

— От «Ти Ар Дабъл Ю» ли? Преди ръководеше сателитния им отдел… — Райън помнеше, че му бяха предложили висок пост в Пентагона и че той равнодушно се беше отказал. Много от способните хора отклоняваха такива предложения. Това бе правило, което трябваше да промени.

— След две седмици «Локхийд-Мартин» ще го отмъкнат, поне така научих от източниците си. Затова акциите на «Локхийд» се вдигат. Препоръчаха ни да купуваме. За две години е донесъл на «Ти Ар Дабъл Ю» петдесетпроцентно увеличаване на печалбата. Не е зле за някакъв инженер, който изобщо не би трябвало да разбира от мениджмънт. Понякога играем заедно голф. Трябва да чуете приказките му, че ужасно искал да върти бизнес с правителството.

— Кажи му, че искам да се срещна с него.

— Ръководството на «Локхийд» му е дало картбланш да…

— Това е идея, Джордж.

— Ами моята работа? Искам да кажа, какво искате да направя? Според закона…

— Зная. Ще изпълняваш длъжността временно, докато възстановим нещата.

Уинстън кимна.

— Добре. Но трябва да доведа няколко души.

— Нямам намерение да ти казвам как да си вършиш работата. Нямам намерение да ти казвам даже кои са нещата, които трябва да свършиш. Просто искам да ги свършиш, Джордж. Само ме предупреждавай. Не искам да научавам първо от вестниците.

— Кога трябва да започна?

— В момента кабинетът е празен — отвърна Райън.

Последно извъртане:

— Трябва да поговоря със семейството си по въпроса.

— Джордж, в тези държавни кабинети си има телефони и всичко останало. — Джак замълча за миг. — Виж, познавам те. Знам как работиш. Можех да тръгна по същия път, но просто никога не ме е… задоволявало, предполагам, просто да правя пари. Виж, новите начинания, това е нещо друго. Добре, боравенето с пари е важна работа. Самият аз не я харесвам, но пък и никога не съм искал да стана доктор. Чудесно, различен размах и всичко останало. Но аз знам, че си седял на бира и мезета около много маси, около които сте разговаряли колко шибан е този град. Ето твоя шанс. Никога няма да имаш друг, Джордж. Никой повече няма да има възможност да стане министър на финансите без политически съображения. Никога. Не можеш да откажеш, защото никога няма да си простиш.

Уинстън се зачуди как човек може толкова ловко да бъде притиснат в ъгъла на стая със заоблени стени.

— Вече сте овладели политическите похвати, господин президент.

— Андреа, имаш си нов началник — каза Джак на главния си агент.

От своя страна, специален агент Прайс реши, че в края на краищата Кали Уестън може и да греши.

 

 

Съобщението, че тази вечер президентът ще направи обръщение, обърка внимателно обмислената програма, но само с един ден. По-голям проблем представляваше координирането на това събитие с друго. Разпределянето на времето беше всичко в политиката, както и във всяка друга област, и те бяха работили цяла седмица по този въпрос. Не ставаше дума за обичайната илюзия на специалисти, които притежават богат опит. Точно в тази работа опитът нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше само до предположения, но вече бяха направили предположенията си и повечето се бяха оказали верни, иначе Едуард Дж. Килти никога не би се издигнал толкова високо. Но като перфектни комарджии, те никога не се бяха доверявали истински на масата или на другите играчи и взимаха всички решения с много въпросителни.

Съмняваха се дори в правотата на последното — не за политическа му правота, за това кой ще остане доволен и кой ще се обиди от ненадейната позиция спрямо принципа на деня, а дали ходът, който обмислят, е обективно правилен — честен, морален! — а това се срещаше рядко сред опитните политици. Бе добре, че ги беше излъгал, разбира се. Те знаеха, че са излъгани. Знаеха, че той знае, че знаят, че ги е излъгал, но този момент от играта беше разбираем. Обратното би нарушило правилата й. Докато не загубеха доверието на шефа си, трябваше да бъдат пазени, а да бъдат пазени от вредни знания влизаше в този договор.

— Значи всъщност изобщо не си подавал оставка, Ед? — попита шефът на персонала му. Искаше лъжата да стане официална, за да може да казва на всички, че доколкото знае, това е самата истина.

— Все още пазя писмото — отвърна бившият сенатор и вицепрезидент и потупа джоба на сакото си. — С Брет обсъдихме нещата и решихме, че писмото, което бях написал, трябва да се редактира. Имах намерение да дойда на другия ден и да донеса ново, с променена дата, разбира се, и всичко щеше да се уреди спокойно — но кой би могъл да знае?…

— Би могъл просто… е, забрави за това. — Тази част от танца трябваше да се изиграе според музиката.

— Иска ми се да можех — след кратка искрена пауза, последвана от загрижен, развълнуван глас, каза Килти. Той също се справяше добре. — Но, мили Боже, състоянието, в което се намира страната… Райън не е лошо момче, познавам го от години. Обаче си няма и представа от държавно управление.

— За това няма закон, Ед. Никакъв. В конституцията няма абсолютно нищичко и даже да имаше, няма Върховен съд, който да издаде решение. — Този път беше главният юридически съветник на Килти, негов бивш старши юридически помощник. — Въпросът е чисто политически. Няма да изглежда добре. — Просто няма да изглежда…

— Това е проблемът — отбеляза шефът на персонала. — Ние не правим това от политически причини, а за да служим на интересите на страната. Ед знае, че извършва политическо самоубийство. — За да бъде последвано от мигновено и славно възкресение, предавано на живо по Си Ен Ен.

Килти се изправи и започна да се разхожда из стаята, като жестикулираше, докато говореше.

— Остави политиката, по дяволите! Унищожено е управлението на страната! Кой ще го възстанови? Райън е проклет шпионин от ЦРУ. Не знае нищо за функционирането му. Трябва да бъде избран Върховен съд, да се провежда държавна политика. Трябва да възстановим Конгреса. Страната се нуждае от лидер, а той си няма представа как да го постигне. Може и да копая собствения си политически гроб, но някой трябва да се изправи и да защити страната ни.

Никой не се разсмя. Странно, това никога не им се случваше. И двамата съветници, които бяха с Е. Дж. К. от двайсет, че и повече години, се бяха завързали за тази политическа мачта толкова здраво, че нямаха никакъв избор. Театърът, който играеха, бе необходим като хора в трагедиите на Софокъл или Омировото призоваване на музата. Трябваше да се подчертае поетиката на политиката. Ставаше въпрос за страната, за нуждите на страната и за дълга на Ед към страната още от поколение и половина, защото той бе там и вършеше тази работа през цялото време, знаеше как функционира системата и кога настъпва срив, защото само човек като него можеше да го предотврати. В края на краищата управлението беше страната. Той бе посветил на тази задача целия си професионален живот.

Те наистина вярваха във всичко това и Килти беше завързан за същата мачта не по-малко от двамата си съветници. Дори той вече не можеше да каже до каква степен се поддава на собствената си амбиция, защото след като си я изповядвал цял живот, вярата се превръща във факт. От време на време страната бе проявявала признаци на отклонение от неговите разбирания, но както евангелистът няма друг избор, освен да приканва хората да се върнат към Правата вяра, Килти беше длъжен да връща страната към нейните философски корени и той се бе опитвал да прави това в продължение на петте си мандата в Сената и за по-кратко време като вицепрезидент. В продължение на повече от петнайсет години медиите, които го обичаха заради възгледите, вярата и политическото му семейство, го бяха наричали «съвестта на Сената».

Щеше да е добре да се посъветва с медиите за това прозвище, както много често беше правил в миналото, когато разговаряше с тях за някакъв закон или поправка на Конституцията и искаше мнението им — а медиите обичаха да искат мнението им. Но не и в този случай. Не, той не можеше да направи това. Трябваше да играе играта направо. Не можеше да рискува да им иска услуга, при положение че съзнателното избягване на тази маневра щеше да придаде патина на законност на действията му. Проницателност. Ето какво трябваше да излъчва. За първи път през живота си щеше да застане над всички политически величия. Единственото, за което трябваше да помисли сега, беше изборът на момент. А за това щяха да му помогнат връзките с медиите.

 

 

— Колко е часът? — попита Райън.

— Осем и половина — отвърна ван Дам. — Тази вечер има две извънредни предавания с най-широка публика и те помолиха да ги включим в програмата.

На Райън му се искаше да изсумти, но не го направи. Така или иначе лицето му ясно го показваше.

— Това означава, че много хора по Западното крайбрежие ще ви слушат по радиото в колите си — поясни Арни. — Ще ни излъчват и по петте мрежи, плюс Си Ен Ен и Си-Спан. Знаете, че положението може да се промени. Това е проява на любезност. Те изобщо не са длъжни да го правят. Залагат на тази карта заради политическите речи…

— По дяволите, Арни, това не е политика, това е…

— Господин президент, трябва вече да свикнете. Политически въпрос е даже ходенето ви по малка нужда. Не можете да го избегнете. Политика е дори твърдението за отсъствието на политика. — Арни полагаше всички усилия да образова новия си шеф. Той умееше да слуша, но невинаги чуваше.

— Добре. И от ФБР казват, че мога да говоря за всичко това?

— Преди двайсет минути се чух с Мъри. От негова страна няма възражения. Накарах Кали да го вмъкне в речта ви.

 

 

Би трябвало да й дадат по-добър кабинет. Като основен автор на речите на президента, тя би могла да поиска и щеше да получи позлатен компютър, който да постави върху бюро от италиански мрамор. Вместо това тя използваше десетгодишен «Епъл Макинтош Класик», защото й носеше късмет и защото нямаше нищо против малкия му екран. Някога може би бяха използвали кабинета й като килер или складово помещение — по времето когато «Залата на индианските договори» наистина е била използвана за сключване на договори с индианците. Бюрото й беше направено в някой федерален затвор и макар че столът й бе удобен, все пак беше трийсетгодишен. Таваните бяха високи. Така спокойно можеше да пуши в нарушение на федералните разпоредби и правилата в Белия дом, които в нейния случай не се прилагаха. Последния път, когато се бяха опитали да й въздействат със сила, се беше наложило един от агентите от Службата за сигурност да я откопчи от жертвата й, за да не му издере очите. Фактът, че не я бяха изхвърлили незабавно, бе знак за останалия персонал в старата правителствена сграда. Някои служители бяха недосегаеми. Кали Уестън беше от тях.

В стаята й нямаше прозорци. Тя и не искаше. Нейната действителност бе компютърът й и снимките по стените. Едната бе на кучето й, застаряваща английска овчарка на име Холмс (Оливър Уендъл, а не Шерлок; тя се възхищаваше на прозата на този янки от Олимпъс, чест, която оказваше на малцина други). Останалите бяха на политически личности, приятели и врагове, и тя постоянно ги разглеждаше. Зад нея имаше малък телевизор с видео — телевизорът обикновено включен на Си-Спан-I и II или на Си Ен Ен, а видеото използваше, за да гледа записи на речи, написани от други и изнасяни на най-различни места. Политическата реч според нея бе най-висша форма на общуване. Шекспир може и да разполагаше с два-три часа в някоя от пиесите си, за да изрази идеята си. Холивуд се опитваше да прави това за същото време. Но не и тя. Кали Уестън имаше в най-лошия случай петнайсет минути и четирийсет и пет в най-добрия, а нейните идеи трябваше да се възприемат. Трябваше да завладяват средния гражданин, опитния политик и най-циничния журналист. Тя изучаваше обекта си и сега изучаваше Райън, непрекъснато въртеше няколкото думи, които беше казал в нощта на поемането на поста и по новините на следващата сутрин. Наблюдаваше очите и жестовете му, напрежението му, позата и езика на тялото му. Онова, което виждаше, й харесваше в някакъв абстрактен смисъл. Райън бе мъж, на когото би се доверила например като съветник за инвестиции. Но имаше много да учи за политиката и някой трябваше да му помага — или може би не? Може би… фактът, че не беше политик…

Независимо от това дали щеше да спечели, или да загуби, щеше да е забавно. За първи път щеше да е забавление, а не работа.

Никой не искаше да го признае, но тя бе един от най-проницателните хора, работещи тук. Фаулър го знаеше, знаеше го и Дърлинг, именно затова търпяха нейните странности. Висшите политически съветници я мразеха, отнасяха се с нея като с полезна, но незначителна служителка и кипваха от начина, по който тя пресичаше улицата и влизаше право в Овалния кабинет, защото президентът й се доверяваше така, както на малцина други. Най-накрая се беше стигнало до слух, че президентът има доста особена причина да я вика при себе си; в края на краищата хората от нейната част на страната бяха известни с малко свободното си поведение, когато се стигаше до… тя се зачуди дали онзи е успял да се оправи. Агентът беше дръпнал ръцете й от лицето му, но не бе успял да спре коляното й. Арни му бе обяснил, че ще попречат на връщането му в центъра на властта с обвинение в сексуален тормоз — и после го беше включил в черния списък. Тя харесваше Арни.

Харесваше и речта. Четири часа вместо обещаните три, много усилия за дванайсет минути и трийсет секунди — обикновено пишеше речите малко по-къси, защото президентите говореха бавно. Повечето. На Райън щеше да му се наложи да се научи на това. Тя набра командата за отпечатване на речта в три екземпляра. Някакви политически кретени щяха да прегледат работата й и да се опитат да внесат поправки. Сега това не беше такъв проблем, както преди. Когато принтерът свърши, Кали Уестън подреди страниците, защипа ги с кламер и вдигна слушалката. Най-горният бутон за бързо набиране я свързваше със съответното бюро от другата страна на улицата.

— Уестън за среща с шефа — каза тя на секретарката, отговаряща за срещите.

— Елате веднага.

И с това всичко дойде на мястото си.

 

 

Мауди виждаше, че Господ не беше чул молитвите й. Е, шансът не бе на нейна страна. Съчетаването на ислямската му вяра с научните знания представляваше проблем колкото за него, толкова и за колегите му християни и езичници — Конго беше изложено на християнско влияние в продължение на повече от сто години, но старите анимистични вярвания все още процъфтяваха и това улесняваше Мауди да ги презира. Все същият стар въпрос: ако Господ е Бог на милостта, защо съществува несправедливост? Този въпрос ставаше за обсъждане с неговия имам, но засега беше достатъчно, че такива неща се случваха, даже на правоверни.

Наричаха се «petechia», научно наименование за петна от подкожни кръвоизливи, които съвсем ясно се виждаха по светлата и северноевропейска кожа. Добре, че тези монахини не използваха огледала — смятани за суета в тяхната религиозна вселена и още едно нещо, достойно за възхищението на Мауди, макар че не го разбираше съвсем. Беше по-добре да не вижда червените петна по лицето си. Сами по себе си бяха грозни, но по-лошото бе, че бяха предвестници на смъртта.

Сега температурата й беше 40.2 и щеше да е още по-висока, ако го нямаше леда под мишниците и зад врата й. Очите й гледаха апатично, тялото й бе отпуснато от изтощение. Това бяха симптоми за много болести, но петната му подсказваха, че има вътрешен кръвоизлив. Еболата спадаше към треските, придружени от кръвоизливи, група от болести, които разрушаваха тъканите на най-ниско равнище и позволяваха на кръвта да изтича от цялото тяло, което можеше да доведе единствено до спиране на сърцето поради недостатъчен обем на кръвта. Това беше убийственият механизъм, макар че на медицинския свят все още му предстоеше да разбере каква е причината. Процесът вече не можеше да се спре. Около двайсет процента от жертвите оцеляваха — имунната им система някак си успяваше да се организира и да победи вируса нашественик. Но никой не знаеше как става така.

Той докосна китката й, за да премери пулса, и дори през ръкавиците си усети колко гореща, суха и… отпусната е кожата й. Медицинският термин за състоянието беше системна некроза. Тялото вече започваше да умира. Може би първо черният дроб. Поради някаква причина — неясна — еболата проявяваше смъртоносно влечение към този орган. Дори оцелелите впоследствие страдаха от хронично чернодробно увреждане. Човек обаче не успяваше да живее достатъчно дълго, за да умре от това, защото умираха всички органи, някои по-бързо от другите, но скоро всички.

Болката бе колкото невидима, толкова и ужасна. Мауди написа заповед за увеличаване на вливането на морфин. Поне биха могли да смекчат страданието, което беше добре за пациента и в същото време представляваше предпазна мярка за персонала. Измъченият пациент щеше да размахва ръце и така да подложи на опасност онези, които бяха около него. Лявата ръка на монахинята бе завързана, за да предпазят иглата на системата. Даже с тази предпазна мярка тя не изглеждаше много добре закрепена, а поставянето на нова щеше да е едновременно и опасно, и трудно — толкова деградирали бяха артериалните й стени.

Сестра Мария Магдалина се грижеше за приятелката си с покрито с маска лице, но с печални очи. Мауди я погледна и тя му отвърна, изненадана от съчувствието, изписало се на лицето му. Лекарят беше известен като студен човек.

— Молете се с нея, сестро. Сега имам друга работа. — И то бърза. Той излезе от стаята, като пътьом свали престилката и ръкавиците и ги изхвърли на съответното място. Всички отпадъци от тази сграда се поставяха в специални контейнери, които задължително се унищожаваха — нехайното отношение на африканците към тези предпазни мерки бе довело до избухването на първата голяма епидемия на «Ебола» през 1976 година. Този вариант се наричаше «Ебола Мейинга» на името на сестра, заразила се с вируса навярно поради небрежност. Оттогава се бяха научили да внимават, но Африка си оставаше Африка.

Върна се в кабинета си и отново се обади по телефона. Сега щеше да се започне. Не беше съвсем сигурен какво точно, макар че бе спомогнал за определянето му и го беше направил като незабавно прерови специализираната литература, за да открие нещо полезно.

 

 

— Аз ще ви спася. — Забележката накара Райън да се засмее, а Прайс потрепери. Арни просто обърна глава към нея. Шефът на персонала забеляза факта, че тя все още не се облича като света. Всъщност това беше още един плюс за хората от Службата за сигурност, които наричаха модерно облечените си колеги от Белия дом «пауни» — доста по-любезно от всички други неща, които можеха да кажат. Дори секретарките харчеха повече пари за дрехи от Кали Уестън. Арни просто протегна ръка.

— Да вървим.

Президентът Райън мислено благодари за едрия шрифт, с които беше отпечатана речта. Нямаше да му се наложи да си слага очилата или да се унижава като каже на някого да я отпечата отново с по-едър шрифт. Притежаваше способността да чете бързо и сега прегледа документа и попита:

— Какво ще кажете за една поправка?

— Каква? — подозрително го погледна Уестън.

— Вече имаме нов министър на финансите — Джордж Уинстън.

— Мултимилиардерът ли?

Райън обърна първата страница.

— Е, можех да избера някой безделник от която и да е пейка в парка, но си помислих, че не е лоша идея да имаме човек, който познава финансовите пазари.

— Ние ги наричаме «бездомници», Джак — отбеляза Арни.

— Или пък можех да избера учен, но Бъз Фидлър би бил единственият, на когото щях да се доверя. — Споменът накара Джак тъжно да се замисли. Фидлър беше изключителен учен, човек, който знаеше какво не знае. По дяволите. — Така е добре, госпожо Уестън. Та какъв казахте, че съм бил?

— Различен. Доста пъти ви го казах.