Том Кланси
По заповед на президента (30)

27.
Резултати

ХИРУРГ весело се затича по пътеката към поляната, където я очакваше хеликоптерът. ФЕХТОВАЧ я изпрати до вратата и я целуна за довиждане — целувката беше стандартна, но изпращането на прага и стискането на ръцете им не беше както винаги или поне наскоро Андреа Прайс не ги бе виждала да са така разнежени. Прайс погледна крадешком към двама от своите агенти и те веднага схванаха какво се иска от тях. Всички бяха опитни и реагираха гъвкаво, освен Раман, който се отличаваше с прекалено строгите си разбирания, което все пак не му пречеше да бъде един от най-интелигентните членове на екипа.

— Каква е обстановката днес? — попита я президентът, щом хеликоптерът излетя от площадката.

— ХИРУРГ във въздуха — чу Андреа в слушалката в лявото си ухо. — Всичко е чисто — рапортува екипът за следене от покривите на правителствените сгради около Белия дом. През последния час бяха обходили с биноклите си всяка педя, както всеки ден. Това бе тяхното ежедневие, «задължителните процедури», които членовете на екипа за охрана знаеха наизуст. Част от минувачите по околните улици вдигнаха глави към небето. Винаги се намираха хора, които с трепет очакваха появата на президентското семейство. Десетки психолози от Специалната служба се опитваха да открият обяснението за този несекващ интерес от страна на широката публика към мебелировката, интериора, най-незначителните подробности от живота в този най-популярен в Америка дом, защото това затрудняваше много агентите от охраната.

Всички снайперисти, разпръснати по покривите на министерските сгради около резиденцията на президента, ежедневно засичаха през оптическите си мерници струпвания на любопитни граждани, дори вече познаваха физиономиите на «дежурните» зяпачи, а агентите се бяха постарали да издирят имената им и да ги проверят в картотеката на съмнителните и заподозрените лица от всички националности и религии. Много затруднения за снайперистите създаваше и смесването с тълпата на агентите, стараещи се да изглеждат или като случайни минувачи, или като безработни скитници. Понякога, без много шум, проследяваха някои, за да се уверят, че действително не вдъхват опасения. Но днес или поне засега нямаше опасност от инциденти.

— Променихте ли програмата си снощи? — попита Прайс. Измъчваше я, че трябва да задава такива тъпи и неловки въпроси.

— Не. Погледахме предаванията по телевизията — излъга ФЕХТОВАЧ, без да подозира, че те вече са засекли лъжата му. Дори не се изчерви, отбеляза си Прайс. Лицето й също запази невъзмутимото си изражение. Дори и на президента е позволено да крие своите малки тайни или поне да си въобразява, че никой нищо не е разбрал.

— Окей, ето графика. — Райън прегледа набързо първата страница и узна, че според подобното разписание след малко е длъжен да седне на масата пред чаения сервиз. — Министърът на финансите вече е на път. Ще бъде тук веднага след редовния сутрешен доклад на КАРТОИГРАЧ.

— А как наричате Джордж? — заинтересува се Джак, преди да се запъти към Западното крило.

— ТЪРГОВЕЦ. Много му допадна — докладва Андреа.

— Добро утро, господин президент. — Както винаги, Бен Гудли се изправи, щом Райън влезе в Овалния кабинет.

— Здравей, Бен. — Райън остави графика за деня на бюрото си, набързо огледа най-важните документи, подредени отгоре, и се отпусна в креслото. — Да започваме.

— Снощи не ми дадохте възможност да поприказвам с хората от персонала в Белия дом, сър. Очертават се неприятности с Цзян Хансан. Мога да ви представя последната версия, но предполагам, че вече ви е известна. — Президентът кимна утвърдително и му даде знак да продължи.

— Добре, а сега относно събитията в Тайванския проток. Пекин разполага в района с петнадесет бойни кораба в две формации — едната от шест, а другата от девет флотски единици. Ако желаете, мога да ви покажа картата с разположението им, но е достатъчно да знаете, че са разрушители и фрегати. Разгърнати са в боен ред, така ни осведомиха от Пентагона. Изпратили сме един самолет ЕС-135 за подслушване на радиообмена в района. Разполагаме с една подводница, «Пасадена», базирана в участъка между двете китайски бойни формации, а още две подводни лодки са на път от централната част на Тихия океан. Очаква се да пристигнат в района след тридесет и шест, съответно след петдесет часа плаване. Главнокомандващият на Тихоокеанския флот, адмирал Дейв Сийтън, е тук, за да разговаря по въпроса с вас, сър. Ще се обсъжда пълен комплект от мерки за надзор на ситуацията в района. Най-важните предложения, в резюмиран вид, веднага бяха оставени на бюрото на секретаря на господин Бретано. Разговарях с него по телефона. Според първата му реакция адмирал Дейв Сийтън си разбира от работата. В политически план правителството в Тайпе не е получило официално предизвестие за военноморските учения в непосредствена близост до бреговете на Тайван. Те ще излязат с протестна декларация в пресата. Техните военни веднага се свързаха с нашите агенти. Според държавния секретар не може да се постигне нещо особено, но те не искат да се откажат от срещата с вас.

— А как е общата преценка? — попита Райън.

— Може би става дума за редовно учение на техния военен флот, но моментът не е подходящ за нас. Още не са предприели никакви заплашителни действия.

— Е, докато не го сторят, няма да се оттеглим от района и няма да публикуваме официален протест по този повод. Искам военните да разгръщат подразделенията си без излишен шум. Никакви изявления пред медиите. Ако някой се опита да протестира, знаете как да го отпратите.

Гудли разбиращо кимна.

— Именно така действаме, господин президент. Но за събитията в Ирак отново не разполагаме с достатъчно информация. Местната телевизия е изцяло залята с религиозни беседи и молитви. При това само с шиитска насоченост. Дори и новинарските им емисии са посветени предимно на кадри от джамии и най-различни мюсюлмански ритуали. Особено често излъчват вдъхновени проповеди. Екзекуциите продължават. Нямаме точни данни за броя на загиналите, но със сигурност са повече от сто. Може би скоро ще приключат, защото върхушката на Баасистката партия е успяла да се измъкне благополучно от страната, а в мрежите се е уловила само дребната риба. Има нещо подозрително в прекалено благосклонното отношение на тамошните власти към «гражданите с по-леки криминални прояви» — цитирам техните говорители. Религията им поощрявала опрощението. Нагледах се на телевизионни кадри с окъсани затворници, коленичили пред някой имам, за да го молят за милост и да му обещават, че повече никога няма да повтарят грешките си. Да не пропусна и още един тревожен факт: забелязано е необичайно оживление в иранските въоръжени сили. Зачестяват сигналите за учебни маневри в широки мащаби. Засякохме усилен радиообмен от тактически характер. Екипите от военното разузнаване дежурят денонощно, за да се ориентират в целия този хаос. Помощникът на държавния секретар, Рътлидж, ги е пришпорил да побързат с резултатите.

— Какви са изводите? — попита Джак. — Искам да кажа, до какви заключения стигнаха експертите след прослушване на иранските радиовръзки?

— Още няма никакви изводи. След около час отново ще се свържа с тях.

— Обърни повече внимание на докладите на отдела за разузнаване и анализи, особено на…

— … на Бърт Васко. Да, сър, зная — съгласи се Гудли. — Той е много способен, но висшестоящите му създават доста неприятности. Разговарях с него преди двадесет минути. Каза ми, че можем да очакваме влошаване на обстановката до две денонощия. Никой не е съгласен с тази мрачна прогноза. Никой.

— Но нали… — Райън се облегна в креслото си.

— Според мен Васко не греши, сър, макар и в момента да не разполагам с данни, подкрепящи мнението му. Специалистите от ЦРУ не са съгласни с него. Държавният секретар също не го подкрепя… дори не ме запознаха с анализа си, но аз успях да го получа от Васко. Работата е там, че досега с нито една дума не съм подкрепил цялата глутница, в която всички до един твърдят, че той се заблуждава кардинално. — Бен Гудли замълча, защото се досети, че говори не по-малко пристрастно от тях. — Трябва да обсъдим това по-грижливо. Васко винаги се е отличавал с нюха си към предстоящите промени и освен това не го е страх да се опълчи срещу всички.

— Скоро ще разберем кой е прав. Но независимо дали Васко е прав, или не, аз съм съгласен с теб, че той е най-способният от тях. Погрижи се Адлер да поговори с него. И да не спира работата му, независимо от постигнатите досега резултати.

— Васко ще получи пълното ми съдействие — кимна енергично Бен. — Може би вашето решение ще насърчи и други от сътрудниците ни да се поразмърдат.

— Какво ново от Саудитска Арабия?

— Още няма реакция, сър. Като че ли изчакват. Според мен се страхуват да поискат помощ от нас, освен ако наистина не настъпи драматичен обрат в събитията в района на Персийския залив.

— Свържи ме с Али, най-късно до един час — заповяда президентът. — Искам да се запозная с оценката му.

— Слушам, сър.

— И ако той пожелае да разговаря с мен, веднага ще ме свържеш, независимо дали е денем, или нощем. Предай му, че го смятам за свой приятел и винаги ще намеря време да го изслушам.

— Идва ред на сутрешните новини, сър. — Бен се надигна от стола. — Кой ми измисли този прякор, КАРТОИГРАЧА?

— Избрахме го, след като се запознахме с досието ти — обади се Андреа Прайс — Много ти върви на покер.

— И с жените съм така, сигурно и това знаеш — недоволно подхвърли Гудли и излезе.

— Не знаех тези подробности за него, Андреа — обади се президентът.

— Напоследък е спечелил доста крупни суми в игралните домове в Атлантик Сити — засмя се тя.

Райън погледна програмата за деня. Сега идваше ред на обсъждането на речта на Джордж пред Сената.

— Остави ни сами, Андреа — каза Райън миг преди на прага да се появи Джордж Уинстън.

— Добро утро, сър — поздрави министърът на финансите. Както винаги бе облечен в костюм по поръчка. Държеше кафява папка. Настаниха се на фотьойлите от двете страни на масичката за кафе.

— Какво е положението на Уолстрийт? — попита Райън и си наля кафе.

— Ако управлявах моята брокерска къща като онези хитреци от борсата, отдавна да са ме линчували, дори щяха да окачат главата ми над камината. Тук е пълно с лентяи и никой за нищо не желае да поеме отговорност. По дяволите, тук има прекалено много излишни чиновници, господин президент…

— Поне тук, в този кабинет, можеш да ме наричаш Джак.

— Чудесно, Джак. Докъде да се разпростирам в доклада си?

— Нали вече го обсъдихме. Трябваше да се заемеш с промените в министерството. Но искам да знам с какво възнамеряваш да започнеш.

— Добре, ще ти кажа. Първо смятам да посъкратя персонала. Искам да организирам министерството като бизнес кантора. — Той млъкна за миг, после продължи още по-разпалено: — И освен това искам да ревизирам данъчния закон. За Бога, допреди два дни не знаех как ще се справя с проблемите около данъците. Повиках най-добрите юристи, с които разполагам, и…

— Но не трябва да засягаме приходите в бюджета, запомни това.

— Ще експериментираме с няколко математически модела. Очакваме ефектът от замразяването на приходите в бюджета да се окаже независим от входните параметри, Джак, но има вероятност да дочакаме общо нарастване на фондовете, достъпни на правителството.

— Сигурен ли си? Дали няма да се наложи да провериш още веднъж…

— Не, Джак. Няма да си губя времето с допълнителни проучвания. За няколко месеца ще взема Марк Грант, той се справя с компютърното моделиране по-добре от всички, с които съм си имал работа. Миналата седмица по цели дни не се отделяше от компютрите, за да се оправи сред цялата тази бъркотия… нима още не са ти докладвали? Оттогава никой не смее да предлага промени в системата за събиране на данъците. На бюрото ми ме очакват архивните документи — общо хиляда страници, — в които се описват промените в данъчните закони, приети през 1952 година, както и резултатите от тях. Най-подробно са дадени ефектите от данъчното законодателство за всеки сектор от икономиката ни… или поне това, което хората тогава са очаквали от тези закони. Особено ценни са сравненията между прогнозните и реалните резултати, обобщени на база на състоянието на най-големите компании през 1960 година. Смятам, с твое разрешение, да изложа някои изводи пред Сената, в рамките на час и половина.

— Сигурен ли си, че не грешиш, Джордж? — попита президентът. Това бе един от най-тревожните проблеми, и то не само напоследък. Президентът не бе в състояние да проверява всичко, което се върши от негово име — не можеше да прочете дори само една стотна от документите, които се появяваха с неговото име отдолу — но бе отговорен за всичко. Не един или двама президенти преди него безуспешно се бяха опитвали да се преборят с това зло.

— Да, сигурен съм, Джак.

Спогледаха се. Всеки знаеше на какво е способен другият. Президентът имаше пълното право да заяви, че благоденствието на нацията е много по-важно от съдбата на милиардите долари, които Уинстън управляваше чрез финансовата групировка «Колумб», но предпочете да премълчи. Не забравяше, че Уинстън бе съградил тази свръхмогъща инвестиционна къща буквално от основите. И подобно на Райън, той също бе човек от скромен произход, преуспял в големия бизнес единствено благодарение на интелекта си, на желязната си воля и на моралните си качества. За него парите, поверени му от клиентите, бяха по-важни от неговите собствени приходи — затова не бе чудно, че успя да забогатее стремително и въпреки това да не забрави откъде е започнал. Първото официално изявление от висш представител на администрацията на Райън неминуемо щеше да се отрази извънредно благоприятно на репутацията на Уинстън.

— Тогава започвай с дебатите по закона — каза Райън.

— Знаеш ли, погледнато от политически аспект, това ще доведе до…

— Джордж, нали това, което ще предложиш на Сената, ще бъде изключително от полза за страната ни?

— Да — уверено кимна Джордж.

— Тогава не ми губи повече времето.

Министърът на финансите сведе поглед.

— Нали знаеш, че когато всичко това свърши и отново се върнем към нормалния живот, можем да поработим още. Заедно. Не се срещат често хора като теб, Райън.

— Срещат се, и то доста често — отговори президентът след кратък размисъл. — Проблемът е, че не им позволяват да се издигат. И знаеш ли от кого научих тази истина? От Кати. Ако някой от пациентите й звънне вечер, защото бил много зле, тя може и да се ядоса, ала няма да го изостави в труден за него момент. Какво ще стане, ако всички започнат да пренебрегват задълженията си? Никога няма да забравя хирурзите в спешното отделение и как помогнаха на Кати и Сали. Тези момчета работят буквално до припадък и поемат страхотен риск. Същото съм го наблюдавал сред хората от разузнаването. Виждал съм го и сред войниците, сред моряците от подводниците. И това е много по-силно от всички правила за търговската етика, за която толкова много се приказва. Длъжен си да вдигнеш тревога, и то още сега, иначе ще се случи нещо много лошо. Жалко, че истински честните хората не са тук, във Вашингтон, откъдето се управлява страната. А именно такива хора са нужни тук — унило констатира Райън. — Истински честни, смели и безкористни американци.

— Обаче тези морални и порядъчни хора не харесват това, което се върши в столицата. Може би затова стоят по-надалеч от Вашингтон, а? — Уинстън си припомни миналото си, спомни си колко му бе струвало да се издигне сам, без ничия подкрепа, до най-горните етажи на американските финансови кръгове.

— Все пак има и изключения — например Адлер от Държавния департамент. Освен него открих още един сътрудник, на когото явно може да се разчита. Казва се Васко. Един от хората, които не се оставят да бъдат стъпкани от системата. Именно такива личности, будни, със силен и независим дух, сме длъжни да откриваме и да ги закриляме. Повечето от тях заемат третостепенни постове, но действията им имат първостепенно значение. Те поддържат системата в действие и то главно защото не се стремят да бъдат забелязани, защото не обичат да се самоизтъкват. Повече ги вълнуват реалните постижения, ползата, която ще имат гражданите на страната. Знаеш ли за какво си мечтая понякога? — попита Райън, за пръв път разкривайки пред някого съкровените си стремежи, които не се осмеляваше да споделя дори и с Арни.

— Предполагам, че очакваш с нетърпение деня, когато принудиш системата да заработи както трябва. Говоря за система на управление, която да разпознава честните и трудолюбивите и да им отдава заслуженото. Знаеш ли колко е трудно да се постигне безупречна хармония и справедливост в която и да е организация? По дяволите, Джак, нека да не се разпростирам с многочасови обяснения каква борба съм принуден да водя, и то ежедневно, в моята компания, а също и в Министерството на финансите — в него портиерите са повече от стоковедите и хората, които разбират от икономика. Дори не съм сигурен дали някога ще мога да се преборя с тази пасмина — завърши Уинстън гневно. Президентът се усмихна — никой досега не бе успял така добре да разбере мечтите му за промяна и подобряване на държавното управление.

— По-трудно е, отколкото предполагаш. Хората, които работят съвестно, никога не копнеят да управляват останалите, защото искат само да си вършат работата и никой да не им се пречка. Ето например от Кати може да излезе отличен администратор. Дори вече й предложиха да оглави Медицинския факултет към Университета във Вирджиния — това би било сериозно издигане за нея, което ще промени кариерата й изцяло. Но това ще означава да се лиши от половината от времето, което отделя за пациентите си, а на нея й харесва това, което върши сега. Ще дойде ден, в който Бърни Кац от института «Джон Хопкинс» ще трябва да се пенсионира и те ще й предложат да поеме поста му, но тя ще откаже и това предложение. «Вероятно точно така ще стане — помисли си Джак, — освен ако не успея да я разубедя да не им отказва.»

— Не вярвам да успеем да го постигнем, Джак — мрачно поклати глава ТЪРГОВЕЦ. — Макар че идеята е дяволски примамлива.

— Зная, че няма да успеем да направим системата съвършена, но поне можем да се опитаме да подобрим работата й. Всъщност ти вече си се заел с тази задача, поне така разбрах от думите ти. Не е зле да го обмислим.

— Добре, ще помисля и по този въпрос — обеща министърът на финансите и стана. — Но сега ме очаква друго революционно начинание. С колко ли противници ще се наложи да се преборим?

— Никой не може да се отърве от тях, Джордж. Дори и Христос е имал противници.

 

 

Прякорът му допадаше. Киноартиста. Не звучеше зле. Ако преди петнайсет години знаеше, че един ден ще го наричат така, може би щеше да се постарае да оправдае прякора. Мисията му беше строго разузнавателна, но най-ценното му оръжие си оставаше личният му чар. За целта изрепетира няколко варианта, но тъй като имаше германска входна виза, реши, че е най-разумно да използва легендата, че е от Франкфурт. От агенцията за автомобили под наем се бе сдобил с великолепен комплект пътни карти — сега всичките бяха разтворени на седалката до него.

Първо се отправи към училището «Сейнт Мери». Реши да обиколи района два пъти. Към училището водеше само едно шосе. От едната страна се редуваха двуетажни къщи, строени преди тридесетина години. Самото училище се помещаваше в единайсет сгради. Киноартиста знаеше на каква възраст приблизително са бъдещите му жертви, затова лесно отгатна в кои сгради е най-вероятно да ги открие.

В тактическо отношение обаче районът не му се стори подходящ, особено когато забеляза сградата на охраната. Училището бе разположено на голяма площ и това увеличаваше рисковете при отстъпление. Забеляза три големи черни лимузини, очевидно предназначени за пътуванията на неговите обекти и на охраната. Изглеждаха бронирани, а охраната вероятно бе снабдена с модерни автоматични оръжия. В зоната се влизаше и излизаше по единственото шосе — почти един километър до магистралата. А как е охраната откъм брега, запита се Киноартиста и потегли натам. Видя катера на бреговата охрана — малък, но сигурно имаше радиопредавател, а това сериозно объркваше плановете му.

Първоначалните му впечатления никак не бяха оптимистични — достъпът бе силно ограничен, а охраната многобройна и разпръсната. Тъкмо това бе най-опасното. Броят на пазачите беше много по-важен от размерите на площта. Най-трудно е да се пробива отбрана, организирана в дълбочина. Можеше да неутрализира няколко души за броени секунди, но останалите веднага щяха да се притекат на помощ на колегите си. Явно разполагаха с предварително отработени планове за защита, а можеха да повикат на помощ и местната полиция, дори и полицейски хеликоптери. Не, така доникъде нямаше да стигне.

 

 

— Господин председател, уважаеми членове на сенатската комисия — почна Джордж Уинстън. — Президентът Райън ме помоли да изоставя временно работата си в моята компания, за да служа на страната като министър на финансите. Позволете ми да ви разкажа с няколко думи за себе си…

 

 

— Какво знаем за него? — попита Ед Килти.

— Доста неща. Например, че е интелигентен, упорит, честен. И богат. — «По-богат и от теб» — помисли си съветникът, но не го каза на глас.

— Бил ли е проучван от службите за сигурност?

— Нито веднъж. Може би се разминал на косъм, но и това не е сигурно. Според сведенията ми този Уинстън винаги играе по правилата. Неговата инвестиционна групировка «Колумб» се оценява доста високо на борсите заради успешните й операции и почтеността в сделките. Преди осем години един от служителите му бе уличен в опит за мошеничество и Джордж лично се яви в съда, за да свидетелства против него. Освен това заплати щетите от собствения си джоб — цели четирийсет милиона долара. Но онзи измамник получи присъда от пет години. Да, за Райън този Джордж е истинска находка. Не е политик, но на Уолстрийт се ползва с отлична репутация.

— По дяволите! — изруга Ед Килти.

 

 

— Господин председател, трябва да се напрани много, още много за икономиката на страната започна изявлението си Уинстън, ала внезапно отмести приготвения текст и продължи импровизирано. Или поне така изглеждаше. С лявата си ръка посочи към камарата от сборници със закони. — Погледнете тази маса, огъваща се под тежестта на тези прашни томове. Това са данъчните закони на САЩ. В общото право е валиден принципът, според който незнанието на законите не е основание за защита пред който и да било съдебен състав. Но от този принцип никой досега не е спечелил. Министерството на финансите и Данъчната служба са двете най-могъщи ведомства в страната, които оповестяват тези закони и следят за спазването им. Моля да ме извините, че не споменах за ролята на Сената — много добре ми е известно, че всичките тези закони са гласувани именно тук, в Сената, обаче почитаемите сенатори гласуват именно текстовете, подготвени в Министерството на финансите, като само внасят промени и после ги одобряват, а ние поемаме грижата за изпълнението им в реалния стопански живот на страната. В редица случаи тълкуването на законите се предоставя на служителите от Министерството на финансите, а както всички ние добре знаем, понякога тълкуването на един закон се оказва по-важно дори и от оригиналния текст в закона. За тази цел има създадени специализирани съдебни инстанции за данъчно правораздаване, обаче в крайна сметка се стига до купища прашасали хартии, каквато виждате в момента ето там, на онази маса. Осмелявам се да заявя, и то от тази трибуна, че никой, дори и най-опитните членове на комисията, не е в състояние да се ориентира в тази бумащина, камо ли да извлече някаква полза от нея.

— И ето че сега сме изправени пред абсурдната ситуация, в която един гражданин донася своята данъчна декларация за доходите и вече платените от него предишни удръжки в някой от клоновете на данъчните агенции. Отправя молба към служителя — който е длъжен да прилага законите — да му помогне при попълването на декларацията. Ако служителят сгреши, гражданинът ще бъде лично отговорен за грешката, допусната от представител на властта, макар грешката да е причинена именно от този представител на властта. Но ако аз се намирам в моята финансова агенция и си позволя да дам лош съвет на някой от моите клиенти, отговорността за грешката поемам аз.

Уинстън пое дъх и продължи:

— Предназначението на данъците е да осигуряват доходи, необходими на правителството, за да може то да управлява страната и с това да служи на нейните граждани. Но успоредно с грижите за изпълнението на тази благородна задача ние съградихме цяла империя, чието предназначение е да изсмуква милиони долари от данъкоплатците. Защо се стигна дотам? Защото все някой трябва да тълкува данъчните закони, които се усложняват от година на година — същите тези закони, които уж са замислени като средство за облекчение на невежите, но сега са толкова объркани, че дори и най-просветените трудно се ориентират в тях, макар че в същото време продължават да носят пълната отговорност за незнанието им и за неспазването им. Вие не може да не знаете — или поне сте длъжни да знаете, — че тези закони вече «не вършат работа». Не може да нямате поне бегла представа колко пари се харчат ежегодно, за да се осигури съблюдаването на тези закони от всички американци, но резултатите досега никак не са насърчителни. А нали от нас се очаква да се грижим за благото на нашите граждани, а не да им създаваме все нови и нови главоболия?

— И така, господин председателю, има много неща, които се надявам да постигна по време на мандата ми в Министерството на финансите, при условие че сенатската комисия одобри кандидатурата ми. На първо място възнамерявам да се преборя за цялостна преработка на съществуващите данъчни закони, за да може всеки нормален, всеки здравомислещ и порядъчен гражданин да може да ги разбира, без да пръска цяло състояние за тълкуванията на ловки, но скъпо платени юристи и консултанти. Искам закон, който не оставя вратички за измъкване на хитреците. Искам едни и същи правила да важат за всички, без никакви изключения, и в еднаква сила. Подготвил съм предложение за конкретни мерки. Искам да работя съвместно със сенатската комисия, за да се оправи хаосът в данъчното ни законодателство. Искам да работя с вас, дами и господа. Няма да позволя на нито един лобист от която и да е компания или корпорация да се опитна да влияе върху решенията ни. Още отсега мога да обещая, че никой от тези измамници няма да прекрачи прага на кабинета ми. Умолявам ви, господин председателю, да последвате примера ми, когато настъпи моментът да се заемем с разясняването на промените в законите пред цялата нация. И когато успеем да разясним дори и на най-невежите в тази страна какво трябва да се промени, без да се съобразяваме чак толкова много със специалните прослойки от населението, които винаги имат специални претенции към законите, ще сложим край на този хаос. — Уинстън отново посочи масата, огъваща се под тежестта на томовете. — Ние всички сме американци. Следователно трябва да работим всички заедно, и то здравата, за да отнемем възможността на лобисти и юристи да ограбват най-безсъвестно клиентелата си под прикритието на консултации за избягване на данъчното облагане. Законите в тази страна не се създават, за да могат хитреци от частните адвокатски кантори да се упражняват в красноречие и остроумие, нито пък за да прикриват зад тях некадърността си бюрократите от държавния сектор. Законите, които вие одобрявате и които хора като мен са длъжни да прилагат, са предназначени да задоволяват нуждите на хората, а не на правителството.

— На второ място е намерението ми да накарам Министерството на финансите най-после да заработи ефективно. Ефективност — тази дума все още е непозната за повечето служители на правителството. Именно на това трябва да се сложи край. Е, аз, разбира се, не мога да променя всички в този град, но мога да променя стила на работа на ведомството, което президентът е решил да ми повери и което — смея да се надявам — вие ще ми възложите да ръководя. Зная как се върти бизнес. Моята финансова групировка обслужва в буквалния смисъл на думата милиони вложители и инвеститори, пряко или косвено, и аз с гордост нося това нелеко бреме. В следващите няколко месеца ще ви представя бюджета на Министерството на финансите, в който няма да фигурира нито едно излишно перо. — Последните му думи се сториха на всички присъстващи силно преувеличени, но въпреки това прозвучаха доста впечатляващо. — Тази зала и преди е била свидетел на подобни амбициозни заявления, затова няма да ви обвинявам, ако ги посрещнете с недоверие, но аз винаги съм държал на думата си. Можете да бъдете сигурни, че и този път ще спазя обещанието си.

— Президентът Райън ме повика при себе си в Овалния кабинет, за да ми възложи задачата да се преместя във Вашингтон. Но тук никак не ми харесва, господин председателю — обърна се Уинстън към масата с членовете на сенатската комисия. Знаеше, че вече е успял да ги спечели на своя страна. — Предпочитам да напусна Министерството на финансите, след като изпълня задачите, за които говорих преди малко. С това приключвам изказването си.

По традиция първият ред бе запазен за членовете на семейството на кандидата — сега там стояха само съпругата и децата на Джордж Уинстън, а вторият бе изпълнен изцяло с репортери — най-опитните хора в залата, помнещи не една и не две подобни церемонии. От кандидатите се очакваше да леят хвалебствени слова, адресирани към президента, да декларират каква чест е за тях да служат на родината, да изразяват радостта си от удостояването им с огромна власт, да споменават за тежката отговорност, която се е стоварила на плещите им.

«Но тук никак не ми харесва»? Репортерите спряха да стенографират, надигнаха глави към трибуната, а след това си размениха смаяни погледи.

 

 

В края на краищата Киноартиста — вече Дитер Колб, учител по немски, намери подходящото място и почти два часа наблюдава градината и децата, които играеха на двора. Скъпите им дрехи му подсказаха, че това са добре гледани деца, на заможни родители, но все пак си оставаха деца. С изключение на едно. Кое бе то, това не можеше да определи от толкова голямо разстояние — когато му дойдеше времето, щяха да го снабдят с всички възможни фотографии — но за него то съвсем не беше дете, а инструмент за политическо въздействие, предмет на безброй политически изявления в бъдеще. Кой щеше да се нагърби с тези изявления и какво щяха да съдържат те — това никак не засягаше Киноартиста.

Хер Колб беше тренирал с години за такива дръзки солови акции. В началото бе започнал с религиозен плам, убеден, че така подпомага Свещената война за освобождението на своя народ, но с времето работата му се превърна в серия щедро заплащани терористични акции, в професия като всяка друга. Ако накрая се случеше нещо, от което родината му ще бъде политически облагодетелствана, толкова по-добре, но кой знае защо, този миг така и не настъпваше, въпреки всичките надежди и мечти и огнени речи на водачите. Сега го крепеше само съзнанието, че е превъзходен, всъщност ненадминат професионалист, най-опитният и най-ловкият в тези рисковани акции.

 

 

— Мнозина ще възразят срещу естеството на предложения от вас план за промени в данъчната програма — продължи сенаторът. Не бе трудно да се предвиди, че този опитен политик ще пледира именно в тази насока. — Нима за нас е толкова невъзможно да се постараем да облекчим бремето на трудовата Америка?

— Сенаторе, разбрах какво искате да ми кажете — отговори Уинстън. — Но не разбрах какво искате да кажете с думите «трудовата Америка». Аз също се трудя. Изградил съм сам моята компания, като съм започнал от нищо, и повярвайте ми, това също е труд, и то не лек. Първата дама, Кати Райън, печели около четиристотин хиляди долара годишно — много повече от съпруга си, между впрочем. Но означава ли това, че тя не се труди? Тя е хирург. Според мен това е професия, в която се влага доста труд. Брат ми също е лекар и аз много добре знам по колко часа на ден дежури в клиниката си. От тези двама лекари има много по-голяма полза, отколкото от средностастическия американец, и според отдавна известния на всички нас закон за търсенето и предлагането такива специалисти получават много по-високи хонорари от хората от някои други професии. Ако ослепеете, няма да ви бъде от полза някой от профсъюзните босове, нито пък дори и най-опитният юрист по недвижими имоти. Ще ви помогне само лекарят, по-точно очният хирург. Така че не е вярно, сенаторе, че лекарят не се труди. При медиците се изисква много по-висока квалификация и продължително обучение, но в резултат на това техният труд е по-добре заплатен. Какво да кажем за един бейзболист? Това също е квалифициран труд, но от друга категория, и никой в тази зала няма да възрази срещу тарифите за продажба на звездите в този спорт. Защо? Защото те са съвършени в професията си, истинските бейзболни звезди в целия свят са четирима или петима и затова получават възнаграждения, които на нас ни се струват баснословно раздути. И тук се намесва законът за търсенето и предлагането.

— Ако ми е позволено да говоря от тази трибуна не като кандидат за министерско кресло, като редови гражданин, ще възразя решително срещу изкуствено създаваното от политиците и почти винаги ненужно противопоставяне на хората на умствения и на физическия труд. Не е възможно да изкарваш честно прехраната си в нашата страна, ако не предлагаш стока, годна да служи на останалите, и общо казано, колкото по-усърдно и по интелигентно се труди човек, толкова повече пари ще спечели. Но за съжаление хората с необикновени способности се броят на пръсти. Само в холивудските филми ще срещнете представители на класата от лентяйстващи богаташи, за която толкова много се говори в Америка. Кой от присъстващите в тази зала, ако би могъл, не би желал незабавно да размени мястото си с някоя бейзболна знаменитост, например с Кен Грифи или с Джак Никлаус? Нима всички ние не мечтаем да бъдем най-добрите в някоя професия? Аз мога да ви призная, че винаги съм мечтал за това. За съжаление не умея да размахвам така ловко бейзболната бухалка.

— А какво да кажем за талантливите компютърни програмисти? И това не мога да го върша. Или за изобретателите? Ами за опитните ръководители от едрия бизнес, които съумяват за няколко месеца да изправят на крака някоя губеща компания? Защото най-лошото, което може да се случи на един бизнесмен, е да не донесе печалба на компанията си. Защо? Защото печеливша е тази компания, която си върши работата добре. Само такива компании съумяват да компенсират достойно своите кадри и в същото време успяват да върнат парите на акционерите си — а това именно са хората, които влагат своите пари в компаниите, за да могат те да разкриват нови работни места.

— Все пак, сенаторе, нека не забравяме защо сме се събрали в тази зала. Правителството не осигурява работни места и въобще не е създадено за тази цел. Големите компании са тези, които наемат работници, за да произвеждат стоките, от които се нуждаем всички пие. Работата на правителството е да защитава тези хора, да се грижи за спазването на законите и да бди всички да играят според правилата на играта. Не е редно да наказваме играчите, които спазват правилата, защото ние събираме данъци, за да може правителството да си върши работата. Но допускаме сериозни отклонения от първоначалния замисъл. Длъжни сме да събираме данъците така, че да нанасяме минимум щети на икономиката на страната. Данъците, по своя характер, винаги имат отрицателно въздействие и това не може да се избегне, обаче може така да се структурира данъчната система, че тези щети да се намалят още, доколкото е възможно, и дори да се насърчават хората да използват парите си така, че да подпомагат цялостното ни стопанско развитие.

— Много добре схванах каква е целта ви! — скочи сенаторът. — След малко ще започнете да ни убеждавате да намалим данъците на компаниите, които създават капитал, но така ще осигурите предимства само за някои, за сметка на…

— Сенаторе, простете, че ви прекъсвам, но това просто не е вярно и вие много добре го знаете — остро възрази Уинстън. — Намаляването на данъците за печелившите компании означава само едно: така ще насърчим хората да инвестират парите си в… не, почакайте, нека се върнем малко назад: да допуснем, че съм заработил хиляда долара. Плащам си данъците върху тази печалба, плащам си застраховката, храната, вноските за колата и остатъка го инвестирам, като купувам от акциите на компютърната компания X. Те ми взимат парите и наемат някого на работа. Това лице си върши работата, точно както аз си върша моята, и от продукта на неговия труд — нали той създава стока, предназначена за продажба — компанията натрупва печалба, част от която дава на мен под формата на дивиденти. Тези дивиденти се облагат с данък като всеки друг доход. Тогава аз продавам акциите си на друга компания, която пък наема втори работник. Парите, реализирани от продажбата на акциите, се третират като натрупан капитал. Хората вече не желаят да крият парите си под дюшеците — припомни той — и ние не можем да искаме това от тях. Искаме те да инвестират в американската икономика, искаме да се подпомагат взаимно.

— И сега, след като съм платил данъците върху капитала, който съм инвестирал, какво следва? — продължи Уинстън. — Да допуснем, че съм помогнал на неколцина мои съграждани да си намерят работа. А те на свой ред ще произведат някакви стоки. Но аз се нуждая от някакъв, макар и скромен доход, за да съм в състояние, на свой ред, да помогна на тези хора да си намерят работа и за да произведат нещо за продан. Това е от полза както за работника, така и за купувачите на неговата стока. После се заемам със същата роля, но този път с друга компания. Защо да ме наказват, защо да ме ограбват с непосилни данъци? Не е ли много по-разумно да насърчаваме нашите граждани да инвестират свободните си средства? И нека не забравяме, че вече веднъж са обложили парите ни с данъци — защото на практика абсолютно всеки долар се облага неколкократно. А това не е добре за страната. И без това събираме немалко пари от данъкоплатците, но на всичкото отгоре го вършим така, че крайният ефект е по-скоро отрицателен. Защо, според вас, сенаторе, сме се събрали тук? Защото от нас се очаква да придвижим нещата към по-добро, а не само да си разменяме упреци. Защото крайният резултат от нескончаемите прения в тази зала е колосалното усложняване на данъчната ни система, до такива размери, че се налага да харчим милиарди, за да я управляваме — а това са пари, изцяло хвърлени на вятъра. Защо са ни всички тези счетоводители, инспектори и юристи, които преживяват доста добре, а обществеността и до днес не може да си обясни каква полза има от тях?

— Америка не е страна на завистници. Америка не е страна на съперничещи личности. В Америка няма класова система. Никой не може да нарежда на американските граждани какво могат да правят и какво — не могат. Произходът не играе никаква роля. Погледнете членовете на сенатската комисия. Ето един син на фермери, до него — син на учител, а СЪЩО и син на шофьор, както и син на адвокат. А вие, сенатор Николидис, сте син на гръцки имигранти. Ако в Америка съществуваше класово общество, тогава как, по дяволите, щяхме да избираме кои хора ще седят в тази зала?

Уинстън отлично знаеше, че сенаторът, който непрекъснато се опитваше да го обори, е професионален политик — също като баща си, само че старият Николидис не беше чак толкова отявлен кучи син. Телевизионните камери старателно показваха в едър план, макар и за кратко, лицата на посочените от него членове на сенатската комисия.

— Господа, нека се опитаме да обясним на хората с какво се захващаме. Ако трябва да променим системата, нека го сторим така, че да осигурим шансове на нашите съграждани да се подпомагат взаимно, всеки в своя бизнес. Ако Америка страда от структурни икономически проблеми, причината е в това, че ние не сме създали възможности за просперитет. Именно оттук сме длъжни да започнем. Защото системата не е съвършена. Чудесно, нека тогава да се опитаме да дефинираме проблемите, един по един, заедно с мерките за ликвидирането им. Нали за това сме се събрали?

— Но системата трябва да изисква от всеки да плаща справедлив дял — прекъсна го сенаторът.

— Какво означава «справедлив»? В речниците тази дума се тълкува много опростено — всеки да плаща по равно. Десет процента от един милион долара си остава сума, десетократно по-голяма спрямо десетте процента от сто хиляди долара. Но «справедливостта» в данъчните закони се тълкува доста своеобразно — ние събираме колкото може повече от най-способните, защото те са най-богатите, и ги раздаваме обратно на по-некадърните — а, да, между впрочем, именно тези богаташи наемат адвокати и лобисти, които умеят да шушнат на ухото на политиците, които пък ловко напипват милионите вратички в законите за измъкване от плащането на високите данъци. Нали няма нормален човек, който с готовност да се съгласи да бъде оскубан от държавата? Да не ви губя времето, защото тази печална истина ви е до болка позната. И до какво се стига в края на краищата? Ето до какво! — Уинстън гневно протегна ръка към купчината прашни томове. — Ето откъде се поражда плеядата бюрократи, адвокати, лобисти… докато данъкоплатците остават на заден план! И хич не ни е грижа, че системата изоставя тези, за които е създадена. Докъде ще стигнем по този път? — Уинстън се наведе над микрофона. — Ще ви обясня как разбирам понятието «справедливост». Мисля, че това значи всички ние да поемаме еднакво бреме при еднакви пропорции. Според мен това ще рече да създадем прости и ясни закони, лесноразбираеми за хората. «Справедливо» ще бъде да се осигури добре разчистено игрище за всички играчи, които да бъдат поставени при равни условия в началото на играта. И тогава никой няма да изпитва ненавист към най-прославения бейзболист, че си е купил имение за десет милиона долара — нали той е играл най-талантливо. Напротив, ще му ръкопляскаме. И ще се стараем да му подражаваме, да го настигнем. Да бъдем като него. И няма да позволим никому да ни отклони от тази цел.

 

 

— Да ги оставим да изядат баницата, а? — възкликна помощникът на Ед Килти.

— Ами те сух хляб не ядат — язвително подметна Ед и се усмихна лъчезарно. Най-после Уинстън изплю камъчето.

 

 

Ето ги! Киноартиста засече времето, когато се появиха двамата мъже. Единият се обърна към някаква жена на прага, която после затвори вратата отвътре, после двамата поеха към паркинга. Шарещите им погледи ги издаваха така, все едно че бяха с униформи. От гаража се появи черната лимузина. Добро скривалище, но все пак очевидно за окото на опитния съгледвач. След агентите се появиха две деца, едното водено за ръка от някаква жена, а другото от мъж… да, това бе онзи, който се спотайваше в сянката до вратата, когато вчера следобед изведоха децата на площадката за игри. Едър тип със строго лице. Две жени, едната отпред, другата — отзад. Отведоха децата до втория автомобил. Бронираната лимузина спря пред разклона, след малко потегли отново, а другите коли я последваха по магистралата. Той не пропусна да забележи и нещо ново — на петнайсет секунди след третия автомобил имаше стандартна полицейска кола, завършваща ескорта.

Задачата не беше лесна, но не бе и невъзможна. При планирането се допускаха няколко варианта, всичките приемливи за неговите работодатели. Освен това той не изпитваше сантиментални чувства към децата. Вече бе провел няколко подобни акции и знаеше, че не бива да мисли за тях като за деца. Аллах не одобряваше похищението на невръстни деца, Киноартиста много добре го знаеше. На този свят нямаше религия, която да благославя насилието над беззащитни малчугани, но държавите не се управляваха с религия. Религиите биха предназначени за някакъв измислен, идеален свит, а реалният свят беше много, много далеч от идеалите. И все пак религиозни цели можеше да се постигат и с обикновени средства, а това означаваше, че… не, той просто нямаше време да мисли, и толкоз. Това беше работа, това му беше работата — да огледа всичко, да надуши какви правила спазват. Киноартиста поне не се преструваше на набожен.