Том Кланси
По заповед на президента (20)

17.
Пробуждането

Важните неща никога не стават в удобно време. Дали раждане на бебе, или национално бедствие — изглежда, всички такива събития заварват съответните хора заспали или неспособни да реагират поради една или друга причина. В този случай не можеше да се направи нищо. Бен Гудли реши, че ЦРУ не разполага с възможност да потвърди разузнавателната информация и че колкото и заинтересувана от региона да е страната му, не могат да се предприемат никакви действия. Медиите не бяха научили за развитието на събитията и както често се случваше, ЦРУ щеше да си мълчи, докато не разберяха. С това си поведение Централното разузнавателно управление щеше да подхрани общественото мнение, че медиите са толкова ефикасни в разузнаването, колкото и държавните институции.

СОНР щеше да е кратка. По същество тя не изискваше много догматизъм, а фактите можеха да се изложат съвсем просто. Гудли и отговорникът за региона написаха документа за половин час. Принтерът отпечата един екземпляр за вътрешна употреба, а модемът прати доклада по секретни линии до заинтересуваните държавни институции. След като свършиха това, двамата мъже се върнаха в оперативния център.

 

 

Головко полагаше всички усилия да заспи. «Аерофлот» току-що беше закупил десет нови боинга за покриване на международните си линии до Ню Йорк, Чикаго и Вашингтон. Самолетите бяха много по-удобни и сигурни от съветските авиолайнери, в които бе пътувал толкова години, но той не беше очарован от перспективата да лети с два двигателя, американски или не, вместо с обичайните четири. Но поне седалките в първа класа бяха удобни, а водката, която му бяха донесли скоро след излитането, беше руска и от най-добро качество. Това съчетание му осигури пет и половина часа сън. Събуди се над Гренландия. Телохранителят до него още спеше. Някъде назад стюардесите навярно също спяха на удобните си сгъваеми седалки.

Някога, помисли си Сергей Николаевич, нямаше да е така. Той щеше да лети със специален чартърен самолет, снабден с пълна комуникационна апаратура, и каквото и да станеше на света, той щеше да бъде информиран с такава скорост, с каквато служителите от предавателните кули до Москва можеха да излъчат морзовия код. Още по-досаден беше фактът, че нещо ставаше. Нещо трябваше да се случи. Винаги бе така. Пътуваш за важна среща, защото очакваш да стане нещо, и после то се случва точно когато си на път, и макар че не си лишен съвсем от връзка със света, нямаш възможността да се посъветваш със старшите си помощници. Ирак и Китай. За щастие двете горещи точки бяха много отдалечени една от друга. Головко си напомни, че между Вашингтон и Москва има още по-голямо разстояние, обърна се на една страна и си каза, че все пак трябва да поспи още малко.

 

 

Трудната част не беше да ги изведат от Ирак. Трудната част щеше да е да ги откарат от Иран в Судан. Отдавна бе минало времето, когато самолетите от Иран можеха да летят до Саудитска Арабия, и единствените изключения бяха поклонническите полети до Мека по време на ежегодния хадж. Сега пътническите самолети трябваше да заобикалят Арабския полуостров и после да минават над Червено море, за да завият на запад към Хартум, което утрояваше и времето, и разстоянието. Следващият кратък полет не можеше да започне преди първият дълъг да завърши в Африка, а високопоставените персони да пристигнат в набързо приготвените за тях апартаменти, да ги намерят за задоволителни и да позвънят с неизбежната кодова дума, потвърждаваща, че всичко е наред. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да ги откарат едновременно с един-единствен авиолайнер и с един-единствен полет Багдад-Техеран-Хартум, но това не беше възможно. Нито пък бе възможно да осъществят много по-краткия директен полет от Багдад за Хартум като прелетят над Йордания. Но това означаваше да минат близо до Израел, перспектива, която нямаше да зарадва иракските генерали. Освен това стоеше и въпросът за секретността, който правеше всички тези теоретични възможности неподходящи.

Тази ситуация би вбесила всеки, но не и Даряеи. Той стоеше сам до прозореца и гледаше как самолетът спира, как вратите се отварят, как хората се втурват надолу по стълбичката и незабавно се изкачват по другата, докато носачите прехвърлят малкото лични вещи, които чужденците бяха взели със себе си — несъмнено бижута и други леснопреносими предмети с висока стойност, с усмивка си помисли светият човек. Всичко това отне само няколко минути и после очакващият ги самолет се задвижи.

Всъщност беше глупаво да идва, за да види нещо толкова прозаично и досадно като това, но то представляваше завършекът на цели две десетилетия усилия и макар да бе Божи човек, Махмуд Хаджи Даряеи все още беше достатъчно човек, за да иска да види плодовете на труда си. В това бе преминал целият му живот и въпреки всичко задачата не беше довършена дори само до половината. А времето му изтичаше…

Както и при всеки човек, напомни си Даряеи — с всяка една секунда, с всяка една минута, с всеки един час, с всеки един ден, едно и също за всички хора, но някак си на човек му се струва, че времето тече по-бързо, когато надхвърли седемдесет години. Той погледна ръцете си, бръчките и белезите от цял един живот, някои естествени, други не. Два от пръстите му бяха счупени, докато гостуваше на САВАК, обучената от израелци секретна служба на шаха. Спомняше си болката. Още по-добре помнеше разправата с двамата мъже, които го бяха разпитвали. Даряеи не беше казал нито дума. Просто ги бе гледал, застанал неподвижен като статуя, докато ги отведоха пред взвода за разстрел. Всъщност не бе останал особено удовлетворен. Те бяха просто функционери и вършеха работата, определена им от други, без да ги интересува кой е той или защо трябва да го мразят. Друг молла беше седял с всеки един поотделно, за да се моли заедно с тях, защото да лишиш някого от възможността да се помири с Аллах е престъпление.

Хомейни бе прекарал изгнанието си в Париж, но не и Даряеи. Беше останал зад завесата, като координираше и ръководеше вместо своя вожд. Заловен един-единствен път, той бе освободен, защото не беше проговорил, не проговори и никой от хората му. Това бе грешката на шаха, една от многото. В крайна сметка се беше поддал на колебание. Прекалено либерален в политиката си, за да задоволи ислямското духовенство, прекалено реакционен от гледна точка на западните спонсори, напразно опитващ се да намери средния път в една част от света, в която човек имаше само две възможности. Само една, поправи се Даряеи, когато самолетът се издигна над земята. Ирак се бе опитал да тръгне по другия път, като се отклони от Божието слово, и какво им донесе това? Хюсеин беше започнал войната си с Иран, като смяташе, че врагът му е слаб и няма вожд. И не постигна нищо. После нападна на юг и получи още по-малко, и всичко в търсене на временна мощ.

За Даряеи бе различно. Подобно на Хомейни, той никога не беше губил от поглед своята цел и макар последният да бе мъртъв, делото му продължаваше да живее. Сега гледаше на север и целта му лежеше зад него, прекалено далеч, за да се вижда, но въпреки това беше там, в свещените градове Мека и Медина… и Йерусалим. Той беше ходил в първите два, но не и в третия. Като момче, малко и набожно, бе искал да види Скалата на Авраам, но нещо, вече не помнеше какво, беше попречило на неговия баща търговец да го заведе там. Бе виждал родния град на Пророка обаче, и разбира се, неведнъж се беше отправял на поклонничеството до Мека — хадж — въпреки политическите и религиозните разлики между Иран и Саудитска Арабия. Искаше му се отново да го направи, да се помоли пред покритата Кааба. Но имаше нещо по-голямо дори от това.

Върховен глава на държавата, той искаше повече. Не толкова за себе си. Не, в основата на смирения му живот имаше една по-велика задача. Ислямът се простираше от крайната западна част на Африка до крайната източна част на Азия, без да се смятат малките островчета на последователите на Вярата в Западното полукълбо, но религията не беше имала общ вожд и обща цел вече повече от хиляда години. Това причиняваше на Даряеи болка. Имаше един-единствен Бог и едно-единствено Слово, и Аллах сигурно се натъжаваше, че Неговото Слово бе толкова трагично недоразбирано. Това беше единствената възможна причина за неуспеха на всички хора да възприемат Правата Вяра и ако той бе в състояние да промени положението, значи би могъл да промени света и да върне цялото човечество към Господ. Но за да постигне това…

Светът си беше такъв, несъвършено оръдие с несъвършени закони за несъвършени хора, но така го бе създал Аллах и така щеше да си остане. Още по-лошо, имаше такива, които щяха да се противопоставят на всяко негово дело, правоверни и неправоверни, още една причина за скръб и гняв. Даряеи не мразеше саудитите и другите от отсрещната страна на Персийския залив. Те не бяха зли хора. Те бяха правоверни и въпреки разликите никога нямаше да им бъде отказан достъп до Мека. Но техният път не беше Пътят и нищо не можеше да се направи. Бяха затлъстели, забогатели и корумпирани и това не можеше да се промени. Даряеи трябваше да завладее Мека, за да реформира исляма. Да направи това означаваше да придобие световна мощ. Означаваше да си създаде врагове. Но той отдавна го знаеше и току-що бе спечелил първата си голяма битка.

Само да не беше отнело толкова време. Даряеи често говореше за търпение, но неговата работа бе отнела цял един живот, а той беше на седемдесет и две и не искаше да умре като своя наставник, без да довърши делото дори само до половината. Когато настъпеше неговото време да се изправи пред Аллах, Даряеи искаше да говори за постижението, за успешно изпълнената най-величествена цел, която би могъл да има човек, повторното единение с Правата Вяра. И за да постигне тази цел, беше готов да направи много неща. Самият той дори не знаеше с каква огромна задача иска да се заеме, защото все още не можеха да се зададат всички въпроси. И тъй като неговата цел беше толкова чиста и светла, а оставащото му време толкова кратко, той никога не се бе питал колко дълбоко би затънал в мрак, за да стигне там.

Добре. Той се извърна от прозореца и заедно с шофьора си отиде при колата. Процесът беше започнал.

 

 

На хората от разузнавателната общност не им се плаща за съвпадения и те имат карти и часовници, за да ги предотвратяват. Разстоянието, което Гълфстрийм Г-IV може да прелети, без да зарежда повторно с гориво, беше добре известно и лесно можеше да се изчисли. Кръжащият в района АУАКС засече следа, водеща на юг от Техеран. Транспондерът му показа вида на самолета, както и скоростта, посоката и височината, която се равняваше на тринайсет хиляди и седемстотин метра за оптимално използване на горивото. Сравниха времето на този полет и на още един. Курсът им обясни още повече неща.

— Судан — потвърди майор Сабах. Ви могла да е и друга страна. Той почти бе решил, че възможният маршрут е Бруней, но не, това щеше да е прекалено далеч от Швейцария, а Швейцария беше мястото, където се намираха парите — където трябваше да се намират.

След тази преценка пратиха сателитен сигнал до Америка, отново в ЦРУ, и той събуди старшия дежурен само за да каже «да» на съвсем кратък въпрос. Отговорът беше пратен обратно до «ПАЛМ БОУЛ» от любезност към кувейтците. После бе просто въпрос на чакане.

 

 

ЦРУ имаше малка станция в Хартум, състояща се всъщност само от шефа й, двама оперативни работници и секретарка. Шефът на станцията обаче бе добър и беше вербувал за агенти голям брой местни граждани. Помагаше му това, че суданското правителство обикновено нямаше какво да крие, тъй като страната бе прекалено бедна, за да представлява интерес за когото и да било. Някога правителството беше използвало географското си положение в противоборството между Изтока и Запада и това му носеше пари, оръжия и помощ, но СССР бе паднал, а с него и Голямата игра на могъщество, поддържала Третия свят в продължение на две поколения. Сега суданците трябваше да разчитат на ограничените си собствени ресурси и на малкото трохи, подхвърляни от страните, изпитващи временна нужда от малкото, което имаше тази африканска държава. Лидерите й бяха мюсюлмани и като заявяваха това толкова високо, колкото можеха да лъжат — те не бяха по-набожни от западните си колеги, — успяваха да получат помощ от Либия, Иран и други, в отговор на което от тях очакваха да направят тежък живота на езичниците анимисти в южната част на страната и да поемат риска от надигащата се ислямистка политическа вълна в собствената си столица — хората, които знаеха действителната набожност на лидерите си, искаха да ги заменят с истински правоверни. Като цяло политическият елит на тази обедняла нация смяташе, че е по-лесно да си религиозен и богат, отколкото религиозен и беден.

А всичко това означаваше за персонала на американското посолство огромна непредвидимост. Понякога Хартум бе спокоен — когато фундаменталистите бяха държани под контрол. Понякога не беше, защото не бяха спокойни и те. В момента, изглежда, ставаше дума за втората възможност, а отгоре на всичко екологичните условия тук бяха достатъчно отвратителни, за да пратят този пост сред последните десет от всички американски посолства в света, въпреки отсъствието на заплаха от терористи. За шефа на станцията това означаваше бързо напредване в кариерата, макар жена му и двете му деца да си бяха останали във Вирджиния, защото повечето официални американски представители не се чувстваха в достатъчна безопасност, за да доведат тук семействата си. Почти също толкова неприятно беше, че СПИН се превръщаше в истинска опасност. Посолството имаше военен лекар, за да се справя с такива случаи. Тревогите му бяха огромни.

Шефът на станцията се отърси от тези мисли. Като пое службата, той беше прескочил цяло равнище в заплатата си. Справяше се добре и имаше един особено високопоставен агент в суданското външно министерство, за да информира Америка за всичко, което правеше страната. Фактът, че тя не правеше чак толкова много, не бе важен за бюрократите в Ленгли. По-добре да знаят всичко за нищо, отколкото нищо за всичко.

С този случай той се зае лично. След като свери разстоянието и времето по собствените си карти, шефът на станцията вечеря рано и отиде на летището, намиращо се само на няколко километра извън града. Охраната тук беше по африкански небрежна и той лесно намери място, откъдето да наблюдава. По-лесно бе да се скриеш на частен терминал, отколкото на обществен, особено като се вземеше предвид 500-милиметровият обектив на фотоапарата му. Дори имаше време да провери апарата. По клетъчния му телефон хората на АНС в посолството потвърдиха, че въпросният самолет скоро ще се приземи — факт, който бе още по-сигурен заради пристигането на няколко служебни на вид коли. Вече беше запомнил двете снимки, пратени му по факса от Ленгли. «Двама висши иракски генерали, а?» — помисли си той. Е, след смъртта на шефа им това изобщо не можеше да го изненада. Проблемът с диктатурите бе, че никой от онези, които се намираха близо до върха, не можеше да разчита особено много на пенсиониране.

Велият пътнически самолет се появи с обичайните валма дим. Сега единствената му тревога беше дали самолетът ще спре по такъв начин, че да може да заснеме слизащите от него хора — копелетата винаги гледаха на друга страна и разваляха цялата работа. Но нямаше никакъв избор. Гълфстриймът спря. Вратата се отвори и шефът на станцията започна да снима кадър след кадър. На летището чакаше някакво полуофициално служебно лице, за да извърши церемонията по полуофициалното посрещане. Можеше да се види кои са важните личности по това кого прегръща и целува суданецът — и от оглеждането им наоколо. Щрак. Щрак. Той позна едното лице със сигурност, другото навярно също отговаряше на описанието. Прехвърлянето отне само минута-две. Служебните автомобили потеглиха, но шефът на станцията не се вълнуваше особено накъде са се насочили в момента. Агентът му от външното министерство щеше да го информира. С оставащите осем кадъра той засне самолета, които вече зареждаха с гориво, и реши да изчака, за да види какво ще стане. Трийсет минути по-късно Г-IV пак се издигна в небето и американецът тръгна обратно за посолството. Докато хората му проявяваха филма, той проведе телефонен разговор с Ленгли.

 

 

— Потвърждава се — каза Гудли. Краят на дежурството му наближаваше. — Преди петдесет минути двама иракски генерали са се приземили в Хартум.

— Така СОНР ще изглежда доста добре, Бен — с вдигнати вежди отбеляза отговорникът за региона. — Надявам се, че ще обърнат внимание на разпределението на времето.

Офицерът от националното разузнаване успя да се усмихне.

— Да. Е, друг ще трябва да каже какво означава това. — Току-що започналите да пристигат за дневната си смяна аналитици щяха да си поиграят с този въпрос.

— Нищо добро. — Но човек не трябваше да е разузнавач, за да се сети.

— Пристигат снимки — съобщи свързочният офицер.

 

 

Очакваше първото телефонно обаждане. Даряеи беше казал на посланика си да направи нещата колкото е възможно по-ясни. Иран щеше да поеме отговорността за всички разноски. Щяха да им осигурят възможно най-добрите жилища с всички удобства, които страната можеше да им предложи. Цялата операция нямаше да струва чак толкова много пари, но диваците от онази държава се впечатляваха от малки суми и по електронен път вече бяха прехвърлени десет милиона американски долара — за рента — като гаранция, че всичко е наред. Иранският посланик се обади, за да потвърди, че първата група е пристигнала нормално и че самолетът е отлетял обратно.

Добре. Сега иракчаните навярно щяха да му повярват. Би получил лично удовлетворение, ако можеше да ликвидира тези свини, и при настоящите обстоятелства нямаше да е трудно за уреждане, но той беше дал думата си, пък и това нямаше нищо общо с личното удовлетворение. В момента, в който оставяше телефонната слушалка, министърът на военновъздушните сили нареждаше друг самолет да ускори трансфера. Бе най-добре да свършат бързо с това.

 

 

Бадрейн се опитваше да реши същия въпрос. Всичко щеше да се разчуе навярно за един ден, със сигурност не повече от два. Тук оставаха хора, прекалено близо до върха, за да оцелеят в предстоящите катаклизми, и прекалено далече, за да заслужават загрижеността, която иранците проявяваха към генералите. Тези офицери, подполковници и полковници, нямаше да са много щастливи от перспективата да се превърнат в изкупителната жертва, необходима за уталожване на гнева на пробуждащата се тълпа. Този факт ставаше все по-ясен, но вместо да ги накара да побързат със заминаването, той пораждаше някакъв неконкретизиран страх, който караше всички останали да се боят още повече от очакващия ги неизвестен мрак. Те стояха на палубата на горящ кораб до вражески бряг и не знаеха да плуват. Но корабът все пак гореше. Трябваше да ги накара да проумеят това.

 

 

Това вече се беше превърнало в рутина, с която Райън започваше да свиква — дискретното почукване по вратата, по-сепващо от радиочасовника, с които в продължение на двайсет години бяха започвали дните му. Сега приглушеното почукване го накара да отвори очи. Той стана, облече халата си, измина шестте метра от леглото до вратата и взе вестника си заедно с няколкото листа на дневния си график. После отиде в банята, а след това в дневната до президентската спалня.

Липсваше му нормалното четене на вестника. Макар обикновено да не можеше да се сравнява с качеството на информацията в очакващата го върху масата разузнавателна сводка, в «Уошингтън Поуст» имаше и материали не само от стриктно държавен интерес, а това поддържаше нормалното му желание да е в течение на нещата. Но първото изискване на работата му беше СОНР, официален документ от извънредна спешност, поставен в картонена папка. Преди да го прочете Райън разтърка очи.

Е, можеше и да е по-лошо. Този път поне не го бяха събудили, за да му съобщят нещо, което не можеше да промени. Той прегледа графика си. Добре, Скот Адлер щеше да дойде, за да обсъдят въпроса, заедно с онзи Васко. Добре. Изглежда, Васко си разбираше от работата. Кой друг щеше да идва днес? Той плъзна поглед по листа. Сергей Головко? Днес ли? Добра възможност за промяна. Кратка пресконференция, за да съобщи за назначаването на Тони Бретано за министър на отбраната. Списък от вероятни въпроси, за които да се тревожи, и инструкции от Арни — доколкото е възможно, да не обръща внимание на въпросите за Килти. Джак си наля кафе — беше се наложило да издаде директни заповеди, за да си извоюва правото на това. Надяваше се, че военноморските стюарди не са го приели като лична обида, но бе свикнал да върши някои неща сам. Сега вече стюардите поднасяха закуската в стаята и оставяха членовете на семейство Райън да се обслужват сами.

— Добро утро, Джак — надвеси се над рамото му Кати. Той я целуна по устните и се усмихна.

— Добро утро, скъпа.

— Светът още ли си е на мястото? — попита тя, като си наливаше кафе. Това показа на президента, че първата дама днес няма планирани операции. В такива дни никога не се докосваше до кафе и казваше, че не може да рискува и най-лекото потреперване на ръката, което кофеинът е в състояние да предизвика, докато реже нечие око. Картината винаги го караше да потръпва, въпреки че жена му вече оперираше главно с лазер.

— Като че ли иракското правителство пада.

Женско изсумтяване.

— Това не стана ли още миналата седмица?

— Тогава беше първо действие. Сега е трето. — «Или може би четвърто.» Той се зачуди какво ли щеше да е пето действие.

— Важно ли е?

— Възможно е. Какво ще правиш днес?

— Клинична работа и следоперативно лечение, среща по бюджетни въпроси с Бърни.

— Хм. — Джак започна да преглежда «Ранната птица» — сбор от засягащи правителството материали, събрани от основните вестници. Кати се наведе над рамото му.

— Головко? Не се ли запознах с него в Москва — онзи, който се шегуваше, че бил насочвал пистолет срещу теб!

— Не беше шега — отвърна Райън. — Вярно е.

— Хайде де!

— След това ми каза, че не бил зареден. — Джак се зачуди дали е било така.

— Искаш да кажеш, че е било наистина? — недоверчиво попита тя.

Президентът я погледна и се усмихна. Удивително, сега историята му се струваше смешна.

— По онова време му беше писнало от мен. Когато помагах за измяната на шефа на КГБ.

— Джак, никога не мога да разбера кога се шегуваш.

Райън се замисли за това. Формално първата дама бе частна гражданка. В случая на Кати това беше сигурно, тъй като тя бе работещ лекар, който проявяваше толкова интерес към политиката, колкото и към груповия секс. Ето защо формално тя не трябваше да бъде охранявана, но се смяташе, че президентът се доверява на съпругата си, както всеки нормален човек. Освен това бе логично. Преценката й по всеки въпрос беше също толкова добра, колкото и неговата, и макар да нямаше опит в международните отношения, Кати всеки ден взимаше решения, които влияеха на живота на истински хора по най-непосредствен начин. Само да сбъркаше, и те бяха слепи.

— Кати, струва ми се, че е време да ти кажа нещо за онова, с което съм се сблъсквал през годините. Да, веднъж Головко беше насочил пистолет срещу мен на една от пистите на московското летище, защото помогнах на двама много високопоставени руснаци да се измъкнат от страната. Единият от тях беше неговият шеф от КГБ.

Това я накара отново да се зачуди за кошмарите, които преди няколко години бяха тормозили съпруга й в продължение на месеци.

— И къде е сега той?

— Някъде в района на Вашингтон, забравил съм точно къде. — Джак смътно си спомняше, че дъщеря му, Катрин Герасимова, се бе сгодила за някакъв богат наследник в Уинчестър и по този начин беше заменила едно високо положение с друго. Е, заплатата, която ЦРУ плащаше на семейството, не бе достатъчна, за да поддържа много комфортен начин на живот.

Кати беше свикнала с шегите на съпруга си. Подобно на повечето мъже той разказваше забавни малки историйки, смешни заради самото си преувеличение — а и освен това Джак имаше ирландски произход, — но сега тя отбеляза факта, че думите му бяха толкова обикновени, колкото съобщение за резултатите от бейзболни мачове. Райън не видя погледа й, впит в тила му. «Да — реши Кати, когато в стаята влязоха децата, — иска ми се да чуя тези истории.»

— Добро утро, тате! — каза Кейти. — Добро утро, мами! — С това обичайната сутрешна процедура свърши или по-скоро премина в нещо по-неотложно от световните новини и събития. Кейти вече беше облечена за училище и както повечето малки деца, винаги се събуждаше в добро настроение.

— Здрасти — каза влязлата след нея Сали, очевидно ядосана.

— Какво има? — попита я Кати.

— Всички тези хора! Не можеш дори да се поразходиш, без да те следят! — раздразнено отвърна тя, като си взе чаша сок от подноса. Не си падаше много по овесената каша. — Тук е все едно като на хотел, но човек не е толкова спокоен.

— Какъв изпит имаш днес? — попита Кати, бързо схванала причината за всичко това.

— Математика — призна Сали.

— Учила ли си?

— Да, мамо.

Джак не обърна внимание на проблема и вместо това приготви овесена каша за Кейти, която я харесваше. Малкият Джак влезе последен и включи телевизора на «Картуун Нетуърк» за сутрешната си порция анимация, която Кейти също одобряваше.

Навън денят започваше и за всички други. Личният офицер от националното разузнаване на Райън добавяше последни щрихи към ужасната си сутрешна разузнавателна сводка. На този президент се угаждаше адски трудно. Главният камериер пристигна рано, за да контролира работата по поддръжката на правителствения етаж. В президентската спалня приготвяха дрехите за президента и първата дама. Навън чакаха автомобилите, които щяха да откарат децата на училище. Служителите от щатската полиция вече бяха проверили пътя до Анаполис. Морските пехотинци загряваха хеликоптера за пътуването до Балтимор — този проблем все още не бе решен. Цялата машина беше в движение.

 

 

Гъс Лоренц пристигна рано в кабинета си заради телефонно обаждане от Африка в отговор на неговото повикване от Атланта и попита къде са маймуните му. Неговият агент му обясни това от осем времеви пояса разстояние — тъй като ЦКБ се бяха забавили с парите, някой друг бе купил доставката и сега трябваше да докарат нова партида от джунглата. Навярно след седмица, каза той на американския лекар.

Лоренц изсумтя. Беше се надявал да започне новото си изследване тази седмица. Той записа информацията в настолния си бележник и се зачуди кой, по дяволите, би купил толкова много африкански зелени маймуни. Дали Русо не започваше нещо ново в Париж? Щеше да му се обади малко по-късно, след като проведеше сутрешната оперативна с хората си. Добрата новина, видя той, бе, че… о, това беше много лошо. Вторият пациент загинал в самолетна катастрофа, съобщаваше телексът от СЗО. Но нямаше данни за нови случаи и бе минало достатъчно време, за да могат вече да кажат, или по-скоро да се надяват, че мини епидемията е завършила. Това бе добра новина. Пробата под електронния микроскоп приличаше на заирска «Ебола Мейинга», най-лошият от щамовете на вируса. Възможно беше приемникът все още да е на свобода в очакване да зарази някой друг, но така или иначе, след маларията разпространителят на ебола се издирваше най-трудно — хората смятаха, че я причинява онова, което на италиански се казваше «лош въздух». Може би, помисли си той, приемникът бе някой прегазен от камион гризач. Лоренц сви рамене. В края на краищата това беше възможно.

 

 

С намаляването на дозата морфин пациент Две лежеше в полусъзнание в хасанабадския институт. Беше достатъчно будна, за да съзнава и чувства болката, но без да разбира какво всъщност става. Болката щеше да надделее във всички случаи, още по-лошо бе, че сестра Жана Батист знаеше какво означава тя. Най-жестоки бяха болките в стомаха, докато болестта унищожаваше гастроинтестиналната й система, предназначена да превръща храната в хранителни вещества, и изхвърляше заразена кръв към ректума й.

Чувстваше се така, като че ли цялото й тяло се гърчи, смазва и гори едновременно. Трябваше да се раздвижи, да направи нещо, за да промени положението, просто за да принуди болката за кратко да дойде от друго място и така за миг да облекчи мъките й, но когато се опита да се помръдне, откри, че всичките й крайници са стегнати с ремъци. Това унижение й подейства някак си по-силно от болката, но когато понечи да възрази, гаденето й толкова се усили, че тя започна да се задушава. Когато забеляза това, облеченият в синьо космонавт завъртя леглото — що за легло беше това? — зачуди се монахинята, — което й позволи да повърне в кофата. От устата й се изля черна, мъртва кръв. За миг това я разсея от болката, но само за да й покаже, че няма да оцелее, че болестта е стигнала прекалено далеч, че тялото й умира и тогава сестра Жана Батист започна да се моли да умре, защото това щеше да сложи край на всичко, а болките бяха такива, че копнееше краят да дойде скоро, за да не загуби вярата си. Тази перспектива изскочи в отслабващото й съзнание като дяволче от кутия. Но тази детска играчка имаше рога и копита. Тя имаше нужда от свещеник. Имаше нужда от… къде бе сестра Мария Магдалина? Дали не беше обречена да умре сама? Умиращата сестра погледна към космическите костюми с надеждата зад пластмасовите шлемове да открие познати очи, но макар очите, които видя, да бяха изпълнени със съчувствие, те не й бяха познати. Нито пък техният език, когато двама от хората се приближиха до нея.

Санитарят много внимателно й взимаше кръв. Първо се увери, че ръката й е напълно обездвижена, неспособна да се помръдне повече от сантиметър. После накара другия да я хване със силните си длани, като в същото време държеше иглата далеч от тях. Този път имаше късмет. Иглата влезе във вената още от първия път. Към нея той прикрепи вакуумна епруветка, която всмука кръв с по-тъмен от обичайния тъмночервен цвят. Когато се напълни, мъжът я извади и грижливо я прибра в пластмасова кутия, после изпълни същата процедура още три пъти. След това извади иглата и натисна марля върху раничката, която не бе престанала да кърви. Санитарят пусна ръката и забеляза, че от натиска кожата силно се е обезцветила. Капакът на кутията бе затворен и първият санитар излезе от стаята, а вторият отиде в ъгъла и напръска ръкавиците и ръцете си с йоден разтвор. Бяха им обяснили колко опасни са тези процедури, но като нормални хора, въпреки всички репетиции, филми и диапозитиви, тогава те не бяха повярвали истински. Сега двамата военни санитари вярваха и се молеха Смъртта да дойде и да отнесе тази жена към мястото, което Аллах й е отредил. Гледката на разпадащото се тяло беше ужасна. Мисълта, че могат да я последват в това ужасяващо пътуване, бе достатъчна, за да изплаши и най-безстрашното сърце. Не приличаше на нищо от онова, което бяха виждали. Жената се топеше отвътре навън. Когато санитарят доизчисти повърхността на костюма си, той се обърна, изплашен от болезнения й вик, издаден сякаш от бебе, измъчвано от ръцете на самия дявол. Отворени очи, зинала уста, дрезгав, пресеклив вик, който се носеше във въздуха и проникваше през пластмасата на дрехите му.

Кръвните проби бяха обработени бързо, но с най-голяма предпазливост в «горещата» лаборатория от другата страна на коридора. Мауди и директорът на проекта се намираха в кабинетите си. Не беше задължително да присъстват в лабораторията и им бе по-лесно, пък и по-безопасно да разгледат резултатите от тестовете, без да им пречи предпазното облекло.

— Толкова бързо, толкова забележително бързо — с благоговение поклати глава директорът.

Мауди кимна.

— Да, болестта поразява имунната система като приливна вълна.

Дисплеят на компютърния екран се включи към електронния микроскоп. Показа се поле, изпълнено с подредени един до друг вируси. Виждаха се съвсем малко антитела, но те едва ли можеха да са от голяма полза. Кръвните клетки биваха атакувани и унищожавани. Ако можеха да вземат тъканни проби от по-важните органи, биха открили, че далакът се втвърдява като гумена топка, изпълнен с малки кристалчета, които играеха ролята на транспортни капсули за вирусните частици на еболата. Всъщност щеше да е интересно и може би дори полезно от научна гледна точка да направят лапароскопия на стомаха, за да видят какво точно е въздействието на болестта върху пациентката за определени времеви интервали, но така имаше опасност от ускоряване на смъртта й, а и двамата не искаха да рискуват.

В пробите от повръщаното от монахинята вещество откриваха тъканни частици от горната част на храносмилателната й система и те бяха изключително интересни, тъй като човешката материя не само беше разкъсана, но и мъртва. Голяма част от все още живото тяло на жената вече бе умряла и организмът изхвърляше мъртвите тъкани, защото отчаяно се бореше да оцелее. Заразената кръв се центрофугираше и дълбоко се замразяваше за бъдеща употреба. Всяка отделена капчица бе полезна и поради това в гумените й интравенозни системи вливаха още повече кръв. Рутинният сърдечно-ензимен тест показваше, че за разлика от случая с пациент Нула, сърцето й все още е нормално и здраво.

— Странно, как варират начините на действие на болестта — отбеляза директорът, като преглеждаше данните.

Мауди просто извърна очи и си представи, че чува болезнените и викове през дебелите бетонни стени. Щеше да е проява на върховна милост да влезе в стаята и да й инжектира калий или просто да увеличи докрай дозата морфин и така да я убие чрез задушаване.

— Мислите ли, че африканското момче още преди да се зарази е имало сърдечносъдов проблем? — попита шефът му.

— Навярно. Не са го изследвали за това.

— Както се очакваше, чернодробната дейност бързо отслабва. — Директорът бавно прегледа данните за химичния състав на кръвта. Всички стойности силно се отклоняваха от нормалните, освен донякъде сърдечните показания. — Случаят е достоен за учебниците, Мауди.

— Наистина.

— Този вариант на вируса е много по-убийствен, отколкото предполагах. — Той вдигна поглед. — Справихте се добре.

«О, да.»

 

 

— … Антъни Бретано има два доктората от Масачузетския институт, по математика и оптична физика. Постигнал е внушителни лични успехи в промишлеността и машиностроенето. Вярвам, че ще е изключително способен министър на отбраната — каза Райън в заключение на изявлението си. — Някакви въпроси?

— Сър, вицепрезидентът Килти…

— Бившият вицепрезидент — прекъсна репортера Райън. — Той подаде оставка. Нека сме наясно с това.

— Но той твърди, че не го е направил — отбеляза представителят на «Чикаго Трибюн».

— А ще му повярвате ли, ако ви каже, че току-що е разговарял с Елвис Пресли? — попита Райън, като се надяваше, че се справя с предварително подготвената линия на поведение. Огледа репортерите, за да види реакцията им. Всичките четирийсет и осем места пак бяха заети и още двайсет репортери стояха прави. Презрителната забележка на Джак накара всички да премигнат, а неколцина дори си позволиха да се усмихнат. — Продължавайте, задавайте въпросите си.

— Господин Килти е поискал съдебна комисия, която да изясни фактите. Как ще реагирате на това?

— Въпросът се разследва от ФБР, което е главната държавна институция, занимаваща се с разследвания. Каквито и да са фактите, те трябва да се установят преди да се излиза със заключения. Но аз смятам, че всички ние знаем какво ще стане. Ед Килти подаде оставка и всички вие знаете защо. От уважение към конституцията наредих на ФБР да се заеме с въпроса, но собствената ми законова преценка е абсолютно ясна. Господин Килти може да приказва каквото си иска. Аз имам да върша работа. Следващият въпрос? — уверено попита Джак.

— Господин президент… — Райън леко кимна, когато чу репортерката от «Маями Херълд». — В речта си снощи казахте, че не сте политик, но вие заемате политически пост. Американският народ иска да знае мнението ви по много въпроси.

— Това е логично. Като какви например? — попита Джак.

— Например за абортите? — попита журналистката. — Каква точно е вашата позиция?

— Не ми харесват — отвърна Райън искрено, без изобщо да се замисли. — Както навярно знаете, аз съм католик и по този етичен въпрос смятам, че моята Църква е права. Но законът «Роу В. Уейд» е единствено валиден в тази страна и докато Върховният съд не го преразгледа, президентът няма право да пренебрегва постановленията на федералните съдилища. Това ме поставя в донякъде неудобно положение, но като президент аз трябва да изпълнявам задълженията си в съответствие със закона. Положил съм клетва да го правя. — «Не е зле» — помисли си Райън.

— Значи не подкрепяте правото на жената да реши сама? — надушила кръв, попита репортерката.

— Какво да реши? — все още спокоен, попита Райън. — Вие знаете, че веднъж се опитаха да убият жена ми, докато беше бременна с нашия син, а скоро след това видях в болницата най-голямото си дете почти мъртво. Смятам, че животът е много ценен. И съм научил това по най-трудния начин. Надявам се хората да помислят преди да се решат на аборт.

— Това не отговаря на въпроса ми, сър.

— Не мога да попреча на хората да го правят. Независимо дали го харесвам, законът си е закон. Президентът не може да нарушава закона. — Не беше ли очевидно?

— Но когато назначавате членовете на Върховния съд, мнението им за аборта ще има ли някакво значение? Бихте ли искали да промените закона «Роу В. Уейд»?

— Както казах, законът «Роу В. Уейд» не ми харесва. Смятам, че приемането му е грешка. Ще ви кажа защо. Върховният съд се намеси във въпрос, който би трябвало да се реши законодателно. Конституцията не третира проблема и в такива случаи разполагаме с щатски и федерални законодателни тела, които да пишат законите ни. — Лекцията по гражданско право му се удаваше. — Що се отнася до номинациите за Върховния съд, които трябва да направя, имам намерение да потърся най-добрите съдии, които успея. С това ще се справим бързо. Конституцията е нещо като Библия за Съединените американски щати и съдиите във Върховния съд са… теолози, предполагам, които я тълкуват. Не се предполага, че трябва да пишат нова Конституция, а да определят какво означават постановките й. Когато се налага промяна в Конституцията, разполагаме със съответния механизъм и вече сме го използвали повече от двайсет пъти.

— Значи ще изберете само стриктни конституционалисти, които най-вероятно ще отменят закона «Роу»?

Беше все едно да блъскаш стена. Райън многозначително замълча преди да отговори.

— Надявам се да избера най-добрите съдии, които успея да открия. Няма да ги разпитвам по отделни въпроси.

Репортерът от «Бостън Глоуб» скочи на крака.

— Господин президент, ами когато животът на майката е в опасност, католическата църква…

— Отговорът е очевиден. Животът на майката е от върховно значение.

— Но църквата твърди…

— Не говоря за католическата църква. Както вече казах, не мога да нарушавам закона.

— Но вие искате да бъде променен — отбеляза журналистът.

— Да, смятам, че за всички е най-добре, ако въпросът се върне в щатските законодателни тела. По този начин народните представители могат да напишат законите в съответствие с волята на своя електорат.

— Но в такъв случай — отбеляза представителят на «Сан Франциско Екзаминър» — в страната ще има различни закони и в някои райони абортът ще е незаконен.

— Само ако избирателите искат така. Такъв е механизмът на демокрацията.

— Но какво ще кажете за бедните жени?

— Това не зависи от мен — отвърна Райън. Започваше да се нервира. Чудеше се как изобщо се е забъркал в тази каша.

— И така, поддържате ли поправка на конституцията, забраняваща аборта? — попита репортерът от «Атланта Конститюшън».

— Не, смятам, че това не е конституционен въпрос. Според мен е най-подходящо да се реши на законодателно равнище.

— Значи — обобщи журналистът от «Ню Йорк Таймс» — лично вие сте против аборта поради етични и религиозни съображения, но няма да лишите жените от техните права. Имате намерение да назначите в новия Върховен съд консервативни съдии, които навярно ще отменят закона «Роу», но не поддържате конституционна поправка, която да забрани свободата на избора. — Репортерът се усмихна. — Какво точно смятате всъщност по този въпрос, сър?

Райън поклати глава, прехапа устни и сдържа първия вариант на отговора си на това нахалство.

— Струва ми се, току-що изясних това. Не желаете ли да преминем на друга тема?

— Благодаря ви, господин президент — високо извика някакъв възрастен репортер, подтикнат от отчаяните жестикулации на Арни ван Дам. Райън слезе от подиума озадачен, заобиколи ъгъла и после още един, след което се скри от поглед. Шефът на персонала го стисна за ръката и едва не го блъсна в стената. Този път Службата за сигурност дори не помръдна.

— Господи, Джак, ти току-що вбеси цялата страна!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не наливаш бензин в колата си, когато пушиш цигара, по дяволите! Господи! Не знаеш ли какво направи? Хората, които са за аборта, сега си мислят, че ще отнемеш правата им. Другите смятат, че изобщо не те е грижа за проблема им. Ти беше направо съвършен, Джак. За пет минути успя да настроиш срещу себе си цялата страна! — Ван Дам замълча и остави своя президент пред кабинета, като се страхуваше наистина да не изпусне нервите си, ако каже нещо повече.

— За какво говори той? — попита Райън. Агентите от Службата за сигурност около него не му отговориха. Това не им беше работа — политика, — а и освен това бяха също толкова раздвоени по въпроса, колкото и цялата страна.

 

 

Беше все едно да отнемеш бонбон от бебе. И след първоначалния шок бебето закрещя доста силно.

— БЪФАЛО ШЕСТ, тук ГИДЪН ШЕСТ, край. — Подполковник Хърбърт Мастърман — «Дюк» за приятелите си — стоеше върху «Лудия Макс II», своя команден танк, стиснал в едната си ръка микрофон и бинокъл в другата. Пред него, разгънали се върху площ от шестнайсет квадратни километра в тренировъчната зона в пустинята Негев, се намираха танковете «Меркава» и пехотните транспортни машини на 7-а бронирана бригада от израелската армия, всички с мигащи жълти лампички и лилав дим, който се издигаше от куполите им. Димът беше израелско нововъведение. Когато танковете биваха уцелени в бой, те изгаряха, а когато рецепторите регистрираха лазерно «попадение», поставяха този знак. Но идеята бе по този начин израелците да отчитат успешните си удари срещу Противниковите сили. Само четири от танковете на Мастърман и шест от неговите разузнавателни машини бяха «мъртви».

— ГИДЪН, БЪФАЛО — разнесе се отговорът на полковник Шон Магрудър, командир на 10-и брониран моторизиран полк «Бъфало».

— Битката е приключена, полковник, край. Всички са в огневия капан.

— Прието, Дюк. Да вървим за анализа. След няколко минути ще се срещнем с един наистина опикан израелец. — Радиовръзката, разбира се, беше шифрована.

Мастърман се чувстваше като футболист, на когото позволяват да играе всеки ден. Командваше 1-ви ескадрон «Гидън» от 10-и БМП. Иначе би се наричал «батальон», но в моторизираната пехота беше различно, както показваха и жълтите нашивки на раменете им и червено-белите наръкавни знаци, обозначаващи частта им.

— Още някой изритан задник ли, сър? — попита шофьорът, когато шефът му си запали кубинска пура.

— Като агнета на заколение, Пъркинс. — Мастърман пийна вода от пластмасова бутилка. На трийсет метра над главата му прелетяха няколко израелски F-16, изразявайки яростта си от онова, което се беше случило долу. Навярно някои от тях бяха ударени от административните «ракети». Днес Мастърман особено бе внимавал в разполагането на своите машини «Стингър-Авенджър» и те естествено бяха пристигнали точно, както се очакваше. Добре.

Местната зала «Междузвездни войни» представляваше абсолютен двойник на онази във Форт Ъруин, но главният дисплей беше малко по-малък, столовете бяха по-удобни и можеше да се пуши. Той влезе в сградата, като отупваше праха от камуфлажната си униформа и крачеше като Патън в Бастон^[1]. Израелците вече чакаха.

Здравият разум им казваше, че учението е било извънредно полезно за тях. Чувствата им подсказваха нещо друго. Израелската 7-а бронирана искрено се гордееше с качествата си. На практика сама, през 1973 година тя беше спряла на Голанските възвишения цял сирийски танков корпус, а сегашният им командир тогава бе лейтенант, поел командването на обезглавената рота и блестящо провел битката. Той не беше свикнал с провали, а току-що бе видял как за трийсет жестоки минути унищожават бригадата, в която на практика беше израснал.

— Генерале — каза Мастърман и протегна ръка на победения командващ. Израелецът се поколеба преди да я стисне.

— Нищо лично, сър, просто работа — каза подполковник Ник Сарто, който командваше 2-ри ескадрон «Бигхорн» И току-що бе изиграл ролята на чук по наковалнята на Мастърман. С израелската 7-а по средата.

— Господа, да започваме — извика старшият наблюдател. Като отстъпка през израелската армия, наблюдателният екип се състоеше по равно от опитни американски и израелски офицери и трудно можеше да се установи коя група е по-засрамена.

Първо изгледаха съкратен запис на теоретичното сражение. Означените в синьо израелски бойни машини навлязоха в тясната долина, за да се сблъскат с разузнавателния обход на «Гидън», който бързо се отдръпна, но не към подготвените отбранителни позиции на останалата част от ескадрона, а вместо това направи лъжливо движение под ъгъл. Като реши, че й готвят капан, израелската 7-а извърши маневра на запад е цел да заобиколи и обкръжи противника, само за да попадне на плътна стена от окопани танкове. Точно след това — по-бързо, отколкото очакваха — от изток се появи «Бигхорн». Това стана толкова скоростно, че 3-ти ескадрон «Дакота» на Дъг Милс, полковият резерв, изобщо нямаше възможност да участва в играта в етапа на преследването. Все същата стара грешка. Израелският командир беше определил вражеските позиции само по предположения, вместо да прати разузнавателния си обход, за да разбере.

Израелският генерал гледаше записа и сякаш се смаляваше като спукан балон. Американците не се смееха. Самите те бяха преживявали същото, макар че бе далеч по-приятно да си на печелившата страна.

— Разузнавателният ти обход не беше разгърнат достатъчно надалече, Бени — дипломатично каза старшият израелски наблюдател.

— Арабите не се бият така! — отвърна Бенямин Ейтан.

— Но така се предполага, сър — отбеляза Мастърман. — Това е стандартната съветска доктрина, а пък всички те са обучавани в Русия, спомнете си. Натъпчете ги в огневия капан и им затръшнете задната врата. По дяволите, генерале, та нали през 73-та направихте точно това. Чел съм книгата ви за битката — прибави американецът. Това незабавно разпръсна лошото настроение. Едно от другите умения, в които американските офицери трябваше да се упражняват тук, беше дипломацията. Генерал Ейтан го погледна и успя да изобрази нещо, наподобяващо усмивка.

— Направих го, нали?

— Абсолютно сигурно. Смачкали сте онзи сирийски полк за четирийсет минути, доколкото си спомням.

— Ами вие, на 73 градуса източно? — отвърна Ейтан, благодарен за комплимента, макар да знаеше, че прави съзнателни усилия да сдържи нервите си.

Фактът, че Магрудър, Мастърман, Сарто и Милс бяха тук, не беше случаен. И четиримата бяха участвали в тежка бойна операция по време на войната в Персийския залив. Три взвода от 2-ри моторизиран полк «Драгун» се бяха натъкнали на елитна иракска бригада при много неблагоприятни климатични условия — прекалено лоши, за да позволят участие на полковия самолет дори само за да ги предупреди за вражеското присъствие. Американците бяха унищожили врага само за няколко часа. Израелците го знаеха и затова не можеха да се оплакват, че съюзниците им са «книжни» войници, които си играят на теоретични битки.

Резултатът от това «сражение» също можеше да се очаква. Ейтан беше нов, назначен за командващ само преди месец, и щеше да разбере, както бяха разбрали други израелски офицери, че американската тренировъчна система е по-безкомпромисна дори от истинска битка. Това бе тежък урок за израелците, толкова тежък, че никой не можеше истински да го проумее преди да премине през тренировъчната зона в пустинята Негев, ТЗПН. Ако израелците имаха някаква слабост, това бе гордостта им, и полковник Магрудър го знаеше. Работата на Противниковите сили тук, както и в Калифорния, беше да я изличат. Гордостта на командира бе смърт за войниците.

— Добре — каза старшият американски командващ офицер. — Какво можем да научим от всичко това?

«Не закачай войниците от «Бъфало»» — помислиха си и тримата командири на ескадрони, но не го казаха. Преди да го преместят във Форт Ъруин, Мариън Дигс беше върнал славата на полка. Макар че сред израелските отбранителни сили все още се говореше за това, войниците от 10-и бяха придобили уверено поведение, когато излизаха на пазар, и въпреки цялата мъка, която бяха причинили на израелската армия по тренировъчните полета на ТЗПН, те бяха изключително популярни. Наред с двете ескадри от изтребители F-16, 10-и БМП изпълняваше американския ангажимент към израелската сигурност, още повече че бяха обучавали еврейските сухопътни сили на равнище на подготовка, каквото не бяха постигали, откакто израелската армия едва не бе загубила дъх из хълмовете и градовете на Ливан. Ейтан щеше да се научи, и то бързо.

 

 

— Спомням си, когато ми разказахте колко възхитителна е демокрацията, господин президент — весело каза Головко, докато влизаше през вратата.

— Трябва да сте ме гледали по телевизията тази сутрин — успя да отвърне Райън.

— Спомням си и когато за такива коментари разстрелваха хора. — Зад руснака Андреа Прайс чу забележката и се зачуди как този тип има нахалството да се държи така с президента.

— Е, тук не стават такива работи — отвърна Джак, докато сядаше. — Това е всичко засега, Андреа. Двамата със Сергей сме стари приятели. — Разговорът щеше да е частен и дори нямаше да присъства секретарка, която да води бележки, макар че скрити микрофони щяха да записват всяка дума. Руснакът го знаеше. Американецът знаеше, че той го знае, но отсъствието на други хора в стаята беше комплимент за госта, още един факт, който американецът знаеше, че руснакът също знае.

Когато вратата зад гърба на агентката се затвори, Головко каза:

— Благодаря ви.

— По дяволите, нали сме стари приятели.

Головко се усмихна.

— Вие бяхте превъзходен враг.

— А сега?

— Как се приспособява семейството ви?

— Горе-долу като мен — призна Джак, после промени тактиката. — Разполагахте с три часа в посолството, за да навлезете в обстановката.

Головко кимна. Както обикновено, Райън бе получил пълни инструкции за тази среща, колкото и тайна да беше. Руското посолство се намираше само на няколко пресечки по 16-а улица и генералът бе стигнал пеш до Белия дом, лесен начин да не бъде забелязан в град, в който официалните лица пътуваха в официални коли.

— Не очаквах нещата в Ирак да се развият толкова бързо.

— Нито пък ние. Но не затова сте тук, Сергей Николаевич. Китай?

— Предполагам, че сателитните ви снимки са по-ясни от нашите. Армията им е вдигната в необичайно висока бойна готовност.

— Нашите хора са раздвоени по въпроса — каза Райън. — Може да се опитват да осъществят по-силен натиск върху Тайван. Увеличиха и флота си.

— Флотът им все още не е готов за бойни действия. Армията им обаче е, както и ракетните им сили. Но те няма да пресекат протока Формоза, господин президент.

Това правеше причината за пътуването му съвсем ясна. Джак замълча, за да погледне през прозореца към паметника на Вашингтон, заобиколен от кръг пилони със знамена. Какво беше казал Джордж Вашингтон за избягването да се обвързват с чуждестранни съюзи? Но тогава светът е бил много по-прост, помисли си Джак — два месеца за пресичане на Атлантика, а не шест-седем часа…

— Америка няма да толерира едно китайско нападение срещу Русия — каза Райън. — Такъв конфликт би оказал много неблагоприятно въздействие върху световния стабилитет и също би попречил на страната ви да стане наистина демократична. Америка иска да види Русия като просперираща демокрация. Бяхме врагове достатъчно дълго. Би трябвало да сме приятели, а Америка иска приятелите и да живеят в безопасност и мир.

— Те ни мразят, завиждат ни заради онова, което имаме — заяви Головко, все още недоволен от позицията на Америка.

— Сергей, времето държавите да заграбват онова, което не могат да спечелят, отдавна е в миналото. Това е история и тя не трябва да се повтаря.

— Ами ако въпреки всичко ни нападнат?

— Ще пресечем този мост, когато стигнем до него, Сергей — отвърна президентът. — Важното е да предотвратим такива действия. Щом изглежда, че наистина възнамеряват да направят това, ще ги посъветваме да премислят. Ние постоянно държим нещата под око.

— Струва ми се, че вие не ги разбирате. — Опитваха се да му окажат натиск, Райън разбираше. Те наистина бяха разтревожени.

— Смятате ли, че някой ги разбира? Смятате ли, че самите те знаят какво искат? — Двамата разузнавачи — защото и двамата винаги мислеха за себе си точно така — се спогледаха.

— Това е проблемът — призна Головко. — Опитвам се да обясня на моя президент, че е трудно да се предвижда поведението на един такъв народ. Те са способни, но ние също, и резултатът от двете страни изглежда различен — в такъв случай в игра влизат личностите. Иван Еметович, те са старци със стари идеи. В това отношение личностите им имат значение.

— А също историята, културата, икономиката и търговията — а аз все още не съм имал възможността да ги видя отблизо. Слаб съм по тази част от света — напомни на госта си Джак. — Прекарал съм по-голямата част от живота си в опити да се оправя с вас.

— И така, ще ни подкрепите ли?

Райън поклати глава.

— Прекалено рано и прекалено спекулативно е да се стига толкова далеч. Ние обаче ще направим всичко възможно, за да предотвратим евентуален конфликт между Китай и Русия. Ако се стигне дотам, вие ще използвате ядрено оръжие. Знам го. Смятам, че и те го знаят.

— Но не вярват.

— Сергей, никой не е толкова глупав. — Райън мислено си отбеляза да обсъди положението със Скот Адлер, който познаваше региона много по-добре от него. В момента беше време да мине на друг въпрос. — Ирак. Какво казват вашите хора?

Головко сбърчи лице.

— Преди три месеца засякоха мрежата ни. Двайсет души бяха разстреляни или обесени — след разпит естествено. Онези, които ни останаха, не ни съобщават много, но изглежда, че старшите генерали се готвят да направят нещо.

— Тази сутрин двама от тях се появиха в Судан — каза Райън. Не му се бе случвало често да сварва Головко изненадан.

— Толкова бързо?

Райън кимна и му подаде снимките от хартумското летище.

Головко ги разгледа. Не познаваше лицата им, но всъщност нямаше нужда. Информацията, предавана на такова равнище, винаги се оказваше вярна. Дори с врагове или бивши врагове една нация трябваше да спазва думата си за някои неща.

— Значи Иран. Имаме няколко души там, но през последните дни не сме чували нищо. Както знаете, обстановката там е опасна за шпионаж. Предполагаме, че Даряеи има нещо общо с убийството, но нямаме никакви доказателства. — Той замълча за миг. — Изводите от всичко това са сериозни.

— Искате да кажете, че не можете да направите нищо ли?

— Не, Иван Еметович, не можем. Нямаме влияние, както и вие.