Том Кланси
По заповед на президента (56)

53.
Специална група за преценки към Националното разузнаване

Преди да отлетят за Белия дом всички трябваше да бъдат обеззаразени. В «Хопкинс» бяха оборудвали една голяма зала, като този път вече мъжете и жените бяха разделени. Водата беше гореща и вонеше на химикали, но мирисът даваше на Райън нужното чувство за сигурност. После той навлече поредния комплект зелени дрехи. Беше ги слагал и преди, когато бе присъствал на ражданията на децата си. Щастливи поводи. Вече не, каза си той, докато крачеше към кортежа от коли, който щеше да го откара обратно във Форт Макхенри, а оттам хеликоптерът щеше да го върне в Белия дом. Душът поне го беше освежил.

 

 

Това беше най-слабото изпълнение в историята на Националния учебен център. Бойците от 11-и полк и танкистите на Каролинската гвардия се тътреха от пет часа, като едва изпълняваха плановете, които си бяха поставили. Възпроизвеждането на записа в залата «Звездни войни» показваше случаи, в които танкове бяха на по-малко от хиляда метра един от друг и се гледаха с просто око, без да дадат дори и един изстрел. Нищо не се бе получило и симулираният експеримент не толкова бе приключил, колкото беше спрян с апатичното съгласие и на двете страни. Точно преди полунощ подразделенията се групираха за връщането си в съответните лагери, а старшите командири отидоха в къщата на генерал Дигс на хълма.

— Здравей, Ник — каза малко унило полковник Хам.

— Здравей, Ал — отвърна полковник Едингтън горе-долу със същия глас.

— И каква беше тая работа, дявол да го вземе? — възкликна Дигс.

— Хората са изнервени, сър — отвърна Едингтън. — Всички се тревожим за семействата си. Ние тук сме в безопасност, а те там — не. Не мога да ги обвинявам, че си отвличат вниманието, генерале. И те са хора.

— Най-доброто, което мога да кажа, е, че тук сме явно в безопасност, генерале — съгласи се Хам. — Но ние и целият свят сме едно голямо семейство.

— Добре, господа, на мен това също не ми се нрави, чувате ли ме? Но вашата работа е да водите бойците си, а това означава наистина да ги водите, по дяволите! Ако вие, двама бойни командири, още не сте забелязали, цялата проклета армия на Съединените американски щати е пламнала в епидемия — освен нас! Вие двамата, господа полковници, имате ли желание да си поблъскате малко мозъчетата над този факт? Или може би сте заповядали на подчинените си да го правят вместо вас? Никой до този момент не е седнал да ме уверява, че казармата е цветя и рози, а пък командването определено не е, дявол да го вземе, но това ни е работата, и ако вие не я вършите, има други, които ще ви заместят.

— Няма начин, сър. Нямате с кого да ни заместите — възрази с крива усмивка Хам.

— Полковник…

— Той е прав, Дигс — прекъсна го Едингтън. — Някои неща наистина надхвърлят всичко преживяно до този момент. Имаме враг, с който не можем да воюваме. Противникът ще ни връхлети при първия удобен случай и сигурно ни е подготвил и още някоя изненада в запас. Хората ни са войници, вярно е, но все пак са хора. Те са потресени. Също и аз, Дигс.

— Няма лоши полкове, а само лоши полковници — върна му го Дигс с един от най-добрите афоризми на Наполеон. Никой от двамата обаче не се хвана на предизвикателството. Господи, работата наистина ставаше дебела.

 

 

— Как мина? — попита ван Дам.

— Ужасно — отвърна Райън. — Видях шестима или седмина души, които ще умрат. И едно дете. Кати казва, че ще има доста заболели.

— Как се справя тя?

— Много е потисната, но иначе всичко е наред. Да знаеш на какво направи един репортер…

— Знам, гледах ви по телевизията — информира го шефът на канцеларията.

— Вече?

— Излъчваха ви на живо. — Арни успя да се усмихне. — Изглеждаше страхотно. Загрижен. Страшно искрен. Каза чудесни неща за жена си. Дори се извини заради думите й — това наистина беше страхотно, Джак, особено след като и нейното изпълнение беше брилянтно. Самоотвержена, напрегната, точно както трябва да изглежда един истински лекар.

— Арни, това не е театър. — Райън беше прекалено уморен, за да се ядоса.

— Не, не е. Това се казва водачество. Лидерство. Някой ден ще се научиш как да го правиш… а може би не, по дяволите. Само продължавай, както я караш досега — посъветва го Арни. — Ти се справяш дори и без да го осъзнаваш, Джак. Просто не си блъскай главата с тия въпроси и всичко ще бъде наред.

 

 

Ен Би Си излъчи записа по целия свят. Колкото и да беше конкурентен новинарският бизнес, съзнанието за обществена отговорност се бе просмукало в професията и записът от краткия разговор с президента обходи света само за час.

Тя се бе оказала права още отначало, помисли си министър-председателката. Изобщо не го биваше за тази работа. Дори не можеше да стои изправен. Раменете му бяха отпуснати. Той дори остави жена си да говори вместо него, а тя беше изнервена и разчувствана, не можеше да се владее. Времето на Америка като първа световна сила беше на привършване, защото страната им страдаше от липсата на твърд водач. Тя не знаеше кой бе пуснал тази чума, но не беше трудно да се досети. Не можеше да е никой друг освен ОИР. Защо иначе щеше да ги събира в западен Китай? А сега, когато нейната флота в морето пазеше подстъпите към Персийския залив, тя вършеше своя дял от работата. И беше сигурна, че скоро ще бере плодовете от усилията си.

 

 

— Президентът ви е много разстроен — каза Цзян Хансан. — Това е разбираемо.

— Такова голямо нещастие. Приемете нашите най-дълбоки съчувствия — добави външният министър. Тримата, плюс преводачката, току-що бяха изгледали излъчения запис.

Адлер схващаше новините за епидемията малко бавно, но вече влизаше във форма. Налагаше се обаче да смени темата.

— Ще продължаваме ли по въпроса?

— Да — каза външният министър.

— Съгласна ли е нашата далечна провинция с нашето искане за компенсация?

— Не, за жалост. Според тях инцидентът се дължи на вашите разширени маневри. Погледнато в по-общ план, тази гледна точка не е напълно безпочвена — каза държавният секретар.

— Нашата гледна точка е друга. Ние провеждаме мирновременни маневри. Един от техните пилоти решава, че има удобен случай да атакува наш самолет, и в процеса на това друг техен глупав пилот разрушава авиолайнера. Кой може да каже дали това е нещастен случай, или не?

— Не е нещастен случай? — попита Адлер. — Каква възможна цел би преследвал такъв инцидент?

— Кой може да бъде сигурен в каквото и да било, когато си има работа с тези бандити? — отвърна с въпрос външният министър.

 

 

Ед и Мери Пат Фоли дойдоха заедно. Ед носеше някакъв навит плакат или поне така изглеждаше. Джак все още бе със зелените дрехи с емблемата на «Хопкинс». После влезе Мъри, последван от инспектор О'Дей. Райън се изправи и стисна ръката му.

— Длъжник съм ви до гроб и съжалявам, че не можахме да се срещнем по-рано.

— Беше доста по-лесно в сравнение със ситуацията, пред която сте изправен вие — отвърна Пат. — Моето момиченце също беше там. Знаете ли, щастлив съм, че се оказах там. — Той се обърна. — Здравей, Андреа.

Прайс се усмихна за пръв път през деня.

— Как е дъщеря ти, Пат?

— У дома е с детегледачката. И двете са добре — увери я той.

— Господин президент? — обади се Гудли. — Нямаме и секунда за губене.

— Добре тогава, да започваме. Кой е пръв?

— Аз — каза шефът на разузнаването и сложи един лист върху масата. — Вижте.

Райън го взе. Беше някаква официална бланка на френски.

— Какво е това?

— Това са имиграционните документи и разрешението за освобождаване от митницата за един самолет. Проверете графата за идентификация, най-горе вляво.

— HX-NJA. Е, и? — запита ФЕХТОВАЧ.

Мери Пат разгъна и «плаката» — всъщност голяма снимка — и каза:

— Вижте опашката.

— HX-NJA. Мери, нямам време за загадките на Агата Кристи.

— Господин президент — намеси се Дан Мъри. — Нека ви обясня как стоят нещата. Тази фотография е нещо, което с чиста съвест мога да отнеса в съда и да издействам присъда без никакви усилия. Документът от митницата идентифицира самолета като служебен Гълфстрийм G-IV, който принадлежи на корпорация, базирана в Швейцария. — Той сложи на масата още един лист. — Управляван от този екипаж. — Още две фотографии и карти с отпечатъци от пръсти. — Излетял е от Заир с трима пътници на борда. Две от тях са били милосърдни сестри, монахини, сестра Жана Батист и сестра Мария Магдалина. И двете са работели в местната католическа болница. Сестра Жана се е грижила за Бенедикт Мкуза, едно момченце, което прихванало ебола и починало. По някакъв начин сестра Жана също се заразила, а третият пътник, доктор Мохамед Мауди — все още нямаме негова снимка, работим върху това — решава да откара болната в Париж за лечение. Сестра Мария тръгва с тях. Доктор Мауди, по националност иранец, работи в Световната здравна организация. Та той казва на старшата сестра, че болната може да има шанс в Париж, и казва също така, че може да извика частен самолет да я откара във Франция. Следите ли мисълта ми?

— А това е самолетът.

— Точно така, господин президент. Това е самолетът. С едно изключение. По документи този самолет е катастрофирал в морето. Разполагаме с огромна купчина информация за това. Има само едно нещо. — Той отново почука по увеличената фотография. — Тази снимка е била направена от Доминго Чавес…

— Вие го познавате — вмъкна Мери Пат. — Навремето работихте заедно.

— Продължавайте. Кога е заснел Динг този самолет?

— След като е било оповестено, че е изчезнал. Търсил го е дори един от нашите разрушители, когато е излъчил сигнала за авария. Но така или иначе, от него не е била открита никаква следа. Ед, продължавай.

— Когато Ирак се разпадна, Иран позволи на висшето му военно ръководство да избяга. Те всички имат влогове в чужбина. Нашият приятел Даряеи им е позволил да скочат от самолета секунди преди да се забие в земята. Дори им е осигурил транспорт, можете ли да си представите? Това започва в деня след изчезването на самолета — поясни Фоли. — Отлитат за Хартум, Судан. Нашият местен резидент там, Франк Клейтън, отива на летището и прави ето тези снимки, които потвърждават информацията, събрана от разузнаването ни.

— Изглежда същият — каза Райън. — Но какво ще стане, ако някой просто си е поиграл с буквите?

— Следващо доказателство — каза Мъри. — В Хартум е имало два случая на ебола.

— Кларк и Чавес преди няколко часа са разговаряли с лекуващия лекар — добави Мери Пат.

— И двамата пациенти са били на борда на този самолет. Имаме фотографиите им как слизат от самолета. И така — каза директорът на ФБР, — значи имаме самолет с болен на борда. Самолетът изчезва, но след по-малко от двайсет и четири часа се пръква на друго място, като двама от пътниците слизат от него заразени със същата болест, от която е била болна сестрата. Пътниците идват от Ирак, през Иран, в Судан.

— Чий е самолетът? — попита Арни.

— На някаква корпорация. След няколко часа ще имаме повече подробности от швейцарците. Но екипажът е ирански. Разполагаме с информация за тях, защото са обучавани при нас — обясни Мъри. — И накрая, за капак нашият приятел Даряеи също се вози на този самолет. Ще рече, той е изтеглен от международните полети. Може би Даряеи го използва, за да се любува на новата си страна. И така, господин президент, имаме болестта, самолета и собственика му, всички свързани. Утре ще поработим с «Гълфстрийм» да видим дали самолетът има някакви уникални характеристики, които да ни помогнат. Ще накараме швейцарците да ни осигурят информация за собствениците и дневниците от полетите за останалите им маршрути. С други думи, вече знаем кой го е направил — заключи Мъри. — Тази верига от доказателства е несъкрушима.

— Изскочиха и още подробности — каза Мери Пат. — Имаме информация за този доктор Мауди. Проследихме едни пратки зелени маймуни — те се използват за изследвания на болестта. Според нас са успели да имитират катастрофата на самолета и даже са предявили иск към застрахователната си агенция, представяте ли си?

— Ще се наложи да прекратим това съвещание за момент. Андреа?

— Да, господин президент?

— Извикайте Бретано и вицеадмирал Джексън.

— Да, сър. — Тя излезе от стаята.

Ед Фоли изчака вратата да се затвори след нея и каза:

— Джак?

— Да, Ед?

— Има и още нещо. Не съм го съобщил дори и на Дан. Вече знаем, че ОИР — всъщност нашият приятел Махмуд Хаджи Даряеи стои зад цялата тази работа. Чавес откри нещо преди да ги изпратим двамата с Джон. Разследването продължава. Оперативната сигурност при подобни ситуации е почти невъзможна.

— Какво искаш да кажеш?

— Две неща, Джак. Първо, каквото и да са планирали, те може би си мислят, че това е необратимо, и следователно няма значение дали ще го разберем, или не. Второ, нека не забравяме как сгромолясаха Ирак. Чрез човек в най-вътрешния кръг на Саддам.

— Господи, Ед! — възкликна Мъри.

— Помисли си върху това, Дан — каза Фоли. — Ние си имаме президент. Имаме си и Сенат. Имаме Камара на представителите, попълнена само една трета. Все още обаче нямаме вицепрезидент. Евентуалният наследник на президента е все още въпрос на теория, нямаме никакви реални политически фигури, а висшето ниво на правителството все още се задъхва. Включи тук и епидемията, която блокира цялата страна. Излиза, че на всеки страничен наблюдател изглеждаме слаби и уязвими.

Андреа влезе и Райън вдигна глава и каза:

— Почакайте малко. Ами отвличането на Кейти? Защо ще им е да го правят, ако искат да елиминират мен?

— За какво става дума? — попита Прайс.

— За реална опасност — каза Фоли. — Първо, те успяват да вмъкнат човек в най-вътрешния кръг на секретната охрана на иракския президент, който го елиминира. Второ, операцията от миналата седмица е ръководена от законсервиран агент, прекарал тук повече от десетилетие, като през това време не е проявявал абсолютно никаква активност, но когато получава заповед, успява да подпомогне опит за отвличане на детето на президента.

— Това ни хрумна и на нас — тръсна глава Мъри. — Разузнавателният отдел анализира нещата.

— Почакайте — възкликна Андреа. — Аз познавам всеки човек от охраната. За Бога, ние загубихме петима души, защитавайки ПЯСЪЧНИК!

— Агент Прайс — каза Мери Пат Фоли. — Вие знаете колко пъти ЦРУ се е парило с хора, за които знаехме всичко — хора, които познавах лично. По дяволите, загубихме трима агенти при разкриването на един от тия предатели! Аз ги познавах, познавах също така и човека, който ги уби. Само не ми казвайте, че страдам от параноя. Изправени сме срещу един изключително опитен враг. А и сигурно става дума само за един човек.

Мъри подсвирна.

— Госпожо Фоли, аз… — почна Прайс.

— Андреа — прекъсна я инспектор О'Дей. — Това не е лично. Успокой се и помисли. Ако ти разполагаш с ресурсите на цяла държава, ако имаш търпение и предани хора, какво би направила?

— Вижте какво стана в Ирак — намеси се Фоли. — Кой би предположил, че е възможно?

Президентът се огледа. Върхът! Казваха му да не се доверява дори и на охраната си.

— Всичко това добива смисъл, ако се поставим на мястото на отсрещната страна — продължи Мери Пат. — Това е част от традицията им, не сте забравили, нали?

— И какво ще правим? — тихо попита Андреа.

— Пат, имаш нова задача — каза Мъри. — С президентско разрешение, разбира се.

— Има го — изрече Райън.

— Ограничения? — пожела да разбере О'Дей.

— Никакви, абсолютно никакви — каза Андреа.

 

 

В Обединената ислямска република шестте дивизии, базирани в южно централната част на страната, завършваха експлоатацията на машините. Почти всички вериги бяха подменени. Между бившите иракски дивизии и пристигналите от Иран цареше дух на здравословно съперничество. Войниците вече пренасяха боеприпаси за танковете Т-80.

Батальонните командири бяха доволни от резултатите от проведеното учение. Новите локатори със системи за глобално позициониране (СГП) бяха истинско чудо и иракчаните чак сега разбраха една от причините американците да им натрият така здраво носа през 1991 година. Имаш ли СГП, изобщо не ти трябват пътища. Арабската култура открай време бе третирала пустинята като море, но сега те вече можеха да плават свободно по него и да се придвижват от точка до точка с увереност, която до този момент не бяха познавали.

Командирите на корпусите и дивизиите знаеха защо всичко това е толкова важно. Току-що бяха получили нови карти, а с тях и нов боен план. Освен това научиха, че тяхната бойна част, съставена от три корпуса, е получила име — Войнството на Бога.

 

 

Щом Джексън и Бретано пристигнаха, Дан Мъри и Ед Фоли повториха накратко изложенията си.

Джексън прие нещата невероятно спокойно. Каза само:

— Най-после вече знаем кой е противникът ни.

Бретано обаче не беше толкова спокоен и почти викна:

— Но това е открит акт на война!

— Но не пряко насочен срещу нас — каза Фоли. — Целта им е Саудитска Арабия и всички останали страни от Залива. Това е единственото логично обяснение. Той разсъждава така — ако успее да превземе тези държави, ние не можем да го бомбардираме с ядрени ракети, защото това би взривило запасите от нефт на целия свят. — Ед Фоли почти бе улучил, но не съвсем.

— И са се споразумели с Индия и Китай — продължи Роби Джексън. — Вярно че имат търкания, но в случая това им е само от полза. «Айк» съвсем не е там, където трябва. Индийците блокират със самолетоносачите си Ормузкия проток. Не можем да прекараме оттам бойни кораби без въздушно прикритие. И хоп, нашият човек придвижва трите си корпуса. Саудитите ще се бият, но противникът им е много по-многочислен. Всичко ще свърши за по-малко от седмица. Оперативната му концепция съвсем не е лоша — заключи Джей-3.

— Атаката му с биологическо оръжие също е много хитър ход. Мисля, че успяха много повече, отколкото са разчитали. Почти всички наши бази и подразделения за момента са извън строя — забеляза министърът на отбраната.

— Господин президент, навремето в Мисисипи куклуксклановците казваха: когато видиш бясно куче, не го убивай, а го хвърли в нечий двор. Нали разбирате, някакъв мръсник наистина ни е докарал това до главата. Трябва да бързаме, ако не искаме да изостанем съвсем. Проблемът е обаче с какво?

— Колко време ще ни отнеме прехвърлянето на транспортните кораби до Саудитска Арабия?

— Три дни. Но има и още нещо. Корабите ще минат по най-бързия начин Суецкия канал и могат да стигнат протока навреме, но първо трябва да прекараме транспортните кораби с танковете покрай индийците. Те са четири и се ескортират от един кръстосвач, два миноносеца и две фрегати, и ако ги загубим, най-близкото място, откъдето можем да ги заменим, е в Савана.

— С какво разполагаме в Саудитска Арабия? — попита Бен Гудли.

— Достатъчно за сформиране на една тежка бригада. Същото е и в Кувейт. Третата комплектувана бригада е в морето и плава натам.

— Кувейт ще бъде първата им цел — каза президентът. — Какво можем да закараме там?

— Ако ни притиснат до стената, можем да прекараме по въздуха 10-и авиополк от Израел, за да се обедини на място с частите там. Можем да го осъществим в рамките на двайсет и четири часа. Кувейтците ще уредят транспорта. Имат сключено споразумение с израелците за това. Ние помогнахме при подписването му — каза Роби. — Планът се нарича «Бъфало Форуърд».

— Някой да мисли, че това не е умна идея? — запита Джак.

— Не мисля, че един механизиран полк ще успее да ги задържи, сър — каза Гудли.

— Прав е — съгласи се Джей-3.

Райън огледа хората около масата. Да знаеш беше едно нещо. Да можеш да действаш — съвсем друго. Той можеше да заповяда стратегическа ядрена атака срещу Иран. Във военновъздушната база «Уайтман» имаше стратегически бомбардировачи Стелт В-2А, а с информацията, постъпила за последните два часа, получаването на разрешение за нанасяне на удар при управлението само на двама души нямаше да е никакъв проблем. «Духовете», както наричаха самолетите В-2, можеха да стигнат до мястото за по-малко от осемнайсет часа и да превърнат територията на тази страна в димяща отровена пустиня.

Но не можеше да го направи. Дори и да му се наложеше, вероятно пак нямаше да го стори. Макар американските президенти отдавна да бяха изправени пред необходимостта някога да заявят на света: да, ние ще изстреляме ракетите си и ще вдигнем във въздуха бомбардировачите си, ако ни се наложи, това беше задължение, което Райън не мислеше, че ще изпълни. Дори и тази атака срещу страната му, използването на оръжия за масово поразяване — за Америка еквивалентът на ядрени бомби — беше плод на решението на един човек и бе осъществена с подкрепата на крайно ограничен брой хора. Можеше ли той да изпепели цели градове за отмъщение, да избие невинни хора, както беше постъпил Даряеи, само защото другата страна беше тръгнала първа? И да живее в мир със съвестта си след това? Трябваше да има нещо по-добро, някакъв по-хуманен вариант. Като например изпълнението на смъртната присъда над Даряеи.

— Ед?

— Да, господин президент?

— Къде са в момента Кларк и Чавес?

— Все още в Хартум, чакат нареждания.

— Как мислиш, могат ли пак да проникнат в Техеран?

— Няма да е много лесно. — Той се обърна към жена си. — Кажи ти, Мери.

— Руснаците ни помогнаха преди. Мога да ги помоля. Каква ще бъде задачата им?

— Открий първо дали могат да проникнат там. После ще обмислим подробностите. Роби?

— Да, господин президент?

— Десети брониран полк веднага да потегля за Кувейт.

— Слушам, сър — възкликна скептично Джексън.

 

 

Първо трябваше да се получи одобрението на кувейтското правителство. Посланикът го уреди. Не се оказа чак толкова трудно. Майор Сабах бе държал правителството си в течение на събитията в новия им съсед на север, а снимките от спътниците с подмяната на веригите на танковете улесниха нещата. Едновременно със задействането на армията в пълна бойна готовност кувейтското правителство изпрати по телекса формална молба Америка да започне разширени военни маневри в западната част на страната им. Всичко се задвижи много бързо. Управляващите в тази малка страна имаха пресни спомени от допуснати в близкото минало грешки. Единственото им условие беше придвижванията да се държат в тайна и Америка не възрази. Авиолайнерите на националните авиолинии започнаха да излитат и да се насочват на югозапад, над Саудитска Арабия, като след това обръщаха на север, над залива Акаба.

Заповедта беше издадена от Учебно-бойното командване, което държеше командването на 10-и бронетанков полк, тъй като в техническо отношение базата беше учебен център. По-голямата част от останалите поделения, разположени на територията на Съединените щати, бяха подчинени на командването на въоръжените сили, Форском. Заповедта за извънредно бързо пребазиране със свръхважен приоритет беше получена от полковник Шон Магрудър. Той разполагаше с персонал от около пет хиляди души, които трябваше по най-бързия начин да прехвърли, а това щеше да изисква двадесет полета с Боинг 747. Маршрут, изчислен за разстояние от две хиляди и двеста километра и по три часа в двете посоки. Всичко обаче беше обмислено и разреждането на международния въздушен трафик осигури повече транспортни самолети, отколкото предвиждаше планът за «Бъфало Форуърд». Дори и израелците помагаха. Пилотите на кувейтските боинги запомниха за цял живот съпровода си от изтребители F-15 със синята звезда на Давид на крилата, когато кацаха в голямата израелска военновъздушна база в Негев.

Първата група беше от старши офицери и специална част, която да подпомогне кувейтската охрана. Мястото представляваше група складови сгради, съдържащи пълното окомплектоване за една тежка бригада, каквото всъщност и представляваше бронираният полк.

Вторият самолет докара първа рота от Първи бронетанков батальон от 10-и полк под бдителното око на подполковник Дюк Мастърман. Семейството му беше във филаделфийския район и той бързо съобрази какво става. Нещо много лошо се бе случило на страната му и изведнъж ни клин, ни в ръкав «Бъфало Форуърд» беше задействан. Мастърман нямаше нищо против, войниците му също.

 

 

— Толкова ли е зле, Фолеева? — запита Головко, имайки предвид епидемията. Двамата разговаряха на руски. Английският на руския офицер беше почти перфектен, но служителката на ЦРУ обичаше да говори на езика на дядо си.

— Не знаем, Сергей Николаевич. Аз се занимавам с други неща.

— Иван Еметович стяга ли се вече?

— А вие как мислите? Знам, че сте гледали интервюто по телевизията.

— Интересна личност е вашият президент. Толкова е лесно да го подцени човек. Аз самият направих тази грешка навремето.

— А Даряеи?

— Страшен, но невъзпитан варварин.

— Прав сте.

— Кажете на Иван Еметович да обмисли добре нещата, Фолеева — заяви Головко. — Да, ние ще съдействаме — добави той в отговор на още неизречения въпрос. — С всичките си ресурси.

— Благодаря ви. Пак ще се чуем. — Мери Пат погледна съпруга си. — Не можеш да не го обичаш този мъж.

— Иска ми се да беше на наша страна — забеляза съпругът й.

— Той е на наша страна, Ед.

 

 

В «СТОРМ ТРАК» веднага забелязаха, че кучето е спряло да лае. Трите корпуса, които те наблюдаваха, спряха да използват радиостанциите си по обед. Край. Нула. Колкото и да беше сложно компютризираното им оборудване за електронно разузнаване, нищото си оставаше нищо. Очевиден признак, който много често биваше пропускан. Преките линии до Вашингтон буквално загряха. Пристигаха още саудитски офицери, демонстрирайки повишената бойна готовност на армията си, която спокойно се разполагаше в околностите на Военния град на крал Халид. Това внасяше известно успокоение в подслушвателния пост, но не чак толкова много. Те бяха най-близо до устата на лъва. По непроизнесено съгласие скоро всички стигнаха до извода, че събитията в Америка по някакъв начин са започнали оттук. Навсякъде другаде подобни мисли биха породили чувство на безсилие; тук обаче те имаха различен ефект — на истински гняв. Те имаха да изпълняват бойна заповед, без значение колко близо бяха до врага.

 

 

— Добре — каза Джексън по линията за телефонна конференция, — какво разположение предлагате?

Отговорът беше кратка тишина. Армията беше два пъти по-малка в сравнение с онова, което бе представлявала преди по-малко от десет години. В Европа имаха две тежки дивизии, Пети корпус, но те бяха поставени под карантина от германците. Същото се отнасяше и за двете бронетанкови дивизии във Форт Худ, Тексас, и първи лекострелкови дивизион (механизиран) във Форт Райли, Канзас. Части от 82-ра дивизия във Форт Враг и 101-ва във Форт Камбъл бяха разположени да подкрепят подразделенията на Националната гвардия, но поделенията по базите имаха войници с вируса «Ебола». Същото се отнасяше и до двете разположени на територия на САЩ дивизии морска пехота, базирани в Леджун в Северна Каролина и Пенделтън в Калифорния.

— Вижте — каза Форском. — Разполагаме с 11-и бронетанков полк и една гвардейска бригада, обучаваща се в Националния център. В тази база няма заболели, можем да ги изведем извън страната веднага щом докарате самолетите. Обаче останалите… преди да ги придвижим, трябва да проверим всички военнослужещи. Не смея да ги придвижа преди да сме тествали всеки войник за този проклет вирус, а медицинските комплекти още не са получени по места.

— Той е прав — подкрепи го друг глас. Всички глави по телефонните линии за конференция кимнаха като една. Фармацевтичните компании правеха всичко възможно да произведат комплектите. Бяха нужни милиони комплекти, а имаше произведени едва няколко десетки хиляди и те се използваха за вече проявилите симптомите на заболяването, за роднини и близки на вече регистрираните болни, за шофьорите, превозващи храна и медикаменти, и най-вече за самия медицински персонал, който бе изложен на най-големия риск. Имаше обаче и нещо, което усложняваше нещата още повече. Един тест не беше достатъчен. При някои хора се налагаше да се тества ежедневно в продължение на три или повече дни, защото макар тестовете да бяха надеждни, ставаше дума за имунни системи на потенциални жертви. Антителата можеха да почнат да се проявяват само час след тест с негативно показание. Лекарите и болниците по цялата страна крещяха за още комплекти и в случая нуждите на армията направо взривяваха обстановката.

«ОИР ще започне война и никой не дава пет лайна» — помисли Джей-3 и се зачуди дали това стихче би се харесало на някое хипи от шейсетте години.

— Колко време ще отнеме това?

— В най-добрия случай до края на седмицата. Разполагам с 366-о авиокрило в Маунтийн Хоум. Всички са чисти. Разполагаме и с авиокрилото с F-16 в Израел. Европейските ми поделения са под карантина. До едно.

— Самолетите са нещо наистина чудесно, Пол — съгласи се Форском. — Също и корабите. Но на нас спешно ни трябва да прехвърлим войници на място.

— Издайте предупредителни заповеди във Форт Ъруин — каза Джексън. — Ще говоря с министъра на отбраната и той ще разреши изнасянето им в рамките на един час.

— Готово.

 

 

— Москва ли? — възкликна Чавес. — Исусе Христе, наистина ще направим околосветско пътешествие.

— Нашето обаче няма да има за цел да докаже, че светът е кръгъл.

— Ясно де, господин К. Трябва да сме на необходимото място в необходимото време.

 

 

Всъщност работата си беше налудничава. О'Дей сформира екип от агенти на ФБР, които да проверят досиетата на всеки агент от Службата с достъп до президента — и на цивилните, и на униформените. Случаят беше прекалено важен, за да се правят изключения, и всяко досие трябваше да бъде проучено цялостно. Тази работа той остави на подчинените си. Друг екип изследваше нещо, което не беше широко известно. Всяко телефонно обаждане, направено във Вашингтон, окръг Колумбия, се въвеждаше директно в компютъра. Макар и законна в строгия смисъл на думата, ако програмата бъдеше разширена още малко, щеше да възбуди антитоталитарен гняв дори и у най-консервативните привърженици на закона, но президентът живееше във Вашингтон, а Америка беше губила президенти в този град. Почти никой не вярваше, че от този храст може да изскочи заек. Един евентуален заговорник от хората на Службата щеше да е специалист по предпазните мерки. Значи човекът — ако изобщо имаше такъв, щеше да е един от телохранителите на президента. Щеше да притежава изключителни професионални качества — иначе нямаше да попадне в охраната на президента, — но нищо повече. Нямаше да изпъква с нищо особено. Щеше да има добра репутация сред колегите си. Тоест просто щеше да е като всички останали свои колеги, готови да дадат без колебание живота си за президента, както бе постъпил Дон Ръсел. О'Дей отлично съзнаваше това и се мразеше, задето се налагаше да третират момчетата като криминални заподозрени. Не трябваше да е така. Но пък как иначе трябваше да постъпят?

 

 

Дигс извика и двамата полковници в кабинета си, за да им съобщи новината.

— Имаме предварителни разпореждания за прехвърляне отвъд океана.

— Кой от двамата? — попита Едингтън.

— И двамата — отвърна генералът.

— Къде, сър? — попита Хам.

— В Саудитска Арабия. И двамата сме били там и сме го правили, Ал. Сега и вие ще имате шанс, полковник Едингтън.

— Защо? — запита гвардеецът.

— Още не са казали. Имам информация за предисторията, тъкмо сега върви по факса. Всичко, което ми казаха по телефона, е, че ОИР почва нещо много да шава.

— «Бъфало Форуърд»? — попита Хам. — Без предупреждение?

— Точно така, Ал.

— Това има ли връзка с епидемията? — попита Едингтън.

— Никой не ми е казал нищо такова — поклати глава Дигс.

 

 

Делото щеше да се гледа във федералния окръжен съд в Балтимор. Едуард Дж. Килти бе подал иск срещу Джон Патрик Райън. Същината на оплакването беше, че Килти искал да премине от един щат в друг, а ответникът не му позволил. В молбата се настояваше за решение, произнесено в порядъка на опростено съдопроизводство, незабавно анулиращо заповедта на президента (странно, но в тъжбата Райън се споменаваше като президент на Съединените щати). Килти считаше, че ще спечели делото. Конституцията беше на негова страна, а той бе избрал съдията много внимателно.

 

 

Специалната група за преценки към Националното разузнаване вече бе в пълен състав, но резултати нямаше. Намеренията на Обединената ислямска република бяха съвсем ясни. Номерът беше да се направи нещо, за да им се попречи, а това, строго казано, не спадаше към функциите на разузнаването.