Том Кланси
По заповед на президента (28)

25.
Нежни пролетни цветчета

Оборът на фермата сега се използваше като гараж. Ърни Браун беше в строителния бизнес и печелеше добре — в края на седемдесетте работеше като водопроводчик, но през 1980 започна самостоятелен бизнес, за да вземе участие в бума в строителството в Калифорния. Макар че двата развода му струваха много скъпо и почти ликвидираха спестяванията му, клиентите се увеличаваха с всеки сезон и Ърни отново успя да насъбере пари, с които си купи обширен парцел — не в най-скъпата зона, но все пак в достатъчно търсен район. През зимата животът наоколо замираше напълно, защото пасищата се покриваха със скреж, и Ърни можеше да скита с дни сред дивите простори под удивителното синьо небе на Монтана.

Купи фермата заедно със стария петтонен камион. За щастие под капака му се криеше мощен дизелов двигател, а зад седалките имаше походно легло. До обора бе монтирана цистерна за нафта с вместимост девет хиляди литра. Семейството, което бе продало фермата — заедно с къщата и обора, камиона и цистерната — на този непознат пришълец от Калифорния, дори не подозираше, че дава подслон на съмнителен тип, решил да организира нелегален цех за експлозиви.

 

 

Директорът, в миналото способен лекар, а понастоящем висококвалифициран учен вирусолог, живееше в страна, в която политическата благонадеждност се измерваше чрез предаността към шиитското крило в ислямското учение, и в това отношение беше безупречен. Никога не пропускаше часовете за молитвите, дори бе организирал работното време в поверените му лаборатории така, че нищо да не смущава самовглъбяването в миговете, когато всеки бе длъжен да коленичи пред Всевишния. Директорът непрекъснато си повтаряше, че никога няма да престъпи предписанията, записани в Свещените книги на Пророка, и за всички съмнителни и неясни въпроси винаги търсеше изход и утеха във вярата.

Затворниците, използвани като опитни животни, до един бяха с тежки присъди. Дори и крадците бяха четирикратно осъждани, и затова той смяташе, че не заслужават друго наказание освен смърт.

Един от осъдените изповядваше бахайската религия — почти унищожена заблуда, възникнала доста по-късно от исляма. Християните и евреите поне почитаха своите свещени книги и макар и да се заблуждаваха във вярванията си, поне признаваха същия Бог, чийто последен и единствен Пророк е бил и си остава Мохамед. Но бахайците се бяха появили след това, като измислили ново, напълно порочно, еретично учение, което ги превръщаше в неверници в очите на всички правоверни, защото отричаха истинската вяра и с това си навличаха гнева на властите. Затова най-подходящо беше именно този неверник да бъде първият, чрез когото да докажат, че експериментът им се е оказал напълно успешен.

Още първата взета кръвна проба беше положителна. Вирусът се пренасяше посредством аерозолите във въздуха!

— И аз съм на същото мнение — процеди Мауди. Въобще не бе изненадан от резултата.

— Но ще се наложи да изчакаме още един, не, по-добре ще е два дни до приключването на втората фаза — каза директорът. — Тогава ще бъдем напълно уверени в заключенията си.

 

 

Декларацията на официален Пекин изненада посолството на САЩ. Всичко бе завоалирано зад стандартни, нищо не означаващи изрази: китайският военен флот провеждал широкомащабни учения в района на Тайванския проток. Предвиждало се изстрелването на ракети «земя-въздух», както и «земя-земя», но все още не били определени датите (поради неясната метеорологична обстановка, уточняваше се в декларацията). Правителството на Китайската народна република щяло да се погрижи да бъдат предупредени всички авиокомпании и морски съдове в района, за да коригират своевременно маршрутите си. По-нататък в декларацията не се казваше нищо съществено и именно това смути председателя на делегацията от сенатори, която в момента бе на официално посещение в Пекин. Той веднага се свърза с военния аташе към посолството на САЩ, както и с местния резидент на ЦРУ, обаче нито един от двамата не успя да му съобщи нещо по-конкретно. Защо в декларацията не се споменаваше нищо за Република Китай, както американците бяха свикнали да наричат остров Тайван? От една страна, това беше добра новина — защото правителството на КНР никога досега не бе пропускало повод да изрази непримиримостта си със съществуването на втора китайска държава, напълно суверенна при това, която официален Пекин считаше само за отцепническо формирование, и то с кратковременен характер. Но от друга, имаше и лоши новини — в декларацията не се уточняваше нищо за характера на ученията, нито пък се гарантираше неприкосновеността на съседните независими държави. Нито се обещаваше, че в най-скоро време ще последват още официални изявления. От посолството веднага изпратиха шифрован рапорт до националния военен команден център в Пентагона, с копия до Държавния департамент и до главната квартира на ЦРУ в Ленгли.

 

 

Даряеи трябваше да порови доста в паметта си, за да си спомни лицето, което се криеше под това име. Но образът, който изплува от мъглявите му спомени, въобще не отговаряше на сегашната физиономия на зрял мъж, който, на всичкото отгоре, му бе изпратил това донесение буквално от другия край на света. Раман… о, да, Ареф Раман, навремето забележителен момък, умен, добре сложен и прозорлив. Баща му търгуваше с коли, главно с мерцедеси — продаваше ги в Техеран на богатите, но никога не се бе отличавал с набожност. Но ето че синът му се оказва замесен от друго тесто — окото му не бе трепнало, когато беше узнал за смъртта на родителите си, убити от жандармите на шаха — по случайност, честно казано, защото бяха попаднали сред бягащата тълпа в най-злочестия миг, без да имат нищо общо с протестиращите студенти. Тогава той се бе молил за душите им заедно с обожавания си учител. Те намериха смъртта си от ръцете на тези, в които бяха вярвали — урок, който младият Раман бе запомнил, макар че не се нуждаеше от този урок, защото винаги бе бил дълбоко религиозен и бе силно засегнат от решението на по-голямата си сестра да се омъжи за офицер от американската флота, като по този начин опозори фамилията им. По време на революцията тя също изчезна, осъдена от ислямския съд за прелюбодеяние. В Иран остана само синът им. Можеха да го използват по много начини, но избраха варианта на Даряеи. Свързаха се с двама възрастни хора, после новото «семейство» напусна страната — първо се установи в Европа, а после се премести в САЩ. Там от тях не се искаше нищо, освен да живеят тихо и незабележимо — Даряеи си каза, че по всяка вероятност двамата възрастни вече не са сред живите. Но синът им, избран за мисията, защото прекрасно владееше английски, бе продължил образованието си и бе успял да проникне в правителствените служби, а сега безупречно изпълняваше задълженията си — така както се беше подчинявал безпрекословно на заповедите в годините веднага след революцията — тогава бе убил собственоръчно двама висши военни от армията на шаха, които се наливали с уиски в бара на някакъв престижен хотел.

Оттогава той, по заповед на Даряеи, с нищо не бе напомнял за съществуването си. Сякаш се бе стопил в мрака. Да, не забравяше за мисията си, но не предприемаше нищо. За аятолаха беше истинско щастие, че навремето бе преценил момчето правилно, защото още тогава бе разбрал, че Раман ще изпълни всичко, което му се заповяда.

И сега той разполагаше с доверен човек, внедрен в лагера на враговете. Тази задача изискваше години и затова можеше да бъде поверена само на мъж, изцяло предан на религията. Този мъж сега го очакваше на другия край на страхотно дългата верига, по която щеше да протече съобщението — тази верига досега не бе използвана нито веднъж, защото я пазеха само за извънредни обстоятелства.

И така, настъпил бе моментът Раман да изпълни мисията си. Чудесна новина.

В този миг звънна телефонът, известен само на малцина посветени сподвижници на аятолаха.

— Да?

— Имам чудесни новини — каза директорът на секретната лаборатория.

 

 

— Добро утро, Бен — сърдечно каза президентът. — Какво ново има в нашия вечно неспокоен свят?

— Военният флот на КНР е излязъл в открито море — заяви съветникът по въпросите на националната сигурност. Специалните служби току-що му бяха избрали кодовото име КАРТОИГРАЧ.

— Какво? — възкликна Райън, раздразнен, че още с влизането му отравят великолепната утрин.

— Прилича на редовно флотско учение, а и от Пекин заявиха, че се предвиждат учебни стрелби с ракети. Засега няма реакция от Тайпе.

— Нали в Тайван няма скорошни избори или нещо подобно?

— Не, тамошните избори са насрочени за следващата година. Тайван продължава да харчи от средствата на ООН и тихомълком създава лоби от представители на няколко държави, които да повдигнат въпроса за приемането му в ООН, но засега няма нищо особено. Тайпе разиграва козовете си умело и се старае да не дразни континентален Китай. Търговските им отношения са стабилни. Накратко казано, не разполагаме с обяснение за тези извънредни учения.

— Какво имаме в този район?

— Една подводница в Тайванския проток, колкото да следим движението на китайските.

— А самолетоносачи?

— Най-близкият е в Индийския океан. «Джон Стенис» е в Пърл Харбър за ремонт на двигателите, заедно с «Ентърпрайс», и не могат скоро да потеглят от Хаваите.

— А какво знаем за тяхната армия? — полюбопитства президентът.

— И в тази област сме зле осведомени. Само сме регистрирали активност над обичайната за района, както обичат да се изразяват руснаците, но може би това раздвижване няма да трае дълго. Поговорих с няколко китайци, живеещи в САЩ. Може би военните са предприели тази стъпка заради вътрешнополитически цели, например за да увеличат влиянието си върху членовете на Политбюрото в Пекин. Но ако изоставим този вариант, не ни остава нищо друго, освен да тънем в догадки, а аз не съм назначен за това, нали, господин президент?

— Е, щом не знаеш отговора на загадката, значи в момента не можем да предприемем нищо, нали? — Въпросът беше риторичен, една от любимите шеги на Райън.

— Вие сте ме научили винаги да си представям какво има на другия бряг на реката, господин президент — съгласи се Гудли, но без да се усмихне, въпреки очакванията на Райън. — Освен това ме научихте да не се примирявам, когато не мога да си обясня нещо. — Офицерът от Националната разузнавателна служба се замисли. — Те знаят, че ние ще узнаем за тези маневри; знаят, че ще проявим интерес; знаят, че отскоро сте на този пост; знаят също, че не сте склонен към демонстрация на сила и към охлаждане на отношенията. И така, защо са взели това решение? — запита Гудли, също риторично.

— Да — съгласи се Райън. — Андреа?

Както обикновено, агент Прайс бе в кабинета, без да натрапва присъствието си.

— Да, сър?

— Къде е най-близкият пушач? — безцеремонно попита Райън.

— Господин президент, нямам право да…

— По дяволите, щом ти заповядвам, значи имаш право! Искам една цигара.

След секунда Прайс се върна с дълга тънка цигара. Дамска.

Райън запали и се замисли. Китай бе мълчаливият партньор в конфликта с Япония — той още не приемаше думата «война», поне пред себе си. Поне така се предполагаше. Всичко се връзваше задоволително, обаче в данните на Службата за разузнавателни прогнози липсваха доказателства. Наистина, в пресата вече се бяха появили доста пространни анализи, обаче при тях не бе задължително условие всяко твърдение да е подплатено с непоклатими доказателства. Следователно трябваше да… Райън вдигна телефона.

— Свържете ме с директор Мъри.

За щастие свързването с Овалния кабинет никога не закъсняваше повече от десетина секунди. В случая бяха необходими само шест.

— Добро утро, господин президент.

— Добро утро, Дан. Как се казваше онзи японски полицейски инспектор, който премина на наша страна?

— Джисабуро Танака — веднага си спомни Мъри.

— Може ли да му имаме доверие?

— Винаги е изглеждал порядъчен служител на реда. Както и останалите, с които съм имал работа. Какъв е проблемът?

— Искам да разбера какво е говорил с китайците и особено с кого се е свързал.

— Ей сега ще се свържа с него. Ще ви се обадя веднага.

— Благодаря ти, Дан. Дочуване. — Джак затвори. — Хайде да се опитаме сами да се досетим какво се крие зад маневрите на китайския флот, а, Бен?

— Сигурен съм, че ще успеете да се справите и с този проблем — насърчително заяви Гудли.

— А има ли новини отнякъде другаде по света? Какво ново от Ирак?

— Няма промяна от вчера, освен че е нараснал броят на екзекутираните. Руснаците ни подхвърлиха сведението, че се готви създаването на Обединена ислямска република. Според нас това е напълно възможно, но все още не е обявено.

 

 

— Добре де, за какво е целият този шум? — попита Тони Бретано.

Роби Джексън никога не бе харесвал тези прибързани съвещания по време на полет, но това бе едно от задълженията на така наречения Джей-3^[1]. През миналата седмица за малко да започне да изпитва симпатии към новоназначения министър на отбраната. Бретано се оказа доста упорит, особено когато започваше да се мръщи на всички около себе си, но зад вечно навъсеното му лице се криеше умна глава, способна веднага да се ориентира и в най-сложната обстановка. Роби никога не бе очаквал да срещне толкова съобразителен министър, при това инженер по професия — Тони не се стесняваше да признава, когато не беше наясно по някой проблем, нито пък да ги затрупва с въпроси.

— За проверка на обстановката изпратихме в Тайванския проток «Пасадена» — щурмова подводница с отличен екипаж. Накарахме капитана й да прекъсне следенето на ядрените подводници на китайците и да се отклони малко на северозапад. След това прехвърлихме в този район още две подводници, определихме им оперативните зони и им наредихме зорко да следят всичко подозрително. Открихме нова линия за комуникации с Тайван и по нея получаваме рапорти за най-новите събития. Китайците се преструват, че всичко е детска игра. Винаги са го правели. При подобни случаи ние преместваме някой от нашите самолетоносачи малко по-близко, обаче този път не прибягнахме към този изпитан ход, защото… ами защото липсва пряка заплаха срещу Тайван. Вместо това изпратихме на остров Гуам самолет, снабден с най-новата ни електронна апаратура за следене на полетите. Доста ни затруднява фактът, че нямаме по-близко разположена база.

— Значи за момента сме се ограничили в събиране на информация и не сме предприели нищо съществено? — попита министърът на отбраната.

— Да, сър, но ми позволете да отбележа, че събирането на информация е съществена част от нашата дейност.

Бретано се усмихна, за пръв път от началото на срещата.

— Да, зная. Взел съм активно участие в изграждането на шпионските спътници, които използвате по всяко време на денонощието. Какво научихме от тях?

— Какви ли не щуротии, например предаванията на местните радиостанции. Въпреки това всеки запис може да се окаже полезен, за да добием представа за оперативните им възможности. Познавам добре адмирал Манкузо, командващ подводния флот в Тихия океан, и съм сигурен, че той ще заповяда на една или две от подводниците си да ограничат временно стандартните предпазни мерки, за да проверят дали китайските хидролокатори ще успеят да ги засекат и да ги проследят. Но повече няма да рискува. Това е един от вариантите ни за действие, ако решим, че не ни харесва как китайците провеждат учението си.

— Какво искате да кажете?

— Искам да подчертая, че ако наистина искате да изплашите някой морски офицер, достатъчно е да му съобщите, че в близост до кораба му се спотайва подводница. Или с други думи, най-лошото е, когато чужда подводница внезапно се появи сред флотилията и после изчезне, също така внезапно. Това е отвратителна игра на котка и мишка. Нашите хора са доста добри в тази дисциплина и Барт Манкузо знае как да използва подводниците си. Ако не беше той, не знам как щяхме да се справим с японците при предишния конфликт.

— Толкова ли е добър?

— Няма по-добър от него, сър. Не може да не сте чували за него. А също и за командващия на целия ни флот в Тихия океан, Дейв Сийтън.

— Адмирал де Марко ми каза, че…

— Сър, мога ли да говоря открито? — попита Роби Джексън.

— Джексън, тук никога не се говори другояче.

— Имаше сериозни основания, за да назначат Бруно де Марко за вицеадмирал и заместник-началник на отдела за морски операции.

Бретано веднага схвана накъде клони събеседникът му.

— О, за да държи речи и да не се заема с нещо, което би могло да навреди на репутацията на нашия славен военен флот? — Роби само кимна утвърдително. — Разбрах, адмирал Джексън.

— Сър, нищо не разбирам от инженерна дейност, нито от модерната промишленост, но има нещо, което вие трябва да разберете, щом като са ви избрали на този пост. В Пентагона има два вида офицери — работяги и бюрократи. В това ведомство адмирал де Марко изкара половината си кариера. А Манкузо и Сийтън са работливи мъже, предани на професията си, и винаги са стояли по-надалеч от тези прашни и задушни канцеларии.

— Изглежда, че и вие сте от тях — отбеляза Бретано.

— Е, да предположим, че просто обичам морския въздух. Не искам да прозвучи, сякаш се самоизтъквам. Вие ще решите дали съм способен, или не, но по дяволите, нали и без това ми остава още малко, все ще се справя с това, което ме очаква. Но проклет да съм, ако не им се притека на помощ, когато Сийтън и Манкузо решат да разговарят с вас.

— Нима не мислите за следващото си повишение?

— Вижте, аз съм син на свещеник от Мисисипи. Завърших академията в Анаполис, после двадесет години летях на изтребител, но все още съм жив. — Но много от колегите му от академията вече бяха мъртви, което Роби нямаше да забрави до последния си ден. — Мога да се оттегля, когато пожелая, и да се заловя с по-доходна работа. Представям си какво ще се случи, ако съм начело на нашия отбор, когато започне голямата игра. Но все още обичам Америка и й дължа много. Затова винаги казвам истината и само истината и върша всичко, което е по силите ми, без да треперя за евентуалните последици.

— От това следва, че и вие не сте от бюрократите — подсмихна се Бретано.

 

 

Екипите за проверки от ООН започнаха да привикват с разочарованието, че трудно ще успеят да се ориентират в обстановката. Посетиха няколко завода, където персоналът неизменно ги затрупваше с производствена документация. На практика на инспекторите почти не оставаше време за преки огледи на инсталациите. На заден план останаха многобройни второстепенни проблеми, но общото заключение клонеше към мнението, че няма съществени различия между завод за химическо оръжие и завод за производство на инсектициди.

Но играта имаше правила и едно от тях се състоеше в това, че честните хора се бяха договорили да не се произвеждат забранените химически оръжия и затова за една нощ Ирак се превърна в един от най-ревностните борци за забраната им.

Този факт стана напълно ясен при следващото заседание на Съвета за сигурност към ООН. Представителят на Ирак стана от стола си и показа на всички таблица с данни за годишното производство, посочи кои предприятия са разтворили вратите си пред екипите на международния инспекторат и наблегна на факта, че досега не е имал възможността да бъде напълно откровен. Останалите дипломати занимаха разбиращо. Мнозина от тях бяха изричали толкова лъжи през дългогодишната си кариера, че вече изпитваха сериозни затруднения да дефинират кое точно е истина и кое — не. Затова днес с облекчение приемаха думите му за чиста монета, без да се замислят каква лъжа може да се крие зад тях.

— С оглед на доброволното и безкористно съгласие на моята страна с всички резолюции на ООН, ние почтително изискваме да бъде отменено ембаргото върху търговията с хранителни продукти, при това колкото е възможно по-скоро — завърши иракският представител.

— Предоставя се думата на представителя на Ислямска република Иран — обяви китайският представител, който сега заемаше председателското място в Съвета за сигурност според приетия ротационен принцип.

— Никоя страна в този съвет няма по-основателна причина да е против признаването на Ирак. Днес бяха инспектирани заводите за химическо оръжие за масово поразяване. Тези оръжия бяха използвани за унищожаването на гражданите на страната, която имам честта да представлявам. В същото време ние смятаме, че сме длъжни да отбележим началото на нова ера, озаряваща небето над нашия съсед. Гражданите на Ирак страдаха достатъчно дълго заради действията на досегашните управници. Но след свалянето на диктатурата новото правителство в Багдад показа, че желае отново да се присъедини към семейството на нациите. С оглед на това Ислямска република Иран ще поддържа предложението за незабавна отмяна на ембаргото. Дори нещо повече — ние ще започнем незабавно да доставяме хранителни продукти, за да облекчим съдбата на иракските граждани. В заключение Ислямска република Иран предлага разрешението да бъде обвързано с условието Ирак да демонстрира действително желание за добронамереност. Така ще спазим изискванията на Резолюция 3659 на Съвета за сигурност…