Том Кланси
По заповед на президента (59)

56.
Разполагане

— Господи, Джак, ти направо ме накара да ти повярвам! — пое си дъх Джексън.

— Нашият приятел аятолахът няма да е толкова лесен — каза президентът и потри изпотените си длани. — А ние още не можем да бъдем сигурни дали тя ще си удържи на думата. И така, Бойна група КОМЕДИЯ е в повишена бойна готовност. Ако решат, че другата страна има враждебни намерения, да я унищожат. Но за Бога, уверете се, че този командир умее да мисли трезво.

Внезапно Райън се почувства много самотен въпреки хората, събрани около него. Министър Бретано и обединените началник-щабове бяха също в залата. Рътлидж представляваше държавния секретар. Тук беше и Уинстън, защото Райън ценеше преценките му, Гудли, защото беше в течение на цялата разузнавателна информация; плюс ван Дам и обичайните му телохранители. Всички го подкрепяха, но в действителност това не му помагаше кой знае колко. Той сам бе разговарял с Индия, защото въпреки цялата помощ и всичките съвети, Джак Райън сега беше Съединените американски щати, а страната отиваше към война.

 

 

Медийният пул го научи над Атлантическия океан. Америка очакваше по всяко време нападение от Обединената ислямска република срещу другите страни от Залива. Те щяха да бъдат там да отразяват развоя на събитията. Те също така научиха за силите, които в момента се разполагаха.

— И това е всичко? — попита един от поучените.

— Това е всичко за момента — потвърди офицерът по връзки с обществеността. — Ние се надяваме, че демонстрацията на сила ще е достатъчна, за да предотвратим нападението им, но ако това не стане, нещата ще станат доста вълнуващи.

— Вълнуващи не е точната дума.

След това офицерът по връзките с обществеността им обясни защо става това и самолетът без илюминатори КС-135, който ги отнасяше към Саудитска Арабия, стана изведнъж безмълвен.

 

 

Кувейт поначало имаше две тежки бригади, допълвани от моторизирана разузнавателна бригада, оборудвана с противотанкови ракети и създадена да играе ролята на прикриващи войски на границата. Двете тежки бригади, оборудвани и обучени по американския модел, бяха разположени далеч от границата по обичайния начин, така че да могат по-скоро да отразят нападение, отколкото да посрещнат първоначалната атака. 10-и американски полк стоеше между и малко зад тях. Главното командване беше малко объркано. Полковник Магрудър беше най-опитният тактик, но имаше кувейтски офицери по-старши от него — всичките три бригади се командваха от генерали, — а и това беше тяхната страна. От друга страна обаче, страната беше достатъчно малка, за да си позволи да има повече от един основен команден пункт, а Магрудър беше там едновременно и да командва полка си, и да съветва кувейтските командири. Последните бяха едновременно и горди, и напрегнати. По разбираеми причини те бяха доволни от напредъка, който малката им страна бе направила от 1990 година. Нямаше я вече онази войска с персонажи от комедиен филм, която се бе разпаднала при иракската инвазия — макар и някои подразделения да бяха воювали храбро, — и те притежаваха онова, което и по документи, и на външен вид отговаряше на една много способна механизирана войска. Бяха нервни, защото противникът ги превъзхождаше многократно и в жива сила, и в бойна техника, а техните войници имаха да изминат дълъг път преди да започнат да отговарят на американските стандарти за обучение, за които те жадуваха. Едно нещо обаче, което познаваха добре, беше теорията и практиката на стрелбата. Танковите стрелби бяха както приятно прекарване на времето, така и от жизненоважно значение; празните места в техните формации се обясняваха от факта, че двадесет танка се намираха в ремонтните работилници за подмяна на оръдията. Това се вършеше от граждански фирми, докато през това време танковите екипажи маршируваха и чакаха.

Хеликоптерите на 10-и полк летяха покрай границата на страната и радарите им проникваха дълбоко в територията на ОИР в търсене на съмнителни придвижвания. До този момент не бяха забелязали нищо особено. Кувейтските военновъздушни сили поддържаха боен въздушен патрул от четири самолета — останалите самолети бяха на земята в състояние на повишена бойна готовност. Колкото и да бяха превъзхождани в жива сила и техника, това нямаше да бъде повторение на 1990 година. Най-заети бяха инженерите, които копаеха ровове за всички танкове, така че да могат да стрелят укрити в земята, като само куполите им се подават отгоре. Машините бяха покрити с маскировъчни мрежи, за да бъдат невидими от въздуха.

 

 

— Ваше височество, трябва да ви благодаря за съдействието ви до този момент — каза Райън по телефона. Часовникът на стената сочеше 2 и 10.

— Джак, ако имаме късмет, те ще видят това и ще останат по местата си — отвърна принц Али бин Шейх.

— Бих искал да се съглася с теб. Време е да ти кажа нещо, което още не знаеш, Али. Нашият посланик ще ви предостави пълната информация по-късно днес. За момента вие трябва да знаете какво замислят съседите ви. Не става въпрос за нефта. — И за четири-пет минути Райън му предаде в сбита форма развоя на ситуацията.

— Сигурен ли си?

— Доказателството, с което разполагаме, ще бъде в ръцете ти след четири часа — обеща Райън. — Не сме казали още дори и на войниците си.

— Могат ли да използват тези оръжия срещу нас? — Естествен въпрос. Биологическата война караше кожата на всеки здравомислещ човек да настръхва.

— Не мислим така, Али. Условията на околната среда при вас са крайно неблагоприятни за това. — Това също беше проверено. Метеорологичната прогноза за следващата седмица беше горещо, сухо и ясно.

— Джак, тези, които използват такова оръжие, са абсолютни варвари.

— Точно затова не се надяваме, че могат да се оттеглят. Те не…

— Не те, Джак. Това е един човек. Един безбожен човек. Кога ще кажете на хората си за това?

— Скоро — отвърна Райън.

— Джак, искам да знаеш, че това не е нашата религия, това не е нашата вяра. Моля те да кажеш това на войниците си.

— Знам това, Али. Но тук не става въпрос за вяра. Тук става въпрос само за власт. Винаги е било така.

— Трябва да се видя с краля.

— Моля те да му предадеш моите уважения. Ние ще бъдем един до друг, Али, точно както тогава. — Линията замлъкна и Джак се обърна към Рътлидж. — Така, къде се намира Адлер в момента?

— Прибира се за пореден път в Тайван — отвърна Рътлидж. Преговорите все още продължаваха, макар и целта им вече да се бе изяснила.

— Добре, той има чиста линия за връзка в самолета. Предай му накратко последния развой на нещата. Да има още нещо, което трябва да направя веднага? — попита той всички.

— Спи — каза адмирал Джексън. — Остави на нас нощните смени, Джак.

— Добра идея. — Райън се изправи и се олюля от напрежение и недоспиване. — Събудете ме, ако имате нужда от мен.

Нямаше да го направят. Но никой не го каза на глас.

 

 

— Е, това вече опростява много нещата — каза капитан Кемпър, докато четеше съобщението от командващия. Дистанцията до индийската бойна група в момента беше двеста мили, около осем часа пълен ход. Кемпър вдигна телефона и натисна един ключ да говори по корабната система за оповестяване 1-МС.

— Слушайте всички. Говори капитанът. Бойна група КОМЕДИЯ в момента е в положение ДефКон 1. Това означава, че ако някой любопитен се опита да си навре гагата при нас, можем да го пушнем. Задачата ни е да доставим танковете в Саудитска Арабия. САЩ прехвърлят войници по въздуха в очакване на нападение срещу нашите съюзници в региона от страна на новата Обединена ислямска република. След шестнадесет часа ще се обединим с бойна група, които ни приближава с пълна скорост от Средиземно море. След това ще навлезем в Персийския залив, за да разтоварим пратката. Групата ще има прикритие от въздуха — F-16C — но трябва да се очаква, че ОИР — нашите стари ирански приятели — няма да се зарадват много на пристигането ни.

— А какво ще правим с индийците? — попита помощник-капитанът.

— Ще държим под око и тях.

Главният тактически екран показваше един Р-3C Орион да подминава КОМЕДИЯ, за да направи смяна на самолета над станцията. Бойната група напредваше на изток.

 

 

Първата група авиолайнери кацна без никакви проблеми до град Дхаран. Нямаше церемония по посрещането. Жегата вече беше в разгара си. Пролетта бе подранила след изненадващо студения и влажен зимен сезон, но нощните температури рядко падаха. А в допълнение към жегата въздухът беше просмукан от влага, защото бяха съвсем близо до крайбрежието.

Когато първият авиолайнер замря върху пистата, пръв слезе бригадният генерал Мариън Дигс.

Долу го чакаше кувейтски генерал с три звезди. Двамата се поздравиха и се качиха в една кола, която да ги откара до местния команден пост, за да изслушат последната разузнавателна сводка. Зад Дигс се намираше командната група на 11-и полк, а от другата страна — три самолета, охраняваща група и по-голямата част от втори дивизион на «Блек Хорс». Всичко напомняше на учение, само че този път беше истина.

 

 

— Какво искаш да кажеш? — попита Даряеи.

— Изглежда, има голямо прехвърляне на войски — каза шефът на разузнаването. — Радарните инсталации в западен Ирак са засекли търговски самолети да навлизат в Саудитска Арабия от въздушното пространство на Израел. Регистрирахме и изтребители, които ги съпровождат и патрулират покрай границата.

— Друго?

— До момента нищо, но изглежда, че Америка придвижва още войски в Кралството. Не съм сигурен какви могат да бъдат, но определено не могат да са големи съединения. Базираните им в Германия дивизии са в карантина, а всичките им разквартирувани в Америка дивизии са в същото положение. По-голямата част от армията им в действителност осигурява вътрешната им сигурност.

— Трябва да ги атакуваме на всяка цена — настоя съветникът по военновъздушните сили.

— Мисля, че това ще е грешка — възрази шефът на разузнаването. — Това ще бъде нарушение на въздушното пространство на Саудитска Арабия и освен това ще издадем намеренията си прекалено рано. Американците най-много да придвижат бойни сили в размер на една бригада. Има още една, базирана в Диего Гарсия — тоест оборудването за нея, — но не разполагаме с информация да е била придвижена, а дори и да е направено, очакваме нашите индийски приятели да я спрат.

— Да вярваме на тия неверници? — презрително каза съветникът по военновъздушните сили.

— Можем да вярваме на антипатията им към Америка. А и можем да ги питаме дали флотът им е забелязал нещо. Но така или иначе, американците могат да придвижат най-много още едно съединение в размер на бригада. Най-много.

— Унищожете го!

— Но това ще наруши тайната на подготовката ни.

— Ако те не знаят, че ние вече пристигаме, значи са глупаци — възрази съветникът.

— Американците нямат причини да подозират, че предприемаме враждебни действия срещу тях. Ако атакуваме самолетите, приемайки, че са техни, само ненужно ще ги поставим в бойна готовност. Те вероятно се тревожат от придвижването на войските ни в Ирак, така че ще докарат по въздуха няколко малки подкрепления. Можем да се справим с тях, когато му дойде времето — обясни шефът на разузнаването.

— Ще се обадя на Индия — каза Даряеи.

 

 

— Само навигационни радари… това означава два за въздушно прочесване, вероятно от самолетоносачите — каза офицерът. — Курсовият им азимут е нула-девет-нула, скорост около шестнадесет възела.

Тактическият офицер на «Орион», казваше се Тако, погледна картата. Индийската бойна група се намираше в най-крайния източен ръб на схемата на придвижване, която следваха от няколко дни. След по-малко от двадесет минути трябваше да обърнат курса на запад. Ако другата страна също обърнеше, нещата започваха да придобиват вълнуващ характер. В момента КОМЕДИЯ беше на сто и двадесет мили от другата формация, а самолетите й доставяха непрекъсната информация на «Анцио» и «Кид». Под крилата на четиримоторния «Локхийд» имаше четири ракети «Харпун». Бели, тоест с бойни заряди. Самолетът сега беше под тактическото командване на капитан Кемпър, който бе на борда на «Анцио», и по негова заповед те щяха да изстрелят тези ракети, по две на всеки индийски самолетоносач. Няколко минути по-късно щеше да последва сборен залп от ракети «Томахоук» и още «Харпуни».

— Нещо от радиообмена на самолетите? — попита Тако.

— Нищо, сър, абсолютно нищо.

— Хм.

Орионът летеше на пределно ниска височина и вероятността противниковата страна да го открие беше много малка, макар и да използваха апаратура за търсене на въздушни цели. Той се изкушаваше да се вдигне високо и да използва собствения си радар. Какво имаше срещу тях? Беше ли възможно няколко кораба да са се отделили от групата, да кажем, и да са се запътили на запад, за да изстрелят ракети в друга посока? Не можеше да разбере какво си говореха или какво замисляха. Всичко, с което разполагаше, бяха изчислените от компютри курсове, базирани на излъчваните от другата страна сигнали. Компютрите знаеха къде се намират самолетите във всеки момент благодарение на Глобалната спътникова система за позициониране. Оттам вече пеленгът към радарните източници помагаше да се изчисли тяхното местоположение и…

— Промяна в курса?

— Никаква. Все още напредват с азимут нула-девет-нула с шестнадесет възела в час.

 

 

— Да, флотът ни е в открито море — каза му министър-председателката.

— Видяхте ли американските кораби?

Водачката на индийското правителство беше сама в кабинета си. Телефонното обаждане не беше неочаквано за нея, макар и да не го бе желала.

Ситуацията се беше променила. Президентът Райън, макар и по нейно мнение да беше слаб — кой, освен някой слаб мъж би могъл да заплашва суверенна страна? — все пак бе успял да я изплаши. Ами ако чумата в Америка беше работа на Даряеи? Тя нямаше доказателства за това, а и никога не би направила опит да търси такава информация. Страната й никога не би се обвързала с такъв акт. Райън я бе попитал — колко пъти? четири? пет? — за уверение, че индийският флот няма да окаже препятствия на придвижването на американските кораби. Но само веднъж бе споменал оръжия за масово поразяване. Това беше най-смъртоносната дума в международния дипломатически език. Още повече че Америка притежаваше само един вид такова оръжие и поради тази причина гледаше на биологическите и химическите оръжия като на ядрени. Това довеждаше до следващото заключение. Самолетите воюваха със самолети. Корабите — с кораби. Танковете — с танкове. Всяка страна отвръщаше на нападение с оръжието, използвано от противника. «С цялата мощ и гняв» — спомни си думите му тя. Райън съвсем открито бе заявил, че ще предприеме действия, съответстващи на природата на предполагаемата атака от страна на ОИР. Не беше за пренебрегване и онова идиотско нападение срещу малката му дъщеря. Тя си спомни онзи ден в Източната зала, след погребението, как Райън бе треперил над децата си. Колкото и да беше слаб като човек, той беше разгневен слаб човек, който разполагаше с много опасни оръжия.

Даряеи беше достатъчно глупав да провокира Америка по този начин. Най-добре беше да си нападне Саудитска Арабия и да спечели с конвенционални оръжия на бойното поле, и това щеше да е напълно достатъчно. Но не, дай му да разгроми Америка у дома й, да я провокира по начин, който би могъл да измисли само кретен — и сега тя и страната й можеха да пострадат, проумя изведнъж министър-председателката.

Тя изобщо не бе имала такива намерения. И без това разполагането на флота й беше достатъчно рисковано. А какво бяха направили китайците? Едно нищо и никакво учение. Е, може би бяха свалили онзи авиолайнер, и какво? На пет хиляди километра оттук! Какви рискове поемаха въобще те? Абсолютно никакви. Даряеи искаше прекалено много от страната й, а пък нападението над гражданите на Америка вече надхвърляше всякаква мярка!

— Не — отвърна му тя, подбирайки внимателно думите си. — Нашият флот е забелязал американски въздушен патрул, но никакви кораби. Чухме, предполагам и вие сте чули, че една американска бойна група кораби минава през Суецкия канал, но само бойни кораби и нищо друго.

— Сигурна ли сте в това? — попита Даряеи.

— Морето е голямо — отвърна тя. — И американците не са най-умните на света.

— Вашето приятелство няма да бъде забравено — обеща й Даряеи.

Министър-председателката затвори телефона. Чудеше се дали е постъпила по най-правилния начин. Както и да е. Ако американските кораби стигнеха до Залива, тя винаги можеше да се оправдае, че не са ги забелязали. Това беше истина, нали така? Случваха се и грешки, нали?

 

 

— Всички нащрек. Четири самолета излитат от Гаср Аму — докладва един капитан от борда на АУАКС. Новосформираните военновъздушни сили на ОИР също не спяха, но основно действаха над онова, което сега представляваше централната част на тази нова страна и беше трудно да се забележи дори и от радарната инсталация високо в небето.

Който и да беше синхронизирал това, си разбираше от работата. Четвъртият квартет от пристигащите авиолайнери току-що бе навлязъл във въздушното пространство на Саудитска Арабия, на триста километра от излитащите изтребители на ОИР. До този момент във въздуха всичко бе протичало спокойно. През последните няколко часа два самолета бяха кръжили във въздуха под бдителното око на саудитите, но това явно бяха някакви пробни полети. Сега обаче летеше четворка и бе излетяла прекалено близо. Самолети, излетели с бойна задача.

Текущото въздушно прикритие се осигуряваше от четири американски F-16.

— Кингстън Лед, тук Скай-Ай Шест, край.

— Небе, Лед.

— Виждаме четири, ваша позиция нула-три-пет, ъгъл десет, набират височина, курс две-девет-нула.

— Защо не дойдете да си кажем по някоя приказка? — предаде по радиото майорът от американските ВВС в челния F-16. Отговор не последва.

 

 

О'Дей дойде на работа рано. На бюрото му лежаха обобщенията за целия персонал на Службата. Работата при почти всеки случай се бе оказала съвсем смехотворна, при това повторена най-малко два пъти. На всеки служител беше направена пълна проверка на биографията — свидетелства за раждане, фотографии от колежи и университети и така нататък. Всичко изглеждаше безупречно. Десет случая обаче се бяха оказали непълни и трябваше да се подложат отново на пълна проверка. О'Дей ги провери един по един. Непрекъснато се връщаше на един и същ човек. Раман беше от ирански произход. Пък и онази история с килима… Просто трябваше да се провери — и край.

 

 

По улиците на Техеран царуваше спокойствие. Беше доста по-различно от 79-а и 80-а година. Сега Кларк бе журналист и се държеше като такъв. Ходеше по пазарите и разговаряше с хората за най-банални неща. Те сякаш не се интересуваха от политика, липсваше онази страст, която той си спомняше от кризата със заложниците, когато всяко сърце и разум бяха обърнати срещу целия външен свят — особено Америка. «Смърт на Америка». Е, те бяха изпълнили донякъде желанието си, помисли Джон. Или по-скоро един човек. Той вече не чувстваше тази омраза у хората. Вероятно те просто искаха да живеят, както и всички останали. Тази апатия му напомняше за съветските граждани през осемдесетте. Те просто бяха искали да живеят малко по-добре, просто искаха обществото да откликне на нуждите им. В тях нямаше вече революционен плам. Защо тогава Даряеи бе предприел тази стъпка? Как щяха да реагират хората на нея? Очевидният отговор бе, че той е загубил чувството си за реалност. Имаше си котерия от верни последователи и един по-голям кръг, които искаха да се наслаждават на лукс, а всички останали да им се кланят. Това беше благодатна почва за завербуване на агенти. Жалко, че не разполагаха с никакво време да организират една истинска разузнавателна операция. Той погледна часовника си. Беше време да се прибират в хотела. Първият им ден беше едновременно и пропилян, и част от легендата им. Руските им колеги щяха да пристигнат на следващия.

 

 

Първата работа беше да се проверят имената, Слоун и Алахад. Това започна с проверката на телефонния указател. Разбира се, вътре фигурираше един Мохамед Алахад. Персийски килими. Поради някакви причини хората не свързваха «Персия» с Иран. Магазинът се намираше на близо километър от апартамента на Раман, който не блестеше с нищо забележително. Разбира се, оказа се, че има и Джоузеф Слоун, чийто телефонен номер беше 536-4040, много близък до този на Раман — 536-3040. Разлика от само една цифра, което обясняваше погрешния номер върху телефонния секретар на агента.

Следващата стъпка си беше чисто формална. Бяха проверени компютърните записи на телефонните обаждания. Масивите от номера отнеха почти минута… и ето какво изскочи върху екрана на проверяващия агент: обаждане до 202-536-3040 от 202-459-6777. Но това не беше номерът на телефона на Алахад в магазина му, нали? Една допълнителна проверка показа, че 6777 е телефонен автомат на две пресечки оттам. Странно. Ако е бил толкова близо до магазина си, защо ще пуска четвърт долар, за да се обажда?

В такъв случай защо да не направят още една проверка? Агентът беше техническият гений на групата. Бе имал успех при разследването на банкови обири, но работата в контраразузнаването наистина му беше паднала на сърцето. Освен това бе открил, че чуждестранните шпиони мислят по същия начин като него. Я да видим… а, миналия месец не бе имало телефонно позвъняване от магазина за килими до 536-4040. Той се върна още един месец назад. Нищо. А какво да кажем в другата посока? Не, 536-4040 никога не бе звънял на 457-1100. Сега, ако Слоун бе поръчал килим, а явно беше така, след като търговецът се бе обаждал да извести клиента си, че поръчката му е изпълнена… защо не бе последвало обратно телефонно обаждане?

 

 

«Блек Хорс» вече беше изцяло на земята. Повечето бяха по машините си или проверяваха самолетите. 11-и бронетанков полк обхващаше 123 танка M1M2 Абрамс, 127 разузнавателни машини M3A4 Брадли, 16 155-милиметрови самоходни артилерийски установки Паладин M109А6 и 8 установки за многократен запуск на ракети M270, плюс общо 83 хеликоптера, 26 от които бяха ударни AH-54D Апач. Те бяха подкрепяни от над сто лекобронирани машини — най-вече камиони за превозване на храна, гориво и муниции — плюс двадесет водоноски, на жаргон Водни бикове, нещо от жизнена важност в тази част на света.

Верижните машини бяха откарани върху влекачи с местоназначение на север от Абу Хадрия, малко градче с летище и обозначен сборен пункт за 11-и бронетанков полк. Влекачите се управляваха от пакистанци, неколкостотин от хилядите емигранти, допуснати в Саудитска Арабия да вършат черната работа. След като приключиха с рутинните дейности, водачите, пълначите и командирите подадоха глави от люковете с надеждата да се насладят на гледката. Това, което се откри пред очите им, беше доста по-различно от Форт Ъруин, но не чак толкова вълнуващо. На изток се виждаше нефтопровод. На запад се простираше безкрайна пустиня.

 

 

Специален агент Хейзъл Лумис — на галено Сиси — командваше екипа от десет агенти. Бе започнала работа във федералното контраразузнаване отдавна и макар да наближаваше четирийсетте, все още беше запазила наивната си физиономия, която й бе служила толкова добре в началния й период като уличен агент.

— Това ми изглежда малко странно — каза й Дони Селиг, подавайки й бележките си.

Нямаше нужда от много обяснения. Телефонните контакти между разузнавателните агенти никога не включват думи като «микрофилмът е готов». За предаването на правилната информация се подбират най-невинни изрази, така наречените «кодови думи». Лумис прегледа данните, после вдигна глава.

— Имаш ли адресите?

— Има си хас, Сис — каза Селиг.

— Тогава да отидем да видим този Слоун.

Лошата страна на повишенията е, че след като станеш началник, губиш възможността за пряк сблъсък с врага. Не и при този случай обаче, каза си Лумис.

— Да? — Възрастната жена не носеше хирургическа маска и Сиси Лумис й връчи една. Това беше част от новия поздравителен ритуал в Америка.

— Добро утро, госпожо Слоун. ФБР — представи се агентката, показвайки й удостоверението си.

— Да? — Жената не показа безпокойство, но беше изненадана.

— Госпожо Слоун, ние провеждаме разследване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Имаме да изясним няколко неща. Бихте ли ни оказали помощ?

— Надявам се. — Госпожа Слоун беше над шейсетте, спретнато облечена, и изглеждаше достатъчно дружелюбна, макар и донякъде изненадана.

— Може ли да влезем? Това е агент Дон Селиг — каза Сиси. Както обикновено, приятелската й усмивка спечели.

— Разбира се. — Стопанката се отдръпна от вратата. На Сиси Лумис й беше достатъчен само един поглед.

Във всекидневната не се виждаше никакъв персийски килим, а опитът я беше научил, че хората не купуват само по един. От друга страна, апартаментът беше прекалено подреден, без да е претрупан.

— Извинете ме, вашият съпруг тук ли е? Отговорът беше незабавен, изпълнен с болка.

— Съпругът ми се помина миналия септември — каза жената.

— О, съжалявам, госпожо Слоун. Не знаехме. — И с това обикновената рутина се превърна в нещо съвсем различно.

— Той беше по-възрастен от мен. Джо беше на седемдесет и осем — каза тя и посочи една снимка върху масичката за кафе.

— Името Алахад говори ли ви нещо, госпожо Слоун? — попита Лумис.

— Не. Трябва ли?

— Той търгува с персийски килими.

— О, нямаме нищо такова. Имам алергия към вълната, разбирате ли.