Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Райън (9)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Executive Orders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Превод: Крум Бъчваров, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. — Добавяне

15.
Доставки

— И какво? — след като освободи последната група посетители, попита Райън.

— Ако изобщо е било написано, писмото липсва, сър — отвърна инспектор О'Дей. — По-важната информация, открита до момента, е, че министър Хансън изобщо не е бил толкова съвестен по отношение съхраняването на документите си. Така твърди шефът на охраната му. Казва, че на няколко пъти го е съветвал. Хората, които заведох със себе си, разпитват всички, за да разберат кой е влизал в кабинета.

— Кои води случая? — Райън си спомняше Хансън. Колкото и опитен дипломат да беше, той никога не се бе вслушвал сериозно в никого.

— Господин Мъри нареди СПО да продължи разследването независимо от неговата служба. Това означава, че и аз излизам от играта, защото в миналото съм докладвал директно на вас. Това ще е последното ми пряко участие в случая.

— Стриктно по правилата?

— Трябва да е така, господин президент — отвърна инспекторът. — Ще им помага и юридическият консултативен отдел. Това са агенти с научни степени по право, които действат като правните хрътки на службата. Добри момчета са. — О'Дей се замисли за миг. — Кой е влизал в кабинета на вицепрезидента?

— Искате да кажете тук ли?

— Да, сър.

— Напоследък никой — каза Андреа Прайс. — Не го използваме, откакто Килти напусна. Секретарката му си тръгна с него и…

— Не е зле някой да провери пишещата машина. Ако е с карбонова лента…

— Точно така! — Тя понечи да излезе от Овалния кабинет. — Почакайте. Вашите хора…

— Ще се обадя — увери я О'Дей. — Съжалявам, господин президент. Би трябвало да се сетя за това по-рано. Ако обичате да ни подпечатате командировъчните.

— Няма проблем — отвърна Прайс.

 

 

Шумът беше непоносим. Маймуните бяха общителни животни, обикновено живеещи на стада, достигащи до осемдесет члена, които обитаваха най-вече периферните части на горите по краищата на обширните савани, за да могат по-лесно да слизат от дърветата и да атакуват заобикалящите ги полета за храна. През последните сто години се бяха научили да нападат фермите, а това бе по-лесно и по-безопасно, отколкото програмираното в поведението им от природата, защото хората, обработващи земята, контролираха броя на хищниците, които ядяха маймуните. Африканската зелена беше вкусна мръвка за леопарди и хиени, но същото се отнасяше и за телетата, а фермерите трябваше да пазят добитъка си. В резултат се бе стигнало до странен екологичен хаос. Законно или не, за да пазят добитъка, фермерите унищожаваха хищниците. Това позволяваше на маймунските популации бързо да се умножават и после да нападат посевите, които хранеха и фермерите, и добитъка им. Допълнително усложнение беше, че маймуните ядяха и насекомите, които също вредяха на реколтата, и това накара местните еколози да решат, че унищожаването на маймуните ще окаже отрицателно въздействие върху екологията. За земеделците положението бе много по-просто. Буболечките не бяха достатъчно големи, за да се виждат, но това не се отнасяше за маймуните, и затова малцина възразиха, когато дойдоха ловците.

Африканската зелена маймуна се отнася към семейството ceropithecus и има жълти мустачки и златистозелен гръб. Достига до трийсетгодишна възраст — по-вероятно в неволя, отколкото сред пълната с хищници дива природа — и води прекрасен социален живот. Стадата се състоят от женски семейства, а мъжките маймуни се присъединяват към тях индивидуално за периоди от по няколко седмици или месеци преди да се отделят. Изобилието от женски по време на размножителния период позволява на голям брой мъжки заедно да се присъединяват към стадото, но в самолета не беше така. Клетките бяха наредени като кафези с кокошки. Някои женски бяха разгонени, но абсолютно недостъпни, което дразнеше бъдещите ухажори. Мъжките, поставени до клетките на други мъжки, съскаха, дращеха и плюеха съседите си. Похитителите им не бяха забелязали простия факт, че за различни по големина маймуни се използват еднакви по размер клетки — мъжката африканска зелена е двойно по-едра от женската — което причиняваше схващане на мъжките, усещащи най-приятната от природните миризми толкова близо и в същото време толкова далеч. В съчетание с непознатите миризми на самолета и липсата на вода и храна, теснотията предизвикваше страхотна суматоха и тъй като въпросът не можеше да се реши с бои, всичко се свеждаше до колективния крясък на стотици маймуни, заглушаващ рева на двигателите, които отнасяха самолета на изток над Индийския океан.

В предната част членовете на екипажа бяха залостили здраво вратата на кабината си и бяха притиснали слушалките плътно до ушите си. Това притъпяваше шума, но не и зловонната смрад, която вентилационната система на самолета просто не можеше да преработи.

Главният пилот, иначе достатъчно красноречив в ругатните, беше изчерпал запаса си от проклятия и се бе уморил да умолява Аллах да заличи тези ужасни малки създания от лицето на земята. В зоопарка навярно той би сочил към дългоопашатите същества, а двете му близначета биха се усмихвали и биха подхвърляли фъстъци на забавните пленници. Вече не. Търпението му се беше изчерпало. Пилотът си сложи кислородната маска и я включи. Искаше му се да може да отвори вратите на товарното отделение, което би довело до рязко понижаване на атмосферното налягане, би унищожило маймуните и същевременно би прочистило ужасната смрад. Би се почувствал по-добре, ако знаеше онова, което знаеха маймуните. Очакваше ги нещо зло.

 

 

Бадрейн отново се срещна с тях в свързочния бункер. От това не се почувства по-сигурен, както предполагаше цялата тази огромна маса бетон. Единствената причина, поради която съоръжението все още не беше унищожено, бе, че го бяха построили под фалшива промишлена сграда — печатница, в която всъщност не се печатаха много книги. Този бункер и шепа други бяха оцелели от войната с Америка, само защото разузнаването им не бе добро. Две самонасочващи се ракети бяха уцелили сградата точно от отсрещната страна на пътя. Все още можеше да се види кратерът, където американците бяха смятали, че трябва да се намира постройката. В това имаше поука, помисли си Бадрейн, докато ги чакаше. За да повярваш, трябва наистина да го видиш. Не беше все едно да го гледаш на телевизионния екран и да слушаш за него. Над главата му имаше пет метра железобетон: Пет метра! Бункерът беше солиден, построен под надзора на добре платени германски инженери. Все още можеха да се видят отпечатъците от шперплатови листове, които бяха поддържали мокрия бетон. Нямаше нито една пукнатина — и все пак единствената причина, поради което това място продължаваше да е тук, бе, че американците са бомбардирали неправилната страна на пътя. Такава беше силата на модерните оръжия и макар че Али Бадрейн бе прекарал целия си живот в света на оръжията и битките, за първи път напълно оценяваше този факт.

Бяха добри домакини. За него се грижеше полковник. Двама сержанти носеха закуски и напитки. Беше гледал погребението по телевизията. Бе толкова предвидимо, колкото и някоя от американските полицейски програми, които покриваха света. Човек винаги знае как ще завърши. Подобно на повечето народи в региона, иракчаните бяха емоционална раса, особено когато се събираха на огромни тълпи и бяха насърчавани да вдигат съответния шум. Лесно се управляваха, но Бадрейн знаеше, че невинаги има значение от кого. Освен това до каква степен всичко това беше искрено? Сред тях все още имаше информатори, които да отбелязват кой не вика и не скърби. Секретният апарат, който не бе успял да опази мъртвия президент, продължаваше да функционира и всички го знаеха. А толкова малка част от чувствата, изливали се толкова свободно на екрана и по просторните площади, беше истинска. Той се усмихна. Като жена, каза си Бадрейн, която симулира мига на върховно блаженство. Проблемът бяха мъжете, които получават удоволствието си, без да обръщат внимание на разликата.

Пристигнаха поотделно, за да не пътуват заедно и да обсъждат нещата, които всички трябваше да чуят като един. Беше отворен фин дървен шкаф и от него бяха извадени бутилки и чаши, с което законите на исляма бяха престъпени. Бадрейн нямаше нищо против. Той си взе чаша водка, към която бе привикнал преди двайсет години в Москва, тогава столица на една вече несъществуваща страна.

Бяха изненадващо тихи за такива могъщи мъже, още повече за хора, присъствали на погребението на човек, когото никога не бяха обичали. Отпиваха от чашите си — предимно шотландско уиски — и в общи линии просто се гледаха. На екрана — телевизорът все още беше включен — местният канал повтаряше траурната процесия, а говорителят възхваляваше ненадминатите добродетели на покойния им вожд. Генералите гледаха и слушаха, но лицата им изразяваха не печал, а страх. Техният свят бе свършил. Не ги трогваха крясъците на гражданите или думите на говорителя. Всички до един знаеха истината.

Пристигна и последният — шефът на разузнаването, с когото Бадрейн се бе срещнал по-рано същия ден. Генералът току-що идваше от ведомството си. Всички го погледнаха и той отговори, без да е нужно да чуе въпроса.

— Всичко е спокойно, приятели.

Засега. Тази тревожна забележка също не трябваше да бъде изричана гласно.

Бадрейн можеше да заговори, но не го направи. Беше красноречив човек. През годините му се бе налагало да мотивира много хора и знаеше как да го прави, но този път по-въздействащо беше мълчанието. Той просто ги гледаше и чакаше, защото знаеше, че очите му говорят много по-красноречиво.

— Това не ми харесва — най-после каза един от тях. Нито едно лице не промени изражението си. Никой от тях не харесваше положението. Думите просто потвърдиха онова, което си мислеха всички, и показаха, че казалият ги е най-слабият от групата.

— Откъде да знаем, че можем да се доверим на господаря ви? — попита шефът на гвардията.

— Той ви дава клетвата си в Божието име — отвърна Бадрейн и остави чашата си. — Ако желаете, можете да пратите при него свои представители. В такъв случай аз ще остана тук като ваш заложник. Но ако искате, всичко може да се уреди бързо.

Те го знаеха. Онова, от което обаче се страхуваха, по-вероятно можеше да стане преди заминаването им, отколкото след него. Последва ново мълчание. Сега вече едва отпиваха от чашите си. Бадрейн четеше по лицата им. Всички искаха някой друг да изрази отношение и после то да бъде одобрено или оборено, в процеса на което групата да стигне до колективна позиция, макар че навярно двама-трима щяха да обмислят алтернативен ход. Всичко зависеше от това кой от тях ще постави живота си на везните и ще се опита да го претегли спрямо неизвестното бъдеще. Бадрейн спокойно чакаше да види кой ще го направи. Накрая един от тях заговори:

— Ожених се късно — каза шефът на военновъздушните сили. — Децата ми са малки. — Той замълча и се огледа. — Струва ми се, всички знаем възможния — вероятния — резултат за нашите семейства, ако нещата… се развият неблагоприятно.

Достойни думи, помисли си Бадрейн. Не можеха да се проявят като страхливци. В края на краищата бяха военни.

Клетвата на Даряеи в Божието име не им се струваше много убедителна. Беше изминало много време, откакто който и да било от тях бе посещавал джамия поради каквато и да било друга причина, освен за да бъде фотографиран в измамно набожна поза, и макар случаят с техния враг да беше съвсем различен, доверието в набожността на другия започва в собственото ти сърце.

— Предполагам, че тук не става въпрос за пари — каза Бадрейн и за да се убеди дали е така, и за да ги накара сами да проверят тази възможност. Неколцина обърнаха глави почти развеселени и въпросът му получи своя отговор. Макар че официалните иракски банкови сметки отдавна бяха замразени, имаше други сметки, които не бяха. В края на краищата националността на банковата сметка можеше да се променя, още повече при размера на самата сметка. Всеки от тези мъже, помисли си Бадрейн, имаше личен достъп до деветцифрена сума в някаква твърда валута, навярно долари или британски дири, и сега не беше време да се тревожи чии би трябвало да са тези пари.

Следващият въпрос бе: къде можеха да отидат и как безопасно да стигнат дотам? Бадрейн го виждаше, изписан по лицата им, и все пак в момента не беше в състояние да направи нищо. Единствено той можеше да оцени иронията на ситуацията: врагът, от когото се бяха страхували и на чиято дума не вярваха, не искаше нищо друго, освен да успокои страха им и да спази думата си. Но Али го познаваше като невероятно търпелив човек. В противен случай самият той изобщо не би се намирал тук.

 

 

— Напълно ли си сигурен?

— Ситуацията е почти идеална — каза посетителят на Даряеи и му я обясни.

Дори за религиозен човек, който вярва в Божията воля, стечението на обстоятелствата беше просто прекалено благоприятно, за да е вярно, и все пак бе така — или поне изглеждаше.

— И?

— И продължаваме според плана.

— Отлично. — Не беше. Даряеи би предпочел да си има работа с всяка от трите ситуации поотделно, за да може да съсредоточи по-добре огромния си интелект, но това невинаги бе възможно. Навярно това беше знак. Във всеки случай нямаше избор. Колко странно, че трябваше да се чувства заловен в капана на събитията, до които бяха довели планове, осъществени от самия него.

 

 

Най-трудната част беше да се справи с колегите си от Световната здравна организация. Това можеше да стане само, защото засега новините бяха добри. Бенедикт Мкуза бе мъртъв, а тялото му — унищожено. Петнайсетчленен екип беше обиколил съседите на семейството му и все още не бе открил нищо. Критичният период продължаваше — заирската ебола имаше нормален инкубационен период от четири до десет дни, макар че имаше и извънредни случаи от два до деветнайсет дни — но единственият друг случай беше пред очите им. Оказа се, че Мкуза е бил обещаващ природолюбител, прекарвал голяма част от свободното си време сред природата, и затова сега в тропическата гора бе пратен изследователски екип, който ловеше гризачи, прилепи и маймуни, за да направи още един опит за откриване на «приемника» или преносителя на смъртоносния вирус. Все пак се надяваха, че щастието за първи път им се е усмихнало. Пациент Нула беше дошъл направо в болницата, заради положението на семейството си. Образовани и заможни, неговите родители бяха позволили на медиците да лекуват момчето, вместо да сторят това сами, и така навярно бяха спасили собствения си живот, макар и в момента все още да очакваха края на инкубационния период, а това трябва да бе истински ужас, заглушаващ дори скръбта от загубата на сина им. Всеки ден им взимаха кръв за стандартните тестове, но те можеха и да бъдат заблуждаващи, както някакъв безчувствен лекар глупаво им беше казал. Въпреки всичко екипът от СЗО се надяваше, че случаят ще завърши само с две жертви, и поради това с готовност прие за обсъждане онова, което им предлагаше да направи доктор Мауди.

Имаше възражения, разбира се. Местните заирски лекари искаха да я лекуват тук. Това си имаше преимуществата. Имаха по-голям опит с еболата, макар това да не беше помогнало почти на никого, а хората от СЗО не искаха да обиждат колегите си. Преди се бяха случили няколко злощастни инцидента поради естествената надменност на европейците, събудила негодуванието на местните лекари. И двете страни имаха право. Равнището на африканските лекари не бе еднакво. Някои бяха отлични, други ужасни, трети съвсем обикновени. Решителният аргумент беше, че Русо в Париж бе истински герой за международната общност, талантлив учен и всеотдаен лекуващ лекар, който отказваше да приеме факта, че вирусните заболявания не могат да се лекуват ефикасно. Следвайки традицията на Пастьор, Русо беше решен да наруши това правило. Той експериментираше с рибавирин и интерферон като лекарства за еболата, засега без положителни резултати. Последният му теоретичен гамбит най-вероятно нямаше да постигне успех, но беше дал известни надежди в опитите с маймуни и той искаше да го изпита върху пациент човек при внимателно наблюдавани условия. Макар че предложеният от него метод на лечение бе абсолютно непрактичен за действително клинично приложение, човек все пак трябва да тръгне отнякъде, нали?

Както се очакваше, решителният фактор беше самоличността на пациентката. Мнозина от членовете на екипа от СЗО я познаваха от последната епидемия на ебола в Киквит. Сестра Жана Батист бе отлетяла за този град, за да контролира местните сестри, и лекарите не по-малко от другите бяха останали трогнати от топлото й отношение към онези, за които се грижеше. Накрая беше решено, че доктор Мауди може да транспортира пациентката.

Техниката на пренасянето бе изключително сложна. Вместо линейка използваха камион, защото след това по-лесно можеше да се дезинфекцира. Пациентката беше поставена върху синтетичен чаршаф и изнесена в коридора на количка. Мауди и сестра Мария Магдалина бутаха носилката, а през това време група санитари, облечени в пластмасови «космонавтски скафандри», пръскаха пода, стените и самия въздух с дезинфектант в зловонна химическа мъгла.

Пациентката беше тежко упоена и здраво завързана. Тялото й бе увито, за да се предотврати разпространението на богатата на вируси кръв. Синтетичният чаршаф под нея беше напръскан със същите неутрализиращи химикали, така че попадналите върху него вируси незабавно щяха да открият изключително неблагоприятна среда. Мауди буташе носилката и се чудеше на собствената си лудост да поеме такъв риск с нещо също толкова обречено, колкото и тялото пред него. Лицето на сестра Жана Батист, безжизнено от опасно високата доза наркотици, бе осеяно с петната на petechia.

Излязоха навън и застанаха на товарната платформа, използвана за приемане на доставките за болницата. Камионът ги чакаше. Шофьорът седеше зад кормилото и дори не погледна назад към тях, освен може би в огледалото. Вътрешността на фургона беше дезинфектирана по същия начин и след като затвориха вратата и стабилно закрепиха носилката, колата потегли с полицейски ескорт, без да надвишава трийсет километра в час, към близкото летище. Слънцето все още бе високо и жегата бързо превърна камиона в подвижна пещ. Миризмата на дезинфектиращите химикали проникваше през системата за филтриране на костюмите. За щастие докторът бе свикнал с нея.

Самолетът ги очакваше. Беше пристигнал преди два часа с директен полет от Техеран. Бяха махнали от вътрешността му всичко освен двете седалки и леглото. Товарната врата се отвори и слънцето ги заслепи.

Имаше и други, разбира се. Наблизо стояха още две монахини в защитни облекла, а по-встрани — един свещеник. Всички се молеха, докато други хора вдигнаха пациентката върху синтетичния чаршаф и бавно я качиха на борда на боядисания в бяло реактивен самолет. Мауди отправи на пациентката си внимателен поглед и измери пулса и кръвното й налягане. Пулсът беше бърз, а налягането продължаваше да се понижава. Това го разтревожи. Трябваше му жива колкото се можеше по-дълго. Той махна на екипажа и стегна предпазния си колан.

Най-после можеше да погледне през прозореца. С тревога видя насочените към самолета телевизионни камери. Поне се държаха на разстояние, помисли си иранецът, когато чу запалването на първия двигател. Видя как санитарите дезинфектират камиона. Прекалено театрално. Колкото и смъртоносна да бе, еболата беше деликатен организъм и преките слънчеви лъчи бързо я унищожаваха, топлината също. Точно затова издирването на приемника им беше донесло толкова разочарования. Нещо пренасяше тази ужасна «буболечка». Еболата не можеше да съществува самостоятелно, но каквото и да бе онова, което осигуряваше на вируса удобен дом, каквото и да беше онова, което еболата възнаграждаваше за услугите като не го убиваше, каквото и да бе живото същество, бродещо като сянка из африканския континент, то все още не беше открито. Лекарят изсумтя. Някога се бе надявал да открие този приемник и да го използва, но надеждите му винаги бяха оставали напразни. Вместо това имаше нещо почти също толкова добро. Имаше жив пациент, чието тяло сега развъждаше патогена, и докато всички предишни жертви на еболата бяха изгорени или погребани в напоена с химикали почва, тази тук щеше да има съвсем различна участ. Самолетът пое напред. Мауди отново провери предпазния си колан и му се прииска да имаше нещо за пиене.

Двамата пилоти в кабината бяха облечени в предварително дезинфектирани костюми от защитна материя. Маските на лицата им приглушаваха думите и се наложи да повторят искането на разрешение за излитане, но накрая от кулата ги разбраха и самолетът започна ускорението, бързо се издигна в чистото африканско небе и се насочи на север. Първата част от пътуването им щеше да продължи малко над шест часа, през които щяха да изминат 4 081 километра.

Друг, почти идентичен самолет, вече се беше приземил в Бенгази и сега информираха екипажа му за извънредните процедури.

 

 

— Канибали — поклати глава Холбрук. Временно като че ли беше загубил способността си да разбира. Бе спал до много късно след като предишната нощ се застоя пред телевизора, за да гледа най-различни коментатори по Си-Спан, които обсъждаха обърканата ситуация с Конгреса след речта на Райън. Като се замислеше, тя не беше лоша. Бе виждал и по-тежки случаи. Само лъжи, разбира се, като във всяко телевизионно предаване. Дори онези, които харесваш — ами, просто знаеш, че не са истински. Някои талантлив човек беше написал речта и бе успял да наблегне и изясни всички важни въпроси. Умението на тези хора впечатляваше. «Планинците» работеха с години, за да усъвършенстват ораторските си способности, с които да убеждават хората в своята гледна точка. Постоянно опитваха, но просто не ставаше. Не че проблемът беше в разбиранията им, естествено. Всички го знаеха. Сложното бе във формата, а само правителството и неговият съюзник Холивуд можеха да си позволят да наемат подходящите хора, които да разработят идеите, блуждаещи в мозъците на бедните тъпи копелета, които всъщност не го разбираха — това беше единственото възможно заключение.

Но сега във вражеския лагер имаше размирици.

Ърни Браун изключи звука на телевизора и каза:

— Просто няма достатъчно място и за двамата, Пит.

— Мислиш, че до залез-слънце единият от тях ще изчезне ли? — попита Холбрук.

— Иска ми се. — Юридическият коментар, който току-що бяха гледали, беше объркан като негърски поход до Вашингтон за повишаване на жизненото равнище. — Виж сега, конституцията не казва какво трябва да се направи в случаи като този. Предполагам, че на булевард «Пенсилвания» биха могли да го уредят до залез-слънце — прибави ухилен Ърни.

Пит само изсумтя.

— Но ще е прекалено по американски — продължи Браун. Можеше да прибави, че Райън всъщност вече е изпадал в такова положение или поне така казваха вестниците и телевизията. Ами да, вярно беше. И двамата смътно си спомняха историята в Лондон и честно казано, и двамата бяха изпитали гордост от това един американец да покаже на европейците как се използва оръжието — чужденците нищо не разбираха от оръжия, нали? Бяха толкова зле, колкото и Холивуд. Жалко, че Райън бе поел по лошия път. Онова, което каза в речта си, защо се бил захванал с управлението на страната и така нататък — така казваха всички. Поне онзи гадняр Килти можеше да се позове на семейството и така нататък. Всички управници бяха крадци и мошеници и в края на краищата онзи тип се беше издигнал точно така, но поне не лицемереше. Лъжец от висока класа или… чакал? Да, точно така. Килти през целия си живот е бил политически мошеник и просто си беше онова, което си беше. Не можеш да обвиняваш един чакал — чакалът си е чакал.

— Пит?

— Да, Ърни?

— Намираме се в конституционна криза, нали?

— Да, така казват коментаторите.

— И положението ще става още по-лошо?

— Имаш предвид положението с Килти ли? Нещата, изглежда, вървят натам. — Пит остави дистанционното. Ърни беше получил поредния пристъп на идеи.

— Ами ако, хм… — Браун замълча, загледан в безмълвния телевизионен екран. Трябваше му време, за да оформи мислите си. Холбрук знаеше това, но чакането често си струваше.

 

 

Късно след полунощ боингът най-после се приземи на международното летище «Техеран-Мехрабад». Членовете на екипажа приличаха на сомнамбули, след като бяха летели през последните трийсет и шест часа почти без прекъсване — а това далеч надхвърляше позволеното в гражданската авиация. Злоупотребата се подсилваше още повече от характера на товара им. Така или иначе, самолетът докосна земята с тежко тупване и с това настъпи облекчение и срам, който и тримата изпитаха след колективната си въздишка. Пилотът поклати глава и изтри уморено лице, после подкара самолета на юг между сините светлини. На това летище се намираше и главният щаб на иранското сухопътно и военновъздушно командване. Самолетът завърши обръщането, промени посоката и се насочи към просторната ВВС-рампа — макар маркировката му да бе гражданска, боингът всъщност принадлежеше на иранските военновъздушни сили. Там го очакваха камиони. Най-после спряха.

С разтоварването се заеха войници — процесът бе усложнен от факта, че никой не беше предупредил командира да намери ръкавици, каквито използваха африканците. Всяка клетка имаше отгоре телена дръжка, но маймуните бяха раздразнени и дращеха ръцете, които се опитваха да ги вдигнат. Войниците реагираха различно. Някои пляскаха с ръце, като се надяваха да сплашат маймуните и да ги укротят. По-умните свалиха униформените си якета и ги използваха за защита, докато носеха товара. Скоро войниците оформиха верига и една по една клетките бяха прехвърлени в няколко камиона.

Пренасянето беше шумно. Тази нощ температурата в Техеран бе едва десет градуса, много по-ниска от онази, с която бяха свикнали маймуните, и те реагираха с писъци и вой, които отекваха по рампата. Дори хора, които никога преди не бяха чували маймуни, не биха могли да ги сбъркат, но нищо не можеше да се направи.

Маймуните бяха откарани на север, което беше третото или четвъртото им — и последно — пътуване с камион. То бе кратко — първо нагоре по магистралата над построената по времето на шаха детелина, после на запад към Хасанабад. Тук имаше ферма, отдавна предназначена за същата цел, поради която беше извършено и пренасянето на маймуните от Африка До Азия. Фермата принадлежеше на държавата и се използваше като експериментална станция за опити с нови житни култури и изкуствени торове. Бяха се надявали, че произвежданите тук храни ще стигнат за новопристигналите, но все още бе зима и в момента не растеше нищо. Вместо това от югоизточния район на страната току-що бяха пристигнали няколко камиона, натоварени с фурми. Когато машините спряха до новата триетажна бетонна сграда, маймуните подушиха плодовете. Това само ги раздразни още повече, тъй като нито бяха яли, нито бяха пили вода, откакто бяха тръгнали от родния си континент, но поне им даде надеждата за ядене, при това вкусно, каквато се предполага, че трябва да е последната храна.

 

 

Гълфстриймът Г-IV се приземи в Бенгази точно по разписание. Пътуването всъщност беше преминало приятно, доколкото бе възможно при тези обстоятелства. Дори иначе неспокойните въздушни маси над централна Сахара сега бяха неподвижни. През повечето време сестра Жана Батист беше останала в безсъзнание и само на няколко пъти бе отваряла очи. Другите четирима души на борда също не се бяха чувствали удобно, тъй като предпазните костюми не им позволяваха да пийнат дори глътка вода.

Вратите на самолета изобщо не се отвориха. Вместо това до него се приближиха камиони с гориво и шофьорите им слязоха, за да закачат маркучи за капачките в дългите бели криле. Доктор Мауди все още беше буден. Сестра Мария Магдалина дремеше. Тя бе на възрастта на пациентката и почти не беше спала през дните, които посвети на приятелката си. Много лошо, помисли си Мауди, докато намръщено гледаше през прозореца. Не беше справедливо. Той вече не се насилваше да мрази тези хора. Веднъж се бе чувствал така. Беше смятал всички западняци за врагове на страната си, но тези две жени не бяха врагове. Родната им страна в общи линии се отнасяше неутрално към неговата. Не бяха и като африканските езичници анимисти, които не знаеха и не се интересуваха от истинския Бог. Бяха посветили живота си на служба в Негово име и двете го бяха изненадали, като проявяваха уважение към личните му молитви и вяра. Но най-много почиташе убеждението им, че вярата по-скоро е път към прогреса, отколкото приемане на предопределена съдба — идея, която не съответстваше точно на ислямските му принципи, но не бе и напълно противоположна на тях. Магдалина държеше в ръката си броеница — дезинфектирана, — която използваше, за да подрежда молитвите си към Мария, майката на Иисус Месията, почитана в Корана толкова силно, колкото и в собствените й съкратени писания, и прекрасен пример за подражание за жените…

Мауди тръсна глава и извърна очи от монахините, за да погледне навън. Не можеше да си позволи такива мисли. Имаше задача, а тук се намираха инструментите за изпълнението й. Единият от тях беше избрал участта си сам, а съдбата на другия бе предопределена от Аллах. Задачата на лекаря не зависеше от самия него и този факт се изясни когато камионите се изтеглиха от пистата, а двигателите на самолета отново се включиха. Екипажът бързаше, той също, за да изпълни трудната част от мисията си и да започне механичната. Имаше основание да се радва. Всички онези години, прекарани сред езичниците и тропическата жега, и нито една джамия на километри разстояние. Жалка, често осквернена храна, за която винаги се чудеше дали е чиста, или не, и никога не можеше да е съвсем сигурен. Всичко това беше останало зад него. А напред го очакваше служба на Господ и неговата страна.

Не един, а два самолета се готвеха за излитане на главната писта север-юг, като блъскаха с колела бетонните плочи, изронени от убийствената лятна жега на пустинята и изненадващия студ на зимните нощи. Първият самолет не беше на Мауди. Този Г-IV, външно еднакъв във всичко, освен в една от цифрите на опашката, се устреми напред по пистата и полетя на север. Неговият самолет повтори процедурата, но в момента, в който колелата се откъснаха от земята, зави надясно и пое на югоизток към Судан — самотен самолет в самотна пустинна нощ.

Първият леко зави на запад и навлезе в нормалния международен въздушен коридор за френския бряг. След известно време той щеше да прелети близо до остров Малта, където имаше радарна станция, която покриваше нуждите на летището в Ла Валета и изпълняваше задълженията по контрола на въздушния трафик за централната част на Средиземноморието. Екипажът на този самолет се състоеше изцяло от офицери от военновъздушните сили, които обикновено возеха светила от политическия или делови свят, което беше безопасно, добре платено и досадно. Тази нощ щеше да е различно. Вторият пилот бе впил поглед в картата на коляното си и в навигационната система. На триста и двайсет километра преди Малта и на височина 11 800 метра пилотът кимна на втория пилот и той настрои радарния транспондер на 7711.

 

 

— Подхождаме към Ла Валета, подхождаме към Ла Валета, тук е Шест-Две-Хотел, Мейдей, Мейдей, Мейдей[1].

Диспечерът в Ла Валета незабавно забеляза сигнала. Смяната в центъра за контрол на въздушния трафик беше спокойна, както и всеки друг път. Той включи микрофона си и в същото време с другата си ръка махна на своя началник.

— Шест-Две-Хотел, Ла Валета, извънредна ситуация ли обявявате?

— Ла Валета, Шест-Две-Хотел, потвърдено. Провеждаме медицински евакуационен полет от Заир за Париж. Току-що вторият ни двигател излезе от строя и имаме проблеми с електрическата система, готови…

— Хотел, тук Ла Валета, готови сме. — Екранът показваше, че височината на самолета е 390, после стана 380, после 370. — Хотел, тук Ла Валета, губите височина.

Гласът в слушалките му се промени.

— Мейдей, Мейдей, Мейдей! И двата двигателя извън строя, и двата двигателя извън строя. Опитваме да ги включим отново. Тук Шест-Две-Хотел.

— Курсът ви за директно проникване Ла Валета е три-четири-три, повтарям, директен вектор Ла Валета три-четири-три. Готови сме.

Напрегнатото и отсечено «Прието» беше единственият отговор. Сега височината им бе 330.

— Какво става? — попита началникът.

— Казва, че и двата двигателя са извън строя, бързо губи височина. — Компютърният екран показваше, че самолетът е «Гълфстрийм» и че маршрутът му е потвърден.

— Спуска се добре — оптимистично отбеляза началникът. Сега височината им беше 310. Г-IV обаче изобщо не се спускаше добре.

— Шест-Две-Хотел, тук Ла Валета, приемам.

Нищо.

— Шест-Две-Хотел, тук Ла Валета, приемам.

— Какво друго… — Началникът сам погледна екрана. В района нямаше други самолети и единственото, което можеха да направят, беше да наблюдават.

 

 

За да симулира по-добре извънредна ситуация, пилотът затвори задните клапи на двигателите. Можеха да преиграят нещата, но нямаше да го направят. Всъщност нямаше да кажат нищо. Той увеличи още скоростта на падане, после зави наляво, като че ли се насочваше към Малта. Някога бе служил на страната си като пилот изтребител и му липсваше удоволствието от маневрите в небето. Спускане с такава скорост би накарало пътниците на борда да пребледнеят и да изпаднат в паника. Пилотът чувстваше само едно — че лети.

 

 

— Трябва да е много тежък — каза началникът.

— Има разрешение за полет до летище «Де Гол» в Париж. — Диспечерът сви рамене и сбърчи лице. — Току-що е излетял от Бенгази.

— Некачествено гориво?

Отговорът беше просто още едно свиване на рамене. Началникът вдигна слушалката и нареди:

— Обади се на либийците. Питай дали могат да пратят спасителен самолет. Нашият може да кацне в залива Сидра[2].

— Ла Валета, тук корабът на САЩ «Радфорд», приемате ли, край.

— «Радфорд», тук Ла Валета. Приемам, край.

— Засякохме съобщенията ви на радара. Самолетът бързо губи височина. — Гласът принадлежеше на младши лейтенант, който тази нощ носеше вахта в БИЦ. «Радфорд» бе доста стар разрушител, насочил се към Неапол след учения с египетския флот. По пътя беше получил заповед да влезе в залива Сидра и да обяви право на свободно плаване, практика, стара колкото самия кораб. Някога източник на сериозни вълнения и на две жестоки битки по море и въздух през 80-те години, сега вече това бе досадна рутина, иначе «Радфорд» не би изпълнявал мисията си сам. Беше толкова отегчителна, че дежурните следяха цивилните радиочестоти, просто за да си запълват времето. — Контакт на сто и осемдесет километра западно от нас. Следим го.

— Можете ли да отговорите на молбата за помощ?

— Ла Валета, тъкмо събудих капитана. Дайте ни малко време да се организираме, но можем да опитаме, край.

— Пада като камък — съобщи младшият офицер.

— Цел е самолет Залив-Четири. Засякохме го на четири хиляди и осемстотин метра и бързо пада — съобщи Ла Валета.

— Благодаря ви, ние също имаме тези данни. В готовност сме.

— Какво става? — попита капитанът. Беше по къси гащета в защитен цвят и тениска. Докладът не отне много време. — Добре, включете двигателите. — След това командирът вдигна вътрешния телефон. — Мостик, говори капитанът. Пълен напред по новия курс…

— Две-седем-пет, сър — подсети го дежурният на радара. — Две-седем-пет, сто осемдесет и три километра.

— Нов курс две-седем-пет.

— Слушам, сър. Поемам по две-седем-пет с пълен напред — потвърди командата офицерът на палубата. Дежурният по мостик дръпна надолу ръчката за директно управление на двигателя и вкара още гориво в огромните реактивни турбини. «Радфорд леко потръпна, после кърмата му се снижи, когато започна да увеличава скоростта от осемнайсет възела нагоре. Капитанът огледа просторния Бойно-информационен център. Дежурните бяха в готовност. Хората на радара настройваха уредите си. Образът на главния екран се промени, за да хване по-добре падащия самолет.

— Да обявим тревога — каза капитанът. Можеше да използва ситуацията, за да проведе тренировка на хората си. След трийсет секунди всички на борда бяха будни и тичаха към постовете си.

 

 

Трябва да внимаваш, когато се спускаш към повърхността на океана нощем. Пилотът на Г-IV постоянно наблюдаваше височината и скоростта на падане. Липсата на добра видимост позволяваше съвсем лесно да се разбие във водата и макар че това щеше да доведе до съвършеното изпълнение на нощната им мисия, не се предполагаше, че трябва да е чак толкова съвършена. След още няколко секунди щяха да излязат извън радарния обсег на Ла Валета и после щяха да започнат да се издигат. Единственото, което го тревожеше в момента, беше вероятното присъствие на кораб в района, но на светлината на навлязлата в първата си четвъртина луна пред него не се виждаше нищо.

— Готов съм — съобщи той, когато височината им падна под хиляда и петстотин метра. После отпусна двойната дръжка. По транспондера си Ла Валета можеше да забележи промяната в скоростта на падане, ако все още продължаваха да получават сигнал, но дори в такъв случай щяха да решат, че след като се е спускал, за да получи по-силна въздушна струя в двигателите и да успее отново да ги запали, сега той се опитва да хоризонтира самолета, за да извърши кацане в спокойното море.

— Губим го — каза диспечерът. Екранът премигна няколко пъти, образът се върна, после изчезна.

Началникът кимна и включи микрофона си.

— «Радфорд», тук Ла Валета. Шест-Две-Хотел излезе от обсега ни. Последната му височина беше хиляда и осемстотин и падаше, курс три-четири-три.

— Ла Валета, прието, все още го следим, сега е на хиляда и триста, скоростта на падане малко се понижи, курс три-четири-три — отвърна дежурният в БИЦ. Само на два метра от него капитанът разговаряше с командира на въздушния отряд на «Радфорд». Щяха да им трябват повече от двайсет минути, за да вдигнат във въздуха единствения хеликоптер SH-60B «Сийхоук» на кораба. Сега подготвяха машината за излитане, преди да я вдигнат на специалната палуба. Пилотът се обърна и погледна към екрана на радара.

— Морето е спокойно. Ако има и капчица разум, ще може да се измъкне. Опитайте се да застанете успоредно на вълните. Добре, качваме се, сър. — С тези думи той напусна БИЦ и тръгна назад.

— Губим ги под хоризонта — докладва дежурният на радара. — Току-що достигнаха четиристотин и петдесет метра. Като че ли ще паднат.

— Съобщете на Ла Валета — нареди капитанът.

 

 

Самолетът зае хоризонтално положение на сто и петдесет метра над водата според радарния високомер. Пилотът не можеше да си позволи по-голям риск, така че включи двигателите и зави наляво, на юг, обратно към Либия. Сега беше нащрек. Да летиш толкова ниско изисква пълна съсредоточеност дори и при най-благоприятни условия, още повече нощем и над вода, но заповедите му бяха категорични, макар че за целта им не можеше да се каже същото. Във всеки случай всичко щеше да стане бързо. Със скорост малко над триста възела той имаше четирийсет минути до военното летище, където щеше да зареди гориво и да напусне района.

 

 

Пет минути по-късно на «Радфорд» бяха готови за полета. Корабът леко промени курса си, за да застане откъм подходящата страна на вятъра. Тактическата навигационна система на Сийхоук» записа необходимите данни от БИЦ. Хеликоптерът щеше да претърси воден участък с диаметър двайсет и четири километра. Процедурата щеше да е отегчителна, времеемка и отчаяна. Във водата имаше хора, а оказването на помощ на нуждаещите се беше основният и най-древен закон на морето. Щом хеликоптерът се издигна, разрушителят зави наляво и заплава с всичките си четири основни двигателя, включени на пълна мощност, което увеличи скоростта на трийсет и четири възела. Капитанът вече бе съобщил в Неапол за положението и бе поискал извънредна помощ от всички плавателни съдове в района — в непосредствена близост нямаше американски кораби, но една италианска фрегата се насочваше на юг към тях. Информация поискаха дори либийските военновъздушни сили.

 

 

«Загубеният» Г-IV се приземи точно когато американският хеликоптер стигна до района на претърсване. Членовете на екипажа слязоха да се освежат, докато заредят самолета им с гориво. Докато гледаха, един руски транспортен АН-10 включи двигателите си и излетя, за да вземе участие в спасителната операция. Либийците вече оказваха сътрудничество в такива случаи, опитвайки се да се върнат в световната общност, макар командирите им да не знаеха какво точно става. Кацането беше уредено само с няколко телефонни разговора и онзи, който ги бе провел, знаеше само, че ще се приземят за зареждане два самолета, след което веднага ще продължат пътя си. След час отново отлетяха за тричасовото пътуване до Дамаск в Сирия. Отначало бе решено да се върнат в основната си база в Швейцария, но пилотът беше отбелязал, че полетът на два самолета на една и съща компания по един и същ маршрут приблизително по едно и също време ще породи съмнения. По време на издигането той се насочи на изток.

Долу вляво в залива Сидра с изненада видяха проблясващите светлини на летателни машини, една от които хеликоптер. Хората харчеха гориво и време за нищо. Тази мисъл развесели пилота, докато набираше височина и се отпускаше, оставил автопилота да довърши остатъка от дългия полет. Беше прекалено спокоен. И той, и вторият пилот не бяха обърнали внимание на промяната в транспондерния им код.

 

 

— Стигнахме ли вече?

Мауди обърна глава. Току-що беше сменил интравенозната банка на пациентката. В пластмасовия му шлем лицето го сърбеше от поникналата брада. Виждаше, че сестра Мария Магдалина изпитва същото неприятно чувство за мръсотия като него.

— Не, сестро, но наближаваме. Моля ви, починете си. Ще се оправя сам.

— Не, не, сигурно сте много уморен. — Тя понечи да се изправи.

— Аз съм по-млад и съм по-добре отпочинал — вдигна ръка лекарят, после смени банката с морфин. Сестра Жана Батист все още беше дълбоко упоена.

— Колко е часът?

— За вас е време за почивка. Ще се грижите за приятелката си, когато пристигнем, но тогава други лекари ще поемат част от моите задължения. Моля ви, пазете си силите. Ще ви трябват. — Това беше съвсем вярно.

Монахинята не отговори. Свикнала да изпълнява заповедите на лекари, тя извърна глава, навярно прошепна молитва и остави клепачите си да се затворят. Когато се увери, че отново е заспала, Мауди отиде в пилотската кабина.

— Колко остава?

— Четирийсет минути. Ще се приземим малко по-рано. Имахме попътен вятър — отвърна вторият пилот.

— Значи преди разсъмване?

— Какво й е? — без да се обръща, попита пилотът, които беше достатъчно отегчен, за да иска да чуе нещо ново.

— Няма да пожелаете да разберете — увери го Мауди.

— Ще умре ли?

— Да, и самолетът трябва изцяло да се дезинфектира преди отново да може да се използва.

— Казаха ни. — Пилотът сви рамене. Не можеше да си представи колко щеше да се уплаши, ако научеше какво носи. Мауди знаеше. По пластмасовия чаршаф под пациентката му имаше локвичка заразена кръв. Когато я сваляха от борда, трябваше да внимават много.

 

 

Бадрейн бе благодарен, че е избягвал алкохола. Сега беше най-трезвият от хората в стаята. Десет часа, помисли си той, като погледна часовника си. Десет часа бяха разговаряли и спорили като старици на пазар.

— Той ще се съгласи ли с това? — попита командирът на гвардията.

— Най-малкото не е неоснователно — отвърна Али. Петима висши молли щяха да долетят в Багдад и да останат заложници, ако не на добрата воля, поне на честната дума на своя вожд. Всъщност се бе получило по-добре, отколкото си мислеха събралите се генерали — не че това изобщо ги интересуваше. След като уредиха въпроса, те се спогледаха и един по един кимнаха.

— Приемаме — от името на всички каза същият генерал. Това, че стотици по-нисши офицери щяха да останат и да се сблъскат с онова, което ги очакваше, в края на краищата беше маловажно. Продължителната дискусия не бе засегнала особено този въпрос.

— Трябва ми телефон — каза Бадрейн и шефът на разузнаването го заведе в друга стая. Тук винаги имаше пряка връзка с Техеран. Дори по време на войната бяха осъществявали контакт чрез микровълнова кула. Сега това се постигаше по фиброоптичен кабел, който не можеше да се засича. Под зоркия поглед на иракския офицер той набра номера, който бе запомнил преди няколко дни.

— Тук е Йосиф. Имам новини.

 

 

Даряеи не обичаше да го будят рано, още повече че през последните няколко дни беше спал лошо. Когато телефонът до леглото му иззвъня, той премигна няколко пъти преди да го вдигне.

— Да?

— Тук е Йосиф. Съгласни са. Искат петима приятели.

«Слава на Аллах, защото Той е нашият благодетел» — помисли си Даряеи. В този момент след всичките години на война и мир най-после беше постигнал своето. Не, не, още бе прекалено рано. Имаше да се прави още много. Но най-трудното вече беше постигнато.

— Кога ще започнем?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Благодаря ти. Няма да го забравя. — Вече бе съвсем буден. Тази сутрин за първи път от много години той забрави сутрешната си молитва. Господ щеше да го разбере. Работата трябваше да се свърши бързо.

 

 

Когато самолетът се приземи, последва обичайното разтърсване и се чу звук от разливане на течност. Това потвърди факта, че Жана Батист наистина е кървяла, както очакваше Мауди. Поне я бе докарал дотук жива. Очите й бяха отворени, макар и объркани като на бебе, докато гледаше към заобления таван на кабината. Сестра Магдалина хвърли поглед през прозореца, но видя само летище, а летищата по цял свят изглеждат еднакви, особено нощем. Скоро спряха и вратата се отвори.

Пак щяха да пътуват с камион. В самолета влязоха четирима души, облечени в предпазни пластмасови скафандри. Мауди освободи ремъците на пациентката и махна с ръка на другата монахиня да остане на мястото си. Четиримата военни санитари внимателно вдигнаха здравия синтетичен чаршаф за краищата и го понесоха към вратата. В този момент лекарят видя, че върху разпънатата седалка, служила на жената за легло, капна нещо. Той го изтърси с ръка. Екипажът си имаше заповеди, при това повтаряни неведнъж. Когато пациентката беше настанена стабилно в камиона, Мауди и сестра Магдалина също слязоха по стълбичката, свалиха шлемовете си и най-после можеха да подишат свеж, студен въздух. Лекарят взе манерката от един от въоръжената група около самолета и я предложи на монахинята, после взе друга за себе си. Преди да влязат в камиона изпиха по цял литър вода. Бяха объркани от продължителния полет — всъщност това се отнасяше повече за сестрата, тъй като не знаеше къде всъщност се намира. Мауди забеляза боинга, пристигнал малко преди тях с маймуните, но дори не подозираше какъв е бил товарът му.

— Никога не съм виждала Париж — е, освен че през всичките тези години съм прелитала над него — каза сестра Мария Магдалина, като се огледа преди задният капак да се затвори и да скрие гледката.

«Жалко, че никога няма и да го видиш.»

Бележки

[1] Сигнал за бедствие в авиацията. — Б.пр.

[2] Залив на северния бряг на Либия. — Б.пр.