Том Кланси
По заповед на президента (60)

57.
Нощно прехвърляне

— Джак? — Очите на Райън мигновено се отвориха. Ярка слънчева светлина проникваше през прозорците. Часовникът показваше малко след осем сутринта.

— По дяволите! Защо никой не ме…

— Ти спа дори и докато звънеше будилникът — каза Кати. — Андреа каза, че Арни казал да те оставят да спиш. Аз също имах нужда от сън — добави ХИРУРГ. Тя бе прекарала в леглото повече от десет часа преди да стане в седем. — Дейв ми каза, че днес мога да ползвам почивен ден.

 

 

Екипът му явно не бе мигнал цяла нощ заради него. Райън ги огледа, докато пиеше кафето си. Само то го крепеше.

— Добре, как са нещата?

— КОМЕДИЯ в момента се намира на сто и четиридесет мили зад гърба на индийците… ще повярвате ли, че те възобновиха патрулната си позиция след нас? — каза адмирал Джексън. — Операция «Къстър» е почти пред приключване. 366-о авиокрило е в Саудитска Арабия, само един самолет получи повреда във въздуха и беше принуден да кацне аварийно в Англия. Дотук добре — обобщи Джей-3. — Другата страна подведе няколко изтребителя до границата, но ние имаме възпиращо подразделение, така че нямаше никакви проблеми.

— Някой да смята, че ще се откажат? — попита Райън.

— Не — каза Ед Фоли. — Вече не.

 

 

Срещата стана на петдесет мили от Кейп Рас ал Хад, на югоизточния ъгъл на Арабския полуостров. Кръстосвачите «Нормандия» и «Йорктаун», разрушителят «Джон Пол Джоунс» и фрегатите «Ъндърууд», «Дойл» и «Никълъс» бяха дозаредени с гориво, а капитаните им отидоха с хеликоптери на борда на «Анцио» за едночасово обсъждане на задачата. Крайната точка на маршрута им беше Дхаран.

 

 

Както се увериха, Мохамед Алахад беше съвсем обикновен човечец, дошъл в Америка преди петнадесет години. Според документите бе вдовец без деца. Имаше си почтен и печеливш бизнес на една от хубавите търговски улици на Вашингтон и в момента бе в магазина си.

Един от групата на Лумис отиде пред магазина и почука на вратата. Алахад се показа и обясни, че по заповед на президента е затворено. Агентът все пак успя да го уговори да го пусне да огледа килимите, остана вътре десет минути, а после се обади по радиото от колата си.

— Най-обикновен магазин за килими — докладва той на Лумис по кодирания радиоканал. — Ако искаме да го огледаме по-добре, ще трябва да изчакаме. — Вече бяха поставили подслушващо устройство на телефонната линия, но до този момент нямаше никакви обаждания.

Част от отряда беше в апартамента на Алахад. Всичко беше безупречно чисто. Не можеше да се разбере дали това жилище е обитавано от почтен бизнесмен, или от шпионин на чужда държава. Просто не можеше да се разбере. Не разполагаха с достатъчно доказателства, които да занесат на съдията, нямаха и заповед за обиск. Но това беше разследване, свързано с националната сигурност, включващо личната безопасност на президента, и шефовете им бяха казали, че тук няма никакви правила. Те вече бяха направили технически нарушения на закона, нахлувайки в две жилища, без да имат заповеди за обиск, и бяха поставили подслушвателни устройства на телефонните линии. Лумис и Селиг отидоха в жилищната сграда срещу магазина, научиха от домоуправителя, че в сградата има празен апартамент, който гледа към витрината на Алахад, получиха ключовете без никаква трудност и започнаха да наблюдават магазина. Други двама агенти следяха задната врата. После Сиси Лумис се обади в щаба. Може би това, с което разполагаха, да не беше достатъчно за съдия или областен прокурор, но беше нещо, което си струваше да обсъди с друг агент.

 

 

Един друг потенциален обект още не беше напълно изяснен — чернокож агент, чиято жена беше мюсюлманка и явно се мъчеше да го привлече към своята вяра. Агентът обаче бе обсъждал проблема с другарите си и в досието му имаше бележка, че бракът му, също като на много от колегите му, е на път да се разпадне.

Телефонът иззвъня и О'Дей вдигна слушалката.

— Пат? Сиси се обажда. Нашият търговец на килими е звънял на мъртъв човек, чиято вдовица е алергична към вълната.

Ха така!

— Продължавай, Сис.

— Тук вече имаме реална следа, Пат. Маскирането му е прекалено добро. Като по учебник. Изглежда толкова нормално, че човек дори не се замисля. Но защо ще се обажда от уличен автомат, освен ако не е притеснен дали някой не подслушва телефона му? Защо ще се обажда по погрешка на мъртъв човек? И защо погрешният номер ще се свързва с човек от охраната?

— Е, Раман отсъства от града.

— Задръж го там — посъветва Лумис. Все още нямаха повод да обявят официално разследване. Ако арестуваха Алахад, той щеше да поиска адвокат, а какво щяха да имат те насреща? Едно телефонно обаждане. На него нямаше да му се налага да го обяснява. Той просто нямаше да каже нищо. Адвокатът му щеше да обясни, че това е било просто грешка; нищо чудно Алахад да си имаше и някакво правдоподобно обяснение на случая и щеше да е готов с него, разбира се, и щеше да поиска доказателства, с които ФБР все още не разполагаше.

— По-добре да се презастраховаме, вместо после да съжаляваме, Пат — завърши Лумис.

— Ще трябва да поговоря с Дан. Кога ще претърсите магазина?

— Тази вечер.

 

 

Нищо не се движи толкова спокойно както един кораб. Когато автомобил се движи с тази скорост, почти петдесет километра, той вдига шум, който в тиха нощ се чува от стотици метри; корабите порят тихите води почти беззвучно. Само съскане и зад всеки кораб пенеста следа. Светлините по всички мостици бяха угасени, навигационните светлини също бяха изключени, което бе нарушение на правилниците в тези ограничени водни пространства. Вахтените използваха лазерни далекогледи, за да се взират напред по курса. Формацията тъкмо правеше завой в най-тясното място на протока.

— Идват отляво, нов курс две-осем-пет — докладва дежурният на «Анцио».

Върху главния екран имаше над четиридесет «мишени», както бяха кръстени радарните цели, всяка с вектор, показващ приблизителните курс и скорост. Броят на приближаващите и отдалечаващите се цели беше почти един и същ. Някои от тях бяха големи — отметките върху радарните екрани от супертанкерите бяха приблизително на остров със средни размери.

— Е, дотук добре — каза помощник-капитанът. — Може и да са заспали.

— Да-да — измърмори Кемпър.

Сега се въртяха само навигационните радари. Новосформираната ислямска държава разполагаше с ескадрени миноносци, но дори и да патрулираха в Ормузкия пролив, до този момент не се бяха показали. Имаше и необяснени цели. Рибарски корабчета? Контрабандисти? Богаташи с разкошните си яхти? Нямаше как да разберат.

Корабите бяха в пълна бойна готовност.

— Промяна в курса на Трак Четири-Четири, идва отляво — докладва рулевият сержант.

Това беше един надводен контакт точно в пределите на ирански води, на седем мили от тях и минаващ зад кърмата им, Кемпър се приведе напред. Една команда на компютъра показваше следата от курса на контакта за последните двадесет минути. Целта се бе движила покрай тях с нормална скорост, около пет възела. Сега правеше десет и бе направила завой към лъжливата група зад тях. Информацията беше подадена към «О'Банън», чийто капитан беше старши на групата. Дистанцията между двата кораба беше 16 000 метра и се скъсяваше.

Нещата започваха да оживяват. Хеликоптерът на «Нормандия» пое по курса зад целта, придържайки се ниско над водата. Неизвестният съд увеличи мощността, а внезапния скок на мощността означаваше…

— Това е катер — докладва пилотът. — Току-що увеличи скорост.

Кемпър се навъси. Беше изправен пред избор. Да не направи нищо, като се надява нищо да не се случи. Да се въздържи от действие и да даде възможност на катера да стреля пръв по «О'Банън» и групата му. Да направи нещо и да рискува, като разбуди другата страна. Но ако вражеският кораб стреляше пръв, значи на врага нещичко му беше известно, нали така? Може би. А може би — не. Реши да изчака още пет секунди.

— Целта е ракетен катер, виждам две ракети носители, целта ляга в стабилен курс.

— В момента има пряк достъп до «О'Банън», сър.

— Разговор по радиото, чувам разговор по радиото на УКВ, пеленг нула-един-пет.

— Стреляйте — заповяда мигновено Кемпър.

 

 

«Хищниците» излетяха. Бяха три — по един за всеки корпус на югозапад от Багдад. Нито един обаче не стигна до планираното местоположение. Нямаше нужда. Още от петдесет километра инфрачервените им камери забелязаха светещите очертания на бронираните машини. Войнството на Бога бе потеглило. Информацията непрекъснато се препращаше към Военния град на крал Халид, а оттам — по целия свят.

— Да имахме още два дни… — въздъхна Бен Гудли.

— В каква степен на готовност са хората ни? — обърна се Райън към Джей-3.

— 10-и полк е готов. 11-и се нуждае поне от един ден. Другата бригада още дори не си е получила въоръжението — отвърна Джексън.

— Колко остава до сблъсъка? — беше следващият въпрос на президента.

— Най-малко дванайсет часа, може би осемнайсет. Зависи най-вече от посоката им.

Джак кимна, после се обърна към ван Дам.

— Арни, Кали информирана ли е за всичко това?

— Не, изобщо.

— Обади й се. Трябва да произнеса реч.

 

 

Алахад сигурно се бе отегчил да стои в магазина, без да има клиенти, защото излезе рано, качи се в колата си и отпътува. Проследяването му по пустите улици не представляваше никаква трудност. Няколко минути по-късно обектът беше забелязан да паркира колата си и да влиза в сградата, където беше апартаментът му. Лумис и Селиг излязоха от колата, заобиколиха отзад и влязоха. След кратко претърсване на документацията откриха картон на името на Дж. Слоун, номер 536-4040, но никакъв адрес.

— Какво мислиш? — попита Лумис.

— Мисля, че това е нов картон, не е оръфан и така нататък, и мисля, че тази чертичка тук му казва коя цифра от номера да сменя, Сис.

— Този тип е шпионин, Дони.

— Мисля, че си права. А това се отнася и за Ареф Раман.

Но как да го докажат?

 

 

Резултатът до този момент беше едно на нула за щатския военноморски флот срещу този на Обединената ислямска република. И двете групи продължаваха на югозапад в разширяващия се залив, със скорост от двайсет и пет възела в час, все още обградени от търговски кораби. Ефирът гъмжеше от разговори — всички се чудеха какво ли е станало на север от Абу Маса.

Оманските патрулни кораби бяха вече в открито море и разговаряха оживено с някого, вероятно с ОИР, като питаха какво става.

Според Кемпър от паниката винаги можеше да се извлече полза. Навън цареше мрак, а идентифицирането на кораб в мрака не беше лесна работа.

— Кога ще се съмне? — попита капитанът.

— След пет часа, сър — отвърна дежурният рулеви сержант.

— Значи сто и петдесет мили спокойствие. Продължаваме напред.

Успееха ли да се доберат до Бахрейн, без да ги открият, щеше да е истинско чудо.

 

 

Поставиха всичко върху бюрото на инспектор О'Дей. «Всичкото» възлизаше на три страници бележки и две снимки. Най-важният елемент беше разпечатката на регистрираните телефонни разговори. Това всъщност беше единственото юридическо доказателство, с което разполагаха.

— Не е от най-пълните доказателства, които съм виждал — забеляза О'Дей.

— Хей, Пат, ти ни каза да действаме бързо — напомни му Лумис. — И двамата са шпиони. Не мога да го докажа пред съда, но това ни стига да започнем широкомащабно разследване, ако приемем, че разполагаме с необходимото време, което силно ме съмнява.

— Правилно. Хайде — каза той и се изправи. — Трябва да се срещнем с директора.

— Ей, добре, че си седя на работното място — забеляза Мъри, когато О'Дей нахлу в кабинета му, без да чука.

— Ей сега ще подскочиш — каза Пат. — Изглежда, в Службата в крайна сметка има предател, Дан.

— Какво?

— Такова. Лумис и Селиг ще те информират по въпроса.

— Мога ли да го кажа на Андреа Прайс, без да ме гръмне? — попита директорът.

— Мисля, че можеш.