Том Кланси
По заповед на президента (49)

46.
Епидемията

Кемп Дейвид се бе оказал толкова различен, че всичко напомняше на връщане след ваканция. Още в мига, когато видяха Белия дом, лицата и настроенията им се промениха. Охраната беше значително увеличена и това също им напомняше колко нежелано от тях е това място с живота, който им предлага. Райън слезе пръв и за миг му се стори, че някой го зашлеви по лицето. Добре дошъл в реалния свят. Проследи как семейството му се прибира невредимо в Белия дом и се запъти към кабинета си.

— Е, какво става? — запита Райън ван Дам, който, меко казано, не бе успял да усети почти нищо от уикенда, но пък за сметка на това никой не се опитваше да го убива, нали?

— Разследването още не се е добрало до нищо съществено. Мъри ни призовава да запазим спокойствие — всичко щяло да се разнищи. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, Джак, е просто да продължаваш както досега — каза ван Дам. — Утре имаш страшно претрупан ден. Страната чака да те види. В такива моменти хората преливат от съчувствие…

— Арни, аз не трупам гласове, ясно ли е? Хубаво е, че хората ми съчувстват след като някакви терористи нападат дъщеря ми, но знаеш ли, не искам да гледам на нещата по този начин — забеляза Джак с гняв, завръщащ се след двата дни покой. — Дори и да ми се е мяркало някога през ума да се кандидатирам за втори мандат, миналата седмица ме излекува от това.

— Добре, но…

— Но «по дяволите»! Арни, след като всичко приключи, какво ще отнеса оттук? Ще си осигуря място в учебниците по история? Когато бъдат написани, аз отдавна ще съм изгнил в гроба и няма да давам пет пари какво дращят историците, не е ли така? Имам приятел, който се занимава с история, и той твърди, че цялата история не е нищо повече от прилагане на идеологията спрямо миналото — а мен така и няма да ме има да го прочета. Единственото нещо, което искам да отнеса оттук, е моят живот и животът на близките ми, това е всичко. Ако има някой жадуващ за помпозността и блясъка на тоя шибан затвор, нека заповяда. Аз вече гледам по друг начин на нещата… Добре — продължи горчиво президентът на САЩ, — ще си свърша работата, ще произнеса речите, ще се опитам да направя някои наистина полезни неща, но това просто не си струва, Арни. Абсолютно сигурен съм, че нищо, което подлага дъщеря ми на риска да бъде убита от деветима терористи, не си струва. На този свят човек оставя след себе си само едно нещо, Арни — и това са децата му. Всичко останало е измама, също като новините.

— Последните дни бяха много жестоки и…

— А какво ще кажеш за агентите, които загинаха? Какво ще кажеш за семействата им? Аз си изкарах един чудесен уикенд. Техният обаче едва ли е бил толкова весел. Така свикнах да се грижат за мен, че едва ли им отделих и секунда мисъл. Над сто души дадоха всичко от себе си, за да забравя целия този ужас. И аз им позволих да го направят! Много е важно да не свиквам с подобно поведение, нали така? Върху какво очакват от мен да се съсредоточа? «Дълг, чест, Родина»? Всеки, способен да го направи и едновременно с това да забрави, че е човешко същество… на такъв човек не му е мястото тук, а точно в такъв ме превръща работата.

— Свърши ли, или да ти дам кърпичка? — За миг президентът беше готов да го халоса. Арни продължи: — Агентите загинаха, защото си бяха избрали работа, която считаха за извънредно важна. Войниците правят същото. Какво става с теб, Райън? Как мислиш, че се управлява една страна? Само с нравствени терзания? Не бъди толкова глупав! Ти си морски пехотинец от запаса. Работил си в ЦРУ. Но тогава беше смел. Имаше работа, която трябваше да свършиш. Никой не те е принуждавал да се захващаш с тая работа, не си забравил, нали? Ти беше доброволец, без значение дали искаш да си го признаеш, или не. Знаеше отлично, че може да ти се случи абсолютно всичко, на децата ти също. А сега си тук. Искаш да офейкаш? Добре де, бягай. Но не ми казвай, че не си струвало. Не ми казвай, че нямало никакво значение. След като бранейки семейството ти са загинали хора, да не си посмял да ми кажеш, че нямало никакво значение! — Ван Дам изфуча навън, без дори да затвори вратата.

Райън просто не знаеше какво да направи. Седна зад бюрото. Отгоре, прилежно подредени от служители, които никога не спяха, го чакаха купища документи. Това беше Китай. А тук — Близкият изток. Ето я и Индия. Имаше предварителна информация за водещите икономически показатели. Тук бяха и политическите прогнози за сто шейсетте и едно места от Камарата на представителите, които трябваше да се заемат до два дни. Ето го и доклада за инцидента с терористите. Ето го и списъка с имената на загиналите агенти — под всяко име имаше и допълнителен списък с имена на съпруги и съпрузи, родители и деца, а в случая на Дон Ръсел — и внуци. Той познаваше всички по лице, но беше длъжен да признае пред себе си, че знае имената само на някои. Те бяха загинали, защитавайки детето му, а той дори не знаеше имената на всички. А най-лошото беше, че си бе позволил да се разсее, да се отпусне в един изкуствено създаден и фалшив комфорт, и да забрави. Но ето, всичко беше върху бюрото му, очаквайки него, и той нямаше къде да се дене. Нито пък имаше къде да избяга. Джак се изправи и излезе от стаята, зави наляво, подмина агентите, които сигурно бяха чули разменените реплики и вероятно си правеха свои изводи, и влезе при ван Дам.

— Арни?

— Да?

— Извинявай.

 

 

— Добре, сладур — изхърка той. На сутринта първата му работа щеше да е да отиде на лекар. Състоянието му изобщо не се бе подобрило. Напротив, дори се беше влошило. Главоболието се бе превърнало в пулсиращо страдание, и всичко това въпреки лекарствата, които вземаше на всеки четири часа. Да можеше да подремне поне малко, сигурно щеше да му поолекне, но това беше само мечта. Единствено изтощението му позволяваше да се поунесе за мъничко. Дори ходенето до тоалетната му отнемаше по няколко минути съсредоточаване и нечовешко напрягане. Съпругата му предлагаше да му помогне, но той гордо отказваше — кой мъж би се съгласил. От друга страна обаче тя имаше право — наистина трябваше да го прегледа лекар. Щеше да е по-добре, ако бе отишъл на лекар предния ден. Ако беше отишъл, сега със сигурност щеше да е по-добре.

 

 

Работата се оказа много по-лесна, отколкото бе предполагал. Трите опаковани видеокасети бяха на петия рафт. Плъмър ги свали, извади ги от кутиите и ги замени с празни. След двайсет минути си беше у дома. Превъртя записа от първото интервю само за да се увери, че лентите не са повредени. Така и се оказа. Щеше да се погрижи оригиналите да бъдат изпратени на сигурно място.

Следващата стъпка беше да нахвърли в общи черти триминутния си коментар за вечерните новини на другия ден. По програма той трябваше да съдържа умерена критика към президентството. Плъмър почти час оглажда текста, после, доволен от работата си, копира файла върху дискета. След това съчини още един коментар с почти същата продължителност (оказа се само с четири думи по-къс от първия) и разпечата и него. Отдели на втория текст значително повече време. Това беше неговата лебедова песен и трябваше да бъде изпипана до съвършенство. Останал най-накрая доволен от последния вариант, той го разпечата на принтера и пъхна страниците в куфарчето при видеокасетите. Нямаше да копира на дискета този вариант.

 

 

— Според мен вече приключиха — каза сержантът.

Танковите колони бяха поели обратно към лагерите си, с отворени люкове. Виждаха се дори екипажите. За набързо сформираната обединена ислямска армия учението бе преминало добре, дори и сега поддържаха движението си по пътя в добър ред.

Майор Сабах от толкова време надничаше над рамото на сержанта, че вече трябваше да си говорят на «ти», поне така мислеше майорът. Всичко беше рутинно. Прекалено рутинно. Той бе очаквал, по-скоро се бе надявал, че на новия съсед на страната му ще е потребно далеч повече време, за да интегрира армиите си, но сходното въоръжение и военни доктрини бяха улеснили нещата. Прехванатите радиосъобщения подсказваха, че учението е приключило. Отразяването му от телевизията на новата ислямска република също бе потвърдило факта, а потвърждението беше важно.

— Има нещо странно… — забеляза изненадано сержантът.

— Кое по-точно? — попита Сабах.

— Момент, сър. — Сержантът се изправи, отиде до един шкаф, измъкна някаква карта и се върна на работното си място. — Тук няма път. Вижте. — Той разгъна картата, започна да сверява координатите с тези от екрана — «хищникът» си имаше собствена навигационна система, свързана със спътник за глобално позициониране, и автоматично указваше на операторите къде се намира всеки момент — и почука в дясната част на екрана. — Виждате ли?

Кувейтският офицер погледна картата, после пак се взря в екрана. Там имаше път. Е, това беше лесно обяснимо. Колона от сто танка може да превърне почти всяка повърхност в добре утрамбовано шосе и точно това се бе случило тук.

Но преди там наистина не бе имало път. Танковете го бяха направили през последните няколко часа.

— Има промяна, господин майор. Навремето иракската армия не смееше да се отдели и на сантиметър от шосетата.

Сабах кимна. Беше толкова очевидно, че дори не го бе забелязал. Макар и деца на пустинята и очевидно обучени на маршове в нея, през 1991 година иракчаните бяха спомогнали за собствената си гибел, придържайки се стриктно към пътищата, защото офицерите им, изглежда, изпитваха страх да не се загубят, докато прекосяват страната. Не беше толкова нелепо, колкото изглеждаше на пръв поглед, защото пустинята беше безлична и еднаква във всички посоки също като морето, но това бе направило придвижванията им предсказуеми — нещо крайно опасно при всяка война — и бе позволило на съюзническите армии да ги нападат от съвсем неочаквани посоки.

Това време обаче явно беше минало.

— Май те вече ползват системата за глобално позициониране, а? — каза сержантът.

— Глупаво ще е да разчитаме, че ще си останат завинаги глупави, нали?

 

 

Децата още не бяха станали. Бен Гудли чакаше на хеликоптера.

— Заповядайте бележките на Адлер от Техеран — каза той и му подаде страниците. — И един доклад от Пекин. Работната група се събира в десет, за да анализира ситуацията.

— Благодаря. — Джак закопча колана и се зачете. Арни и Кали също се качиха на борда и заеха местата си пред неговото.

— Някакви идеи, господин президент? — запита Гудли.

— Бен, да не си забравил, че работата ти е ти да ми кажеш нещо, а не аз на теб?

— Какво ще кажете, ако ви кажа, че за мен това просто няма никакъв смисъл?

— Това вече го знам. Днес си на пост край телефоните и факсовете. Скот вече трябва да е пристигнал в Тайпе. Каквото и да дойде от него, веднага ми го препращаш.

— Да, сър.

Хеликоптерът излетя. Райън дори и не забеляза това. Умът му вече бе съсредоточен върху работата му, колкото и да беше отвратителна. Прайс и Раман бяха с него. На борда на боинга щеше да има още агенти, а в Нашвил го чакаше буквално цяла армия. Поредният ден от мандата на президента Джон Патрик Райън продължаваше, без значение дали това му харесваше, или не.

 

 

Тази страна можеше да е малка, можеше да е незначителна, можеше да е парий в очите на международната общност — не заради нещо, което бе направила, освен може би да процъфтява, а заради по-големия си и по-слабо процъфтяващ братовчед на запад — но тя си имаше демократично избрано правителство, а това все трябваше да означава нещо сред обществото от нации, особено тези, които също като нея имаха правителства, избрани по същия начин. А народната република бе възникнала основно чрез силата на щиковете — е, повечето страни на света не се различаваха много от нея, напомни си държавният секретар — и незабавно след това бе изклала милиони собствени граждани (никой не знаеше точния им брой; а и никой не беше особено заинтересуван да го открие), бе дала чрез залп началото на революционен процес на развитие («Големият скок»), който се бе оказал катастрофален дори и по мерките на марксистките нации; след което бе последвало поредното реформаторско усилие, «Културната революция», която всъщност бе дошла след нещо, наречено «Нека процъфтяват сто цветя», чиято реална цел всъщност се бе оказала изкарването на светло на потенциалните дисиденти за по-нататъшно унищожение от ръцете на студентите, чийто революционен ентусиазъм действително се бе оказал революционен спрямо китайската култура — малко бе останало да я изкоренят изцяло, за да остане само Червената книжка. После бяха дошли още реформи, очакваният преход от марксизма към нещо друго, още една студентска революция — вече насочена срещу съществуващата политическа система и жестоко потъпкана с танкове и картечници в пряко предаване по телевизията за цял свят. Въпреки всичко това останалата част от света нямаше нищо против КНР да връхлети върху братовчедите си от Тайван.

Това се наричаше реална политика, помисли Скот Адлер. Нещо подобно бе довело до Холокоста, от който баща му бе оцелял, с татуиран номер върху ръката. Дори собствената му страна официално признаваше само един Китай. Неписаното убеждение беше, че КНР няма да атакува Тайван. Ако го направеше, Америка можеше да реагира. А, можеше и да не го направи.

Адлер беше опитен дипломат и обичаше родината си. Често се превръщаше в инструмент на политиката на страната си, а сега беше в буквалния смисъл на думата самият глас на страната по международните работи. Това обаче, което му се налагаше да говори, не беше съвсем положително.

— Разполагаме с фрагменти, в действителност и с няколко по-едри парчета от ракетата, поразила крилото. Определено е производство на КНР — заяви министърът на отбраната на Тайван. — Ще позволим на експертите ви да ги изследват, за да дадете и вашето мнение.

— Благодаря ви. Ще обсъдя това с правителството си.

— И какво излезе? — възкликна външният министър. — Те позволяват директен полет от Пекин до Тайпе. Не възразяват особено срещу дислоцирането на самолетоносач. Отричат всякаква съпричастност в трагичния случай. Признавам, че това вече няма никакво рационално обяснение, поне според мен.

— Нека бъдем доволни, че изразяват интерес единствено към възстановяването на стабилността в региона.

— Колко са благородни! — изсумтя министърът на отбраната. — След като съвсем преднамерено я разрушиха.

— Ние претърпяхме значителни икономически щети. Чуждестранните ни инвеститори отново са притеснени, а отливът на капиталите ни изправя пред някои много сериозни трудности. Как мислите, дали това не е бил планът им?

— Господин министър, ако зад всичко случило се до този момент се крие това, защо ще ме молят да летя при вас?

— Очевидно маневра за отвличане на вниманието — отвърна външният министър преди колегата му да си отвори устата.

— Дори и така да е, с каква цел? — настоя Адлер. По дяволите, и онези, и тези бяха китайци. Може би за тях щеше да е по-лесно да отгатнат.

— Ситуацията пак не е от розовите — въздъхна министърът на отбраната. — Все едно да живееш в замък с ров с вода. От другата страна на рова има лъв. Лъвът иска да ни убие и да ни изяде. Не може да прескочи рова и го знае, но въпреки това непрекъснато прави опити. Мисля, че разбирате загрижеността ни.

— Да, разбирам — увери го държавният секретар. — Ако КНР намали активността си, ще последвате ли и вие примера им? — Дори и да не бяха в състояние да разберат какво се крие зад поведението на КНР, може би щяха да успеят да укротят положението.

— По принцип да. Точно как, това е вече технически въпрос от компетенцията на моя колега. Няма да се държим като магарета.

Цялото пътуване всъщност бе само за да бъде произнесена тази реплика. А сега Адлер трябваше да лети обратно в Пекин, за да я предаде. Напред, назад…

 

 

В «Хопкинс» си имаха детска забавачница, в която освен хората на щат работеха и няколко студенти, специализиращи детски болести. Кейти влезе, огледа се и остана доволна от пъстрата компания. Зад нея имаше четирима агенти — и за ХИРУРГ, и за ПЯСЪЧНИК. ХИРУРГ започваше поредният ден. Кейти бе подскачала от радост, докато се возеха на хеликоптера. Днес щеше да завърже още няколко приятелства, но довечера, майка й знаеше много добре, щеше да пита къде е госпожа Марлен. Как може човек да обясни на едно още ненавършило три години дете какво е смъртта?

 

 

Тълпата аплодираше с нещо повече от обичайната топлота — Райън го усещаше. От опита за покушение върху дъщеря му не бяха изминали и три дни, а той стоеше тук и си изпълняваше дълга, демонстрирайки сила, кураж и още цял куп глупости. Бе започнал с молитва за загиналите агенти, а Нашвил беше религиозен център и тук гледаха много сериозно на такива неща. Останалата част от речта действително се бе оказала много добра, защото засягаше неща, в които той наистина вярваше. Здравият смисъл. Честността. Почтеността. Дългът. Само дето като чуваше как гласът му произнася думи, написани от друг, всичко му звучеше кухо.

— Благодаря ви и Бог да благослови Америка — завърши той. Тълпата се изправи и бурно зааплодира. Оркестърът гръмна. Райън се извърна от бронираната катедра да стисне ръцете на местните величия и после слезе от сцената, без да спира да маха с ръце. Арни го чакаше точно зад завесата.

— За един президент не на място се справяш забележително добре. — Райън отвори уста да му отговори също така хапливо, но в този момент се приближи Андреа.

— Чака ви бърза телеграма, сър. От господин Адлер.

— Добре, да тръгваме. Само стой близо до мен.

— Винаги — увери го Андреа.

— Господин президент! — изкрещя един репортер. Бяха цяла купчина. Райън спря и се обърна.

— Ще притиснете ли Конгреса за нов закон по контрола върху оръжията?

— Защо?

— Нападението върху дъщеря ви беше…

Райън вдигна ръка.

— Ясно. Доколкото ми е известно, използваните оръжия са били от тип, вече незаконен на територията на САЩ. За нещастие, не виждам как един нов закон би могъл да се справи с проблема.

— Но защитниците на контрола върху оръжията…

— Знам какво казват. А сега използват нападението върху дъщеря ми и смъртта на петима истински американци, за да пробутват политическите си цели — отвърна президентът и тръгна към самолета.

 

 

— Какъв е проблемът?

Той описа симптомите. Лекарят беше стар приятел на семейството. Дори играеха заедно голф.

— Така, имаш висока температура, кръвното ти налягане е сто на шейсет и пет, а това е малко ниско за теб. И си много пребледнял…

— Знам. Не съм добре…

— На твое място не бих се тревожил. Вероятно си закачил някакъв грипен вирус в някой бар. От доста време ти говоря да намалиш алкохола. Просто си закачил нещо грипозно, а други фактори са усложнили нещата. Започна в петък, така ли?

— Четвъртък през нощта, може би петък сутринта.

— Вече си на петдесет и не можеш да очакваш, че ще ти минава като на момченце. Пълна почивка. Много течности — без алкохол. Продължаваш с тиленола.

— А нещо друго?

Лекарят поклати глава.

— Антибиотиците не помагат при вирусни инфекции. Имунната ти система трябва да се пребори сама и ще успее, ако й позволиш. Но така и така си тук, искам да ти взема кръв. Направо плачеш за проверка на холестерола. Ще изпратя сестрата. Има ли кой да те откара вкъщи?

— Да. Зле ми е и не искам да карам.

— Добре. Отдъхни си няколко дни. Нищо страшно няма, но си почини.

— Благодаря. — Вече се чувстваше по-добре. Човек винаги се чувства така, когато лекарят му каже, че болестта му не е за умирачка.

 

 

— Заповядайте. — Гудли му връчи документа. — Новините не са лоши.

ФЕХТОВАЧ ги прехвърли набързо, после ги прочете по-основно.

— Добре, значи смята, че може да облекчи напрежението — отбеляза Райън. — Но все още не е наясно какво се крие зад тази дяволска ситуация.

— Все пак е по-добре от нищо.

— Работната група разполага ли с копие от този документ?

— Да, господин президент.

— Може би те ще успеят да разшифроват главоблъсканицата. Андреа?

— Да, господин президент?

— Кажи на пилота, че е време да тръгваме. — Той се огледа. — Къде е Арни?

 

 

— Обаждам ти се от клетъчен телефон — каза Плъмър.

— Чудесно — отвърна ван Дам. — Всъщност и аз в момента говоря по такъв. — Средствата за комуникация на самолета бяха обезопасени срещу подслушване от всякакъв род, но той не го спомена. Просто искаше да чуе какво има да му каже този човек и толкова. Джон Плъмър вече не беше сред хората, на които да изпраща коледни поздравления. За нещастие журналистът знаеше прекия му номер. Колко жалко, че не можеше да го смени. Трябваше да предупреди секретарката си вече да не го свързва с този човек, най-малкото когато е на път.

— Знам какво си мислиш.

— Добре, Джон. Тогава не е необходимо да споделям мислите си с теб.

— Гледай новините тази вечер. Аз съм накрая.

— Защо?

— Гледай и ще разбереш. Сбогом, Арни.

Шефът на канцеларията затвори телефона и се замисли какво ли има предвид Плъмър. Навремето бе имал доверие на този човек. По дяволите, беше вярвал дори и на колегата му. Можеше да съобщи на президента за обаждането, но размисли. Той току-що бе произнесъл една наистина добра реч и въпреки всичките си тревоги се бе справил, защото бедният кучи син действително вярваше в дълга, честта и родината. Нямаше да е особено разумно да го товари и с допълнително напрежение. Щяха да запишат изказването на Плъмър на видео, докато траеше полетът до Калифорния, и ако си струваше да бъде видяно, щяха да му го пуснат.

 

 

— Не знаех, че пак имало грип — каза автомобилният мениджър, докато си обличаше ризата. Целият беше покрит с дребни язвички.

— Винаги има. Само че невинаги попада в новините — отвърна лекарят.

— Е?

— Е, не се тревожи. Остани си у дома. Няма смисъл да го накачиш на цялата компания. Не се тревожи. До края на седмицата ще се оправиш.

 

 

Специалната група за преценки към Националното разузнаване се събра в Ленгли. От Персийския залив бе пристигнала огромна по обем информация и те вече я сортираха в една зала за конференции на шестия етаж. Фотографията, която Чавес бе направил на Махмуд Хаджи Даряеи, беше увеличена и окачена на стената. Може би някой щеше да го замеря със стрелички, помисли си Динг.

— Танкове — изсумтя бившият пехотинец, наблюдавайки картината от «хищника».

— Малко са едрички да ги събори човек с пушка, Сънданс — забеляза Кларк. — Тия железа винаги са ми разтрепервали мартинките.

— Леките противотанкови снаряди ще ги оправят на бърза ръка, господин К.

— Какъв е обсегът им, Доминго?

— Четиристотин, може би петстотин метра.

— Оръдията им стрелят на два, дори три километра — посочи Джон. — Помисли върху това.

— Не съм много по хардуера — обади се Бърт Васко и махна към екрана. — Какво означава всичко това?

— Че военната машина на ОИР е в много по-добро състояние, отколкото си мислехме — отвърна един от военните аналитици на ЦРУ.

Майорът от армията, доведен от разузнавателната агенция към министерството на отбраната, не оспори твърдението му.

— Направо съм впечатлен — каза той. — Наистина брилянтно учение. Нищо не наруши порядъка на маневрите и те бяха много добре организирани. Никой не се загуби…

— Мислиш, че вече използват система за глобално позициониране ли? — запита аналитикът от ЦРУ.

— Всеки абонат на списание «Яхтинг» може да си купи апарата. Цената е паднала на четиристотин долара, поне толкова беше последния път, когато проверих — отвърна офицерът. — Това означава, че могат да ориентират и направляват подвижните си части много по-добре. Дори нещо повече, означава, че артилерията им ще стане страшно ефективна. Ако знаете координатите на мястото, където се намират оръдията ви, мястото, където се намира предният ви наблюдател, и къде се намира целта спрямо него, още първият ви изстрел ще си оправдае парите.

— Многократно подобрение на стрелбата ли?

— Абсолютно — отвърна майорът. — Оня дърт образ на стената вече държи една здрава тояга и може да я размахва срещу съседите си. Сигурен съм, че скоро ще им разясни как стоят нещата.

— Бърт? — попита Кларк. — Какво ще кажеш?

Васко се размърда в креслото си.

— Започвам да се притеснявам. Тая работа ускорява темпото си много по-бързо, отколкото предполагах. Ако Даряеи си нямаше други неща, за които да мисли, щях да съм още по-притеснен.

— Какви неща? — попита Чавес.

— Ами за страната, която трябва да консолидира, а и освен това трябва да е наясно, че ако започне да дрънка оръжия, ние ще му отвърнем. Разбира се, той няма търпение да покаже на съседите си кой е най-силният в региона. Какви са му възможностите да предприеме нещо?

— Във военно отношение ли? — попита цивилният аналитик. — Ако не присъствахме там, веднага. Но ние сме там.

 

 

— А сега ви моля за минута мълчание — призова Райън в Топика. Местното време беше единайсет часът. Това означаваше, че във Вашингтон беше обед. Следващата спирка беше Колорадо Спрингс, после Сакраменто, и накрая, благословен да е Бог, вкъщи.

 

 

— Трябва да се запитате какъв човек си имаме в Белия дом — изрече Килти пред собствената си миникамера. — Петима мъже и жени са мъртви, а той не виждал нужда да се контролира търговията с оръжие. Направо не мога да повярвам, че може да има толкова безсърдечни хора. Е, ако него не го е грижа за тези смели агенти, аз мисля за тях. Колко още американци трябва да умрат, за да прогледне накрая този човек за нуждата от контрол? Необходимо ли е да загуби член на семейството си, за да го разбере? Съжалявам, но не мога да повярвам на това.

 

 

— Всички знаем, че хората се борят да бъдат преизбрани в Конгреса, и едно от нещата, които непрестанно ни повтарят, е: «Гласувайте за мен, защото на всеки долар, който ви отнемат данъците, ще получите долар и двайсет цента.» Спомняте ли си тези обещания? — попита президентът, изчака момент и продължи:

— Обаче се премълчава едно… всъщност се премълчават много неща. Първо: кой някога е казал, че вие зависите във финансово отношение от правителството? Ние не гласуваме за Дядо Коледа, нали? А точно обратното. Правителството не би могло да съществува, ако вие не го финансирате.

— Второ. Казват ви: «Гласувайте за мен, защото успях да прекарам ония мошеници от Северна Дакота.» Не са ли и те американци като вас?

— Трето. Истинската причина да става така е, че правителственият дефицит означава, че всеки окръг получава повече под формата на федерални субсидии, отколкото губи от федералните данъци, имам предвид преките федерални данъци. И значи те ви разправят, че харчели повече пари, отколкото имали. Ако съседът ви каже, че осребрява фалшиви чекове в личната ви банка, няма ли да се обадите в полицията?

— Всички сме наясно, че правителството взема повече, отколкото връща. Само че те просто са се научили да го скриват. Дефицитът на федералния бюджет означава, че всеки път, когато вземате пари на заем, те струват повече, отколкото би трябвало — защо? Защото правителството взема толкова много пари на заем, че по този начин качва лихвените проценти.

— И така, дами и господа, всяка месечна вноска за къща, всяка месечна вноска за кола, всяка сметка по кредитна карта също така представлява данък. И всъщност те ви дават данъчни облекчения върху плащанията по лихвите. Прекрасно, нали? Вашето правителство ви дава данъчно облекчение върху парите, които вие, първо, не би трябвало да плащате, и после ви казва, че получавате повече, отколкото изплащате. — Райън направи пауза.

— Вярва ли някой от вас наистина на това? Вярва ли някой наистина, когато хората кажат, че Съединените щати не могат да си позволят да харчат повече пари, отколкото имат? Това думи на Адам Смит ли са, или на Рикардо? Аз имам научна степен по икономика, но не съм учил такива неща.

— Дами и господа, аз не съм политик и не съм дошъл при вас да говоря в полза на някой от местните ви кандидати за свободните места в Камарата на представителите. Тук съм, за да ви помоля да мислите. Вие също имате задължения. Правителството е ваше. А не вие — негово притежание. Когато утре отидете да гласувате, моля ви да отделите малко време, за да размислите над това какво говорят кандидатите и за какво се застъпват. Запитайте се: «Имат ли смисъл думите им?» и после направете най-добрия избор, на който сте способни; а ако никой от тях не ви хареса, въпреки всичко идете на урните, влезте в кабинките за гласуване и после се приберете у дома — дори и да не сте гласували за никого, вие все пак сте почели с присъствието си изборите. Вие дължите това на страната си.

 

 

Микробусът зави към къщата и спря. Двамата мъже слязоха и се запътиха към верандата. Единият почука.

— Да? — каза озадачено собственичката на къщата.

— ФБР, госпожо Сминтън. — Той й показа служебната си карта. — Може ли да влезем?

— Защо? — попита шейсет и две годишната вдовица.

— Бихме искали да ни помогнете, ако можете. — Разследването бе продължило повече, отколкото бяха предполагали. Оръжията, използвани в случая с ПЯСЪЧНИК, бяха проследени до производителя, после от него до търговеца на едро, после от търговеца на едро до дребния търговец, от дребния търговец до едно име, а от името до един адрес. С този адрес бяха отишли при съдията от местния съд на Съединените щати за разрешение за обиск и задържане.

— Моля, заповядайте.

— Благодаря. Госпожо Сминтън, познавате ли господина, който живее до вас?

— Имате предвид господин Азир ли?

— Точно така.

— Доста бегло. Понякога се поздравяваме.

— Знаете ли дали си е вкъщи в момента?

— Колата му я няма — отвърна тя, след като погледна. Агентите вече го знаеха. Той имаше син олдсмобил с регистрационен номер на щата Мериленд. Всяко ченге в радиус от триста километра гледаше с четири очи за тази кола.

— Спомняте ли си кога го видяхте за последен път?

— Май беше в петък. Имаше и някакви други коли, и една камионетка.

— Добре. — Агентът измъкна от джоба на якето си портативна радиостанция и каза в микрофона: — Влизаме. Вероятно — повтарям, вероятно — обектът е напуснал.

И пред очите на зашеметената вдовица един хеликоптер зависна точно над къщата на триста метра от тях. От двете му страни се разгънаха въжени стълби и по тях плъзнаха въоръжени агенти. В същото време около къщата от четири посоки заковаха четири автомобила. Обикновено тези неща ставаха с по-бавно темпо, след известен период на дискретно наблюдение, но при този случай не беше така. Предната и задната врати бяха изкъртени само след миг и след тридесет секунди зави сирена. Очевидно господин Азир си имаше монтирана алармена инсталация против крадци. Радиостанцията изпука.

— Чиста, къщата е чиста. Тук Бец. Обискът приключен, къщата чиста. — След тези думи се появиха два микробуса и първото нещо, което направиха хората в тях, щом слязоха, беше да вземат проби от чакъла на алеята, плюс трева, за да ги сравнят с изстърганите от гумите на колите, изоставени пред детската градина «Джайънт степс».

— Госпожо Сминтън, може ли да седнем за малко? Имаме няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем за господин Азир.

 

 

— Е? — запита Мъри, щом пристигна в командния център на ФБР.

— Засега нищо — бе краткият отговор на дежурния.

— Проклятие!

Не го каза с ярост. Всъщност не се бе и надявал. Но беше разчитал поне на някаква важна информация, каквато и да е. Лабораторията бе събрала образци от всички възможни физически доказателства. Проби от чакъла, с който бе застлана алеята. Тревата и пръстта, открити върху вътрешната част на броните и калниците, можеха да свържат автомобилите с къщата на Азир. Влакна от килима — кестенява вълна — по обувките на мъртвите терористи можеха да докажат пребиваването им в къщата. В момента един екип от десетина агенти започваше процеса на разкриване на истинската самоличност на «Мордесай Азир». Целият номер беше там, че той беше точно толкова евреин, колкото и Адолф Айхман.

— Команден център, тук Бец. — Били Бец беше помощник главен агент от балтиморското отделение на ФБР.

— Били, тук Дан Мъри. Какво открихте?

— Направо няма да повярваш. Половин сандък боеприпаси 7,62 милиметра, като партидните номера съвпадат. Всекидневната е застлана с вълнен килим. Точно това е мястото. В дрешника липсват някои дрехи. Според мен къщата е празна поне от два дни. Мястото е чисто. Няма никакви скривалища. Момчетата от лабораторията започват работата си. — Бяха изминали осемдесет минути, откакто Бец бе излязъл от сградата на федералния съд в Гармац с разрешението за обиск. Не беше достатъчно бързо, но все пак бързо.

Къщата щеше да бъде преровена сантиметър по сантиметър. Всяка повърхност щеше да бъде проверена за отпечатъци от пръсти, които да бъдат сравнени с тези на мъртвите терористи.

 

 

— Преди няколко седмици ме видяхте да полагам клетва в защита на Конституцията на Съединените щати. Това е вторият път, когато го правя. Първият беше още като съвсем млад новобранец, младши лейтенант в морската пехота, когато завърших бостънския колеж. Веднага след това прочетох Конституцията, за да се уверя, че точно нея съм имал предвид да защитавам, когато съм се клел.

— Дами и господа — продължи Райън, — често чуваме политиците да казват, че искали правителството да ви даде пълномощия, за да можете да правите всякакви неща. Обаче така ли е всъщност? Не е така… Томас Джеферсън е писал, че правителствата получават властта си от съгласието на управляваните. Това сте вие. Конституцията е нещо, което всеки от вас трябва да прочете. Конституцията на Съединените щати не е написана да ви казва какво да правите. Конституцията установява връзката между трите клона на властта. Тя казва на правителството какво може да прави то, като в същото време му казва какво няма право да върши. Правителството няма право да ограничава свободата на словото. Правителството няма право да ви казва как да се молите. Правителството няма право да прави много неща. Правителството го бива много повече да взема, отколкото да дава, но най-важното е, че то не ви упълномощава. Вие упълномощавате правителството. Нашето правителство е правителството на хората. А не вие, хората, принадлежите на правителството.

— Утре вие ще избирате не господари, а служители, слуги на вашата воля, пазители на правата ви. Не ние ви казваме какво да правите, вие ни казвате какво да правим.

— Не е моя работа да вземам парите ви и после да ви ги връщам. Моята работа е да взема толкова пари, колкото са ми необходими, за да ви защитавам и да ви служа — и да си върша работата колкото е възможно по-ефективно. Правителствената служба може да е важен дълг и голяма отговорност, но това съвсем не означава, че трябва да е изгодна за онези, които служат. Именно вашите правителствени служители са хората, от които се очаква да се жертват за вас, а не вие да правите жертви заради тях.

— Миналия петък трима достойни мъже и две достойни жени загубиха живота си, изпълнявайки дълга си към нашата страна. Изгубиха го, за да защитят дъщеря ми Кейти. Но там имаше и други деца, и бранейки едно дете, вие браните и останалите. Хора като тях искат от вас единствено само да ги уважавате. Те го заслужават. Те го заслужават, защото вършат неща, които ние самите не можем да правим лесно. Затова и ги наемаме на такива длъжности. Те се ангажират с това, защото знаят, че службата им е важна, защото се грижат за нас, защото те — това сме ние. Вие и аз много добре знаем, че не всички правителствени служители са като тях. Не е тяхна вината. Това е ваша вина. Ако вие не изисквате от тях да работят с пълно самоотдаване, няма и да получите най-добри резултати. Ако вие не отмервате вярната мярка власт на най-подходящите хора, тогава най-неподходящите хора ще получат повече власт и ще я използват така, както искат, а не според желанията ви.

— Дами и господа, точно затова вашият дълг утре да изберете най-подходящите хора, които да ви служат, е толкова важен. Много от вас управляват свой собствен бизнес и наемат хора, които да работят за тях. Повечето от вас имат собствени домове и понякога вие наемате водопроводчици, електротехници, дърводелци, които да ви направят ремонт в къщата. Вие правите всичко възможно да наемете най-добрите за тази цел, защото плащате от джоба си за работата и искате тя да бъде свършена както трябва. Когато детето ви е болно, вие го завеждате на най-добрия детски лекар, като обръщате внимание на това какво прави и как го прави. Защо? Защото на този свят за вас няма по-важно нещо от живота на детето ви.

— Америка също така е вашето дете. Америка е страна, завинаги млада. Америка се нуждае от най-подходящите хора, които да се грижат за нея. И вашата работа е да изберете тези хора, без значение на партията, расата или пола, или каквото и да било друго освен дарбите и работоспособността им. Не мога и няма да ви казвам кои кандидати отговарят на изискванията. Бог ви е дарил със свободна воля. Конституцията съществува, за да защитава правото ви да упражните тази ваша воля. Ако не успеете да упражните разумно волята си, тогава вие предавате себе си, и нито аз, нито който и да било друг може да поправи това вместо вас.

— Благодаря ви, загдето почетохте с присъствието си първото ми посещение в Колорадо Спрингс. Утре е вашият ден. Моля ви да го използвате, като изберете най-подходящите.

 

 

— В серия речи, подчинени на ясната цел да спечели гласовете на консервативните гласоподаватели, президентът Райън прави предизборна агитация в навечерието на изборите за членове на Камарата на представителите, но дори и след като федералните служители разследват нечовешкото терористично нападение върху собствената му дъщеря, президентът даде ясно да се разбере, че е срещу идеята за закони за засилен контрол върху огнестрелните оръжия. Този репортаж ни беше изпратен от кореспондента на Ен Би Си Ханк Робъртс, който днес пътува с екипа на президента. — Том Донър не отдели погледа си от камерата, докато червената светлина не угасна.

— Мисля, че той днес каза няколко много умни и добри неща — забеляза Плъмър, докато лентата се въртеше.

— Ха, пак му ги е написала Кали Уестън — отбеляза Донър, прелиствайки екземпляра си. — И на Боб Фаулър ги пишеше.

— Ти прочете ли речта?

— О, Джон, стига. Не е необходимо да четем всичко, което казва. Знаем какво ще каже.

— Десет секунди — произнесе режисьорът в слушалките им.

— Крупен Отряд служители на ФБР разследва атаката в петък срещу дъщерята на президента. Репортаж от Карън Стейблър във Вашингтон — почна дикторът.

— Мислех, че ще ти хареса, Том — промълви Плъмър, когато светлината угасна. Толкова по-добре. Поне съвестта му щеше да бъде чиста.

 

 

Самолетът се насочи на север, за да избегне някакво влошаване на времето над северната част на Ню Мексико. Арни ван Дам бе заел главното място в отсека с комуникационните средства. Имаше апаратура, достатъчна за ръководството на половината свят, или поне така изглеждаше, а в обшивката на самолета бе вградена сателитна антена, чиято скъпа система за насочване можеше да проследи буквално всичко. По негово нареждане антената сега ловеше сигнала от Ен Би Си.

 

 

— Заключителният коментар за тази вечер е на нашия специален кореспондент Джон Плъмър. — Донър грациозно се извъртя. — Заповядай, Джон.

— Благодаря, Том. — Плъмър се взря право в камерата. — Заех се с професията на журналиста преди много години, защото бях вдъхновен от нея още като младеж. Имах един стар радиоапарат — хората от моето поколение сигурно си спомнят как трябваше да ги заземяваме за водопроводната тръба — обясни с усмивка той. — Спомням си как слушах Ед Мороу в Лондон по време на Блицкрига, Ерик Сивърейд от джунглите на Бирма, всички тези истински гиганти на професията ни. Прекланях се пред тези мъже, на които цяла Америка вярваше безрезервно, защото те казваха винаги истината, въпреки всичко. Реших, че откриването на истината и съобщаването й на хората е занятие, не по-малко доблестно от всяко друго, на което са посвещавали живота си безчет достойни мъже и жени.

— В тази професия невинаги сме били перфектни. Никой не е съвършен — продължи Плъмър.

От дясната му страна Донър озадачено гледаше телепромптера. Текстът не беше онзи, който се въртеше пред лещите на камерата, и той проумя, че макар Плъмър да имаше напечатания текст пред себе си, той произнася предварително запаметена реч. Гледай го ти! Също като едно време.

— Бих искал да изразя гордостта си, че съм работил в тази професия. И наистина бях горд, навремето.

— Аз бях на микрофона, когато Нийл Армстронг стъпи на Луната, и при по-тъжни поводи, като погребението на Джак Кенеди. Но да бъдеш професионалист не означава просто да бъдеш на мястото на събитието. То означава, че трябва да призоваваш към нещо, да вярваш в нещо, да браниш някаква позиция.

Плъмър пое дъх и продължи:

— Преди известно време за един ден ние интервюирахме два пъти президента Райън. Първото интервю за деня беше записано, а второто беше направено на живо. Въпросите бяха леко променени. Имаше причина за това. Между първото и второто интервю ние бяхме повикани да се срещнем с един човек. В момента не мога да кажа кой беше той. Ще го направя по-късно. Тази личност ни даде определена информация. Това беше деликатна информация, което целеше да уязви президента, и по онова време ми се струваше добра история. Оказа се, че не е, но тогава още не го знаехме. В онзи момент ми се струваше, че просто бяхме задали не онези въпроси, които е трябвало. Искахме да зададем по-добри.

— И така, ние излъгахме. Излъгахме шефа на президентската канцелария Арнолд ван Дам. Казахме му, че записът по някакъв начин е бил повреден. Като направихме това, ние в същото време излъгахме и президента. Но най-лошото нещо, което направихме, беше, че излъгахме вас. Аз проверих и прибрах записите у себе си. Те са в отлично състояние без никакви повреди.

— Никакъв закон не беше нарушен. Първата поправка към Конституцията ни дава право да правим почти всичко, което поискаме, и всичко е наред, защото вие, хората пред екраните, сте окончателните съдии на това, което правим и което сме. Единственото нещо обаче, което ни е забранено да правим, е да губим доверието ви.

— Не изпитвам някакви особени симпатии към президента Райън. По много въпроси не съм съгласен с мнението му. Ако той реши да кандидатства за втори мандат, вероятно ще гласувам за някого другиго.

— Но аз бях част от тази лъжа и не мога да живея с нея. Каквито и да са недостатъците и грешките на Джон Патрик Райън, той е доблестен мъж и аз нямам правото да позволявам личните ми пристрастия да изкривяват и деформират по какъвто и да било начин работата ми.

— В този случай обаче аз го допуснах. Направих грешка. Дължа извинение на президента, дължа извинение и на вас. Твърде е възможно това да се окаже краят на кариерата ми като журналист. Ако се окаже така, искам да я напусна така, както я започнах — като казвам всеки път истината.

— От студиото на Ен Би Си ви желая приятна вечер. — Плъмър пое дълбоко дъх, без да отделя поглед от камерата.

— Какво беше това, по дяволите?

Плъмър се изправи и чак тогава каза:

— И още питаш?

Телефонът на бюрото му иззвъня, по-точно индикаторът му замига. Плъмър не вдигна слушалката, а се запъти към съблекалнята. Том Донър трябваше да проумее нещата сам, без помощта му.

 

 

На три хиляди километра, над Скалистите планини, Арнолд ван Дам спря видеомагнетофона, извади касетата и се запъти към витата стълба, която извеждаше до президентския отсек на носа. Райън четеше за пореден път следващата си, последна за деня реч.

— Джак, мисля, че трябва видиш това — каза широко ухилен шефът на президентската канцелария.

 

 

Всяко нещо си има своя пръв път. Този се случи в Чикаго. Тя бе посетила лекаря си в събота следобед, за да чуе същото като всички останали. Грип. Аспирин. Течности. Покой в леглото. Но докато се гледаше в огледалото, забеляза някакво обезцветяване на светлата си кожа и това я изплаши повече от всички останали симптоми до този момент. Обади се на лекаря, но го нямаше, а петната не можеха да чакат и тя се качи в колата си и отиде в медицинския център на университета, един от най-добрите в цяла Америка. Изчака цели четиридесет минути в приемната на спешното отделение и когато накрая чу името си, се изправи и закрачи към рецепцията, но не успя да стигне дотам, защото рухна на пода. След секунди двама санитари я качиха на носилка и я закараха в лечебното отделение.

Лекарят, който я прегледа, беше млад стажант, каращ първата година от следдипломната си практика.

— Какъв е случаят? — попита той сестрата, която мереше пулса, кръвното налягане и респирацията.

— Ето — каза жената от приемната и му връчи формулярите. Лекарят ги прехвърли с бърз поглед.

— Прилича на грипни симптоми. Но какво е това?

— Пулс сто и двайсет, кръвно налягане… я почакайте. — Сестрата го измери отново. — Кръвно налягане деветдесет на петдесет?

Пациентката изглеждаше далеч по-нормално.

Лекарят разкопча блузата на жената и пред мисления му взор моментално изникнаха цели пасажи от учебниците. Той вдигна ръце.

— Всички спрете веднага. Положението е изключително сериозно. Всички да си сложат ръкавици и маски, веднага.

— Температура над четиридесет и два градуса! — възкликна другата сестра и се отдръпна от пациентката.

— Това не е грип. Изправени сме пред силен вътрешен кръвоизлив, а това тук са петехии. — Стажантът си сложи маска и смени ръкавиците си, без да спира да говори. — Извикайте доктор Куин.

Сестрата веднага се втурна навън, а през това време лекарят заразглежда съсредоточено документите по приемането на болната. Повръщане на кръв, тъмни изпражнения. Понижено кръвно налягане, силна треска и подкожни кръвотечения. Но това беше Чикаго, протестираше разумът му. Той взе игла.

— Всички стойте настрани, никой да не се приближава до ръцете ми — каза той, вкарвайки иглата във вената. След това напълни четири петкубикови спринцовки кръв.

— Какво става? — запита доктор Куин. Стажантът повтори симптомите, докато поставяше спринцовките с кръвта върху една маса.

— Какво мислиш, Джо?

— Ако бяхме някъде другаде…

— Да. Хеморагична треска, ако въобще е възможно.

— Някой пита ли я къде е била в последно време? — попита Куин.

— Не, докторе — отвърна сестрата от регистратурата.

— Студени компреси — каза главната сестра и подаде цял пакет от тях. Поставиха ги под мишниците, около шията и врата и навсякъде другаде, за да снемат потенциално смъртоносната температура.

— Дилантин? — зачуди се Куин.

— Още не е започнала конвулсиите. Проклятие! — Стажантът взе хирургическите ножици и сряза презрамките на пациентката. По торса й бяха избили още петехии. — Наистина е много болна. Сестра, повикайте доктор Клайн от инфекциозното отделение. В момента трябва да си е у дома. Предайте му да дойде веднага. Трябва да смъкнем температурата й, да я събудим и да я питаме къде е била, по дяволите!