Том Кланси
По заповед на президента (23)

20.
Нови правителства

В Източната зала се бяха събрали трийсет души заедно със съпругите си. Докато влизаше на приема, Джак обходи с поглед лицата им. Някои го зарадваха. Други — не. Първите бяха толкова уплашени, колкото и самият той. Но именно самоуверените, усмихнати лица тревожеха президента.

Как трябваше да се държи с тях? Дори Арни не знаеше отговора, макар да беше опитал няколко подхода. Да прояви сила и да ги сплаши ли? Тогава вестниците още утре щяха да пишат, че се опитва да стане цар Джак I. Да се държи спокойно? Тогава щяха да го нарекат слабак, неспособен да вземе властта в ръцете си. Райън се научаваше да се страхува от медиите. Преди положението не бе чак толкова лошо. Като обикновен изпълнител, в общи линии не му обръщаха внимание. Дори като съветник на Дърлинг по въпросите на националната сигурност го бяха смятали за изразител на чуждо мнение. Но сега положението беше съвсем различно и нямаше нито едно нещо, което да каже и което да не може — а и да не бъде — изкривено в онова, което искаше да каже съответният слушател. Вашингтон отдавна бе загубил обективността си. Всичко беше политика и политиката беше идеология, а идеологията се свеждаше до личните предразсъдъци, вместо до търсенето на истината. Къде ли всички тези хора се бяха научили, че истината няма никакво значение за тях?

Проблемът на Райън бе, че всъщност нямаше политическа философия per se. Той вярваше в нещата, които вършеха работа, които даваха обещаните резултати и поправяха всички повреди. Дали тези неща се доближаваха до една или друга политическа гледна точка не беше толкова важно, колкото самият резултат. Добрите идеи работеха, макар някои от тях да изглеждаха безумни. Лошите идеи не ставаха, макар че някои от тях изглеждаха адски смислени. Но Вашингтон не мислеше така. В този град идеологиите бяха факти и ако те не работеха, хората ги отричаха, а ако онези идеологии, с които не бяха съгласни, наистина действаха, противниците им никога не го признаваха, защото да признаеш грешката си за тях беше по-омразно, отколкото каквато и да е форма на престъпно поведение. По-скоро биха се отрекли от Господ, отколкото от идеите си. Политиката бе единствената арена, на която хората предприемаха мащабни действия, без да се вълнуват от действителните последствия за света, и за която реалният свят бе далеч по-маловажен от онези фантазии, десни, леви или центристки, които бяха донесли в този град на мрамор и адвокати.

Джак гледаше лицата и се чудеше какъв политически багаж са донесли заедно с чантите си. Може би това беше слабост, чийто механизъм той не разбираше, но от друга страна, лично той бе водил начин на живот, в който допуснатите грешки водеха до смъртта на истински хора — а в случая на Кати, до ослепяването им. За Кати това бяха тези, чиито лица докосваше в операционната зала. За политическите личности това бяха абстракции, много по-далечни от неотстъпно поддържаните им политически идеи.

— Като в зоопарк — прошепна усмихнато на съпруга си Каролайн Райън, първата дама, ХИРУРГ. Беше се върнала вкъщи на бегом — всъщност с хеликоптера, — точно навреме, за да се преоблече в нова бяла, плътно прилепнала по тялото й рокля и да си сложи златното колие, което Джак й бе подарил за Коледа… няколко седмици, спомни си тя, преди терористите да се опитат да я убият на моста на път 50 в Анаполис.

— Със златни клетки — отвърна съпругът й, президентът на Съединените американски щати, ФЕХТОВАЧ, скрил се зад собствената си усмивка, фалшива като тридоларова банкнота.

— А ние тогава какво сме? — попита тя, докато събралите се новоназначени сенатори аплодираха появата им. — Лъв и лъвица ли? Бик и крава? Двойка пауни? Или лабораторни зайчета?

— Зависи в чии очи, скъпа. — Райън я хвана за ръката и двамата заедно се приближиха до микрофона.

— Дами и господа, добре дошли във Вашингтон. — Райън трябваше да замълчи заради последвалите нови аплодисменти. Това беше още нещо, което трябваше да научи. Хората аплодираха президента без никаква причина. Той бръкна в джоба си и извади няколкото листа, приготвени му от Кали Уестън. Шрифтът бе достатъчно едър, за да не му трябват очилата. Въпреки това обаче щеше да го боли глава. Всеки ден го болеше от взирането в буквите.

— Страната ни има нужди и те не са малки. Вие сте тук поради същата причина, поради която съм и аз. Сега имате работа, която мнозина от вас изобщо не са очаквали и която мнозина може би не са желали. — Това бе празно ласкателство, но щеше да им е приятно да го чуят — по-точно щеше да им е приятно да ги видят по телевизията. В цялото помещение най-много трима души не бяха професионални политици. Единият бе губернатор, сключил сделка със своя вицегубернатор и така пристигнал във Вашингтон на мястото на сенатор от друга партия. Това беше тема, за която вестниците тепърва започваха да пишат. Балансът в Сената щеше да се промени в резултат на катастрофата, защото мнозинството в трийсет и двете американски щатски камари не съответстваше съвсем на положението в Конгреса…

— Това е добре — каза им Райън. — Традицията гражданите да служат на нацията си е дълга и достойна, тя датира поне от времето на Цинцинат^[1], римският гражданин, отзовал се неведнъж на повика на родината си, а после завърнал се към своя имот, семейство и работа. Един от нашите големи градове е наречен на негово име — прибави Джак, като кимна на новия сенатор от Охайо. Той живееше в Дейтън, съвсем близо до Синсинати.

— Вие нямаше да сте тук, ако не разбирахте какви са повечето от тези нужди. Но онова, което всъщност искам да ви кажа днес, е, че трябва да работим заедно. Ние нямаме време, страната ни няма време да се караме и да водим борби помежду си. — Трябваше да замълчи за нови аплодисменти. Раздразнен от забавянето, Райън успя да им отвърне с благодарна усмивка и кимване.

— Сенатори, вие ще разберете, че с мен се работи лесно. Вратата ми винаги е отворена и винаги съм на телефона. Ще обсъждам всякакви въпроси. Ще се вслушвам във всякакви мнения. Не съществуват други закони освен Конституцията, която съм се заклел да пазя и защитавам… Хората от местата, от които идвате, очакват всички ние да си свършим работата. Те не искат да се стремим да ни изберат повторно. Хората очакват да работим за тях, доколкото ни стигат възможностите. Ние работим за тях, а не те за нас. Длъжни сме да се представим добре. Някога Робърт Лий^[2] е казал, че «дълг» е най-възвишената дума в нашия език. Днес тя е още по-възвишена и по-важна, защото никой от нас не е бил избран за поста си. Ние представляваме народа на една демократична държава, но във всички случаи сме дошли тук по начин, който просто не е бил предвиден. Тогава колко по-голям е нашият личен дълг да изпълним ролята си по възможно най-добрия начин?

Нови аплодисменти.

— Няма по-голямо доверие от онова, което ни гласува съдбата. Ние не сме средновековни благородници, получили по рождение високо положение и огромна власт. Ние сме слугите, а не господарите на народа и именно неговото съгласие ни дава властта, която притежаваме. Живеем в традицията на великани. Хенри Клей, Даниъл Уебстър, Джон Калхуун^[3] и безброй други представители трябва да ви служат за образец. «Как е Съюзът» — попитал от гроба си Уебстър. Ние ще определим това. Съюзът е в нашите ръце. Линкълн наричал Америка последната и най-добра надежда на човечеството и през последните двайсет години страната ни доказа истинността на тази преценка на нашия шестнайсети президент. Америка все още е експериментална, колективна идея, сбор от правила, наречени Конституция, на която всички ние, в или извън Вашингтон, отдаваме предаността си. Онова, което ни прави толкова особени, е този кратък документ. Америка не е ивица пръст и камък между два океана. Америка е идея и сбор от закони, които всички ние изпълняваме. Ето какво ни отличава и като не се отклоняваме от това, ние, събралите се тук, в тази зала, можем да гарантираме, че страната, която ще предадем на наследниците си, ще бъде същата, която са поверили на нас, и дано и мъничко по-добра. А сега — Райън се обърна към главния съдия на Апелативния съд на Съединените щати за четвърти съдебен район, най-висшият апелативен съдия в страната, — сега е ваш ред.

Съдия Уилям Стоунтън застана пред микрофона. Всяка сенаторска съпруга държеше библия, а всеки сенатор постави лявата си ръка върху нея и вдигна дясната нагоре.

— Аз — кажете името си…

Райън гледаше как новите сенатори полагат клетва. Изглеждаше достатъчно тържествено. Неколцина от новите законодатели целунаха Библията — или от религиозни убеждения, или защото стояха близо до камерите. След това целунаха съпругите си, повечето от които сияеха. Последва колективно поемане на дъх и всички се отпуснаха. Хората от персонала на Белия дом влязоха в залата с напитки веднага щом камерите бяха изключени. Започваше истинската работа.

 

 

По сателита отново се получиха снимки. Охраната на хартумското летище не беше усилена и сега трима офицери от американското разузнаване снимаха хората, които слизаха по стълбите. Всички наоколо бяха изненадани, че репортерите още не са научили нищо. Поток от официални автомобили — навярно всички, с които разполагаше тази бедна страна — откара новопристигналите. Когато всичко свърши, боингът отлетя по обратния път на изток, а разузнавачите се качиха на колата си и отидоха в посолството. Други двама техни колеги чакаха при апартаментите, предназначени за иракските генерали — тази информация произхождаше от човека на шефа на станцията в суданското външно министерство. Когато и тези снимки бяха готови, двамата офицери също се върнаха и в тъмната стая на посолството снимките бяха проявени и пратени по сателита. В Ленгли Бърт Васко идентифицира всички лица с помощта на двама служители на ЦРУ, отговарящи за региона, и комплект фотографии от архива на управлението.

— Това е — заяви Васко. — Това е цялото военно ръководство. Но няма нито един цивилен от партията «Баас».

— Значи знаем кои са изкупителните жертви — отбеляза Ед Фоли.

— Да — каза Мери Пат. — И това дава възможност на оцелелите висши офицери да ги арестуват, да ги «обработят» и да проявят лоялност към новия режим. Майната му — заключи ядосано тя. Шефът на подопечната й станция в Рияд беше напълно готов, но нямаше какво да направи. Същото се отнасяше за някои саудитски дипломати, които набързо бяха разработили програма за финансово стимулиране на предполагаемия нов режим в Ирак. Сега всичко това щеше да е излишно.

Ед Фоли, новоназначеният шеф на ЦРУ, с възхищение поклати глава.

— Не мислех, че са способни. Да убият нашия приятел — да. Но толкова бързо и спокойно да измъкнат лидерите?

— Прав сте, Фоли — съгласи се Васко. — Някой трябва да е посредничил за сделката — но кой?

— Хайде на работа — с крива усмивка каза на отговорниците за региона Ед Фоли. — Искам всичко, което можете да разберете, колкото е възможно по-бързо.

 

 

Приличаше на някакво ужасно задушено — потъмнялата човешка кръв и червено-кафявата каша от маймунски бъбреци, излята в плоски, плитки стъклени табли под слабите лампи, защитени със специални абажури, спиращи ултравиолетовите лъчи, които унищожаваха вирусите. В този момент нямаше какво друго да правят, освен да следят условията на средата, и простите аналогови уреди изпълняваха тази задача. Облечени в предпазните си костюми, Мауди и директорът влязоха, за да проверят лично херметично затворените камери. Две трети от кръвта на Жана Батист беше дълбоко замразена, в случай че с първия им опит да възпроизведат вируса на «Ебола Мейинга» стане нещо непредвидено. Освен това двамата провериха многостепенните вентилационни системи на помещението, защото сега сградата наистина представляваше фабрика за смърт. Предпазните мерки бяха удвоени. Докато в тази стая се стремяха да осигурят на вируса подходящо място за размножаване, точно пред вратата военните санитари пръскаха всеки квадратен милиметър, за да гарантират, че лабораторията е единственото място с такива условия.

— Значи наистина смятате, че тази разновидност може да се разпространява по въздуха?

— Както знаете, заирската «Ебола Мейинга» носи името на сестрата, която се е заразила въпреки всички обичайни предпазни мерки. Пациент Две… — беше му по-лесно да я нарича така — беше опитна сестра. Не е правила никакви инжекции и не знаеше как може да се е заразила с вируса. Следователно — да, смятам, че е възможно.

— Това ще е много полезно, Мауди — прошепна директорът толкова слабо, че младият лекар едва го чу. Но все пак го чу. Дори само мисълта за това беше достатъчно ужасна. — Ще го проверим.

Така поне щеше да е по-лесно, помисли си Мауди. Поне нямаше да познава хората по име. Зачуди се дали е прав за вируса. Възможно ли бе пациент Две да е допуснала грешка и да е забравила за нея? Но не, той беше прегледал тялото й за наранявания, както и сестра Мария Магдалина, а нямаше голяма вероятност да е близнала секреции от малкия Бенедикт Мкуза, нали? И какво означаваше всичко това? Че щамът «Мейинга» оцелява за кратко във въздуха, което на свой ред означаваше, че притежават могъщо оръжие, с каквото човек никога досега не се бе сблъсквал, още по-ужасно от ядрените бомби, по-лошо от химическото оръжие. Притежаваха оръжие, което можеше да се самовъзпроизвежда и да се разпространява през собствените си жертви, от един на друг, докато епидемията не свърши от само себе си. А тя все някога щеше да свърши. Така беше с всички епидемии. Трябваше да свърши, нали?

Нали?

Мауди вдигна ръка, за да потърка брадичката си — колеблив жест, останал недовършен заради пластмасовата маска. Не знаеше отговора на този въпрос. В Заир и няколкото други африкански държави, поразени от ужасната болест, епидемиите, колкото и страшни да бяха, в края на краищата утихваха — въпреки идеалните условия на средата, които защитаваха и поддържаха вируса. Но от другата страна на това уравнение стоеше примитивната заирска природа, ужасните пътища и липсата на ефикасен транспорт. Болестта убиваше хората преди да успеят да стигнат далеч. Еболата унищожаваше цели села, но нищо повече. Всъщност никой не знаеше какво би станало в някоя развита страна. Теоретично човек можеше да се зарази в самолет. Пътниците щяха да напуснат самолета и да се качат на друг. Може би незабавно щяха да разпространят болестта чрез кашляне и кихане, а може би не. Всъщност нямаше значение. Мнозина от тях щяха отново да пътуват, да се чудят дали не са хванали грип, и щяха да предадат вируса и да заразят още хора.

Въпросът как се разпространява една епидемия зависеше най-вече от времето и изминатото разстояние. Колкото по-бързо напуснеше центъра на разпространение и колкото по-ефикасни бяха транспортните средства, толкова по-бързо болестта можеше да обхване буквално цялото население. Съществуваха математически модели, но всички те бяха теоретични и зависеха от множество индивидуални променливи величини, всяка от които в състояние да окаже въздействие върху цялото уравнение поне с величина от първи порядък. Вярно бе да се каже, че след време епидемията щеше да утихне. Въпросът беше точно за колко? Това зависеше от броя на хората, заразени преди предпазните мерки да подействат. Един процент засегнати от населението, десет процента или петдесет? Америка не беше провинциално общество. Всички взаимодействаха помежду си. Един наистина разпространяващ се по въздуха вирус с тридневен инкубационен период… не съществуваше модел, който да е известен на Мауди. Последната, най-смъртоносна заирска епидемия бе отнела по-малко от триста живота, но тя беше започнала с един нещастен дървар, после продължаваше със семейството му, а след това и със съседите им. Ясно бе едно — ако искаш да предизвикаш много по-мащабна епидемия, номерът е да се увеличи броят на случаите Нула. Ако това се постигнеше, първоначалното разпространение на заирската «Ебола Мейинга» можеше да е толкова силно, че да обезсили обичайните предпазни мерки. Тя нямаше да се предава само от един човек или семейство, а от стотици хора и техните семейства — или хиляди? Тогава следващият скок на разпространение щеше да обхване стотици хиляди. Американците щяха да осъзнаят, че става нещо лошо, но щеше да има време за още един скок и той щеше да е от още по-висок порядък, навярно възлизащ на милиони. В този момент медицинските служби вече щяха да бъдат препълнени…

… и процесът нямаше да може да се преустанови. Никой не знаеше възможните последствия от съзнателно масово заразяване в условията на високо подвижното общество. Резултатът можеше наистина да е глобален. Но навярно нямаше да е. Почти сигурно нямаше да е, прецени Мауди, загледан в стъклените табли зад дебелите плотове от арматурно стъкло през пластмасата на маската си. Първото поколение на тази болест произхождаше от неизвестен приемник и беше убило малко момче. Второто поколение бе взело само една жертва, благодарение на съдбата, късмета и собствената му компетентност като лекар. Третото поколение щеше да израсне пред очите му. Все още не беше определено колко далеч можеше да се разпространи то, но поколения Четири, Пет, Шест и навярно дори Седем щяха да определят съдбата на цяла една страна, която в момента бе враг на неговата.

Сега беше по-лесно. Сестра Жана Батист имаше лице, глас и живот, които се бяха докоснали до неговия. Нямаше отново да допусне тази грешка. Макар и да не бе правоверна, тя беше добродетелна и сега се намираше при Аллах, защото Аллах бе истински милостив. Мауди се беше молил за душата й и Аллах сигурно го бе чул. Малцина в Америка или където и да било другаде можеха да са добродетелни като нея, а той отлично знаеше, че американците мразят страната му и не изповядват неговата религия. Разбира се, имаха имена и лица, но лекарят не ги познаваше и никога нямаше да ги познава, а те бяха на десет хиляди километра оттук и телевизорът лесно можеше да се изключи.

— Да — съгласи се Мауди. — Проверката ще е съвсем лесна.

 

 

— Вижте — казваше на групичка от трима нови сенатори Джордж Уинстън, — ако федералното правителство правеше коли, шевролетът щеше да струва осемдесет хиляди долара и на всеки десет пресечки щеше да му се налага да спира, за да зарежда с бензин. Вие, момчета, разбирате от бизнес. Аз също. Можем да постигнем нещо повече.

— Наистина ли е толкова зле? — попита сенаторът от Кънектикът.

— Мога да ви покажа сравнителните данни за производството. Ако Детройт се управляваше така, аз щях да карам японска кола — отвърна Уинстън, като ръгна с пръст събеседника си в гърдите и мислено си напомни да се избави от своя мерцедес 500SEL или поне за известно време да го остави в гаража.

— Все едно само една полицейска кола да покрива целия източен район на Лос Анджелис — казваше Тони Бретано на други петима сенатори, двама от които от Калифорния. — Не разполагам със силите, които ми трябват, за да покрия дори само един ГРК. Тоест голям регионален конфликт — поясни той на новите хора и техните съпруги. — А се предполага — на хартия, искам да кажа — че трябва да сме в състояние да покрием два едновременно и освен това да осъществяваме миротворческа мисия някъде другаде. Разбирате ли? Вижте сега, онова, от което се нуждая в министерството на отбраната, е възможност да преобразувам нашите сили така, че най-важни да са самите изпълнители и останалите от екипа да ги поддържат, а не точно обратното. Счетоводителите и адвокатите са полезни, но ние си имаме достатъчно от тях в министерствата на финансите и правосъдието. Моята част от управлението са полицаите, а аз не разполагам с достатъчно полицаи на улицата.

— Но откъде ще вземем пари за това? — попита по-младият сенатор от Колорадо. По-възрастният, от Скалистите планини, същата вечер беше присъствал на благотворително парти в Голдън.

— Пентагонът не е програма за борба с безработицата. Не трябва да го забравяме. Следващата седмица ще разполагам с пълна оценка на онова, от което се нуждаем, и ще дойда, за да обсъдим заедно как да го осъществим на възможно най-ниска цена.

— Виждаш ли какво ти казвах? — тихо попита Арни ван Дам зад гърба на Райън. — Остави ги да го правят вместо теб. Ти просто си стой спокойно.

— Онова, което казахте, беше вярно, господин президент — даде си вид, че искрено вярва новият сенатор от Охайо. Сега, след като камерите вече бяха изключени, той пиеше бърбън с вода. — Знаете ли, някога в училище написах малко историческо съчинение за Цинцинат и…

— Е, единственото, което трябва да правим, е да помним, че страната стои над всичко — каза Джак.

— Как успявате да си вършите работата? Искам да кажа… — поясни съпругата на старшия сенатор от Уискънсин, — … все още ли се занимавате с хирургия?

— И с преподавателска работа, която е още по-важна — кимна Кати. Искаше й се да е горе в стаята си и да работи върху бележките за пациентите си. Е, утре пак щеше да пътува с хеликоптера. — Никога няма да престана да се занимавам с работата си. Връщам зрението на слепи хора. Понякога сама свалям превръзките и изражението им е най-прекрасното нещо на света. Най-прекрасното — повтори тя.

— Дори по-прекрасно от мен ли, скъпа? — попита Джак, като я прегърна през рамо. Дори може би щеше да успее, помисли си той. Очаровай ги, бяха му казали Арни и Кали.

 

 

Процесът вече беше започнал. Полковникът, определен да охранява петимата молли, ги бе последвал в джамията и се беше молил заедно с тях. След края на ритуала най-старият тихо и любезно бе разговарял с него, като се спря на един любим момент от Свещения Коран, за да установи някаква обща почва. Това припомни на полковника младостта му и собствения му баща, набожен и достоен човек. Похватът беше обичаен при работа с хора, независимо от страната и културата им. Караш ги да се разприказват, проникваш в думите им и избираш подходящия път, за да продължиш разговора. Член на иранското духовенство от над четирийсет години, моллата бе напътствал хората във вярата от десетилетия, така че не му бе трудно да установи връзка със своя похитител — човек, за когото се предполагаше, че се е заклел да убие него и колегите му, ако началниците му заповядат. Но като бяха избрали човек, според тях предан, заминаващите си генерали бяха допуснали грешка, защото хората, проявяващи искрена лоялност, имат принципи и именно те са по-уязвими от идеи, доказано по-добри от другите, които са следвали. Не можеше да има истинско съперничество. Ислямът беше религия с дълга и достойна история, а нито едно от двете определения не можеше да се отнесе към загиващия режим, който полковникът се бе заклел да поддържа.

— Сигурно е било трудно да се биеш в блатата — каза моллата след няколко минути, когато разговорът се насочи към отношенията между двете ислямски страни.

— Войната е зло. Никога не ми е доставяло удоволствие да убивам — призна полковникът. Съвсем неочаквано очите му се изпълниха със сълзи и той разказа за някои от нещата, които беше извършил през годините. Сега вече разбираше, че сърцето му се бе втвърдило и най-накрая той беше престанал да прави разлика между невинни и виновни, между справедливи и покварени и бе изпълнявал онова, което му се заповядва — защото му се заповядваше, а не защото е било правилно. Сега полковникът разбираше всичко.

— Човек често пада, но чрез словото на Пророка винаги можем да открием обратния си път към милостивия Бог. Хората забравят за своите задължения, но Аллах никога не забравя Своите. — Моллата докосна офицера по ръката. — Мисля, че твоите молитви за днес още не са завършили. Заедно ще се молим на Аллах и заедно ще намерим покой за душата ти.

След това всичко наистина беше много просто. Когато научи, че в момента генералите напускат страната, полковникът вече имаше две основателни причини да им помогне. Той не искаше да умре. Освен това копнееше да изпълни волята на своя Бог, за да остане жив и да Му служи. За да покаже набожността си, той събра две роти войници, за да се срещнат с моллите и да получат техните заповеди. За войниците беше съвсем лесно. Единственото, което трябваше да правят, бе да изпълняват заповедите на своите офицери. Мисълта да направят друго просто никога не им беше идвала наум.

В Багдад се зазоряваше и вратите на десетки големи къщи бяха отваряни с ритници. Някои от обитателите намериха будни. Други бяха мъртвопияни. Трети опаковаха багажа си, за да избягат, и се опитваха да решат къде и как да стигнат дотам. Всички прекалено късно бяха осъзнали какво става около тях, при това на място, където и най-дребната грешка заличаваше разликата между охолния живот и насилствената смърт. Малцина оказваха съпротива и човекът, който почти успя да го стори, беше разсечен почти наполовина от двайсет и пет изстрела с АК-47 заедно с жена си. В повечето случаи хората бяха отведени боси от домовете им в очакващите ги камиони, свели глави към тротоарите, защото знаеха начина, по който щеше да завърши за тях всичко това.

Тактическите радиомрежи не бяха кодирани и слабите VHF-сигнали се следяха, този път в «СТОРМ ТРАК», станцията, която се намираше по-близо до Багдад. Споменаваха се имена, при това неведнъж — винаги, когато извършващите арестите групи докладваха на началниците си, а това улесняваше работата на разузнавателните екипи по границата и във военния град на крал Халид. Дежурните офицери викаха командирите си и по сателита се пращаха съобщения с върховен приоритет.

 

 

Райън току-що беше изпратил последния от новите сенатори до вратата, когато се появи Андреа Прайс.

— Получават се важни съобщения, сър.

— Ирак? — попита Джак.

— Да, господин президент.

Президентът целуна жена си.

— Ще дойда горе след малко.

Кати нямаше друг избор, освен да кимне и да тръгне към асансьора, където чакаше един от камериерите, за да отведе първата двойка на горния етаж. Децата вече трябваше да спят. Навярно бяха свършили домашните си, в някои случаи с помощта на телохранителите си. Джак зави надясно, затича се надолу по стълбите, после пак зави надясно, сетне наляво, за да излезе от сградата, после отново влезе в западното крило и най-после пристигна в оперативната стая.

— Докладвайте — заповяда президентът.

— Започна се — съобщи лицето на Ед Фоли от монтирания на стената екран. И единственото, което можеха да направят, беше да гледат.

 

 

Иракската национална телевизия приветства новия ден и новата реалност. Това стана ясно, когато говорителите започнаха ежедневните си съобщения с призоваване в името на Аллах, не за първи път, но никога с такава пламенност.

— Старовремската религия вече май е достатъчно добра — отбеляза старшината в «ПАЛМ БОУЛ». — Така ли излиза, майор Сабах?

— Да, старшина, да — отвърна кувейтският офицер. И преди не се беше съмнявал особено много. Началниците му изразяваха резерви. Винаги правеха така, защото никога не бяха били толкова близо до врага, колкото майорът, и мислеха за политика, вместо да търсят идеи. Той погледна часовника си. Щяха да пристигнат в кабинетите си чак след два часа. От друга страна, бързането нямаше да промени нищо. Бентът се бе срутил и водата щеше да се излее. Времето да я спрат вече беше изтекло, ако се приемеше, че такава възможност изобщо е съществувала.

Иракската армия била взела властта, казаха по новините. Това бе съобщено така, сякаш е нещо ново. Бил сформиран комитет за революционна справедливост. Виновните за престъпления срещу народа (полезен, всеобхватен термин, който не означаваше нищо, но беше ясен за всички) били арестувани и щели да бъдат изправени пред правосъдието на сънародниците си. Нацията се нуждаела преди всичко от спокойствие, казаха по телевизията, и се обявявал национален почивен ден. Нямало да почиват само работещите в сферата на общественото обслужване. Останалите граждани на страната трябвало да посветят деня на молитва и помирение. На останалата част от света новият режим обещаваше мир. Останалата част от света щеше да има цял ден, за да помисли по въпроса.

 

 

Даряеи вече беше мислил много по въпроса. Бе успял да поспи три часа преди да се събуди за сутрешна молитва. С възрастта се нуждаеше от все по-малко сън. Навярно тялото разбираше, че не му остава много и че няма повече време за почивка, макар да имаше достатъчно време за сънища и в ранните часове на деня той бе сънувал лъвове. Мъртви лъвове. Лъвът също беше символ на режима на шаха и Бадрейн наистина бе прав. Лъвовете можеха да бъдат убивани. Някога в Иран — тогава Персия — беше имало истински лъвове и бяха ходили на лов за тях. Символичните лъвове, династията Пахлави, беше премахната по подобен начин, в съчетание с търпение и безмилостност. Той бе изиграл важна роля в този процес. Бе наредил взривяването на театъра, пълен с хора, които проявяваха по-голям интерес към западния упадък, отколкото към ислямската си вяра. Стотици бяха загинали ужасно, но — но това бе необходимо, задължителна част от връщането на страната и нейния народ към Правия Път. Съжаляваше специално за този инцидент и в изкупление редовно се молеше за погубените съдби — не, не съжаляваше. Той беше оръдие на Вярата, а самият Свещен Коран говореше за необходимостта от война, Свещена война в защита на Вярата.

Още един дар на Персия (някои твърдяха, че е от Индия) за света бе играта на шах, на която се бе научил още като дете. Самата дума за края на играта, «шахмат», на персийски означаваше «царят е мъртъв», нещо, за чието постигане в реалния живот беше помогнал лично, и макар отдавна да бе престанал да играе на шах, Даряеи си спомняше, че добрият играч не мисли само ход за ход, а за четири, дори повече хода напред. Както и в действителността, един от проблемите в шаха бе, че следващият ход понякога можеше да се предугади, особено когато другият играч беше добър — щеше да е опасно да не го смята за такъв. Но като мислиш за бъдещите си ходове, много по-трудно виждаш какво те очаква, чак до самия край, когато противникът може ясно да види това, но надхитрен, останал без фигури, сила и възможности, няма друг избор, освен да се предаде. Такъв беше случаят и с Ирак до тази сутрин. Другият играч — всъщност много играчи — се бяха предали и избягали, а Даряеи с удоволствие им позволи. Още по-приятно бе, когато другият играч не може да избяга, но въпросът беше да спечелиш, а не да получиш удовлетворение. Да победиш означава да мислиш по-перспективно и по-бързо от другия, така че следващият ход да е изненадващ и той да се ядоса и обърка, да се принуди да губи време за реакция, а в шаха, както и в живота, времето е ограничено. Всичко зависеше единствено от ума, не от тялото.

Изглежда, така бе и при лъвовете. Дори един толкова могъщ звяр можеше да бъде надхитрен от по-малки животни, ако времето и мястото бяха подходящи. Това беше едновременно и поуката, и задачата на деня. Когато свърши с молитвите си, Даряеи извика Бадрейн. По-младият мъж беше опитен тактик и събирач на информация. Нуждаеше се от напътствията на човек, опитен в стратегията, но с тези напътствия той наистина щеше да е много полезен.

 

 

След едночасов разговор с водещите специалисти в страната се реши, че президентът не може да направи абсолютно нищо. Следващият ход беше просто да чакат и да наблюдават. Всеки гражданин можеше да го направи, но водещите експерти на Америка можеха да чакат и наблюдават малко по-бързо, или поне така си казваха. Те щяха да направят всичко това вместо президента, разбира се, така че Райън напусна оперативната стая, качи се по стълбите и излезе навън. Валеше студен дъжд.

— Това ще стопи и последния сняг — каза Андреа Прайс и сама се изненада от факта, че се обръща към шефа си, без да я питат.

Райън се обърна и се усмихна.

— Ти работиш повече от мен, Андреа, а си…

— Жена ли? — с уморена усмивка попита тя.

— Май се проявява мъжкият ми шовинизъм. Моля за извинение… Ох, как ми се иска да запаля една цигара! Отказах ги преди години — Кати ме наплаши. Не е лесно да си женен за лекарка.

— Изобщо не е лесно да си женен. — Прайс беше венчана за работата си и двете вече избледняващи в паметта й връзки го доказваха. Проблемът й, ако изобщо можеше да се нарече така, се състоеше във факта, че притежаваше същата отдаденост на дълга, каквато се предполагаше, че е присъща единствено на мъжете. Това бе съвсем просто, но първо един адвокат, а след него и един рекламен директор не успяха да го проумеят.

— Защо го правим, Андреа? — попита Райън.

Специален агент Прайс също не знаеше. Тя възприемаше президента като баща. Той беше човекът, който би трябвало да знае отговорите, но след годините, прекарани в охраната, Андреа вече разбираше, че не е така. Нейният баща винаги бе знаел отговорите или поне така й се струваше като малка. После порасна, завърши образованието си, постъпи в Службата, бързо се изкачи по стръмната и хлъзгава стълба и междувременно някак си изгуби своя път в живота. Сега беше достигнала върха в професията си и се бе наредила до «бащата» на нацията си, само за да разбере, че животът не допуска хората да знаят онова, което искат и имат нужда да знаят. Работата й беше достатъчно трудна. Неговата бе безкрайно по-тежка и може би за един президент беше по-добре да е нещо различно от чудесния и достоен човек, какъвто бе Джон Патрик Райън. Може би някой кучи син би оцелял по-успешно тук…

— Не знаеш ли? — усмихна се към дъжда Райън. — Обикновено се отговаря, че все някой трябва да го прави. Господи, просто се опитах да прелъстя трийсет нови сенатори. Разбираш ли? Да ги прелъстя — повтори Джак. — Все едно че са девойчета, а аз съм някой шибан мръсник. Съжалявам, извини ме.

— Няма нищо, господин президент. Чувала съм такива думи, дори от други президенти.

— С кого си говориш? — попита Джак. — Едно време аз разговарях с баща си, с моя свещеник, с Джеймс Гриър, когато работех за него, или с Роджър, допреди няколко седмици. Сега всички те питат мен. Нали знаеш, в Куонтико, в основното офицерско училище, ми казваха, че да командваш е самотна работа. Господи, изглежда, че не са се майтапили. Наистина не са се майтапили.

— Имате адски добра жена, сър — отбеляза Прайс.

— Предполага се, че винаги има някой по-умен от теб. Човекът, при когото отиваш, когато просто не си сигурен. Сега те идват при мен. Аз не съм достатъчно умен за това. — Райън замълча и едва сега разбра какво му е казала Прайс. — Права си, но тя е достатъчно заета, пък и не трябва да я обременявам с проблемите си.

— Вие наистина сте шовинист, шефе — засмя се Прайс.

Президентът се прозина.

— Как сме утре?

— Ами, целия ден сте си в кабинета. Струва ми се, че онази работа с Ирак ще ви провали сутринта. Аз ще изляза рано и ще се върна следобед. Ще пообиколя малко, ще проверя мерките за охрана на децата. Ще се съберем да обсъдим дали има начин да водим ХИРУРГ на работа и да я връщаме обратно без хеликоптер…

— Това е смешно, нали? — отбеляза Райън.

— Една първа дама с истинска професия е нещо, което системата никога не е допускала.

— Наистина истинска професия, по дяволите! През последните десет години тя печелеше повече от мен, освен когато се върнах на Уолстрийт. Вестниците още не са научили това. Тя е страхотен лекар. — Мислите му се отклоняваха, забеляза Прайс. Бе прекалено уморен. Е, това също се случваше с президентите. Нали точно затова тя беше край тях.

— Пациентите й я обичат, така казва Рой. Както и да е, ще проверя мерките за охрана на всичките ви деца — рутинна проверка, сър, аз отговарям за цялата охрана на семейството ви. С вас ще остане агент Раман. Повишаваме го. Справя се доста добре.

— Онзи, който донесе пожарникарския плащ, за да ме дегизира през нощта на катастрофата ли?

— Значи знаете? — попита Прайс. Президентът зави, за да влезе в Белия дом. В усмивката му се четеше изтощение, но въпреки всичко сините му очи проблеснаха.

— Не съм толкова тъп, Андреа.

Не, реши тя, нямаше да е по-добре да имат някой кучи син за президент.