Том Кланси
По заповед на президента (39)

36.
Пратениците

Полет 534 на КЛМ потегли в 1:10 през нощта. Сънливите пътници веднага се стовариха по седалките, затегнаха коланите и нагласиха възглавниците и одеялата.

На борда имаше петима мъже от първата група на Бадрейн — от тях двама в първа класа. Бяха пристигнали с автобусите от центъра — като всички останали пътници — и спокойно пуснаха ръчните си чанти през рентгеновите апарати. Охраната на летището с нищо не отстъпваше по бдителност на колегите си от западните държави, дори бе още по-строга, понеже тук кацаха малко самолети, а шпиономанията се развихряше все повече и повече. Но на екраните на рентгените се показаха само безобидни предмети — принадлежности за бръснене, книги, списания и разни дреболии.

 

 

— И така, какво ще кажеш за всичко това? — попита Арнолд ван Дам.

Холцман завъртя чашата си и замислено се вгледа във въртящите се кубчета лед.

— При по-други обстоятелствата бих го нарекъл конспирация, обаче сега случаят не е точно такъв. Джак се опитва да върне нещата по местата им и неминуемо ще извърши доста неочаквани и дори… налудничави постъпки.

— «Налудничави» е малко силно казано, Боб.

— Не е, когато става дума за действията на господин Райън. Всички си повтарят, че «… той никога не е бил от нашата среда» и всячески се опитват да спъват последните му инициативи. Дори и ти не би отрекъл, че неговите идеи за промени в данъчните закони са доста екстравагантни и тъкмо това е причината за всичко, което се случи напоследък… или по-точно една от възможните причини. Защото правилата на играта всъщност никога не са се променяли. Едно-две изтичания на поверителна информация, плюс начинът на поднасянето й — това определя играта.

На Арни не му оставаше нищо друго, освен да кимне и да попита:

— Според теб кой може да е пропял?

Репортерът вдигна рамене.

— Мога само да гадая. Очевидно някой от ЦРУ, може би от онези, които имат достъп до най-секретните материали. Напоследък в Ленгли е пълно с кандидати за шпиони. Колко е орязан щатът на ЦРУ?

— Повече, отколкото беше разумно, за да се компенсира назначаването на специалисти от съвсем нови области. Идеята беше да се снижат разходите, да се подобри събирането на информация, да се увеличи общата ефективност и още много празни приказки, все от този сорт. Но лично аз не съм си позволявал да давам съвети на президента по въпросите на разузнаването — добави той. Защото поне в областта на висшия шпионаж Райън наистина си беше експерт от първа величина.

— Да, зная.

— Така ли? И сега какво…

— Какво мисля ли? Та той е най-противоречивият кучи син в този смахнат град! Но в някои отношения е направо брилянтен… Допада ми — призна Холцман. — Дяволите да ме вземат, ако се окаже, че съм се лъгал, но поне засега съм сигурен, че е почтен… и то не само когато му отърва. А аз възнамерявах да кажа цялата истина, без да спестя нищо… и ми се изпикаха върху физиономията! — Млъкна ядосано и отпи от уискито, поколеба се за миг дали да продължи, тръсна глава и заговори още по-сърдито: — Някой от «Уошингтън Поуст» е издрънкал всичко за моята история, и то най-вероятно пред онзи негодник Ед Килти… И нищо чудно после той да е уредил мръсната си игричка с онези копелета от телевизията, Донър и Плъмър!

— Нима още не си наясно с нравите във Вашингтон, Боб? — прихна Арни ван Дам.

— Знаеш ли, аз се старая да се придържам към професионалната етика — сковано поде репортерът. — А темата е дяволски благодатна, мечта за всеки репортер! Разследвах ужасно много документи и улики. Имам свой източник в ЦРУ… е, всъщност са няколко, но този път се докопах до един, който наистина е наясно с нещата. Грабнах всичко, което успях да измъкна от него, и се зарових до гуша в двойни и тройни проверки, дяволски трудни, разбираш ли? Исках да се застраховам, да съм сигурен в най-малката дреболия, а после да сглобя мозайката късче по късче… И знаеш ли какво се оказа в крайна сметка? Че Райън започна дори да ми става симпатичен! Да, най-сериозно ти го заявявам, и хич не ми се присмивай! Е, не може да се отрече, че понякога е прекалено рязък и не уважава достатъчно висшите ведомства, ала никога не е нарушавал правилата… или поне аз не успях да попадна на такъв прецедент. Ако някога се озовем в сериозна политическа или военна криза — той е човекът, на когото може да се разчита. Ала един кучи син ми задигна историята, моята история, моята информация от моите източници, Арни! Не, няма да му го простя, никога, кълна се!

— Браво на теб — усмихна се Арнолд ван Дам и побърза да долее чашите. — И така, най-после ще ми обясниш ли защо дойде при мен?

— Не знам откъде да започна, защото както и да го извъртам, пак ще ти прозвучи доста смущаващо. И все пак наистина ми се струва, че Джак Райън заслужава по-добър шанс.

— Е, тогава… слушам те, Боб.

— И така, първо трябва да узная повече подробности за операциите в Колумбия. Освен това трябва да съм наясно за Джим Кътър и за начина, по който е загинал.

— За Бога, Боб, не знаеш ли, че нашият посланик тези дни ще започне преговори с колумбийците?

— Няма по-добър език от испанския, когато искаш да наругаеш някого — подметна репортерът и се усмихна саркастично.

— Тази история не може да се публикува, Боб! Не може — и точка по въпроса!

— Тази история ще се публикува, Арнолд! Ще се публикува — и точка по въпроса! Въпросът е само кой пръв ще повдигне завесата, защото от това ще зависи и по какъв начин ще бъде поднесена на лековерната публика. Нима не разбираш, че вече зная достатъчно, за да натракам поне пет-шест статии?

Както често се случваше във Вашингтон в такива смутни времена, всеки се влияеше от бързо променящата се обстановка. Холцман беше длъжен да напише статиите си. Ако го направеше правдиво и майсторски, като възкреси пред читателите си неподправената истина, можеше да очаква още една номинация за наградата «Пулицър» — мечтата на всеки журналист. А Арни знаеше, че ако реши да му издаде кой от редакцията на «Уошингтън Поуст» е «пропял» пред Ед Килти, това ще гарантира незабавното изритване на този журналист на улицата — достатъчно би било Холцман само да прошепне две думи където трябва. Арни бе притиснат от задължението да защитава своя президент, но сега единственият начин да го постигне бе да престъпи закона и да злоупотреби с доверието на самия президент. «Няма ли по-лесен начин за осигуряването на прехраната?» — отчаяно си помисли шефът на президентската канцелария. Би могъл да накара Холцман да изчака с решението си, но това нямаше да реши въпроса, а те двамата не бяха от любителите на плоските водевили.

— Но без да си водиш бележки. И никакви касетофони.

— Естествено.

— А после ще ти кажа кой може да потвърди всичко това.

— Ония всичко ли знаят за тази история?

— Дори повече от мен — сърдито изсумтя Арни ван Дам. — По дяволите, съвсем наскоро узнах най-важното!

Боб отново вдигна вежди.

— Звучи прекрасно, защото и за тях ще са валидни същите правила. Всъщност кой е запознат с всичките детайли?

— Дори и президентът не го знае в пълни подробности.

Холцман отпи още една глътка и си каза, че ще е последната му за тази вечер. Не искаше да смесва работата с пиенето.

 

 

За полет 601 на «Луфтханза» бе подготвен европейският лайнер Еърбъс 310, с два реактивни двигателя, почти със същите размери и брой на пътниците, както и боингът на КЛМ. На борда му също се качиха петима от пратениците на Бадрейн. Самолетът излетя в 2:55 през нощта директно за Франкфурт. При отлитането не се случи нищо особено.

 

 

— Тази история започва да става дяволски сериозна, дори опасна, Арни. Но доколко си сигурен, че е истина?

— Всичко съвпада, Боб. — Ван Дам сви рамене. — Е, не бих казал, че ми харесва, но… нали съм длъжен да мисля как да спечелим предстоящите избори. За Бога, той прави всичко, за да ги изгуби! Непрекъснато ми повтаря, че пет пари не дава за тях, но — замислено процеди ван Дам — може да се окаже, че това ще е най-смелият и великодушен политически акт през този век. Ала не съм сигурен дали ще склони.

— Фаулър знаел ли е?

— Поне аз не съм му казвал. Може би е трябвало да му кажа.

— Почакай малко. Спомняш ли си как Лиз Елиът ми подхвърли онази версия за Райън и…

— Да, и тогава всичко се обърка. Джак се зае лично да оправи бъркотията с военните. Убиха онова момче в хеликоптера. Той още се грижи за семейството му. Обаче и на Лиз не й се размина. Плати си за подлостта в нощта, когато избухна онази бомба в Денвър.

— А Джак наистина го е направил, така ли? Всъщност… знаеш ли, Арни, тази история никога не се е появявала на бял свят в пълни подробности. Фаулър губи самообладание и малко остава да заповяда да изстрелят ракета към Иран… и тогава се намесва Райън… не мога да си представя каква ли паника е царувала тук, в Белия дом… Но как е успял да се справи?

— Как ли? Веднага се обади по телефона, директна връзка с Кремъл. Но първо наруга президента и започна да разговаря директно с Нармонов. Успя да го убеди да върнат старото разпределение на силите. Фаулър побесня и се разкрещя веднага да го арестуват, обаче в това време от Пентагона бяха узнали какво става и нещата се поуспокоиха. Слава богу, Джак успя да се справи навреме!

На Холцман му бе необходима цяла минута, за да осмисли чутото — всичко съвпадаше с малкото, което му бе известно по случая. Само след два дни президентът Фаулър бе принуден да си подаде оставката — с него бе свършено, ала въпреки това бе намерил кураж да признае, че няма моралното право да управлява страната, след като е заповядал да се изпрати ядрена ракета срещу един невинен град. Райън също беше покъртен от тази драма и искаше веднага да напусне поста си, но после Роджър Дърлинг го бе призовал обратно в Белия дом.

— Но защо тогава Фаулър препоръча Райън пред Роджър Дърлинг? — учуди се репортерът. — Нали не можеше да го понася…

— Защото каквито и грехове да имаше, Боб Фаулър си остана честен политик. Да, не харесваше Джак Райън, може би поради някаква несъвместимост на лична почва… не зная, обаче именно Райън го спаси и тогава той заяви пред Роджър Дърлинг… всъщност знаеш ли какво му каза? «Този мъж си го бива по време на кризи!» Да, точно това му заяви.

— Жалко, че не е професионален политик.

— Но много бързо усвоява тънкостите на занаята.

— Нали е готов да зареже управлението при първа възможност? Не мога да лъжа, че като човек ми харесва много, обаче политическите му решения…

— Всеки път, когато се опитвам да го анализирам, той успява да отклони вниманието ми и после трябва отново да си припомням, че той никога не действа според предварително разработен план — промърмори Арни ван Дам. — Просто си гледа работата. Аз му нося най-различни документи, той ги изчита и взима решения. Умее да изслушва хората, задава уместни въпроси и веднага запомня отговорите на събеседниците си, но не се влияе от никого, когато взима решения, защото дяволски добре се ориентира кое е полезно и кое — вредно. Но най-важното в цялата тази работа, Боб, е умението му да преметне всеки, който се опитва да го измами. Успява да обърка дори и мен, най-опитния в Белия дом! Но знаеш ли, не това ме смущава. Понякога не съм сигурен дали въобще разбирам към какво се стреми!

— Значи е напълно чужд на методите на висшата политика — тихо отбеляза Холцман. — Но…

Ван Дам кимна разбиращо.

— Да, има едно «но». Той не е като политиците, с които сме свикнали, но умее да анализира най-сложните ситуации по-добре от всички висши ръководители, посветени в управлението на страната, а те бяха свикнали да разиграват игрите както си знаят. Опитаха се да подлъжат и него, ала тук вече се провалиха.

— Значи ключът към разбирането му е в това, че нищо не може да му се припише — никакво престъпление, никаква вина и прочие… кучият му син! Но нали мрази тази дейност?

— Жалко, че не беше с нас в Средния запад… Да видиш какво стана! Хората се влюбиха в него, а и той се влюби в тях, и това си личеше… по едно време Джак дори се уплаши. Не можеш да схванеш каква е тактиката му, така ли? Ами че именно в това му е силата — той е дяволски праволинеен. При Джак Райън няма завои и това е цялата му стратегия и тактика!

— Но как ще го поднеса на читателите си? Никой няма да повярва — изсумтя Холцман.

— Това ли е проблемът? — замислено промълви Арни. — През целия си живот съм се занимавал само с политика и доскоро си въобразявах, че вече всичко ми е ясно. По дяволите, знам всичко за тези проклети игри! Аз съм най-добрият съветник и администратор, който е работил в Белия дом, всички го признават, а ето че този грубоват провинциалист внезапно нахълтва тук, настанява се в Овалния кабинет и ми заявява в лицето, че царят е гол. И сега никой не знае какво да прави, освен да повтаря упорито, че царят не е гол. Излиза, че системата не е била подготвена за такъв рязък обрат. Системата е била изчислена да се грижи само за себе си.

— А системата ще погуби всеки, който заяви нещо друго — пак изсумтя Холцман и си помисли, че ако Андерсен беше написал приказката си въз основа на наблюденията си върху живота във Вашингтон, хлапето, което казва истината на всеослушание, щеше да бъде убито на място от тълпата сенатори, съветници и лобисти.

 

 

Тази нощ сънят не идваше. Отдавна не му се бе случвало да не може да заспи веднага, макар че с годините часовете, които отделяше за почивка, постепенно намаляваха. В тихите нощи, когато ветровете от планините над Техеран стихваха, аятолахът чуваше буботенето на самолетите от летището — далечен тътен, напомнящ по-скоро за водопад или може би за земетръс. Някакъв дълбок и първичен стон, сякаш издигащ се от земните недра, много далечен, но вдъхващ страховити предчувствия. Ето че и сега се беше заслушал неволно, дори се запита дали го чува наистина, или само така му се струва.

Дали не действаше прекалено прибързано? Вече бе стар, и то в една страна, в която толкова много мъже умираха наполовина на неговата възраст. Спомни си как върлуваха епидемиите по времето на младостта му, главно заради непоносимите хигиенни условия и най-вече заради замърсената вода, защото Иран почти през целия му живот беше безкрайно изостанала страна, въпреки вековната си култура. Отминалото могъщество бе възкресено благодарение на петрола и с него се появиха новите предприемачи и бързо натрупаха несметни богатства. Мохамад Реза Пахлави, шахиншахът на Иран — титлата означаваше «Цар на Царете», — се беше заел да събуди страната, ала сгреши, като прекалено ускори събитията и така си създаде много врагове. Над Иран, както винаги, царуваше непрогледна нощ; светската власт по традиция се наследяваше от ислямското духовенство. В опитите си да разкрепости селяните шахът бе засегнал интересите на прекалено много от силните на деня и си бе създал врагове сред хората, притежаващи духовната власт — именно от тях простолюдието очакваше спасението си, от тях търсеше мъдри напътствия как да опази досегашния ред в този модерен и хаотичен свят. Но въпреки това шахът почти бе успял, макар и не съвсем, обаче това «не съвсем» го бе довело до проклятието, с което светът стъпкваше всички, които в стремежа си към величието стигат на крачка от него, но не успяват да го докоснат.

Какво бяха изпитвали мъжете като него, мъжете, решили да променят хода на историята? Застаряващ — също като Даряеи, но неизличимо болен от рак — шахът бе станал свидетел как делото на неговия живот се бе стопило за броени седмици. На шаха и на сподвижниците му бе останала само горчивата равносметка, особено след като бе изоставен от могъщите си американски приятели. Дали накрая е осъзнал, че е стигнал прекалено далеч… или всъщност не е било чак толкова надалеч? Даряеи не знаеше отговора, а му се искаше да го узнае, докато се вслушваше в далечния тътен на самолетните двигатели, напомнящ за бучене на водопад в тихата персийска нощ.

Стремежът към прекалено ускорен и прибързан прогрес се бе оказал страхотна грешка при планирането на развитието на страната — младите изпитаха това върху гърба си, докато старите отдавна знаеха тази мъдрост: на простосмъртните е забранено да се издигат до величието на Бога, да се променят прекалено бързо, да се издигат прекалено нависоко, да се стремят към могъщество и разкош. Колко мъчително бе сега да лежи в леглото, без да може да дочака съня, необходим на всяко човешко същество.

А може би все пак би могъл да разбере към какво се бе стремил шахът? Защото неговата страна отново се бе оставила да бъде влачена от течението. Изолирана от света също като него, самотния старец — да, никой не познаваше по-добре от него признаците на самотата. Новото течение се долавяше дори по трудно забележимите промени в облеклото на сънародниците му, особено в женските дрехи. Промените не бяха очебийни и не даваха повод на преданите му последователи да се заемат с преследването на нарушителите, защото напоследък религиозният плам бе поотслабнал, пък и съществуваха преходни зони — между добродетелта и порока, — в които хората можеха да надникнат, водени от простодушно любопитство. Да, хората все още вярваха в Исляма, вярваха и в своя духовен водач, ала вече никой не спазваше така строго предписанията на Свещения Коран — нали нацията беше забогатяла, а за да забогатее още повече, трябваше да натрупа капитали и да се залови с бизнес.

Как да се поддържа пламъкът на Вярата, когато целта е да се натрупат повече богатства? Най-интелигентните и най-заможни млади иранци заминаваха в чужбина, за да довършат образованието си, защото неговата страна не разполагаше с висши училища, с каквито изобилстваше безбожният Запад. Наистина, в повечето случаи те се завръщаха обучени за професиите, от които неговата страна отчаяно се нуждаеше. Но донасяха със себе си и други неща, предимно невидими — съмнения и въпроси, спомени за свободния и волен живот в едно друго общество, където плътските наслади са достъпни за податливите — а всички мъже по природа са податливи. Нима всичкото, което бяха постигнали Хомейни и последователите му като него, аятолах Даряеи, се изчерпваше само със забавянето на промените, започнати от шаха? Хората в Иран, които бяха потърсили убежище в лоното на Вярата като протест срещу политиката на Пахлави, сега отново мечтаеха за свободата, която той им бе обещал. Нима те не знаеха? Нима те не виждаха? Та те можеха да притежават целия блясък на властта и всичките дарове на битието, което хората от Запада наричаха цивилизация, но без да се отказват от Вярата, запазвайки я като духовна опора, без която всичко на този свят се обезсмисля.

Но за да постигне всичко това, страната трябваше да бъде много по-силна, отколкото бе сега, затова той нямаше право дори и за миг да си позволява да се отказва от Великата цел.

Убийството на иракския лидер и бедите, които се бяха стоварили върху Америка — нима това не бяха красноречиви признаци? Той ги бе изучавал внимателно. Сега Ирак и Иран бяха едно цяло — това се очакваше от десетилетия — и този акт бе нанесъл неизлечим ущърб в престижа на Америка. Не само Бадрейн му докладваше. Той имаше и други експерти по въпросите за Америка. Макар и само веднъж, но се беше срещал с Райън и помнеше очите му, помнеше и дръзките му слова, знаеше на какво е способен този мъж — мъжът, който можеше да се превърне в неговия най-сериозен враг. Знаеше също, че Райън няма да напусне поста си, защото законите на неговата страна не му позволяваха да го стори преди да бъде избран този, който ще го наследи в Белия дом. Следователно тъкмо сега бе най-удобният момент да се действа против него, ако той, Даряеи, не желаеше да си навлече вечното проклятие на всички правоверни, загдето се е провалил на крачка от победата.

Не, нямаше да позволи да го запомнят като втори Мохамад Пахлави. Той не ламтеше за примамките на властта, защото за него тя бе само инструмент. Преди да удари последният му час, той щеше да стане водач на всички ислямски народи. Само до един месец щеше да владее нефтените полета в Персийския залив и ключовете на Мека — както светската, така и духовната власт. И тогава влиянието му ще се разпростре във всички посоки. Само след няколко години неговата страна ще бъде суперсила, а той ще остави на следовниците си империя, каквато светът не помни от времето на Александър Македонски, обаче подсилена с упованието, което разкриват словата на Бога. За да постигне целта си, за да обедини хората, изповядващи Исляма, за да изпълни волята на Аллаха и заклинанията на Пророка, той ще направи всичко, което е необходимо, и ако трябва да се действа бързо, и това ще стори. В края на краищата нещата бяха по същество прости — изискваха се само три стъпки, като третата, най-трудната, вече беше определена и нищо не можеше да я спре, дори и операцията на Бадрейн да се провалеше.

 

 

— Роби — рече Райън и го изгледа през новите си очила, които Кати му беше донесла преди един час, — ако не се научиш да ме наричаш просто Джак, когато сме сами, ще бъда принуден да издам заповед за понижаването ти в мичман.

— Но ние не сме сами — възрази адмирал Джексън и кимна към агент Прайс.

— Андреа не се брои… ох, по дяволите, извинявай, исках да кажа, че… — Райън се изчерви от смущение.

— Той има право, адмирале. Аз не влизам в сметката — отвърна тя и едва не се изсмя. — Господин президент, от седмици очаквам да чуя подобни думи от вас.

Джак сведе поглед към масата и поклати глава.

— Как може да се живее така? Доживях най-добрите ми приятели да ми говорят на «вие», а на всичкото отгоре започнах да се държа невъзпитано с дамите. Агент Прайс?

— Слушам, господин президент.

— Налей си една чаша и седни при нас.

— Сър, аз съм на смяна и съм длъжна да…

— Можем да си позволим едно изключение, нали? При това по заповед на президента… Изпълнявай!

Тя седна до тях.

— Разберете ме — въздъхна Джак. — И президентът има нужда да се отпусне. Притеснявам се, че една дама стои права, а приятелите ми… Не сте ли съгласни?

— Тъй вярно, шефе — шеговито козирува Роби и се обърна към агент Прайс. — Наистина ли имате заповед да ме застреляте на място, ако започна по някакъв начин да притеснявам президента?

— Право в главата — увери го Андреа.

— Предпочитам моите ракети. По-надеждни са.

— Но навремето сте се справили много добре и с пистолет, сър. Поне така ми разказа шефът. Между другото, искам да ви благодаря.

— Хм? За какво?

— За това, че сте му спасили живота. Ние наистина се стараем да опазим шефа от външни лица.

Докато те си бъбреха, Джак стана и отново напълни чашата си с уиски, смесено с вода и бучки лед.

Днес бе забележителен ден. За пръв път атмосферата в Овалния кабинет беше непринудена и той отново можеше да се почувства просто човек, а не президент.

— Роби — каза президентът, — на това момиче му се е налагало да изслушва много повече неприятни разговори, отколкото на нас двамата, взети заедно. Има висше образование и е много умна, но сега си губи времето, за да бди над спокойствието ми.

— Ех, жалко, че съм само един остарял летец изтребител, измъчван от артрита.

— А пък аз още не мога да разбера как точно трябва да се държи един президент. Андреа?

— Да, господин президент? — Беше невъзможно да я убеди да се обръща към него на малко име.

— С какво, според теб, могат да ни сюрпризират китайците?

— Нямам право на мнение, но след като ме запитахте, веднага ще ви отговоря: нищо не ми идва наум.

— Вече си запозната с този въпрос повече от най-добрите експерти — усмихна се Роби. — Дори и най-добрите съветници на президента в момента не знаят повече от теб. Пристигнаха допълнителните подводници — обърна се той към Райън вече напълно сериозно. — Манкузо реши да ги разположи по разграничителната линия, от север на юг, между двете китайски флотилии. Аз се съгласих, а министърът на отбраната подписа заповедта.

— С какво се занимава сега Бретано?

— Поне не се преструва, че разбира от всичко, Джак. Изслушва всичките ни предложения за планирането на операциите, задава само уместни въпроси, с една дума — повече слуша и по-малко приказва. Иска да замине в района на маневрите през идната седмица, за да се поогледа и да научи нещо от първа ръка. Показа ми проекта си за намаляване на бюрократичния персонал. Бива си го тоя Тони!

— Някакви затруднения?

— Никакви. Тези мерки трябваше да се предприемат още преди половин век.

— Проблемът с Китай?

— Нашите самолети не са засекли нищо, освен радиограми, обичайни за всяко флотско учение. Не можем да добием представа какви са намеренията на комунистически, извинявай, исках да кажа континентален Китай. ЦРУ също не ни подаде нещо по-съществено. Нищо особено няма и в сигналите, засечени от спътниците. А Държавният департамент само повтаря казаното от тяхното правителство — защо трябвало да се безпокоим чак толкова и все от този род. Военният флот на Тайван е достатъчно силен, за да се справи с евентуална заплаха, но само при условие че не се остави да бъде изненадан. Поне засега не се очаква подобен сценарий. Тайванските военноморски сили са нащрек и на свой ред също провеждат учение. В общи линии — това е.

— А как е в Персийския залив?

— Струва ми се, че нашите хора в Израел няма да се доберат до ценна информация с разузнавателните методи, с които са работили досега. Най-вероятно източниците им са били сред генералите от иракската армия, които обаче избягаха в Судан и вероятно сега служат като съветници към щаба на армията в Хартум. Получих съобщение по факса от Шон Магрудър…

— Кой е той? — попита Райън.

— Полковник от сухопътните войски. Сега е в пустинята Негев с Десети бронетанков полк. Запознах се с него миналата година. Доста е проницателен. Пред него Ави Бен Яков е заявил, че Даряеи е най-опасният човек в днешния неспокоен свят. Според Магрудър го е споменал нарочно, за да стигне до нас, в Пентагона.

— И какъв извод следва?

— Че трябва да следим всяко действие на аятолаха и неговите хора. Може и да се окаже, че напразно вдигам тревога, но според мен Даряеи има амбиции да превърне Иран в могъща империя. Следващата му жертва ще бъде Саудитска Арабия. Вече сме задействали някои от нашите формации в района, за да им покажем, че няма да се откажем от участие в играта.

— Вече разговарях с Али по този въпрос. Неговото правителство желае да охладим ентусиазма си.

— Грешна политика — отбеляза Джексън.

— Напълно съм съгласен с теб — кимна президентът. — Изглежда, ще ни се отвори доста работа в района на Залива.

— А какво е състоянието на саудитската армия? — неочаквано се намеси Андреа Прайс.

— Не е така добро, както бихме желали. След войната в Персийския залив те се заеха да усилят националната си гвардия и започнаха да купуват оръжие със същия замах, с който дотогава купуваха мерцедеси, но армията им не струва. Ако новата Обединена ислямска република реши да обърне танковите си дивизии на юг, Саудитска Арабия ще претърпи жестоко поражение.

— Как можем да предотвратим това? — попита Райън.

— За начало нека изпратим там наши военни специалисти и да поканим техни офицери в Националния тренировъчен център. Вече разговарях с Дигс. Можем да повишим боеготовността на армията им… но няма да можем да повлияем на политиците им.

 

 

— До утре, Джеф — каза Андреа Прайс, докато се качваха в колите си в гаража.

«Писна ми вече от тия дежурства — помисли си Ареф Раман. — Само чакаш и се озърташ, нищо не става… ала винаги трябва да си нащрек.»

Уфф… Защо ли се оплакваше? Явно така му беше писано. Изкара колата от гаража и зави на изток. Улиците бяха пусти и той натисна педала за газта. Когато се прибра, видя, че лампата на телефонния секретар мига — очакваше го някакво съобщение.

— Господин Слоун — чу се, щом Ареф натисна копчето. — Говори господин Алахад. Пристигна килимът, който ни бяхте поръчали. Може да си го получите още утре сутринта.