Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (9)

I

Те пристигнаха на летището петдесет минути преди фиксираното в разписанието време за излитане с един стар „Буик Роудмастър“. На волана беше Борг. Хари седеше до него. Луин и Франкс бяха о зад.

— Завий надясно — каза Хари, когато Борг влезе през портала на паркинга. — В отдалечения ъгъл. Оттам ще можем да наблюдаваме самолета.

Борг мина по алеята, очертана от паркираните от двете страни автомобили, и вкара колата в едно незаето място до бялата дървена ограда, която отделяше паркинга от летището.

Под цяла батарея от прожектори, отдалечен на стотина ярда, стоеше един двумоторен „Муунбийм“. Пет души в бели работни комбинезони проверяваха машината. Някакво момиче в униформата на Калифорнийската въздушно-транспортна асоциация контролираше товаренето на голям брой контейнери от един камион в самолета. Хари позна момичето. Казваше се Хети Колинс. Беше летял с нея два или три пъти и знаеше, че е интелигентна и способна стюардеса. Той се чудеше кой ли ще бъде капитан на полета и дали ще е някой, когото познава.

Беше му студено — през гърдите му минаваше стегнат ремък, който затрудняваше дишането. Ръцете, му се потяха, а устата му беше пресъхнала.

„Ето го и самолета — продължаваше да разговаря мислено със самия себе си. — След един час ще бъда на пулта за управление, за да го приземя в пустинята. Това ще стане, ако членовете на екипажа не се направят на герои и не започнат схватка.“ При тази мисъл стомахът му се сви. Двамата, които седяха зад него, бяха убийци. Ако някой започнеше да създава неприятност, те щяха да стрелят. Не се съмняваше в това.

Луин беше дребничък мъж на около тридесет години. Лицето му беше слабо, твърдо като гранит, с неспокойни очи. Франкс беше минал петдесетте, висок, шкембелия, с недодялана брутална физиономия, малки свински очички и с неприятен тик, който караше главата му рязко да подскача.

Но те не представляваха нищо в сравнение с Борг.

Борг направо „скопяваше“ Хари. Той никога преди това не беше се сблъсквал с тип като него. Долавяше скритата в него опасност, така както човек усеща заплахата на спящия тигър. Разбираше, че този мъж беше самата смърт. Докато Луин и Франкс бяха безмозъчни главорези, които убиваха, защото им се плащаше да убиват, Хари имаше чувството, че Борг би убил, защото убиването би му доставило удоволствие. Изпитваше леко гадене да седи до него, да слуша неговото накъсано хриптящо дишане и отвратителния кълколещ звук, който той издаваше с дебелите си устни от време на време.

— Този ли е? — попита Борг, сочейки с дебелия си пръст към самолета.

— Този е — рече Хари. — След като го заредят с гориво и го проверят, ще го преместят до онези хангари вдясно. Имаме много време.

Борг изръмжа, разтършува се за цигара, запали я и се отпусна назад върху седалката си. Докато чакаха, Хари мислено проследи хода на последните четири дни. Беше се погрижил за всичко. Сега Хари Грийн беше известна личност. Нямаше как да бъде забравен. Когато описанието му се появеше във вестниците, щеше да има поне една дузина хора, които щяха да си предложат услугите, твърдейки, че го познават.

Сети се за Глори и се запита, какво ли прави в този момент. Той й беше писал, давайки й своите последни указания. Беше й казал, че ще предаде диамантите на Борг на летище „Скай Ранч“. Веднага щом той си тръгнеше, Хари възнамеряваше да се отърве от своята маскировка, след което да вземе автобуса до Лоун Пайн. Беше я помолил да наеме едно бунгало в местния мотел на името на мисис Харисън. Тя трябваше да купи кола на старо и да го чака. Щяха да останат в мотела през целия следващ ден. След като се убедеха, че никъде няма провал и е безопасно за пътуване, щяха да тръгнат за Карсън Сити. Там щяха да останат един ден и отново да проверят какво е открила полицията. Ако се окажеше, че нищо не ги заплашва, щяха да продадат колата и да отидат в Ню Йорк. Оттам щяха да заминат за Англия и да започнат своята обиколка из Европа.

Хари се беше договорил с мениджърите на Лосанжелоската банка и на Калифорнийската банка да прехвърлят двата депозита от по двадесет и пет хиляди долара в Националната кредитна банка в Ню Йорк веднага щом чековете бъдат депонирани. Той ги беше предявил днес следобед и знаеше, че когато пристигне в Ню Йорк, парите щяха да го чакат.

Хари беше прекарал остатъка от деня в компанията на Борг, забелязвайки как двама мъже ги бяха „съпроводили“ до банките, как бяха останали в една кола пред хотел „Лемсън“ и ги бяха следвали до входа на летището.

Внезапният шум от мотоциклетни двигатели прекъсна мислите на Хари. Той бързо вдигна поглед.

От тъмнината, откъм другия край на летището, се появиха четирима полицаи на мотори, които ескортираха една бронирана камионетка. Тя спря близо до самолета и ченгетата слязоха.

— Ето ги — тихо каза Хари и се наведе напред, за да наблюдава през стъклото.

Стоманените врати на фургона зейнаха и двама души с кафяви униформи, с фуражки и с препасани на кръста кобури с револвери скочиха долу. Единият от тях носеше малка четвъртита кутия. Докато четиримата полицаи стояха и пазеха, останалите двама мъже се запътиха към машината, казаха нещо на стюардесата и след това онзи с кутията се качи по стълбичката в самолета, следван от нея.

Другият от охраната се върна при камионетката, затръшна вратите, размени няколко думи с един от полицаите, след което се качи и замина. Сърцето на Хари пропусна един удар.

— Май че другото момче ще пътува с камъчетата — рече Луин.

— Какво от това! — отвърна Франкс. — Няма да ни създава неприятности.

Хари не беше толкова сигурен. Това беше изненада. Не беше предположил, че с диамантите ще лети охрана.

— На него му плащат, за да създава неприятности — каза той смутено.

Франкс се засмя:

— О’кей, значи ще си заслужи мангизите. Двигателите на самолета заработиха с грохот.

— Канят се да го преместят — каза Хари. — Не е зле да се поразмърдаме. Момчета, вие двамата знаете какво да правите. Няма да шуквате, докато не ви дам знак.

— Къде ще бъде пазачът? — попита Луин.

— Може да пътува в салона или да остане в багажното отделение. Ако е в салона, ще се справим с него преди да се насочим към пистата.

— О’кей! — Луин отвори вратата на автомобила и слезе.

Борг завъртя туловището си, така че да може да вижда.

— Тръгвай с него. Франкс ще ви следва — каза той. — И слушай, Грийн, бъди внимателен! Има няколко момчета, които чакат пред летището, в случай че промениш намерението си да пътуваш. Няма ли диаманти, няма пари! „Стопляш“ ли?

— Разбира се — рече Хари и слезе от колата.

— Ще ви чакам на летище „Скай Ранч“ — добави Борг, подавайки тлъстото си лице от прозореца на колата.

— Ще бъдем там — отвърна Хари като наистина се надяваше, че ще бъдат.

Той тръгна заедно с Луин по асфалта към залата за пътници. Не си говореха. Когато наближиха входа, Луин изостана.

— Мини отпред — каза той.

Докато куцукаше нагоре по стъпалата и влизаше в луксозно обзаведената зала за пътници, на Хари му се видя необичайно, че прекрачваше това място. Въпреки че беше работил шест години за Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, той нито веднъж не беше идвал в чакалнята.

Тъмнокосо симпатично момиче, облечено в униформата на Корпорацията, взе билета му и каза, че неговото име ще бъде извикано след около двайсет минути.

— Барът е вдясно, сър — рече то. — Когато чуете, че сте повикан, моля елате при изход номер шест. Ето там… — и му го посочи. — Ще ви чакам, за да ви отведа до самолета.

Хари й благодари и отиде в бара. Имаше доста хора, разпръснати на групички из заведението. Запита се дали бяха за неговия полет. Поръча си двоен скоч със сода и като се облегна на бара, ги заразглежда с небрежен вид. Те бяха от същата порода като онези, които обикновено пътуваха на борда на неговия самолет, когато беше капитан със собствен екипаж. Богатите, дебели бизнесмени, блестящите, облечени в палта от норки жени, търговците с грубовати лица и проницателни очи — всички пиещи и дрънкащи празни приказки като свраки.

Луин влезе в бара и си поръча бира. Той отнесе питието си на една маса, отдалечена от тълпата хора, запали цигара и зарея поглед наоколо, като очите му не пропускаха нищо. Франкс не се появи.

Хари се наслаждаваше на уискито. Нервите му бяха опънати и той се потеше. Продължаваше да убеждава себе си, че всичко ще мине както трябва, но мисълта за въоръжения пазач в самолета не му даваше покой. Ако този глупак се опиташе да ги спре, щеше да си изпати. Хари се уплаши от изгледите за насилие. Човекът от охраната можеше дори да бъде убит! Извади носната си кърпа, изтри ръцете си и се взря в хората на бара. Никой не му обръщаше внимание. Хвърли поглед към Луин, който му го върна с безразличните си очи.

Минутите продължаваха да се нижат, когато от високоговорителя се разнесе глас, обявявайки полет номер шест. Той чу да викат името му и след като довърши второто си питие, закуцука към вратата, следван от трима мъже и две жени с палта от норки. Луин се затътри подире им.

На изход номер шест се присъединиха към други осем пътници и Франкс. Появи се Хети Колинс. Тя държеше списъка на пасажерите и започна бързо да отмята имената им, усмихвайки се на всеки.

— Последвайте ме, ако обичате! — каза тя и ги поведе по коридора навън към мястото, където чакаше самолетът.

Хари почувства как студена тръпка пролази нагоре по гръбнака му, когато съгледа четиримата полицаи, които продължаваха да стоят на пост до самолета. Една от жените с кожените палта каза:

— Виж, Джак! Осигурили са ти полицейски ескорт. Дебеловратият червендалест мъж, който пушеше пура, изръмжа.

— Тази „птичка“ пренася товари. Предполагам, че на борда й има нещо ценно.

— Едва ли е нещо по-ценно от тебе, скъпи — саркастично отбеляза дамата.

— Оо, я млъквай! — отговори мъжът и лицето му пламна в тъмночервено. Той тръгна след жената по стълбата, водеща към вътрешността на самолета.

Един от полицаите стоеше отстрани. Той оглеждаше всеки от пътниците, докато се качваха по стълбата. Вгледа се особено строго във Франкс, който му отвърна с една крива усмивка на своята вулгарна, жестока физиономия.

Последен изкачи стъпалата с куцане Хари. Той не погледна към полицая, но усети очите му върху себе си. Хети Колинс ги посрещна на прага на салона.

— Да ви донеса ли нещо — попита тя с професионална загриженост. — Може би едно питие или кафе малко по-късно?

— Не, благодаря — каза Хари.

— Мястото ви е точно от лявата страна на пътеката — насочи го тя.

Той кимна и тръгна между седалките. Имаше късмет, че му се падна крайно място съвсем до вратата на пилотската кабина. Вътрешната седалка бе заета от някаква висока мършава жена, облечена в палто от норки. Тя вдигна поглед, когато Хари застана отстрани. Разходи очи по неговия износен шлифер, белега и куция му крак и придърпа до себе си полите на своето палто, едва потискаща тръпката си на отвращение.

Хари се настани до нея, след което се обърна, за да види къде бяха Франкс и Луин.

Франкс беше в дъното на салона до вратата, която водеше към камбуза^[1]. Зад камбуза бяха тоалетните и багажния отсек, където трябваше да се намират диамантите — диамантите и пазачът. Луин седеше по средата, от дясната страна. Хари бе доволен, че всички бяха разположени удобно. Двамата, Луин и Франкс, можеха да го виждат и щяха да забележат сигнала му, когато дойдеше време да завземат самолета.

Хети Колинс се движеше по пътеката, проверявайки дали предпазните колани са закопчани както трябва. Жената, намираща се от лявата страна на Хари, имаше проблеми със своя колан.

— Пъхнете това тук — каза Хари, посочвайки й единия му край. — Ще щракне автоматично.

Тя го стрелна с очи, дари го с едно хладно кимване и се закопча.

— Сигурно държите да прегледате вечерния вестник — рече тя, побутвайки вестника към Хари с такъв вид, като че ли се радваше, че се отървава от него. После го загърби наполовина, сякаш той престана да съществува, и се загледа през прозореца.

Хари сложи вестника в скута си. Той тъкмо закопчаваше своя колан, когато се приближи Хети Колинс.

— Оо, виждам, че сте закопчали коланите. Не ви ли стягат? — попита тя.

Жената с норките се направи, че не я вижда. Хари каза, че неговият е добре.

Девойката му се усмихна широко и той погледна нагоре, давайки й възможност добре да види лицето му. Тя не даде никакъв признак, че го е познала, и се обърна, за да се заеме с работата си от дясната страна на прохода.

Хари хвърли поглед на вестника. Очите му едва-едва докосваха напечатаното. Сърцето му биеше толкова силно, че той се чудеше дали жената до него не го чува.

„Още петнадесет минути“ — помисли си той. Погледна през рамо и срещна очите на Луин. Той седеше с каменно лице. Беше се свил в седалката си с вдигната яка, ниско нахлупена шапка и ръце в джобовете. Хари надникна зад него, към Франкс, който пушеше. Главата му спазматично потрепваше. Той се намръщи на Хари.

Надписът, забраняващ пушенето светна и Хари загаси цигарата си. После се загледа в първата страница на вестника, който мачкаше в ръцете си. Едно заглавие прикова вниманието му и той изтръпна. Когато започна да чете краткото съобщение, двигателите на самолета се пробудиха с рев.

„ТАКАМОРИ ПЕЧЕЛИ БИТКАТА ЗА ДИАМАНТИТЕ“

„След осемнадесет месеца упорити преговори с компетентните власти в САЩ милионерът Ли Такамори, собственик на Далекоизточната търговска корпорация, миналата седмица постигна успех в своята борба да достави на Токио промишлени диаманти от нашата страна.

Беше дадено официално разрешение за експорт на диаманти на стойност три милиона долара, които тази вечер със специална охрана ще отлетят за Сан Франциско, за да бъдат натоварени на кораб за Токио.

В интервю с нашия специален кореспондент мистър Такамори каза, че въпреки ожесточената съпротива на определени среди той най-после бил успял да убеди федералните власти, че промишлените диаманти са крайно необходими за икономическото съживяване на Япония.

Предполага се, че мистър Такамори лично е финансирал сделката и това е било решаващият фактор в продължителните преговори. Когато бе запитан дали гарантира плащането, мистър Такамори отказа да направи коментар.

Говори се, че мистър Такамори ще отпътува със самолет за Токио в края на месеца, за да бъде приет от императора и награден за своите заслуги.“

Хари сгъна вестника и го пусна под седалката си. Спомни си предупреждението на Борг: „Няма ли диаманти, няма мангизи!“ Онзи юнак Такамори щеше да получи удар. Нямаше ли диаманти, нямаше да има и награждаване!

Самолетът вече се движеше. Той видя как пробляснаха светлините на паркинга. „Буикът Роудмастър“ си беше отишъл. Борг щеше да кара като луд по летище „Скай Ранч“. Хари погледна часовника си. Още десет минути!