Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (10)

II

Хари пъхна ръка във вътрешността на шлифера си и пръстите му докоснаха хладната дръжка на неговия „Колт — 45“. Чудеше се как ли щеше да реагира екипажът на самолета, когато го видеха да влиза в пилотската кабина. Там щяха да бъдат капитанът, вторият пилот-навигатор, бордовият инженер и радистът. Всичките млади, енергични и със здрави нерви. Ами ако се направеха на герои? Ако се хвърлеха насреща му? Той реши да стреля в тавана. Това щеше да им върне разсъдъка. Притесняваха го не толкова те, колкото пазачът. Той беше професионалист, на когото плащаха, за да се справя с трудни положения. В багажното отделение ли беше, или в коридора? Франкс щеше да се погрижи за него. Луин щеше да се заеме с пътниците. Ако знаеше, че при диамантите ще има охрана, щеше да помоли Дилейни за четвърти човек.

Внезапно изпита потребност да разбере къде е пазачът и се изправи, заставайки на пътеката.

Видя как ръката на Луин се плъзна под палтото и поклати глава. Луин свъси вежди. Ръката му остана скрита, докато наблюдаваше как Хари минава покрай него, накуцвайки.

Наведен напред, Франкс също гледаше в Хари, докато той се приближаваше към него. Хари отново поклати глава. Отвори вратата и влезе в камбуза.

Хети Колинс приготвяше няколко мартинита. Тя го видя и му се усмихна.

— Втората врата вдясно — каза тя.

Той кимна, но без да я поглежда. Гледаше към коридора, който водеше към багажното отделение.

Пазачът седеше на една сгъваема седалка пред вратата на товарния отсек. Когато съзря Хари, той се извърна наполовина и дясната му ръка се отпусна върху дръжката на револвера. Носеше велурена ръкавица на ръката, с която стреляше. Неговите движения и ръкавицата стреснаха Хари — те представляваха „визитката“ на професионалист.

Охраняващият беше млад — приблизително на годините на Хари. Имаше светлосини очи и четвъртито лице с тънки устни и бдително, живо изражение. Той изглеждаше опасен и бърз и сърцето на Хари се преобърна. Това момче щеше да му създаде проблеми. Осъзна го моментално.

Хари влезе в тоалетната и затвори вратата. Остана прав един безкраен миг, мислейки усилено. Най-безопасното и сигурно нещо, което можеше да направи, бе да изолира пазача, разсъждаваше той. Със залостването на вратата между салона и кухнята щяха да го неутрализират, докато успееше да приземи самолета. След това тримата биха могли да му видят сметката. Сети се за пустия коридор. Нямаше да успеят да го изненадат. Можеха да го нападат само един по един. Ако покажеше желание за борба, щеше да им създаде големи неприятности.

Хари почувства как по лицето му потече струйка студена пот. Погледна към огледалото над умивалника. Видя, че беше пребледнял, а очите му бяха разширени от страх. Направи усилие да се усмихне, но устните му бяха като парализирани.

Той излезе от тоалетната, без да поглежда към пазача.

Хети Колинс носеше поднос с мартинитата към салона. Хари й отвори вратата, влезе след нея и затвори. Спря се до Франкс.

— Седи в коридора — каза той, навеждайки се, с уста близо до вибриращата глава на Франкс. — Ще го заключа. От тази страна на вратата има резе. Ще се заемем с него, когато слезем долу.

— Не — рече Франкс. — Ти Ще се погрижиш за екипажа. Аз ще се оправя с пазача. Веднага щом докараш екипажа тук, ще вляза и ще му видя сметката.

— Изглежда бързак и не е от лесните. Опасен е…

— Уф! Я млъквай! — озъби се Франкс. — Мислиш ли, че не мога да се справя с боклук като него?!

Хари вдигна рамене.

— Е, добре. Ти ще водиш погребалната процесия, ако не внимаваш. Ще изчакам момичето да отиде обратно в камбуза и после влизам в кабината.

Той се върна на мястото си.

Жената с коженото палто смучеше мартини и пушеше. Тя му отправи неодобрителен поглед, когато сядаше. Той отказа мартинито, което му предложи Хети Колинс, след което, докато тя вървеше по пътеката обратно към кухнята, се изправи, погледна към Луин, кимна, погледна Франкс и кимна пак.

Луин се изниза от мястото си и бързо тръгна между седалките, за да застане при вратата на пилотската кабина.

Двама или трима от пътниците ги зяпаха озадачени. Франкс стана от мястото си и се облегна на вратата, която водеше към камбуза.

— Слушайте, боклуци такива! — извика той, напрягайки гласа си до краен предел. — Това е обир. Ако някой от вас мръдне, лошо му се пише! Седете тихо, дръжте си човките затворени и нищо няма да ви се случи!

Неговият четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет беше вече в ръката му. Луис също беше извадил револвера си.

Хари не изчака да види реакцията на пътниците. Той отвори вратата на пилотската кабина и изкачи трите стъпала. Докато оглеждаше познатата обстановка, револверът беше в ръката му, а сърцето му блъскаше като ковашки чук.

Бордовият инженер — момче, което не познаваше — седеше пред своето инструментално табло. Забил очи, радистът наблюдаваше зеления екран на радара. До него беше пултът на втория пилот-навигатор. Зад тях се намираха двете пилотски места. Той разпозна гърба на Сенди Мак’Клър — пилот, с когото бяха приятели. Добро момче и добър летец. Втория пилот не познаваше.

Бордовият инженер го зяпаше с изцъклени очи. Беше се полуизправил.

— Остани на мястото си! — грубо каза Хари. — Това е обир! Махни си ръката от онзи ключ. — Вие двамата отивайте в салона!

— Ти си луд! — каза бордовият инженер, с почервеняло от гняв лице. — Няма да можеш да се оправиш с всичко това! — Той се изви към пилота. — Мак! Хей, Мак!

Хари направи крачка към него и го удари през лицето с барабана на револвера си, сваляйки го на стола му. Той отстъпи назад с плувнало в пот лице, така че да може да контролира и четиримата мъже.

Мак’Клър се обърна и го изгледа. Вторият пилот се беше изправил на крака с пребледняло лице и уплашен поглед.

— Отивайте и тримата в салона или ще ви пробия по една дупка! — озъби се Хари. — Вдигнете си ръцете!

Радистът бавно стана от мястото си. Той помогна на бордовия инженер да се надигне. От неговото лице течеше кръв. Изглеждаше зашеметен.

— Влизайте там вътре! — каза Хари.

Те слязоха по стъпалата към салона. Една жена изпищя, когато видя инженера.

Луин избута покрай себе си тримата мъже и им кресна да седнат на пътеката. По свирепите нотки в гласа му Хари разбра, че той започваше да се изнервя. Искаше му се да надзърне в салона и да види дали Франкс се е справил с пазача, но не смееше да откъсне поглед от Мак’Клър.

— Включи на автопилот и отивай в салона! — рече му той.

— Не говори глупости — отвърна Мак’Клър. — Този самолет е поверен на мене. Аз нося отговорност за пътниците. Няма да мръдна оттук! Ти си луд! Не можеш да се оправиш с всичко това…

— Включи на автопилот! — каза Хари. Той избърса потта от очите си с опакото на ръката. — Аз ще поема машината. Хайде, по-живо!

— Ти ли? — зяпна го Мак’Клър. — Няма да ти позволя да управляваш този самолет!

— Ако не се махнеш от онзи стол, ще те застрелям! — извика Хари.

Мак’Клър се поколеба.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се, че ще се справя. Изчезвай от стола! Мак’Клър включи с удар автопилота. Неохотно стана от пилотското място.

— Не прави никакви опити! — каза Хари, дръпвайки се назад, за да му направи място да мине покрай него. — Отвън има още двама, които са много по-опасни от мене.

— Ако си тръгнал на лов за диаманти — рече Мак’Клър, никога няма да се измъкнеш от тях. На летището има ескорт, който ще ни чака да кацнем.

Отивай там и млъквай!

Мак’Клър погледна към Хари. Лицето му беше придобило твърд и решителен израз. Хари имаше чувството, че той ще се нахвърли върху него. Разбра го по очите му. Знаеше, че не може да застави себе си да го застреля. Стегна се, очаквайки го да се приближи.

Тогава се чу трясъкът от един изстрел, моментално последван от друг, идващ от пистолет с по-голям калибър. Мак’Клър се размърда, извърна глава и се отправи към вратата, която водеше в салона. Хари остави револвера да се плъзне между пръстите му, като го улови за барабана. Той замахна към тила на Мак’Клър. Дръжката се стовари върху черепа му, поваляйки го на колене. Хари го удари още веднъж и той се изпружи.

Надникна в салона, прекрачвайки Мак’Клър. Пътниците седяха като истукани, с побелели и уплашени лица. Луин стоеше на пътеката с револвер в ръка. Лицето му беше бледо и лъщеше от пот. Тримата от екипажа седяха на пода с ръце върху главите си.

Хари обхвана сцената с един единствен бърз поглед. Тогава зърна Франкс, който се беше облегнал на вратата, водеща към камбуза, притискайки с ръка рамото си. По вътрешната страна на ръкава му се стичаше кръв и капеше от пръстите му. Докато Хари го гледаше, краката му се огънаха и той се свлече на пода.

— Какво става? — попита Хари. Без да се обръща, Луин рече:

— Пазачът! Там вътре е. Улучи Тед. Май се кани да си пробие път със стрелба!

Гласът на Луин беше фалцов. Звучеше така, сякаш нервите му се бяха изпокъсали.

— Няма да го направи — каза Хари. — Ще си остане вътре. Разправях на този глупак…

— Отиди и превържи ръката на Тед — рече Луин. — Ще умре от загуба на кръв.

— Трябва да управлявам „хвърчилото“ — отвърна Хари ядосано. — Накарай някого от екипажа.

Той се наведе и улавяйки неподвижното тяло на Мак’Клър, го довлече от стълбите вътре в салона.

Мършавата жена с палтото от норки хвърли поглед към Мак’Клър, издаде някакъв звук, наподобяващ цвиленето на кон, и падна в несвяст. Друга жена запищя. Бордовият инженер почти се изправи на краката си, но Луин му извика да седне.

Хари се върна в пилотската кабина. Изключи автопилота и пое управлението. Целият трепереше, а сърцето му щеше да се пръсне.

Небето се беше очистило и имаше чудесна луна. Той измени курса и се насочи към пустинята. Минутите минаваха. Не спираше да мисли, че щом приземеше самолета, щеше да се наложи той и Луин да се заемат с пазача. Устата му скоминяса от страх.

Дяволите да го вземат Франкс! Той го беше предупредил. Сега пазачът беше нащрек и щеше да е готов да ги посрещне. Ако се затвореше в багажното отделение, можеше да ги държи на разстояние цели часове. Изглежда, нямаше да успеят да вземат диамантите.

Той не завиждаше на Луин. Не би желал да бъде там отвън, лице в лице с всичките тези хора, с екипажа, кървящия Франкс и притаилия се пазач.

Сети се за петдесетте хиляди долара, които бяха вече в Ню Йорк. Няма ли диаманти, няма „сухо“! Трябваше по някакъв начин да се доберат до оня тип. Можеше дори да се наложи да го убият. Тази мисъл го вледени.

Хари летя около десет минути, след което започна да лови ориентири. Отново промени курса. Отдолу пустинята се разстилаше като бял набръчкан чаршаф. Той снижи самолета на петстотин фута. Можеше ясно да различава пясъчните дюни и хълмовете. Някъде на изток имаше широка и равна ивица земя. Той свали още по-ниско машината, като се наведе напред, за да вижда през плексигласа, забравяйки за миг онова, което ставаше в салона.

Тогава забеляза една мигаща светлинка. Вече можеше да различи колата и дребничката фигурка, размахваща мощен прожектор.

Хари не беше обърнал внимание на Сам Мийкс, когато се беше запознал с него. Той беше невзрачен младеж с изострено от слабост лице, на не повече от деветнадесет години и с една кирлива на вид ивица мъх върху горната си устна, която играеше ролята на мустаци. Луин беше казал, че той е добър шофьор, но Хари не можеше да си представи, че би се справил с мъжага като пазача.

Той описа широка окръжност със самолета. Стори му се, че нямаше да има проблеми с кацането. Включи задкрилките и спусна самолета към мигащата светлина. Беше показал на Мийкс къде точно трябваше да застане, когато тримата с Борг бяха ходили да оглеждат терена предния ден.

Хари почувства как колелата се допряха до земята, отскочиха, после пак се допряха. Машината се разтърси и уплашен, че колесникът няма да издържи натоварването, Хари бързо изключи двигателите. От двете страни на кабината се вдигнаха пясъчни вихрушки, след което самолетът се подчини на спирачките и спря.

Хари се измъкна от пилотското кресло, грабна револвера, който беше оставил до себе си на пода, отиде бързо до вратата и надникна в салона.

Франкс седеше свит на кълбо върху една седалка, близо до която стоеше Луин. Някой беше отпрал ръкава на палтото му и беше превързал рамото му. Неговото лице блестеше от пот и той изглеждаше доста зле. Държеше своето четиридесет и петкалиброво оръжие в лявата ръка.

Пътниците седяха неподвижно. Когато Хари застана на прага, всички погледнаха към него.

— Слушайте! — каза той. — Никой няма да пострада, ако се държите разумно. Правете каквото ви се казва, и всичко ще бъде наред. Ние сме в пустинята. Най-близкият град е на сто мили оттук, така че няма смисъл да бягате. Искам всички да излезете навън. Отидете на няколкостотин ярда от самолета, седнете на земята и чакайте. Когато свършим, радистът ще се обади за помощ и ще дойдат да ви вземат. Нямате никакви основания за безпокойство, докато се подчинявате на заповедите. — Той застана на пътеката. — Отвори изхода! — каза Хари на бордовия инженер. — По-живо!

Бордовият инженер отвори вратата и скочи на пясъка. Другите двама членове на екипажа спуснаха при него Мак’Клър, който идваше в съзнание.

— Хайде! Хайде! — извика Хари. — Слизайте всички! Блъскайки се уплашено, пътниците се измъкваха на четири крака от самолета.

— Къде е стюардесата? — попита Хари Луин.

— Вътре е, с пазача…

Хари мина по пътеката, направи крачка встрани и отвори няколко инча вратата, която водеше към камбуза.

— Хей, момиче! Излез оттам! — извика той. — Има един пътник, който се нуждае от помощта ти.

Той почти очакваше, че пазачът ще започне да стреля, но оня не го направи. Хети Колинс се показа. Погледна с пребледняло лице към него, после към Луин, но Хари успя да забележи, че тя беше много по-малко уплашена в сравнение с него.

— Една жена припадна оттатък. Ще ти помогна да се справиш с нея — каза той. — Искам тя да напусне самолета.

Върна се обратно по пътеката, вдигна жената с палтото от норки и я занесе до изхода. Подаде я на двама мъже от пътниците, след което скочи на пясъка и помогна на Хети да слезе.

— Разкарайте се от самолета — каза той на екипажа, докато Луин стоеше на прага над него, прикривайки го с револвера си. — Отдалечете пътниците. Когато свършим, ще можете да се върнете и да се обадите по радиостанцията за помощ.

Екипажът събра пътниците и ги поведе през пясъка встрани от самолета. Двамина от мъжете носеха жената с коженото палто. На Мак’Клър помагаха колегите му.

Сам Мийкс дотича с револвер в ръка. Неговото изострено, приличащо на гризач лице издаваше възбудата му.

— Божичко! Помислих, че самолетът ще се прекърши, когато го приземи — рече той. — Какво става?

— Много неща — изръмжа Луин. — Вътре при диамантите има един пазач, който гърми и при най-малкия повод. Вече простреля Тед.

Устата на Мийкс зяпна. Хари видя как очите му се напълниха със страх. Беше го преценил правилно. При обезвреждането на пазача, от Мийкс нямаше да има никаква полза.